Агата Кристи
Седемте циферблата (8)

Глава осма
Джими приема посетители

Тук се налага да се върнем с двайсет минути назад, в мига, когато Джими Тесиджър се измъкна от пелените на съня и чу как един познат глас му говори нещо.

Все още съненият му мозък се опита безрезултатно да се справи с положението. Джими се прозина и отново се покри със завивките.

— Сър, търси ви една млада дама.

Гласът бе неумолим: можеше да повтори тези думи безброй пъти. Джими се примири с неизбежното, отвори очи и примига.

— Какво каза, Стивънс? Я повтори!

— Сър, търси ви една млада дама.

— А… — Джими започна да идва на себе си. — За какво ме търси?

— Не зная, сър.

— Да… Така е… Наистина няма как да знаеш.

Стивънс прибра един поднос, оставен на нощното шкафче.

— Ще ви донеса горещ чай, сър. Този е изстинал.

— Та смяташ, че трябва да стана и да изслушам тази дама, така ли?

Стивънс не каза нищо, но наблюдавайки гърба му, Джими отгатна отговора.

— Добре, добре. Ще я приема. Съобщи ли си името?

— Не, сър.

— Да не е случайно леля ми Джемайма? Ако е тя, изобщо няма да ставам.

— Дамата, сър, не би могла да е ничия леля, освен ако не е най-малкото дете в многочислено семейство.

— Разбирам. Млада и миловидна. Впрочем как изглежда?

— Младата дама, сър, безспорно е „comme il faut“^[1], ако позволите да се изразя така.

— Изразявай се! — позволи великодушно Джими. — Френското ти произношение, Стивънс, е много добро. Поне е по-добро от моето.

— Приятно ми е да го чуя, сър. От известно време се занимавам със самоучител по френски.

— Наистина ли? Браво на теб, Стивънс.

Лакеят се усмихна удовлетворено и излезе. Джими продължи да лежи и се опита да се сети кои млади миловидни дами с външност „comme il faut“ биха могли да го посетят.

Стивънс се върна с поднос с горещ чай. Джими продължаваше да изпитва любопитство.

— Надявам се, Стивънс, че си й дал някой вестник, за да не скучае.

— Предложих й „Морнинг Пост“ и „Пънч“, сър.

Лакеят чу, че на вратата се звъни и излезе. След няколко минути се върна.

— Още една млада дама, сър.

— Какво?

— Още една млада дама. Не пожела да съобщи името си, но каза, че искала да поговори с вас по важен въпрос.

Джими го погледна.

— Много странно, Стивънс. Наистина. Я ми кажи, нощес по кое време се прибрах?

— Точно в пет сутринта, сър.

— И бях ли… В какво състояние бях?

— Леко развеселен, сър. Нищо повече. Пеехте „Властвай, Британия“.

— Виж ти! „Властвай, Британия“, значи? Не си представям как в трезво състояние ще пея такова нещо. Явно с помощта на някоя и друга чашка у мен се е пробудил задремал патриотизъм. А, сетих се, снощи бяхме в „Мъстъд енд Крес“. Не е съвсем безобидно заведение Стивънс. Чудя се дали…

— Да, сър?

— Чудя се дали под въздействието на вече споменатия стимулатор не съм пуснал във вестниците обява, че търся гувернантка или нещо от този род.

Стивънс се изкашля.

— Цели две момичета. Виж ти! Занапред ще избягвам да ходя в „Мъстъд енд Крес“. Думата „избягвам“ си я бива, Стивънс, завчера я открих в една кръстословица и ми хареса.

Както говореше, Джими започна бързо да се облича. След десет минути вече бе готов да се срещне с неканените гостенки. Отвори вратата на хола и първо видя стройно мургаво момиче, което не познаваше. Бе застанало до камината. Сетне погледът му се плъзна върху едно от големите кожени кресла и сърцето му трепна. Лорен!

Тя стана и заговори малко припряно:

— Сигурно си много изненадан, че съм тук. Наложи ми се обаче да дойда. Сега ще ти обясня всичко. Това е лейди Айлийн Брент.

— Знаят ме като Бъндъл. Бил Евърсли навярно ви е говорил за мен.

— Да, да, разбира се. Хайде да седнем и да изпием по един коктейл.

Двете момичета отклониха поканата му.

— Всъщност — продължи Джими — току-що ставам.

— Бял ме предупреди — отбеляза Бъндъл. — Казах му, че ще дойда у вас, а той рече, че няма да сте станали.

— Е, вече станах.

— Тук съм заради Джери — каза Лорен. — А сега и заради Рони…

— Защо заради Рони?

— Вчера е бил застрелян.

— Какво? — извика Джими.

Бъндъл за втори път разказа случката от предния ден. Джими я слушаше като в унес.

— Рони застрелян! Ама че история! — Седна на крайчеца на креслото, помълча минута-две, после допълни тихо и монотонно:

— Длъжен съм да ви разкажа нещо.

— Я да чуем — насърчи го Бъндъл.

