Пени Джордан
Наказание целувка (6)

Пета глава

Беше почти десет часа, когато свърши работа и се канеше да отиде в кабинета при Маркъс, както я бе помолил. Докато слизаше по стълбите си повтаряше, че забавянето й няма нищо общо с нежеланието да се срещне с него насаме.

Момичетата обикновено си лягаха около десет часа, освен в специални случаи. Тя се отби при тях, за да поговорят за техния режим.

Стаите им бяха един етаж по-горе от нейната. Това бе слугинския етаж, но те изглеждаха доволни. Спяха в отделни стаи, но с обща баня. Имаха и друга стая за забавления, която наричаха „бърлогата“. Беше обзаведена със старо хлътнало канапе и два стола. Набитото око на Меги и тук забеляза онзи слой прах, в който тънеше всичко долу, но тя си спомни за своите младежки години и не направи никаква забележка.

Плочи и записи с класическа и поп музика бяха нахвърляни безредно, чифт тенис ракети с калъфите им бяха подпрени на стената и около половин дузина тенис обувки се въргаляха до тях.

Попита ги как прекарват свободното си време и с какво се занимават. И двете ходеха на езда и на тенис, но Сара, по-малката сестра, обожаваше музиката.

От разговора стана ясно, че и двете страшно обичат тукашното училище. Бяха в различни класове, но това не им пречеше да имат много приятелки и то на различна възраст — далеч повече, отколкото тя бе имала навремето. Бяха изключително добре развити и контактни момичета.

Ужаси се, като си помисли каква бе тя на шестнадесет години. Влюбена в Маркъс до такава степен, че бе изключила всичко друго от своя живот.

Смъртта на родителите й я завари в началото на пубертета. Освен това бе много срамежлива, за да се запознае и сприятели с децата от новото училище. Следващият шок — смъртта на леля й и чичо й, тежкото здравословно състояние на дядо й… всички тези обстоятелства усложниха ситуацията. Но истинската причина бе закодирана в нея самата — в нагласата й да си затваря очите пред действителността.

Спомни си един горещ летен ден, наскоро след смъртта на нейните леля и чичо. Маркъс работеше в градината, беше си свалил ризата и слънцето играеше по силните му мускули. Тя се бе загледала жадно в него, впечатлена от вида му… Толкова се бе отнесла, че не бе усетила кога бяха пристигнали гости. Дойде на себе си, едва когато госпожа Несбит, а после и жената на свещеника я докоснаха по рамото.

Спомни си как се извъртя ядосано, защото не желаеше да прекъсват съзерцателния й унес.

Сега бе в състояние да оцени, че госпожа Хайес бе загрижена за нея. Тя бе мила жена с добро сърце. Често я посещаваше в онези трудни дни. Дори й предложи, ако желае, да поживее при тях за известно време. Вероятно бе забелязала опасността от нейната прекомерна привързаност към Маркъс.

Меги си спомни как бе избухнала в неудържим плач, когато той я повика да разговарят. Молеше го да й каже защо иска да я отпрати. Той не понасяше сълзи. Ако бе приела приятелството на госпожа Хайес, може би щеше да преодолее емоционалната си зависимост от Маркъс.

Слава богу, нито Сузи, нито Сара проявяваха някакви признаци на пагубна чувственост. Бяха доста по-уравновесени от нея — нещо, за което всеки родител, който има дъщери, мечтае. Въпреки това Меги подозираше, че имаха склонност към бърза смяна на настроенията и предпочитанията си.

Взаимоотношенията им с нея бяха чудесни. Веднага си допаднаха и стана ясно колко добре биха се разбирали, ако имаха възможност да се опознаят по-добре. За щастие, тя вече имаше опит с момичета на такава възраст. Преди няколко години, в Лондон, бе замествала една учителка за известно време. При досега й с децата придоби нов опит и разбра колко погрешно бе живяла — как се бе вкопчила в Маркъс и в Девърил!

Грешката си беше нейна. Много млади мъже я харесваха и й предлагаха приятелството си, но тя се бе затворила в себе си, завладяна от мисълта, че един ден той ще се вгледа в нея и ще разбере колко го обича. Тогава любовта й избухваше с нова сила и тя не можеше да допусне мисълта за някой друг. Ето как реалният живот бе й се изплъзнал. В своето въображение тя вече се бе любила с Маркъс. Бе отворила чудна врата и веднъж застанала на прага й, тя не забелязваше нищо и никого. Живееше в своя измислен свят, неподозирайки, че мами самата себе си. Сякаш бе попаднала в черна дупка.

