Пени Джордан
Наказание целувка (4)

Трета глава

Когато Меги осиротя, майката на Маркъс избра за нея тази спалня на първия етаж, която гледаше към парка.

Меги отвори вратата и застана на прага. С носталгия осъзна колко много й бе липсвало всичко и колко спомени се таяха тук. Тогава, с притъпени от скръб чувства, тя не бе забелязала мекия блясък на старинния креват с балдахин, нито лукса на завесите с китайски мотиви в стил, характерен за началото на деветнадесети век. Сега по паркета и по стария гардероб имаше слой прах, но бе достатъчно да затвори очи и да възстанови с удивителна точност деня, в който за първи път бе видяла всичко тук.

Сега, връщайки се мислено назад, тя си спомни с възхищение за майката на Маркъс, за усилията, които бе положила, за да обзаведе тази стая специално за нея. Тогава току-що полираните мебели светеха и всичко бе пропито с остра миризма, смесвайки се с едва доловимото ухание на сушени листа от рози, което се носеше из цялата къща. Всичко трептеше от чистота и пленяваше погледа.

Леля й бе помогнала да се нанесе в стаята, обяснявайки й спокойно и внимателно, както само тя умееше, всичко, за което я попиташе. Беше й показала банята, която можеше да използва долу на полуетажа. После тактично я бе оставила насаме с новата обстановка, която я заобикаляше.

Внезапно се почувства ужасно самотна. Тъгуваше за отдавна починалата си нежна и добра леля. Толкова малко я познаваше, толкова малко неща си бяха казали, а в действителност я бе обичала. Не бе оценила достатъчно това, което тя… Целият този уют и изисканост, които бе създала за нея тогава, бяха за Меги нещо, на което не бе отдала особено значение. Изведнъж си даде сметка, че всичко това невъзвратимо си бе отишло, че нейните две дъщери и сина й са така жестоко лишени от обич, нежност и близки хора.

Меги погледна овехтелия килим и се приближи до прозореца. Неясните очертания на пейзажа отвън я накараха да се просълзи. Чувствата й бяха по-силни от волята.

Не бе очаквала, че ще се разчувства така. Може би затова я обзе натрапчивата мисъл, че е длъжна да разбере в какво се заключава безпокойството на Сузи и да оправи нещата, доколкото би могла.

Очакваше, че най-вероятно проблемът е свързан с тяхното предстоящо изпращане в пансиона. Разбираше защо това толкова много потиска братовчедките й и бе готова да застане на тяхна страна.

Сложи пътната си чанта на леглото, отвори я и отключи вратите на стария гардероб. За нейна изненада там все още висяха закачени дрехите й от онова време и при тази гледка по гърба й полазиха тръпки.

Роклята, с която бе облечена на своя седемнадесети рожден ден, висеше в найлонов калъф.

Посегна към нея, докосна я нерешително, но си спомни, че трябва да си довърши илюстрациите и прогони духовете от миналото. Извади скицника, който носеше навсякъде и след минути работата така я погълна, че забрави за всичко останало и дори не забеляза, когато вратата на спалнята се отвори.

— Значи ти си още тук! Какво…

Гласът на Маркъс я стресна дотолкова, че тя рязко натисна молива и графитът се счупи. Не бе очаквала да се осмели да наруши уединението й. Дори напротив, смяташе, че ще се държи на разстояние и затова се почувства така неспокойна в негово присъствие.

Той провокираше спомените, това бе, което я тревожеше. Навремето тя би приела с радост всяко негово идване…

Само да обърнеше глава и спомените от детството й я връхлитаха. Виждаше се как моли Маркъс да остане още малко, само още малко, само докато заспи…

Това бе през първите й дни в тази къща… Тогава, когато нейните нощи бяха смущавани от кошмари, които само Маркъс можеше да прогони.

Колко често бе сядал на фотьойла под прозореца в отговор на нейната молба и я бе успокоявал, създавайки помежду им такава близост, която той, със своята зрялост, би могъл да предположи до какви катастрофални последици може да доведе в още неукрепналата психика на едно младо и романтично момиче.

