Пени Джордан
Наказание целувка (3)

Втора глава

Толкова малко се бе променил. Тя го погледна и мислено се върна десет години назад. Имаше побелели кичури, но очите му си бяха същите — чисти, студено сиви, като Северното море. Лицето му излъчваше същата онази проникновеност, която те кара да мислиш, че пред теб е човек, от когото трудно можеш да скриеш нещо.

Имаше загар и изглеждаше физически добре, като изключим гипсираната му дясна ръка и глезена. Внушаваше страхопочитание и авторитет — онова съчетание от познание и интелигентност, което тутакси я накара отново да се почувства малко момиче.

Странно! Беше срещала толкова много преуспели хора, както мъже, така и жени — хора, на чиято среда Маркъс не принадлежеше. Но може би, защото все още бе в плен на своето детство, така тясно свързано с него, си бе внушила, че той притежава някаква тайнствена сила. Тя не губеше кураж пред други важни личности, но сега трепна пред тези студени, вторачени в нея, очи. Умишлено притвори клепачи и пропусна да види как лицето му потръпна.

В гласа му обаче не пролича никакво вълнение:

— Я, гледай! Какво правиш тук, Меги?

Тя пое дълбоко въздух, овладявайки чувствата си и отговори кротко:

— Сузи ми писа и ме помоли да дойда.

Забеляза как лицето му се напрегна от бързо нарастващ гняв и скулите му заиграха, въпреки опитите да се овладее.

В крайна сметка нещо се бе променило. Колко пъти преди се чувстваше объркана от способността му да прикрива истинските си чувства. Винаги бе усещала силата на желанието му, но като изключим онази нощ, в която си бе тръгнала, никога досега не бе го виждала да губи контрол над себе си.

Още нещо я вбесяваше в Маркъс — той винаги успяваше да държи другите на дистанция и с презрителна снизходителност да гледа на глупостта на останалите представители на човешкия род.

В Лондон бе срещала такива хора. Бяха си изработили същото умение, само че им липсваше изтънчената избирателност на Маркъс. Изглежда това бе защитна черупка срещу света, срещу евентуалните рани и болки, които можеха да им причинят. Тя дори бе успяла да усвои в някаква степен умението да се държи по подобен начин, но сега усещаше, че губи почва под краката си.

Като наблюдаваше гневната му реакция след нейното пристигане, й стана ясно, че може би за първи път тя и той се срещаха при относително равни начала. Бяха изминали десет години, откакто онази девойка, изпълнена с благоговение и трепетни чувства, се сковаваше напълно в негово присъствие, особено когато съвсем бе хлътнала по него и изстрадваше тайно любовта си. Сега той не й действаше по същия начин.

Да, нямаше го вече неудобството от разликата в годините. Бе останала враждебността и притеснението дали все още не й е смъртно обиден. Не биваше да забравя, че и досега бе останал ерген. Дали причината се криеше в това, което тя бе сторила? Тази мисъл събуди отново спомена за стария й грях.

— Кога се свързахте със Сузи? — хладно попита той, като се обърна, за да я вижда.

Това за момент събуди у нея злорадство, мислейки си, че и той веднъж се е притеснил. Тежкият гипс му пречеше да стане и тя бе в завидната позиция да го гледа отвисоко. Почувства се странно, тъй като бе свикнала той да се извисява над нея. Бе сравнително високо момиче, някъде около метър и шестдесет и пет, но винаги се стъписваше от неговия ръст. Може би поради уязвимостта на девойките и склонността им да се впечатляват от явното физическо превъзходство на мъжете — нещо, което Маркъс притежаваше в излишък, помисли си тя.

„Мъжествен“ може би не бе най-точното определение — в него имаше нещо повече, нещо властническо, на което не можеше да се противопостави. Това не бе само внушителен външен вид, а някакъв особен магнетизъм… Такъв тип мъжественост, на която никоя жена не можеше да устои.

По времето, когато дойде да живее в Девърил, той имаше доста връзки. Срещаше се с различни момичета и ги сменяше всеки месец. Но в живота му нямаше сериозна приятелка. Половин дузина момичета наобикаляха къщата по най-различни поводи, когато беше там. Дори и на нея й беше ясно, че тези отношения са мимолетни и целят да задоволят мъжкото му тщеславие.