Меги излезе от стаята на момичетата и се спря на стълбите. Усети, че леко трепери. Какво ли щеше да се случи с нея, ако онзи негов годеж не бе я отрезвил? Щеше ли да се подлъже и да… Устата й пресъхна, като си помисли за евентуалните последствия от подобна глупост.

Кабинетът беше два етажа по-надолу. Там Маркъс й бе съобщил, че е сгоден и само за един миг бе разрушил очарованието на нейния приказен свят.

Тогава бе изкрещяла в лицето му, че това не е възможно, че той я обича! В този миг дядо й, който минавал покрай вратата и бе чул това, влезе в стаята. Тя се бе обърнала и бе поискала от него да накара Маркъс да спре да я лъже.

Сега тя стоеше на площадката на стълбите, здраво стиснала перилата, потънала в миналото… Завладяна от болка и страст, бе изрекла неща, от които и досега се срамуваше, неща, които не бяха верни… Маркъс я бе помолил да признае, че това са измислици. Шокът, който преживя дядо й, болезнената истина и срамът от налудничавите й лъжи — всичко това бе прекалено. Трябваше да сложи край на тази история.

Но животът си има свои собствени закони и когато тя отиде в Лондон, самият град, хората, новият ритъм на живот й доказаха несъстоятелността на фантазиите й. Трябваше да слезе на земята.

Не се сърдеше на Маркъс. Вината беше изцяло нейна. Толкова пъти душата й се свиваше от желание да се върне вкъщи. Да получи опрощение… Една топла усмивка от Маркъс… Досега бе устоявала и бе продължавала доброволното си изгнание.

Загрижеността й към Сузи я бе довела тук. Дано вълната на емоциите й да не я залее отново.

Вечерта беше топла и мека, но тя все още трепереше, когато се озова пред кабинета му. Вратата бе затворена и тя плахо почука.

— Да! — извика Маркъс.

Тя влезе и той я погледна навъсено. Бюрото му беше отрупано с папки. Винаги бе работил много. След завършването на университета бе се проявил като добросъвестен партньор в една агенция за продажба на недвижими имоти. По-късно създаде и своя собствена агенция.

Силната светлина на настолната лампа осветяваше лицето му и бръчките му ясно се забелязваха. Обзе я тъга.

— Искаше да поговорим.

Тя се приближи до камината и протегна ръце към слабите пламъци.

— Студено ли ти е? — рязко попита той.

Да, беше й студено… Но не защото в стаята бе студено… Хлад обвиваше сърцето й след годините, прекарани далеч и изпълнени с угризения и болка. Вечното притеснение, че му бе объркала живота! Бе свикнала да носи бремето на разкаянието.

Гласът му издаваше умора. Една фотография в сребърна рамка стоеше на бюрото. Маркъс се надигна от стола, залитна и се удари. Рамката падна, но той бързо я вдигна и я нагласи. Тогава Меги видя, че на снимката бе тя — седемнадесетгодишна… Усети такава рязка болка, че дишането й спря. Така беше облечена на рождения си ден. Снима я един фотограф, който дядо й бе наел.

— Ти пазиш моята снимка!? — тихо промълви тя.

— Да — кратко каза Маркъс, без да я погледне. — Помага ми да не забравям… — спря дотук и вдигна очи към нея. Тя се изплаши и замръзна неподвижно. Беше забравила хипнотичния ефект на сивите му очи, които сякаш проникваха направо в душата й.

Преди време бе мечтала да види тези очи топли и пълни с желание. Представяше си как помътняват от страст, когато я докосва… Тогава тя нямаше никакъв опит. Представата й за секса бе от прочетените книги и филмите.

Ако трябваше да бъде честна, трябваше да признае, че и сега нямаше кой знае какъв опит. Само че необходимостта й от секс, бе изместена от потребността да обича някого.

— Ти си все същата!

Думите му я стреснаха и тя го изгледа недоумяващо.

— Каква?

— Не знаеш, така ли? Вбесяваш ме с тази твоя мания да се затваряш в себе си и никой да не може да припари до твоя свят! Мислех, че си пораснала и си го преодоляла.

Лицето й пламна.

— Преодоляла съм го — отговори тя сухо. — За какво искаше да говорим, Маркъс? Късно е, а ще трябва да ставам рано, за да водя момичетата на училище. Бих искала да се срещна и с директорката.

— Да, ти продължаваш да се държиш по същия начин!