— Какво всъщност правиш? — Остротата на гласа му изличи спомените и я върна на земята.

Можеха да бъдат близки някога, но онези дни си бяха отишли безвъзвратно, разрушени от нейното собствено безразсъдство, от наивността, от лъжите, от нейната любов и ревност.

— Изкарвам си прехраната — каза тя притеснено и пъхна ръка под възглавницата, за да скрие издайническото треперене.

Преди той да отмести поглед от нея, Меги забеляза учудването в очите му и за момент изпита задоволство, че за втори път го свари неподготвен.

— Да не би да си станала художничка?

Спомни си, че в онези ранни години той бе насърчавал нейния интерес към изкуството и първите й опити да рисува. Може би не е бил убеден, че притежава талант и затова сега се учудваше.

— Нещо такова — промълви тя, като се стремеше да не проличи колко я е заболяло от съмнението в гласа му. Още преди години бе разбрала, че има дарба на много добър имитатор. Тогава окончателно бе избрала илюстрацията за своя бъдеща професия.

— Аз съм само илюстратор на книги.

Стори й се забавно да му разкаже как точно я бе открила Сузи, но разумът я възпря.

— Защо не се върна никога повече у дома?

Въпросът дойде неочаквано. Сам знаеше защо.

— Може би, защото не съм изпитала нужда да го направя. Сега момичетата имат нужда от мен и… Те кога ще се върнат?

— Скоро. Слушай, всъщност Сузи очаква ли те?

— Тя ме помоли да й помогна — отвърна уклончиво Меги.

— И това беше толкова важно, че ти заряза всичко и дотича чак дотук? А какво каза на този, с който живееш в момента? Той…

— Няма такъв! — прекъсна го тя. Лицето й пламна и очите й заблестяха. — Ти наистина ли мислиш, че аз, след като… — Видя, как той я гледа и рязко спря, дала си сметка, че се е издала. — Дори и да имаше, аз съм свободен човек и притежавам абсолютното право сама да определям действията си.

— Така ли мислиш? Предпочиташ свободата пред брачния затвор? Предпочиташ любовник пред съпруг?

Той наблюдаваше тънките й пръсти. По тялото й премина топла смущаваща вълна.

— Това, че ти си предпочел да се ожениш, не значи, че всички трябва да те последват. Маркъс! Всъщност забравих да те поздравя — добави тя, като се обърна с гръб и заприбира моливите си. Всъщност отчаяно се мъчеше да намери точно този тон, който да изразява непреднамерено безразличие: — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи. Значи ще се ожените следващата година? Жалко, че не можете да изтеглите датата по-рано. Дали не греша като мисля, че Изабел иска преди това да изпрати момичетата в пансион? Разбрах, че вие двамата възнамерявате да живеете тук.

Чак сега се обърна да го погледне и забеляза силния гняв в очите му. Той се чувстваше неудобно от въпросите й. Смяташе, че е напълно свободна да му задава всякакви, както и той на нея.

— Защо питаш?

Тя леко повдигна рамене и прехапа долната си устна, преди да се усмихне.

— Ами, виж. Дядо ни остави тази къща като наследство на нас трите — Сузи, Сара и аз, нали? — попита тя, като съзнателно наблягаше на думичката нас, което явно изключваше него.

— Какво, опитваш се да ме обвиняваш в присвояване на наследство, така, за всеки случай? — язвително отбеляза той и я изненада с прямотата на своя въпрос. Светлината минаваше косо през прозорците и подчертаваше изпъкналите му скули, придавайки на лицето му странно ожесточение. Прииска й се никога да не бе засягала тази тема, но вече бе твърде късно да върне думите назад.

— Едва ли може да се каже така, но все пак — тихо добави тя, — тази къща е на момичетата.

— И твоя? — попита той и тези думи неочаквано я засегнаха. Това беше също и неин дом! Тя посегна механично към леглото и плъзна пръсти по орнаментите. От момента, в който бе влязъл в стаята, бе разбрала колко лесно може да разруши деликатното й равновесие само с присъствието си.