Веднъж й каза, че няма да се ожени, докато не открие жената, с която би желал да прекара живота си, а тя, петнадесетгодишна и вече безнадеждно влюбена в него, затаи дъх. Ако той все още не бе открил жената, то тогава би имала време да порасне и да му докаже, че тази жена може да бъде само тя. От този миг се молеше пламенно всяка нощ, дано той не срещне друга, за да има време да порасне.

Рожденият й ден бе през юли и една година преди да завърши училище реши, че моментът наистина е дошъл и Маркъс вече я възприема като млада дама.

Той и дядо й бяха организирали тържество по случай седемнадесетия й рожден ден. Дядо й бе подарил част от бижутата, останали от нейната майка: огърлица от перли, обеци с диаманти и някои други скъпоценности, подарявани от нейния баща на майка й — семейни реликви от поколения наред.

Като по-малък син, баща й знаеше, че има някакъв дял от къщата и че тя ще бъде наследена от по-големия му брат, но това никога не го тревожеше. Обичаше преподавателските си занимания, обичаше своя тих, спокоен начин на живот и малкото си семейство, а неговият баща, като мъдър и грижовен родител, бе подсигурил така нещата, че между синовете да не се появи съперничество. Бе разрешил и на двамата да направят подаръци на съпругите си от фамилните скъпоценности.

За рождения си ден Меги получи една трогателно нежна брошка — панделка във викториански стил с диаманти и перли. Когато напусна, тя остави всичко в къщата — както брошката, така и обеците, които Маркъс й беше дал. Бе разбрала, че той не я обича, че за него тя е просто едно особено дете… Дете, което той не понася и не иска да вижда. Гневният камшик на отровните думи бе съсипал крехката й душа и тя бе осъзнала, че повече не може да живее под един покрив с него.

След като гневът му бе стихнал, той бе попитал с горчивина:

— Добре, защо? Кажи ми — защо го направи?

Бе извърнала глава, решена да мълчи, изненадана и вцепенена от всичко, което бе направила, за да спечели любовта му.

— По-добре си върви! — й бе казал тихо той. — Преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам!

И тогава, докато вървеше към вратата, унизена от гневните му думи, той бе добавил сурово:

— За теб това няма значение, нали? Изобщо не те интересува!

Тя бе понечила да отговори, като се опитваше да овладее нервните си конвулсии:

— Ще се промени ли нещо, ако ти кажа, че ме засяга?

Той се бе вторачил в нея, гледайки я един безкраен миг.

— Не… Мисля, че не. Бих искал никога повече да не се появяваш в моя живот. Не искам да те виждам! Никога вече! — бе добавил със злоба и тя бе разбрала, докато лежеше будна и смазана от шока, че за нея има само един път.

Един от тях двамата трябваше да напусне и това едва ли щеше да бъде Маркъс, защото беше необходим на дядо й.

В действителност тя имаше много по-голямо право да притежава имението Девърил, отколкото Маркъс. Още от самото начало, когато бе дошла да живее тук, тя бе възприела Маркъс като неразделна част от къщата. А и той изглежда й бе посветил времето и усилията си.

Смяташе, че не си заслужава да съжалява за това и да се чувства ощетена, щом той бе поел всичко в свои ръце…

Бе го превъзмогнала, но какво от това, помисли си тя мрачно, отказвайки да си спомни усещането след целувката му по случай нейния седемнадесети рожден ден… Това беше нейната първа целувка или поне така си бе въобразила тогава. Едно доста мимолетно преживяване, поне от гледна точка на сегашния й опит… И сега, ако затвореше очи, тя можеше да изпита същото след онова леко докосване на устните им. Вълнението я връхлетя с такава сила, че сърцето й за миг спря. Тогава бе имала достатъчно време, за да усети напрежението на устните му и да разбере триумфално, че той я желае. Толкова за безразсъдството на младостта.

— Попитах те откога си пишете със Сузи?

Тя кокетно вдигна рамене и каза разсеяно:

— Не знам точно. Има ли значение? От доста време. Явно достатъчно дълго, за да почувства, че може да ми се довери — отбеляза тя с деликатна резервираност, наблюдавайки как по скулите му избива червенина, докато му отговаряше. — Между другото, къде е тя? — попита уж случайно, сякаш не забелязала гнева му.