Беше вярно. Тя точно от това се страхуваше. Цяла вечер се стараеше да се държи естествено, въпреки че бе страшно напрегната.

— Останах с впечатлението, че се разбрахме вече по този въпрос!

Загледан в нея, той не бързаше да отговори. Меги усети как напрежението й се засилва. Погледна през прозореца, за да се успокои. Юнският сумрак размиваше очертанията на парка.

— Може да си размислила…

— Не, Маркъс, не съм променила решението си! Сузи и Сара имат нужда от мен! Не можеш да го отречеш! Те не харесват Изабел, а и от малкото, което чух тук, ми стана ясно, че тя няма много време за тях. — Маркъс я хвана за ръката, с намерението да я прекъсне, но тя продължи ядосано: — Готов си да спориш? Защо, след като и двамата знаем, че е така? Погледни на нещата от друг ъгъл — ако аз остана да се грижа за момичетата, вие с Изабел ще бъдете напълно свободни да ходите, където пожелаете.

— Може би предлагаш и да се изнесем оттук?

— Не съм казвала такова нещо!

— Но намекваш! Меги, тук е моя живот! Това е моя дом! И не знам защо, но си мисля, че ще остане мой дом завинаги.

— Това е нещо, което ще решите двамата с Изабел! В крайна сметка тя е тази, която ще бъде твоя съпруга.

Още докато говореше разбра, че прави грешка. Думите й съдържаха голяма доза провокация.

Видя как някаква сянка премина по лицето на Маркъс. Дали не мислеше за онова момиче, за което беше сгоден тогава? Другото момиче, което тя никога не видя? Вероятно много я бе обичал, след като и досега не бе се оженил за друга. Е, добре, той я изгони заради нея, тогава защо не беше се оженил? Не можеше да му зададе нито един от тези въпроси. Предишната привързаност, която съществуваше помежду им, бе разрушена завинаги. На нейно място се бе настанила дива враждебност. И двамата се опитваха да я прикриват, но тя постоянно изплуваше в отношенията им. В този миг си даде сметка, че ще трябва да живее с Маркъс и Изабел под един покрив… Да гледа как те градят свой дом, свое семейство, да бъде свидетел на щастието им! Изпита неописуема болка — що за глупости правеше тя!

Маркъс забеляза трескавите й очи и каза:

— И ти самата не си много убедена, че си взела най-правилното решение, въпреки че претендираш да е така! Да поемеш отговорността за две момичета, на такава възраст не е лесна работа, доколкото знам.

— Да, и аз знам, Маркъс! — гневно отвърна Меги. — Не съм вече на седемнадесет години. А вероятно ти елегантно се опитваш да ми подскажеш, че не съм най-подходящият човек, който може да се грижи за тях?

Напрежението витаеше във въздуха. И двамата го усещаха. Той се отправи към френските прозорци и рязко ги отвори. Хладният вечерен въздух нахлу в стаята.

Мълча дълго, а когато проговори, гласът му бе така сподавен, че думите трудно се разбираха.

— Меги, помисли си… Помисли си добре какво смяташ да правиш. — Той се извърна рязко към нея и я изненада. Беше твърде близо. Очите му блестяха трескаво, зениците му бяха леко разширени. А на лицето му всяко мускулче бе напрегнато. Меги се изплаши, доловила стаената му сила и умението му да се владее.

— Вече размислих! Оставам, Маркъс! Не можеш да ме накараш да си тръгна.

Това, което каза, пак беше грешка. За момент настъпи тишина, но той рязко я наруши:

— Така ли мислиш? Ще видим!

Неочаквано я хвана и я притисна така, че тя усети колко заплашително крехка е.

— Меги, защо се върна? Кажи ми истината!

Топлият му дъх облъхна лицето й и тя усети, че иска да я целуне. Ако се опиташе да се освободи, можеше да го събори и да го нарани с този гипс. Но той продължаваше да я притиска до бюрото.

Неговото тяло… Тя изохка, когато той пренесе тежестта на другия крак и се опря тежко на нея. Тялото му политна и тя изплашено извика. Той бе крайно възбуден и ако преди тя би примряла от удоволствие, то сега направо изпадна в ужас, давайки си сметка, че причината е гняв, а не желание.

Усети устните му до ухото си и отдръпна изплашено глава.

— Моля те, Маркъс, недей! Сигурна съм, че ме мразиш… Знам, искаш да ме накажеш за това, което ти причиних, но…

— Щом всичко ти е ясно, защо не ме оставиш да те накажа? — прошепна той подигравателно.