— Не — каза мрачно, без да го погледне, — не, това не е моя дом, но… — Вдигна поглед и се учуди, като видя болката, изписана по лицето му. За момент така силно усети въздействието му върху себе си, че направо изпадна във вцепенение.

— Меги, моля те! — дрезгаво каза той, прекоси стаята и погали ръката й над лакътя.

Усети допира на пръстите му през копринената си блуза. Ръцете му бяха загрубели от работата в имението. Но жестът му бе така поразително сърдечен и мил, че за момент си помисли, че ще припадне от вълнение.

— Моля те, не ме докосвай! — каза приглушено и стисна здраво зъби, за да преодолее лекия спазъм, който неговото докосване й причини. Той я пусна, отстъпи назад и по лицето му се изписа отново предишното изражение.

— Нямаше да го кажеш някога — подигравателно и едновременно с ярост каза той. Преди да успее да събере сили, за да се защити, отвън се чу шум от кола. Маркъс закуцука към прозореца и каза през рамо:

— Момичетата дойдоха.

— Бих искала да имам възможност да говоря със Сузи насаме — каза остро тя, благодарна, че той бе с гръб към нея и не би могла да види какъв ефект предизвикаха думите й.

— Аз съм само техен настойник, а не надзирател. Но, Меги, трябва да си наясно, че аз ще се грижа за тях, а не ти!

Изглежда я предупреждаваше, че няма да допусне да се бърка в решенията, които вече е взел. Добре, той имаше това право. Не можеше да си представи, че съзнателно би допуснал двете му сестри да страдат. Вероятно се бе оставил Изабел да го убеди, че пансионът е най-доброто решение и бе решил, че по този начин сваля от раменете си едно задължение.

Меги хвърли бегъл поглед към него. Той пристъпи към вратата и я задържа отворена, за да мине тя. Явно беше безсмислено да прави каквито и да било изводи, докато не поговори открито със Сузи.

— Изобщо не искаме да ходим в пансион! Първо — ще бъде противно, второ — Сара няма да може да ходи на езда…

Меги вдигна ръка, за да спре горещия протест и обърканите обяснения, които се сипеха от устата на братовчедка й от половин час насам. Сузи вече се бе съвзела от изненадата, че Меги се е отзовала на молбата.

Беше ясно, че нито Сара, нито Сузи изпитваха някакъв страх от Маркъс. Не им бе минало през ум, че той може да има нещо против те да контактуват с Меги без негово знание.

Меги приготви чай и двете се оттеглиха в дневната на втория етаж, за да си поговорят на спокойствие.

— Хайде, какво искаш да ми кажеш? — попита я нежно тя. — Не искате да ходите в пансион, нали?

— Ами ти би ли отишла? — с негодувание попита на свой ред Сузи. — Изабел не иска да й нарушаваме спокойствието… По-добре никога да не бяха се сгодявали. Мразя я! Тя само гледа как да ни махне оттук и да се отърве от нас, за да остане насаме с него.

Сузи се нацупи и ритна крака на очукания стол. Тази стая е била обзаведена преди толкова години и мебелите носеха белезите на поколения млади от рода Девърил, живели тук.

Нейният собствен баща бе издълбал инициалите си от вътрешната страна на капака на един от тежките дървени чинове. Тя бе поискала да направи същото, но Маркъс й бе подсказал, че вместо това би могла да направи албум и да събере анекдоти и фотографии на всички млади Девърил, които са учили тук.

Тази идея, която на пръв поглед изглеждаше нищожна, бързо се превърна в нейно хоби. Дядо й бе предоставил фотографиите, но първоначално замисленият албум се уголеми, защото тя самата бе решила да включи някои писания, които я бяха впечатлили. Погледът й прошари по изпълнените с книги лавици и механично се спря на мястото, където обикновено бе стоял албумът.

Като видя, че все още е там, сърцето й развълнувано заби, а Сузи, усетила, че ще я слуша внимателно, проследи втренчения й поглед и каза с разбиране:

— Нали ти си правила този албум? Маркъс ми разказваше за него. Падаше голям смях. — Сузи се намръщи. — Вече не е като преди, не се събираме и всичко това е заради Изабел.