— Излезе с една приятелка. Какво по-точно ти е писала Сузи? Какво те е накарало да хукнеш насам? Кажи ми, Меги? Това е просто чудо! Спомням си, че когато почина дядо ти, аз пуснах съобщения във всички по-големи вестници и списания с молба да се върнеш.

— Тогава беше друго! Дядо си бе отишъл и нямаше да ме види. Вече нямаше смисъл — добави тя, като неволно се издаде, че е видяла съобщението. — Просто нямаше как да дойда… Но това е друго…

„Аз съм друга!“, прииска й се да добави, но се въздържа, защото бе логично да я попита в какъв точно смисъл се е променила. И тя трябваше да признае, че едва сега, след десет години, се чувства достатъчно силна след преживените страдания и унижения, чийто свидетел е бил дядо й.

— Ти все още не си ми отговорила на въпроса. С какво успя Сузи да те накара да дойдеш?

— Позволи ми да го запазя в тайна. А къде е госпожа Несбит?

Преди той да каже нещо, вратата се блъсна рязко и една екстравагантна брюнетка нахлу в стаята. Беше по-възрастна от Меги и се отличаваше с гланцирана перфектност, която предполагаше умение да се държи в обществото и отлично да се възползва от своя чар.

Беше най-малкото странно от нейна страна, да проявява такава мигновена и силна неприязън към една непозната. Меги обикновено се разбираше добре с другите жени, обичаше женска компания и непринудени разговори, но тази жена… Вероятно бе предизвикала по някакъв начин враждебността й.

— Как е днес клетият ми годеник? Маркъс, скъпи, на кого е тази кола отвън? Само не ми казвай, че си намерил човек, който ще поеме работата на госпожа Несбит. Мисля, че няма да се задържи повече от последната кандидатка. Ти наистина трябва да се научиш да не прибързваш и ако…

— Извинявай, Изабел, но… Не става дума за икономка.

— Хм. — Тя се обърна към Меги и се вторачи в нея студено, като отпусна ръка на рамото на Маркъс.

— Тогава за какво? — Тя деликатно спря. Веждите й се повдигнаха и устните се свиха в нервна гримаса.

— Това е моята братовчедка. Меги Девърил. Предполагам все още Девърил? — неочаквано попита той.

Този въпрос я свари неподготвена. Наистина ли смяташе, че тя би могла да се ожени след… Внезапно усети, че почвата под краката й предателски се разклати, но се съвзе навреме. Но, разбира се, съвсем нормално беше Маркъс да си помисли, че се е омъжила… Така, както бе напълно нормално той да е сгоден.

Сгоден! Отново я сграбчи болезненото чувство, което би трябвало да принадлежи на миналото…

— Да, мисля, че си спомням за вас — каза Изабел, като присви очи. — Вие сте тази, която си е тръгнала оттук съвсем ненадейно, нали? Знаеш ли, скъпи, никога не си ми разказвал докрай тази история. И какво, фамилните духове се завръщат? — прикова тя погледа си върху Меги и добави с насмешка: — Въпреки че, когато едно девойче напусне дома си така неочаквано, причината да се върне отново би могла да бъде само една, нали?

Настана напрегнато мълчание, когато нейното „нали“ съвпадна с думите на Маркъс: „Достатъчно, Изабел!“.

— Има доста причини, които могат да накарат едно младо момиче да напусне дома си и те нямат нищо общо с твоето подозрение. В случая с Меги беше…

— Исках да постъпя в художественото училище в Лондон, докато моят дядо беше избрал един колеж в Ню Йорк — излъга Меги, като се намеси ловко в разговора.

Тя нямаше никаква представа какво бе намислил да каже Маркъс, но ако бе решил да разкрие нейния грях пред годеницата си, би могъл поне да не го прави в нейно присъствие.

— Никой не се грижи за къщата сега, така ли? — предизвикателно смени темата тя.

— Не, временно… — оправда се Маркъс.

— О, милият! Това ли те притеснява? За това ли си така възбуден? — изгука с гадно мазен глас Изабел. — Не се безпокой! Татко каза, че скоро ще можеш да махнеш гипса.

Маркъс изръмжа с раздразнение, а Меги трудно се въздържа да не се усмихне.

