Пени Джордан
Наказание целувка (10)

Девета глава

Една седмина мина, след нея още една и Меги усети как ежедневието започва да я поглъща.

Следобед, когато попривършваше скучната домакинска работа, преди да отиде да вземе момичетата от училище, тя се качваше в обширната северна стая и сядаше пред статива.

Странно, но сега, когато й оставаше много малко време за рисуване, въображението й заработи с по-бързи обороти. Може би гледката, която се откриваше през прозореца, я вдъхновяваше. Струваше й се, че е започнала да рисува по-добре. Само от шест седмици беше тук, а сякаш никога не бе напускала къщата. Времето минаваше неусетно. Осъзна това, когато една сутрин Изабел закара Маркъс в Карлайсъл да му свалят гипса.

Върнаха се в ранния следобед. Меги чу през отворения прозорец как Изабел затръшна вратата на колата. С нежелание остави четките за рисуване и слезе долу. Изабел не се занимаваше с домакинска работа и сигурно очакваше Меги да им сервира нещо за ядене.

Когато наближи кабинета, ги чу да говорят отвътре на висок глас. Най-напред пискливият глас на Изабел, след това — плътният на Маркъс. Изглежда се караха. Точно когато вече отминаваше, вратата се отвори и Изабел изскочи в коридора. Беше силно раздразнена. Погледна към Меги с убийствен поглед и изсъска:

— Ти си виновна за всичко! Ако не беше останала — ти и твоите проклети малки пикли!

Преди Меги да направи нещо, Изабел я отмина и тръгна надолу, като затръшваше всички врати след себе си. След малко чу как запали колата и потегли.

Меги тръгна към кухнята, хапейки устни. Бяха толкова различни — Изабел, която често сменяше настроенията си, и Маркъс, с неговия значително по-уравновесен характер. И все пак, когато човек е влюбен, сигурно можеше да приеме всичко.

Продължи да хапе устните си нервно. Когато й минаваше мисълта, че Маркъс сигурно е влюбен в Изабел, винаги се разстройваше. Искаше да отиде при него и да го попита как се чувства без гипса, но едва ли това беше най-подходящият момент. Трябваше да изчака да мине поне малко време след скандала. Качи се да си вземе шлифера, преди да тръгне за момичетата.

Времето бе облачно. Чуваше се далечен тътен на гръмотевици. Трябваше да напазарува, преди да вземе Сузи и Сара. Беше вече на половината път, когато се сети, че е забравила да вземе чадър. Едри капки забарабаниха по покрива на колата. Когато стигна в Хексхъм, там още не валеше силно. Ако побързаше, щеше да изпревари бурята. Изглежда обаче, късметът не беше на нейна страна този ден. Точно се нареди на опашката пред една сергия, когато съвсем притъмня. Едва успя да плати и дъждът заплющя с всичка сила по паважа.

Блесна светкавица и почти веднага последва оглушителен гръм. Меги не се страхуваше от гръмотевици, но проливният дъжд бе толкова силен, че скоро улицата заприлича на буен поток.

Точно на ъгъла имаше хотел. Когато за последен път бе идвала в Хексхъм, масите пред хотела бяха почти изцяло заети. Сега, разбира се, отвън нямаше никой. Чадърите бяха свити. Бе чула, че в хотела има много хубаво кафене, където се отбиваха туристи, а и доста местни жители. Реши да влезе вътре, докато спре дъждът и да изпие нещо топло. Забърза към входа на хотела. Трябваше почти да преплува до отсрещния тротоар.

Старинната дървена ламперия вътре блестеше от чистота. Въпреки че бе юли, камината гореше. Мина една сервитьорка с препълнена табла. Меги я попита къде се намира кафенето, но тя поклати със съжаление глава:

— То работи само в пазарни дни и в събота. Ако искате, седнете тук, в ресторанта. Ще ви донеса кафе.

Меги й благодари и потърси с очи празна маса. Имаше само една свободна в страничните сепарета. В тази част от салона бе полутъмно, а самите сепарета бяха разделени със завеси. Изглеждаха уютно и създаваха интимна обстановка.

Меги съблече шлифера си и седна. Съседното сепаре бе заето от мъж и жена. Виждаха се само краката им. Жената беше с обувки с много висок ток, като тези, които носеше Изабел. Мъжът — в светлосиви мокасини.

Любезната сервитьорка се появи отново и взе поръчката на Меги. Тези двамата явно не бяха дошли тук да се крият от дъжда. Обувките им не бяха мокри. Сервитьорката донесе чашата с кафето, от което се носеше приятен аромат. Меги тъкмо се канеше да отпие, когато чу познатия глас на Изабел.