— След като вече е сгоден, напълно естествено е да го занимават други неща.

— Знаеш ли, че те не спят заедно — каза Сузи, шокирайки я със своята откровеност. — Във всеки случай, поне не тук. Предполагам, че Маркъс не желае да ни дава лош пример. — Тя изкриви лице и Меги трябваше да си припомни, че след като Сузи бе на шестнадесет години, едва ли бе неосведомена за някои важни неща от живота.

— Мисля, че той въобще не обича Изабел. Никога не я е докосвал или каквото и да било.

— Сузи, не бива да говориш такива неща — нерешително се възпротиви Меги, като се опита да потисне чувството, което се породи в нея, представяйки си как Маркъс се люби с Изабел, как я докосва, как прокарва пръсти в тъмната й коса и как я разпилява по възглавницата, за да зарови лице в нея… Тя с мъка преглътна и енергично отхвърли момичешките си фантазии. Беше си представяла как Маркъс я люби… Бе мечтала да усети цялата тежест на тялото му…

— Защо не, това е истина — възпротиви се Сузи и Меги със симпатия откри, че това момиче притежава същия инат, с който самата тя бе белязана.

— Това може да не е толкова лошо — каза Меги.

— Да, но ще бъде. Ще бъде много лошо. Изабел ни мрази. Чуди се как да се отърве от нас. Чух я да казва на майка си, че тя няма къде да се настани, докато ние се мотаем из къщата! — Лицето й отново се изкриви от обида. — Както и да е, мисля, че Маркъс се жени само, защото си е наумил, че ни е нужно женско присъствие… Чух го от самата госпожа Симъндс, жената на викария, знаеш я. Тя му говореше, че е време вече да се появи жена в тази къща и да ни напътства, тъй като много бързо растем. Не мина и месец и Маркъс се сгоди за Изабел.

— Сузи, убедена съм, че това е съвпадение!

— Само че аз не мисля така. Ако Маркъс наистина искаше да се ожени, защо не го е направил досега? Той не е чак толкова млад, както знаеш — добави Сузи с презрението на младежите към всеки по-възрастен от осемнадесет години. — Той е вече на тридесет и седем, а не се е обвързвал с никоя досега…

— Беше сгоден… по едно време — с болка каза Меги, като се опитваше да осуети това, което вече забелязваше в очите на братовчедката си. Усети, че и Сузи бе решила да развали този годеж на всяка цена. Не трябваше да допусне това в никакъв случай. Не можеше да понесе Маркъс да страда за втори път. И сега, като се вгледа в хубавото пламнало личице на Сузи, й хрумна, че това е пътят за нейното избавление… Така щеше да поправи нещата от миналото и да се освободи от чувството за вина.

— Кога е бил сгоден? — Сузи прекъсна мислите й. — Докато си живяла тук, така ли? А какво се случи?

— Ами аз… тогава… То беше отдавна… — мъчително спря Меги, защото не би желала някога това да се разбере и добави строго: — Между другото, не съм била целия този път дотук, за да си говорим за Маркъс и годеницата му.

— И ти май не харесваш Изабел? — дяволито попита Сузи.

Меги почти се изплаши, че не може да спре настоятелността й.

— Имаш ли си приятел?

— Виж какво, Сузи, нямам намерение да обсъждам с теб личния си живот. Ти ме помоли да дойда и ето — аз съм тук. Трябва да знаеш, че след като убедя Маркъс да не ви праща в пансион, ще си тръгна веднага. Както и да е, ти обаче ще трябва да ми обещаеш, че в мое отсъствие няма да правиш нищо, с което можеш да навредиш на Маркъс…

— Да ти обещая, че няма да му преча да се ожени! Аз точно това искам! — Сузи бе изпълнена с искрено негодувание и Меги кимна разбиращо. Спомни си как преди време и тя самата страстно бе желала същото. Само че нещата стояха по-различно. Тя не му беше сестра.