Колко уязвим бе той сега — с разрошена коса, с объркана душа… Усети как я обзема чувство на облекчение, долавяйки вътрешното му напрежение. Ето, че нямаше от какво да се страхува. Маркъс беше сгоден и щеше да се жени, а и тя вече не бе дете, което живее единствено в своя свят от мечти. Сенките, които я бяха преследвали толкова дълго, не изглеждаха вече така застрашителни.

— Какво толкова смешно има? — предизвикателно я попита Маркъс, давайки й да разбере, че не е толкова безпомощен, колкото изглежда.

Можеше да не харесва годеницата му, но със сигурност не й завиждаше за усилията, необходими да го утешат. Тя се вбеси от това как Изабел нежно му каза:

— Какво има, Маркъс? Да не си паднал пак от някой от расовите си коне?

Усети, че атмосферата започва да става непоносима. Меги чувстваше присъствието му с такъв мъчителен трепет и изпадна изцяло под негова власт до такава степен, че го видя отново в мечтите си… Изабел каза нещо и разруши очарованието, но я спаси от самата нея. Трепереше от вълнение и Изабел не пропусна да го забележи, като подхвърли с подигравателна загриженост:

— Ох, скъпи Маркъс, на Меги й е студено! Ами, разбира се, нали живеете в Лондон! Аз наистина ви завиждам! — И тя направи чаровна гримаса. — Аз поддържах старите си връзки с приятелите от колежа, но сега татко има нужда от мен в хирургията и… просто нямам възможност, а и Маркъс не може без мен, нали скъпи? Временно ли ще погостувате? — добави тя с видимо безразличие, но Меги не се заблуди и усети, че нейното присъствие бе разтревожило тази жена.

— Не знам още дали ще остана — каза спокойно Меги. — Зависи.

— От какво? — троснато попита Маркъс.

Малко по-късно щеше да анализира болката, която я прониза, доловила явното му желание да се отърве от нея. Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да може да се държи спокойно.

— Зависи от това, как се чувства Сузи.

— Сузи ти е писала? — Изабел се обърна към нея и изражението й стана жлъчно. — О, Маркъс, това дете наистина си позволява твърде много! Казвам ти, продължавам да твърдя, че и двете деца трябва да отидат в пансион. Ще видиш колко добре ще им се отрази, скъпи. — И като видя, че той се намръщи, добави с ласкателен тон: — И на нас, като се оженим. Между другото, като си отиде госпожа Несбит, каква друга алтернатива имаш, особено сега, когато не можеш да се движиш? Искам да кажа, че е много добре, дето разчиташ на приятелите си да ги водят и взимат от училище, обаче… Знаеш, че би било удоволствие за мен да ти помагам, но нали татко ме е ангажирал, а пък и, честно казано, скъпи, децата започват мъничко да се разхайтват. Уверявам те, че няколко години в пансион ще им се отразят добре и ще възпитат у тях много добродетели, а и ние ще имаме необходимата свобода. Колко жалко, че не можем още през юни да придвижим нещата около сватбата. Знаеш, че мама си е наумила да се венчаем точно през юни, а пък татко има нужда от мен в отделението точно тогава.

Тя явно го е мислила отдавна, тъй като единствената й цел бе да го убеди да прати момичетата в пансион, помисли си Меги с насмешка. Познаваше много такива жени, егоистични, обзети единствено от мисълта за собственото си спокойствие, абсолютно безчувствени, изградили си образа на крехка безпомощност, докато в действителност бяха по-твърди от диамантите, които носеха.

— Знаеш, че няма да можеш да се справиш с тях. Ще са ти нужни най-малко три месеца, за да почнеш да стъпваш на крака си — засмя се тя неловко. — Чувствам се толкова виновна за това, което ти се случи.

— Едва ли имаш някаква вина, че конят се бе отвързал — прекъсна я Маркъс мрачно.

Меги, която много добре знаеше, че Маркъс язди отлично, се учуди какво толкова може да отвлече вниманието му, че конят да го изхвърли и да си счупи рамото и крака.

— Ами това си е твой проблем, след като си толкова добронамерен, само че аз отлично си давам сметка за всички трудности, които ти създава това принудително обездвижване. Как върви бизнесът?