Ръката й застина. Сигурно се бе припознала. Вече почти се бе надигнала, за да надникне в другото сепаре, когато отново чу гласът на Изабел да казва с приповдигнат тон:

— О, стига, Пол, кажи какво мога да направя?

— Много добре знаеш — отговори мъжът. Нямаше приятния плътен тембър на Маркъс. Кой знае защо, Меги изпита отвращение.

— Не можем да продължаваме да се срещаме така — прекъсна го Изабел. — Все някой ще ни види.

— Какво значение има? — отговори той с игрив и гальовен глас. — Хайде да отидем у дома — добави нежно. — Там никой няма да ни види и ще можем да…

Мъжът сниши глас, но Меги достатъчно ясно долови интимното и открито предложение, което той й правеше. Лицето й почервеня от възмущение заради Маркъс. Очакваше, че Изабел ще припомни на мъжа, че е сгодена за друг, но тя продължаваше да се кикоти. Двамата се размърдаха и Меги разбра, че се канят да тръгват.

За това, което направи след малко, по-късно щеше да съжалява, но в момента мислеше само как да защити Маркъс. И вторият му годеж вървеше към провал — трябваше по някакъв начин да се намеси! Изправи се рязко и застана пред тях, точно когато вече минаваха покрай нейното сепаре. Бе убедена, че съдбата й дава шанс да изкупи предишните си грехове. Сега тя беше тази, която не трябваше да позволи за втори път щастието да обърне гръб на Маркъс.

Като я видя, Изабел пребледня и сграбчи ръката на своя компаньон. Той бе малко по-висок от нея, чистичък, с отпуснато тяло, русоляв, с прекалено невинна усмивка и апатични очи. В сравнение с Маркъс беше направо едно нищо и не можеше да си представи какво е намерила Изабел в него.

— Хайде, Пол! Да излизаме оттук, чуваш ли! — кресна му тя и когато Меги се опита да я спре, Изабел я избута така, че тя за малко не падна.

Повръщаше й се от гадост. Свлече се на стола. Трябваше да пийне малко кафе. Ръката й обаче трепереше толкова силно, че почти половината чаша се изля в чинийката. В главата й се блъскаха хиляди мисли.

Изабел и Пол… Какво друго ги свързваше, освен това, че явно бяха любовници? Меги потръпна. Дали се бяха срещнали след годежа или пък Пол беше женен и се познаваха отдавна? Дали пък… Спомни си, че Ана Барне й бе разказвала за дългата любовна връзка на Изабел с някакъв мъж, който я бил зарязал заради друга жена, преди още тя да се сгоди с Маркъс. Не можеше да си спомни името му. Вдигна глава и видя, че небето навън се прояснява. Трябваше да става, иначе щеше да закъснее за момичетата.

Допи кафето и взе пакетите с покупки. Все още трепереше. Какво толкова я засягаше, че Изабел бе излязла да изпие едно кафе с някого? Тръгна към колата. Вече съжаляваше, че бе влязла точно в този хотел. Така или иначе — не можеше да върне нещата назад и вече знаеше нещо, което никога не бе имала желанието да научи.

Нямаше как да каже на Маркъс, но не можеше да изличи видяното от паметта си. Беше й жал за него. Той заслужаваше по-добра жена от Изабел — много, много по-добра!

През целия път към къщи мислеше за следобедната случка. Изглежда предаде настроението си и на момичетата, защото те се бяха свили тихо на задната седалка.

Първото нещо, което видя, като влезе в двора, бе колата на Изабел. Изглежда Изабел току-що бе паркирала, защото тъкмо затръшваше вратата. Дали се бе забавила, поддавайки се на страстта, която Меги бе видяла да блести в очите й преди два часа?

Момичетата забързаха към къщата и ги оставиха сами.

— Гориш от нетърпение да кажеш на Маркъс, нали? — В гласа на Изабел имаше отчаяно предизвикателство. Очите й искряха от злоба. — Съжалявам, че ще те лиша от възможността да изиграеш любимата си самарянска роля. Ще му кажа сама.

Меги се отдръпна с отвращение. Изабел беше полупияна. И в това състояние бе шофирала! По устните й имаше ярко червило, доста предизвикателно за тукашните нрави.

— Кога ще престанеш да се правиш на светица? — изрече Изабел със злоба и бързо тръгна към кухнята, преди Меги да успее да отвърне на нападките й.