Усещаше, че той се задъхва. Само едно рязко бутване и щеше да загуби равновесие. Сякаш уловил мислите й, Маркъс я притисна още по-силно и гърбът й се вряза в ръба на бюрото.

— Ти ми дължиш това — каза ядосано той. Пръстите му се заровиха в косите й и ги опънаха до болка. Бе невъзможно да се съпротивлява. Устните му се впиха в нейните в такава дива целувка, че й бе трудно да повярва дали всичко, което се случва, е истина. Не сърцето й, а тялото й се опитваше да го отблъсне, треперещо от страх и изненада.

Докато беше в Лондон, бе срещала различни мъже. На много от тях бе разрешавала да я целуват на раздяла и си мислеше, че за всичките тези години е успяла да опита всякакъв вид целувки. Подобно нещо обаче не бе й се случвало.

Отново се опита да го отблъсне, но той разгневено й изсъска през зъби:

— Меги, отвори си устата. Позволи ми да те целуна или ще го направя насила. — Пръстите му се вкопчиха в нея още по-силно и той прошепна подивял: — Спомняш ли си какво каза пред дядо си… Спомни си! Били сме любовници, прелъстил съм те и съм те посветил в изкуството да се любиш… Меги, ти ми дължиш това!

Спомените и отдавна стаените чувства я заляха и, почувствала се безсилна като парцалена кукла в прегръдката му, Меги се остави да я покори. Той страстно я зацелува, докато не усети сълзи да парят нежните й наранени устни.

Маркъс се опомни и се отдръпна, олюля се, блед и зашеметен, с блуждаещ поглед и сгърчено лице.

Когато посегна към разранените й устни и ги докосна, тя рязко се отдръпна.

— О, Меги…

— Ти не искаш да си отида, Маркъс! — осмели се да изрече истината тя. — Но ти обещавам, че ако още веднъж ме нападнеш по този начин, ще отида при Изабел и ще й разкажа за какъв мъж има намерение да се омъжи!

Той имаше вид на напълно опустошен човек. Собствените й чувства бяха толкова силни, че не забеляза колко много мъка имаше в погледа му.

Той направи неопределен жест с ръка и каза объркано:

— Меги, съжалявам, аз… Не знам какво да ти кажа.

— Да, знам, че искаш да ме унижиш.

Трябваше да излезе от стаята час по-скоро, преди още да се предаде съвсем, преди да се срине пред него и да се разридае от болка и мъка.

Заслепена от горчивите си сълзи, тя успя да намери дръжката на вратата и излезе. През всичкото това време бе запазила представата си за Маркъс като великолепен любовник. Бе отблъсквала всички мъже, само защото не приличаха на него, а сега той я бе целунал така брутално и й бе показал колко са били погрешни представите й.

Зашеметена, тя се изкачи по стълбите и се озова в спалнята, без да помни как е стигнала дотам.

Навън небето бе озарено от силна тюркоазна светлина — толкова характерна за лятната нощ на север. Нямаше представа колко е часа. Прозорецът й бе отворен и тя усещаше добре познатото упойващо ухание на пълзящите рози.

Разказваха, че благородник от рода Девърил, близък до двора на шотландската кралица Мери, ги бе пренесъл от Франция и ги бе засадил в градината около старата кула.

Когато построили новата къща върху основите на тази кула, младоженката поискала да посадят един храст от пълзящата роза под прозореца й — за щастие, така казваха.

Съпругът й, който не бил чак толкова сантиментален, но бил влюбен в нея, изпълнил желанието й. Но за да не разваля фасадата на новото жилище, наредил да засадят храста в задния двор.

Меги знаеше тази история от баща си.

Отиде до тоалетката и запали лампата. Видя изранената си уста и изтръпна.

Когато усети сълзите, Маркъс бе побеснял от съпротивата й. Можеше да се закълне, че бе не по-малко шокиран от собственото си поведение, отколкото тя.

Винаги бе имала богато въображение и бе доста романтична по природа. Сълзите често успокояваха терзанията й. Но сега нямаше да й помогнат.

Все още не можеше да повярва. Бе предположила, че няма да е добре дошла, но… Все пак — как бе могъл! Очакваше неодобрение, логични аргументи, сарказъм, дори забрана да остане, но такава брутална целувка — това беше последното нещо, което би й дошло наум.

Чак сега, като се заключи в банята, тя се почувства малко по-сигурна и й олекна.