— Стана в деня, когато почина Джери Уейд. С Рони взехме кола и се отправихме към вас. — Той кимна към Лорен. — Да ти съобщим новината. В автомобила Рони започна да ми разправя нещо. По-скоро искаше да ми го разкаже, но сетне заяви, че е обещал да го пази в тайна.

— Обещал е да го пази в тайна — повтори замислено Лорен.

— Така се изрази. Аз, разбира се, не настоях. Видя ми се обаче странен, много странен. Сякаш подозираше, че някой играе някаква мръсна игра. Дори предположих, че ще го сподели с лекаря. Той обаче не му каза нищо и тогава реших, че съм се излъгал. Пък и имаше доказателства, всичко изглеждаше от ясно по-ясно.

— Но смятате, че Рони е подозираш нещо, така ли? — попита Бъндъл.

Младежът кимна.

— Сега и на мен започва да ми се струва, че има нещо гнило — каза той. — Всъщност оттогава не сме се виждали с Рони. Допускам, че е решил сам да разследва смъртта на Джери и да разбере каква е истината. Нещо повече, открил я е. И заради това са го застреляли. Опитал се е да ме предупреди, но не е могъл да съобщи нищо повече от тези две думи.

— Седемте циферблата — каза Бъндъл и потрепери.

— Седемте циферблата — повтори мрачно Джими. — Е, поне има за какво да се хванем.

Бъндъл се обърна към Лорен.

— Тъкмо бяхте започнали…

— А, да! Първо да обясня за писмото. — Лорен се обърна към Джими. — Джери е оставил писмо за мен. Лейди Айлийн…

— Бъндъл.

— Бъндъл го е открила.

Лорен обясни набързо как точно е станало. Джими слушаше с голям интерес. За пръв път чуваше, че съществува такова писмо. Лорен го извади от чантата си и му го подаде. Той го прочете и я погледна.

— Точно тук би могла да ни помогнеш. Какво те е молил Джери да забравиш?

Лорен присви вежди.

— Сега ми е трудно да си спомня. Веднъж отворих по погрешка едно писмо за Джери. Бе написано върху евтина хартия, това си го спомням добре, и с много неграмотен почерк. Адресът на подателя бе в квартал „Седемте циферблата“. Едва след като го отворих, разбрах, че не е за мен, и го върнах в плика, без да го чета.

— Сигурна ли си? — попита много предпазливо Джими.

Лорен за пръв път се засмя.

— Знам какво мислиш. Да, жените наистина са любопитни. Работата е там, че писмото дори не ми се видя интересно. Беше нещо като списък с имена и дати.

— Имена и дати — повтори Джими замислено.

— Джери не ми се разсърди — продължи Лорен. — Засмя се и ме попита дали съм чувала за мафията. После рече, че би било много странно, ако организация като мафията се появи и в Англия, понеже англичаните не си падали по тайните сдружения. Каза ми, че нашенските престъпници нямат развито въображение.

Домакинът подсвирна от удивление.

— Започвам да разбирам. В „Седемте циферблата“ сигурно е щабът на някаква тайна организация. Както ти е писал, в началото си е мислел, че е някаква шега, но после се е оказало, че не е така. Още нещо ми прави впечатление — настойчивата му молба да забравиш за случилото се. За нея може да има само една причина — решил е, че ако тази организация заподозре, че си в течение на нейната дейност, животът ти би могъл да бъде застрашен. Осъзнал е опасността и се е разтревожил за теб. — Джери замълча, сетне продължи: — Нищо чудно да бъдем застрашени всички, ако се заемем с тази история.

— Ако се заемем ли? — възкликна възмутено Бъндъл.

— Говоря за вас двете. С мен нещата стоят иначе, аз бях стар приятел на Рони. — Джими погледна Бъндъл. — Вие вече свършихте своята работа. Предадохте ми неговите думи. За Бога, и вие, и Лорен не се занимавайте повече с това.

Бъндъл погледна въпросително другото момиче. За себе си вече бе взела решение, но не се издаде. Не й се искаше да въвлича Лорен Уейд в едно опасно начинание.

Ала върху дребното личице на Лорен вече се бе изписало възмущение.

— Какво! Нима допускаш и за миг, че ще стоя встрани от тази история, след като убиха скъпия ми Джери? Джери, най-обичливия човек, най-добрия брат на света! Единствения човек, когото си имах на този свят!

Джими се изкашля неловко. Помисли си, че Лорен е великолепна, наистина великолепна.

— Знаеш ли — поде той, — не дрънкай такива глупости! Че си останала сама на този свят и така нататък. Имаш много приятели, които само ще се радват да направят нещо за теб. Ясно ли ти е?

На Лорен сигурно й бе ясно, защото внезапно поруменя и заговори по-нервно:

— Значи се разбрахме. Ще помагам, никой не може да ми попречи.

— И аз, естествено ще участвам — рече Бъндъл.

Двете момичета втренчиха погледи в своя домакин.

— Добре, добре — каза той.

Те продължиха да го гледат.

— Чудя се само откъде да започнем — допълни Джими.