Момичетата се бяха качили горе да се преоблекат. Когато слязоха, Сузи й напомни, че им бе обещала да ги закара до къщата на викария, където щяха да играят тенис с Алисън и още една приятелка. Докато закусваха, Меги през цялото време се ослушваше да разбере какво става в кабинета. Изабел беше там. Дали вече бе казала на Маркъс? Дали му бе казала истината — че е прекарала следобеда с любовника си? Опита да се постави на мястото на Маркъс. Как би реагирала самата тя, ако разбере, че човекът, в когото е влюбена, й изневерява?

Кабинетът беше през две стаи и един коридор и не бе чудно, че в кухнята не се чуваше нищо, дори и да говореха на висок глас. Страшно й се искаше да влезе в кабинета и да види какво става, но потисна желанието си. Нямаше право да се намесва.

Когато остави момичетата и тактично отклони поканата за кафе от страна на мисис Симъндс, изведнъж си даде сметка, че по обратния път караше колата много по-бързо от обикновено.

Точно когато трябваше да излезе от главния път и да свие в отклонението, видя колата на Изабел, която профуча покрай нея, гумите й изсвистяха на завоя с бясна скорост. Паркира в двора. Устата й бе пресъхнала от вълнение, когато отвори вратата на кухнята.

Каза си, че каквото и да се е случило, то не я засяга. Въпреки това, когато наближи отворената врата на кабинета, усети как несъзнателно забавя ход.

— Изабел… — обади се Маркъс отвътре и тя едва не побягна назад, но вместо това каза с треперещ глас:

— Не, Маркъс, аз съм…

— Меги…

Не разбра как влезе в стаята. Първото нещо, което с ужас забеляза, бе диамантеният пръстен, който блестеше върху бюрото. Повече не можеше да сдържа думите си, преглътна нервно и промълви с пресъхнал глас:

— Извинявай, Маркъс. Страшно съжалявам.

— За мен ли съжаляваш? — изсмя се грубо той, като не й повярва. — Изабел вече ми разказа какво мислиш за нашия годеж.

Меги го погледна ужасена. Доколкото можеше да си спомни, не бе изразявала мнението си пред Изабел. Тя все още не знаеше нищо за истинските й чувства към Маркъс.

Усети, че не й достига въздух. Не сваляше погледа си от него, почти като в транс. Навлажни леко устните си с език.

— Не отричаш, нали? — настояваше Маркъс.

— Аз не съм…

— Какво „не си“, Меги? Не си казала на Изабел, че я съжаляваш? Че се е обвързала с мъж, който ще остане куц за цял живот! И който може би един ден ще бъде в инвалидна количка! Така ли ме виждаш, Меги? — извика той с предизвикателен глас, като направи няколко крачки към нея. Въздухът сякаш потрепери от неговия гняв. — Като някаква отрепка, която една жена може да съжалява, но не и да пожелае.

— Това не е вярно… — промълви Меги с ужас. — Това не е вярно, Маркъс! Как можеш да мислиш, че съм го казала?

— А защо не? — попита той с някаква животинска наслада в гласа. — Да не би да ти е за пръв път? Веднъж вече го направи. Само че сега… Сега ще ти се случи нещо, което ще помниш, докато си жива!

И той я сграбчи с такава сила, че Меги успя само да промълви отчаяно:

— Недей, моля те… Нищо не съм казала на Изабел, кълна се… Знам, че ти е трудно да се разделиш с нея…

— Ти нищо не знаеш, Меги — изрече той, като натъртваше всяка дума и тя почти болезнено усещаше това. — Ти ме караш да се чувствам като животно. И то така, че…

Дясната му ръка, освободена вече от гипса, се плъзна по гърлото й. Тя учестено преглъщаше. Гледаше я така, че тя постепенно започна да губи всякакво желание за съпротива.

Не, това не беше само страст! Видял животинския страх в погледа й, той каза, все така натъртвайки думите:

— Знаеш ли, че след такова падане… Дори и всички кости да ми бяха натрошени… Това не би могло да унищожи чувствата, страстта… Да ми отнеме болката през будните нощи, желанието да…

Той млъкна рязко, без да довърши. Меги направи отчаян опит да се освободи.

— Ти мислиш за Изабел, а не за мен!… — преглътна тя с мъка и добави: — Това е лудост, Маркъс! Пусни ме.

Можеше да го избута, но се притесняваше да не му навреди.

Той схвана мислите й и се изсмя диво:

— Хайде, удари ме, защо не го направиш? Блъсни ме — да падна — какво чакаш? Няма да ти е трудно — имаш опит!

Тя го гледаше с нарастваща болка и ужас в очите.

— Знаеш, че не мога, Маркъс.