Изкъпа се набързо и петнадесет минути изстудява подутите си устни. Сложи антисептик там, където зъбите му бяха разранили кожата. Ръката й леко трепна и огледалното отражение се премрежи. Очите й се насълзиха отново.

Направи опит да задържи сълзите си и накрая успя да ги преглътне. Не беше от ония щастливки, на които им отиваше да плачат и печелеха от това.

Когато се върна в стаята си, забеляза, че на долния етаж светеше. Маркъс още работеше в кабинета.

Последната мисъл, която мина през съзнанието й, преди да се предаде на съня, бе, че каквото и да направи Маркъс, тя няма да си тръгне. Сузи и Сара имаха нужда от нея! Тя искаше да се чувства необходима някому.

Изведнъж си спомни за Лара. Бе най-добрата й приятелка, но си имаше свой живот. В онези дни, когато се запознаха, Лара и баща й направиха много за нея. Искаха да не се чувства самотна и нещастна.

„Някои жени имат инстинктивна нужда да се грижат за някого“, бе й казал Джон Филипс с разбиране, усещайки, че тя страда по родния си дом. „Няма нищо срамно в това. Не обръщай внимание на Лара. За нея кариерата й и може би един-единствен мъж биха били достатъчни в живота й.“ Той се бе усмихнал многозначително, добавяйки: „След като Господ е решил да ни създаде различни, кои сме ние, та да го съдим?“.

Имаше нужда точно от това, призна си тя уморено. В Лондон бе изместила усилията си в друга по-прагматична посока. Поведението на Лара наистина не я удовлетворяваше напълно и тя се дразнеше от шумните събирания, които устройваше приятелката й — с много цветя и специално приготвени ястия. Меги намираше удовлетворение преди всичко в работата си. Нищо не я караше да се чувства пълноценна така, както радостното изражение на някой писател от успешно уловените типажи на героите му в нейните илюстрации.

Тя бе преживяла толкова неща за десет години и бе постигнала много. Но ето, че пак се бе озовала на това странно място и животът й сякаш започваше оттам, откъдето бе спрял някога.

Тази нощ й се яви сън. Сънуван сън. Изпита познати чувства… Винаги почваше по един и същи начин. В градината е, заобиколена от цветя. Слънчево е. Щастлива е. В очакване на нещо… Причината за щастието й е един мъж, който бавно се приближава към нея. Високата му фигура закрива слънцето и нейната радост се превръща в страх. Мъж без лице! Вдига ръце, за да се предпази от него, но той ги извива и започва да я разтърсва бясно. Гласът му силен и гърмящ, предвещава буря и настойчиво повтаря: „Истината! Кажи истината!“.

Меги нервно се размърда в съня си и издаде едва доловим вопъл. Лицето й застина в гримаса. Опитваше се да протестира… Да го моли за прошка, но мъжът се вбесяваше все повече и повече, а нейният страх неистово растеше. Накрая той я пусна, обърна се и тръгна. Тя се сви и започна да скимти след него. Заклинаше го да не си отива.

Градината бе оградена с висок зид. Той излезе през портала, но тя, незнайно по каква причина остана вътре в градината. Гледаше как той я изоставя в заграденото пространство и се смалява в далечината. Сълзите се стичаха по лицето й…

Маркъс бе тръгнал към спалнята си, когато чу плача й. Спря се пред вратата на стаята и се ослуша, преди да отвори вратата. Застана на прага и се поколеба.

Като се увери, че Меги спи, той се приближи към леглото. Тя стенеше и бълнуваше неразбираеми думи. Страданието й бе изписано по лицето и той почувства силна болка. Тя плачеше насън! Маркъс не можа да се въздържи, приседна на леглото и я погали нежно. Усети, че кожата й пареше. Той потрепери. Въздъхна и се отпусна внимателно на леглото.

Докосна с устни обляното със сълзи лице и се изправи.

Неговата ласка подейства на Меги като чудотворен балсам. Плачът й секна на мига и блажено спокойствие отпусна чертите й. Маркъс я гледа още един миг, колкото да се увери, че е заспала дълбоко и не сънува повече кошмари.

Косата й бе разпиляна по възглавницата, кожата й бе без никакъв грим и тя удивително приличаше на онази — седемнадесетгодишната Меги — с нейните романтични измислици и вълнения…

Маркъс се затътри с мъка към вратата. Дали някога и той би могъл да заспи така спокойно като нея? Едва ли бе възможно…