— Може би не си даваш сметка, че ако развалиш годежа, от това ще го заболи. Повярвай ми, ще го нараниш — кротко й каза Меги и замислено добави: — Сигурни ли сте, че не искате да отидете в пансион? Ще има още много деца. Не е ли по-добре да сте там и да ви е весело, вместо тук да се чувствате потиснати?

— Не! — заинати се Сузи. Меги усети яростната й решителност, но истинската причина да отстъпи бяха сълзите, които се появиха в очите на момичето. Най-естественото нещо беше да прегърне и да притисне силно към себе си това младо същество, което хълцаше от възбуда и страх.

— Мила, иска ми се да направя всичко, което е добро за вас, само че не аз, а Маркъс е вашият настойник.

— Виж какво — започна Сузи, като подсмърчаше и нервно отмяташе косата от лицето си, — ти можеш да останеш тук и да поемеш грижата за нас. Тогава Изабел не би имала никакво основание да ни прати в пансион.

— Казваш, да остана? — Меги бе толкова изненадана, че напълно изгуби дар слово.

— Защо да не можеш? Би могла и тук да си работиш твоите поръчки от Лондон, а пък и нали ми каза, че нямаш приятел.

Докато я слушаше, Меги разбра, че тя бе предвидила реакцията й. Не бе забравила колко лицемерно и егоистично разсъждават момичетата, без да се съобразяват и без да имат способността на възрастните да преценяват и другата гледна точка, дори когато тя е точно противната. Много добре й бе позната и знаеше колко опасна може да бъде тази самовлюбеност и чувство за непогрешимост.

— Сузи, това просто е невъзможно.

— Не е задължително да оставаш завинаги. Само за няколко месеца, докато намерим подходящ човек, който да се грижи за нас и за къщата. Нали разбираш, че откакто госпожа Несбит ни напусна, никой не иска да дойде да работи тук, защото Маркъс винаги е в ужасно настроение, а Изабел се държи противно и се заяжда за щяло и нещяло. Моля те, Меги, остани! Имаме нужда от теб!

„Нужна“? Колко примамливо беше да се поддаде на това изкушение. Призна си, че в дъното на душата си най-много от всичко желаеше да остане тук.

При тези, които бяха нейното семейство. Но тя не можеше да остане. Маркъс не би разрешил никога, а и дори да го направеше, това би било временно разрешение. Рано или късно той щеше да се ожени за Изабел и тогава… Тя се бе изгубила в лабиринта на опасните си мисли и едва чу това, което Сузи каза, но кимна механично. Момичето коленичи в краката й.

— Ще останеш, нали? Знам, че ще останеш. Отивам да кажа на Маркъс.

Меги не можа да я спре. Сузи изхвръкна от стаята, танцувайки. Затича се след нея по стълбите и остана без дъх, докато стигна вратата на кабинета. Сузи връхлетя вътре и весело съобщи:

— Маркъс, имам новина за теб! Меги остава да се грижи за нас и няма да е нужно да ходим в пансион! Нали е страхотно!

Меги бе отвън и чу как Маркъс каза с леденостуден глас:

— Така ли? Ще остане?!

Неочаквано я обхвана силен гняв, който се надигна в нея като вихър, готов да помете цялото й самообладание. Блъсна вратата и преди да влезе в кабинета, чу собствения си глас:

— Да, Маркъс, ще остана и ти не можеш да ми заповядваш, защото това все още е и мой дом! — Сузи го погледна, сякаш искаше да му каже нещо, но той я хвана за ръката и я възпря. — И разбери, че каквото и да кажеш или да направиш, то няма да промени моето решение! Да, няма!

Гневът й постепенно стихна и тя усети напрежението, което цареше в стаята. Разбра, че току-що бе затворила спасителния изход. Бе попаднала в капан. Капанът да остане тук и да живее заедно с Маркъс…

Страхът замъгли погледа й дотолкова, че тя едва успя да различи мрачното лице на Маркъс и циничната му усмивка.

— Трябва да завъртя няколко телефона — каза Меги и, вирнала гордо брадичка, ги напусна.

Какво ли би казал той, ако знаеше, че тя се забърква в тази каша главно от желание да го защити, да му спести неприятностите, а не да разваля годежа му за втори път?