— Не можеш ли?

Пръстите му стегнаха гърлото й, като притиснаха бясно пулсиращите вени. Не можеше да устои на изкушението да я измъчва.

Тя изхлипа и отново се опита да го вразуми:

— Маркъс, моля те… Знам, че ме обвиняваш за това, което стана с Изабел. Знам какво чувстваш, но не можеш да…

— Какво не мога? Да те разсъблека и да докосна, да усетя вкуса на всяка част от тялото ти? На прекрасното ти тяло…

Тя потръпна при тези думи. Той ги изрече с такава лекота, почти без да си дава сметка какво означаваха за нея.

— Знаеш ли, още не съм забравил твоите намеци, но тогава бях достатъчно глупав да си помисля, че…

Той се спря и Меги му каза с умоляващ глас:

— Моля те, Маркъс, знам, че ми се сърдиш, но това, което правиш… Аз не искам да бъда с теб и…

Не можа да продължи. Той я погледна и тя видя тържествуващия блясък в очите му.

— Не искаш ли? Струва ми се, че онази вечер го искаше.

За момент не разбра, какво точно има предвид, защото след това забеляза как погледът му се плъзна към гърдите й и тя настръхна.

— Беше ми студено — опита да се защити. — Казах ти още тогава.

— Да, каза ми — очите му я гледаха подигравателно, — но и двамата знаехме, че лъжеш. Ако все пак настояваш…

Тя беше облечена в лека памучна рокля, пристегната в кръста, без ръкави. Отпред имаше копчета по цялата й дължина. Преди да успее да го спре, той я прегърна нежно с лявата си ръка и започна бавно да я разкопчава, без да обръща внимание на протестите й. Вече бе стигнал до кръста, откривайки все повече от нежната й бледа кожа.

— Маркъс, недей… — прошепна Меги, осъзнавайки, че вече е загубила битката. Битката, която по-скоро водеше със себе си. От момента, в който той я докосна и почувства нежната топлина на ръката му по тялото си и устните му, потръпна за миг уплашена от силата на желанието си да бъде с него, неспособна да разсъждава… Поне да можеше да разбере защо го правеше…

Промълви още веднъж нещо като молба, но Маркъс изобщо не я чуваше. Той развърза пристегнатия колан на роклята и погледна голото й тяло. Заоблените й гърди едва бяха прикрити от прозрачния дантелен сутиен. Маркъс издаде тих стон и тя усети как цялата й кожа започна да настръхва, а зърната на гърдите й се втвърдяват.

Издаде се, преди още да бе я докоснал. Какво ли щеше да се случи, когато я погалеше?

Усети ръцете му толкова нежни, че й се искаше да крещи от радост — толкова силно й действаше той. Пръстите му докоснаха нежните твърди връхчета на гърдите й, тялото й се изпъна и тя вече не мислеше да се съпротивлява на страстната вълна, която я заливаше.

Забрави къде се намираха… Защо бяха тук… Не знаеше колко е часа, кой ден беше… Беше там, където много, много отдавна мечтаеше да бъде, отдавайки се на неговото желание без остатък.

Той захапа леко шията й. Едната му ръка я придържаше отзад, а другата нежно галеше набъбналите й зърна. Искаше й се да разкопчае най-накрая сутиена й, да усети там устните му, да изпие всичката сладостна мъка, да я освободи от изгарящата болка, която напираше в гърдите й.

Но странно, когато той направи това, страстните му целувки засилиха още повече желанието й. Сладостната болка се разпростря по цялото й тяло и безумен копнеж, заплашваше да я изпепели.

Докосна с устни шията на Маркъс и усети, как той реагира на допира й. Ноктите й се плъзнаха по кожата му, той остави гърдите й и я притисна към себе си толкова силно, че тя замря в обятията му. Това го възбуди още повече, той затрепери и впи устните си в нейните в страстна целувка.

Не бе разбрала кога е разкопчал ризата си. Той хвана ръцете й и ги насочи към тялото си. Тя започна да го гали, съблече ризата му и я захвърли настрани с треперещи пръсти… И той трепереше целият, измъчван от същата болка, дори може би от още по-силна.

— Меги… — прошепна Маркъс, доближи се отново до нея и започна да й шепне на ухото думи, които не бе чувала досега, много по-смущаващи от тези, които бе чула между Изабел и Пол. Но тя не се изненада. Това не я отвращаваше, цялото й същество беше негово. Притисна се още по-плътно и усети колко силно трепереше той.