— Засега моят партньор пое нещата, а пък аз работя с документите. Секретарката ми се съгласи да идва тук три пъти седмично, така че ще задържим нивото.

— Тя е цяло съкровище! — изгука Изабел, но Маркъс забеляза издайническото присвиване на студените й сини очи. — Ако ми разрешиш да те предупредя, скъпи… Съпругът й е доста далече и аз допускам, че тя е малко влюбена в теб. Не е трудно да й мине някоя греховна мисъл. Виж там нещата преди да… — Тя пусна една кисела усмивчица към Меги и добави язвително: — Сигурна съм, че и Меги ще се съгласи с мен. Искам да кажа, че жените на тази възраст могат да бъдат доста напористи. Имам предвид, чели сме не един роман за това, как някоя служителка обърква живота на шефа си със своята настоятелна свръхсексуалност.

— Изабел! — остро я прекъсна Маркъс, само че Меги нямаше нужда от това. В крайна сметка Изабел казваше една истина.

— О, всичко е наред. Няма нищо, Маркъс — студено каза Меги. — Напълно съм съгласна с Изабел. Момичетата на тази възраст могат да бъдат много опасни, ако се увлекат по някого. За щастие голяма част от нас преминаваме през пубертета без фатални последици. Нормално е и вие двамата да искате да сте сами, след като се ожените — добави замислено. — Ще се кача горе, да си разопаковам багажа. Ще се нанеса в моята стая. Тя свободна ли е?

Прочете по лицето на Маркъс, че не бе очаквал такъв въпрос, а и беше изненадан от решителността й да остане. Е добре, нека се учудва! Всичко, което чу до преди малко в тази стая, потвърди чувството й, че Сузи неслучайно я бе призовала на помощ. Явно бе, че разговорът за пансиона не се подхващаше за пръв път. Гувернантката, която се грижеше за тях по онова време, бе проявила майчинско чувство към Сузи и Сара, а Маркъс бе поел ролята на техен баща.

След смъртта на родителите си Меги бе имала щастието да опознае Рут, майката на Маркъс. Първия път тя се бе омъжила твърде млада, а когато се родил Маркъс, тя била на не повече от осемнадесет години.

Както всички разправяха, че била много влюбена в своя по-възрастен съпруг, майор от армията, който бил убит по време на бойна акция. Тогава Маркъс бил десетгодишен. В крайна сметка всичките тези години, през които живели сами, и после нейният втори брак сигурно са му попречили да се приспособи напълно, особено след като се родили и двете момиченца. Той вече е бил доста голям, когато се появила Сузи. Меги се питаше дали не бе имало някаква ревност. Във всеки случай никога не бе забелязала подобна проява от негова страна.

В онези дни, след втория брак на чичо й, тя и родителите й бяха редки посетители в имението, а пък самият Маркъс учеше в университет. След смъртта на родителите си, тя опозна по-отблизо чичо си и неговото семейство. Със сигурност си спомняше, че не бе забелязала никаква отчужденост в държанието на Маркъс към двете му сестри, дори напротив, за тях той бе грижовния по-голям брат. А за нея, той бе само роднина в началото, но постепенно се бе привързала, усещайки инстинктивно в негово лице човека, на когото може да разчита… Някой, който няма да я изостави… Някой, който ще се грижи за нея и ще я закриля. Господи, ако нещата си бяха останали така и бе продължила да го смята за по-големия братовчед, без да усеща в него мъжа…

Дори сега изпитваше неудобство, като си спомнеше за момичешките си фантазии. Бе успяла да ги изтика на заден план в съзнанието си, но сега лукавите приказки на Изабел ги бяха възкресили. Фантазиите, които бяха довели до пълна разруха на нейния малък свят! Мечти, чиито следи и досега не бяха избледнели напълно. Мечти, които й бяха причинили толкова терзания и ужасното усещане за вина… И не само на нея… Маркъс също бе пострадал и тя никога нямаше да си го прости.

Дали Изабел знаеше, че той е бил сгоден някога. Меги не бе пожелала да узнае името на тогавашната си съперница… Не би могла да го понесе и може би затова бе избягвала подобен разговор. Винаги бе усещала, че той обича нея и не допускаше, че е могъл да се сгоди за друга и да я нарани толкова жестоко.