Ръката му се плъзна по бедрата й, започна да гали меката закръглена плът на ханша й, да я притиска с пръсти, да я мачка. Тя го захапа страстно и усети мъжката сила на тялото му, когато той разтвори леко с крак бедрата й.

Топлината я изпълваше цялата. Всичките й някогашни фантазии бяха изличени, тя продължи да го целува и хапе с тръпнещи устни. Бе толкова мъчително близо до нея и толкова отчайващо далеч оттам, където най-силно искаше да го усети. Това я накара да изстене и да се сгърчи в прегръдките му.

— Кажи ми, че го искаш — прошепна той на ухото й, като направляваше с ръце необузданите движения на ханша й. Ръце, които обхващаха закръглените чувствителни части на тялото й, като в същото време успяваха да я възбудят още повече с кратки интимни милувки, които тя бясно искаше да продължават.

— Кажи ми — отново прошепна Маркъс с приглушен глас. Ръката му бавно се плъзна и я докосна там, където цялото й същество го чакаше от цяла вечност.

Меги изстена, неспособна да каже нещо. Усещаше как някъде там, на прага на удоволствието, тялото й пулсира и се разширява, сякаш за момент се мяркаше някакъв мираж и след това бързо изчезваше, когато Маркъс отдръпваше ръката си.

Изведнъж осъзна какво прави и се опита да се освободи от него, като прошепна:

— Недей, Маркъс… Не искам сега, не искам тук…

Вместо да я пусне, той сграбчи диво ръцете й, а по лицето му се появи изражение, каквото тя досега не бе виждала.

— Ще го направим, Меги, ще го направим. Точно сега и точно тук. Ето така!

И той я избута назад, опирайки я в бюрото. Чу металния звук от разкопчаването на ципа му. В кратките секунди на последвалата паника, тя имаше време само да изстене, опитвайки се още веднъж да го спре. Усети как той я повдигна, като я придържаше и как я изпълва със силни тласъци, които я накараха да забрави всичко друго.

Внезапна болка я прониза — там някъде дълбоко вътре. За миг реши, че трябва да го остави на всяка цена да я достигне и да я потуши.

Болката, така остра и неочаквана по средата на френетичното удоволствие, което изпитваше, я накара широко да разтвори очи, като в шок. Видя, че и Маркъс я гледа. В погледа му имаше силна изненада, примесена сякаш с някакво съжаление. Преди тя да разбере какво точно става, той се опита да забави движенията си и да се отдръпне от нея, но в този момент болката изчезна и желанието й се появи отново. Вместо да му позволи да се отдръпне, тя се вкопчи в него, стенейки и почти задушавайки го с целувки. Тялото й се изопна предизвикателно и той се напрегна отново, а устните му заглушиха на свой ред нейните стонове. Тласъците бяха толкова силни, че тя продължаваше да стене и да се мята от удоволствие всеки път, когато той плътно навлизаше в нея, също стенейки, без да може повече да сдържа напиращата в тялото му страст.

Сякаш цяла вечност измина от първия силен, сгърчващ спазъм на щастие, а Меги все още потръпваше, усещайки как други и други по-слаби затихваха по цялото й тяло. Маркъс я гледаше, надвесен над нея.

— Не вярвах, че не е имало друг — каза той, като се отдръпна.

Меги бе почти напълно изтощена — физически и емоционално. Не направи опит да се облече. Гледаше тялото му.

Меги отмести погледа си и тогава забеляза годежния пръстен на Изабел, който беше върху бюрото. Чак сега осъзна какво беше направила.

Започна силно да трепери. Усети, че Маркъс се приближава, за да я погали, но тя го отклони с жест, сякаш се опасяваше да не я омърси.

— Меги, трябва да си кажем някои неща…

— Не! Няма какво да си кажем. Ти успя да си отмъстиш, Маркъс. Успя да ме накараш да се чувствам като… — Спря, защото сълзите напираха в гърлото й, но когато Маркъс отново протегна ръка да я погали, тя се извърна рязко и поклати глава в отрицателен жест.

— Не, не ме докосвай. Повече никога не се опитвай да ме докоснеш! — извика тя, изплъзвайки се от него.

— Меги, почакай… Ти не разбираш!

Не разбираше ли? Естествено, че разбираше и вече отваряше уста да му го каже, но точно тогава отвън се чу шум на кола. Вероятно момичетата се връщаха. Мисис Симъндс беше обещала да ги докара обратно, на път към една нейна приятелка.

— Това са Сузи и Сара — каза Меги. Не можеше да ги заварят така! Чу шума от отдалечаващата се кола, отдръпна се от Маркъс и затича по стълбите нагоре.