Агата Кристи
Седемте циферблата (5)

Глава пета
Човекът на пътя

— Татко — рече Бъндъл, след като отвори вратата на светилището на лорд Кейтърам и надникна вътре. — Ще ида с колата до града. Тук ми е много скучно.

— Та ние се прибрахме едва вчера — каза баща й.

— Знам, но ми се струва, че съм тук от сто години. Бях забравила колко скучна може да е провинцията.

— Не съм съгласен с теб — възрази лорд Кейтърам. — Тук човек намира спокойствие. Точно така, спокойствие. И се чувства изключително удобно. Нямаш представа колко ми е приятно да видя отново Тредуел до себе си. Този човек полага невероятни усилия. Сутринта дошли при него да проверят дали могат да проведат тук учение за екскурзоводки…

— Не „учение“, а „курс“ — поправи го дъщеря му.

— Учение или курс, все тая. Глупави думи, които не значат нищо. Ако бяха говорили с мен, щяха да ме поставят в много неловко положение. По всяка вероятност нямаше да мога да им откажа. Тредуел обаче ме е отървал. Съобразил е да им даде такъв отговор, че хем да не ги обиди, хем да убие желанието им да ме молят за такива работи.

— Не искам спокойствие. Искам да ми се случи нещо вълнуващо — каза Бъндъл.

Лорд Кейтърам изтръпна.

— Че малко ли ни бяха вълненията преди четири години?

— Зажадняла съм за нови изживявания — отвърна младата жена. — Не че очаквам в града да ми се случи Бог знае какво. Но поне не рискувам да ми се откачи челюстта от прозявки.

— От опит знам — каза лорд Кейтърам, — че хората, които си търсят белята, обикновено си я навличат. — Баща й се прозина. — Както и да е — продължи той, — всъщност няма да е зле и аз да отскоча до града.

— В такъв случай ела с мен. Но не се бави, че бързам.

Лорд Кейтърам, който бе започнал да се надига от креслото, погледна дъщеря си.

— Какво каза, че бързаш ли? — попита замислено.

— И то ужасно.

— Ясно! — отсече баща й. — Няма да дойда с теб. За един възрастен мъж не е здравословно да се вози в кола, шофирана от теб, когато бързаш. Ще си остана тук.

— Както искаш — рече Бъндъл и излезе.

Появи се Тредуел.

— Милорд, обади се викарият. Искал да ви види на всяка цена. Изглежда, има нещо за уточняване във връзка с бойскаутите.

Лордът изстена.

— На закуска!

— Останах с чувството, милорд — продължи Тредуел, — че сте решили да се отбиете в селото, за да разговаряте с него по този въпрос.

— Каза ли му ги? — попита лордът обнадеждено.

— Да, милорд. Той веднага си тръгна. На бегом, ако смея да се изразя така. Надявам се, че съм постъпил правилно.

— Разбира се, Тредуел, разбира се! Винаги постъпваш правилно. Не можеш да постъпваш неправилно дори и да го искаш.

Тредуел се усмихна щастливо и излезе.

Междувременно Бъндъл бе започнала да натиска нетърпеливо клаксона пред будката при входа на имението. От нея изскочи малко дете, последвано от майка си, която го напътстваше.

— Побързай, Кейти! Сигурно е нейна светлост и пак страшно бърза, както винаги.

Бъндъл наистина вечно бързаше, особено когато караше автомобил. Имаше пъргави рефлекси и здрави нерви и бе добра шофьорка. Благодарение на това не бе претърпявала злополуки.

Октомврийският ден бе свеж, небето бе ясно и грееше слънце. От хладния режещ въздух бузите на Бъндъл поруменяха.

Сутринта тя бе изпратила на Лорен Уейд в Дийн Прайъри недовършеното писмо на Джералд Уейд, като бе добавила няколко обяснителни реда. Споменът за странното впечатление, което то бе оставило у нея, не бе избледнял напълно. Бъндъл имаше усещането, че трябва да му намери обяснение. Трябваше непременно да се обади някой ден на Бил Евърсли и да научи от него повече подробности за гостуването, завършило така трагично. Ако се изключи тази мисъл, настроението й бе чудесно: сутринта бе прекрасна и автомобилът летеше като птица.

Младата жена натисна газта и колата се отзова веднага. Почти нямаше движение и километри наред шосето пред Бъндъл бе чисто.

Изведнъж най-неочаквано иззад плета откъм лявото платно изскочи някакъв човек, който се озова право пред колата. Бе изключено Бъндъл да спре. С все сила тя зави надясно и насмалко не влезе в отсрещната канавка. Маневрата се оказа опасна, но успешна. Бъндъл бе почти сигурна, че не е блъснала човека.

Погледна назад и й прилоша. Колата не бе прегазила мъжа, но по всяка вероятност го бе блъснала, тъй като той лежеше неподвижно с лице върху паважа.

Девойката скочи от автомобила и се затича към него. Досега не бе прегазвала нищо по-едро от заблудила се кокошка. Това, че не е виновна за произшествието, не я успокояваше. Човекът изглеждаше пиян, но пиян или не, тя го бе убила. Бе съвсем сигурна, че го е убила. Сърцето й биеше така силно, че Бъндъл усещаше пулсациите му в ушите си.

Коленичи до неподвижното тяло и внимателно обърна лицето на мъжа към себе си. Той не изстена, не издаде никакъв звук. Бе млад, с приятно лице, добре облечен и с малък мустак, подобен на четка за зъби.

Нямаше външни следи от нараняване, но Бъндъл бе убедена, че човекът или е мъртъв, или ще умре всеки момент. Клепачите му леко се повдигнаха. Погледът на кафявите му очи бе страдалчески, като на куче. Стори й се, че се опитва да каже нещо. Тя се надвеси плътно до него.

— Да? — каза му. — Говорете!

Мъжът искаше да й каже нещо, бе повече от очевидно. Много искаше. А Бъндъл нямаше как да му помогне.

Най-сетне чу думи, изречени почти като въздишка.

— Седемте циферблата… кажете…

— Чувам ви — подкани Бъндъл. Мобилизирал гаснещите си сили, човекът явно се мъчеше да произнесе нечие име. — Да, разбрах ви. На кого да кажа? — повтори тя.

— Кажете… Джими Тесиджър…

След като мъжът изрече тези думи, главата му увисна безпомощно, а тялото му застина.

Разтреперана, Бъндъл приседна върху петите си. Никога не бе предполагала, че с нея може да се случи толкова страшно нещо. Човекът бе мъртъв и го бе убила именно тя.

Помъчи се да се окопити. Какво да прави? Да доведе лекар, разбира се. Може би човекът не беше мъртъв, просто бе в безсъзнание. Инстинктът й подсказваше, че това е невъзможно, но тя си наложи да действа. Трябваше по някакъв начин да качи човека в колата и да го закара при най-близкия лекар. Нямаше кой да й помогне на голия междуселски път.

Макар и възслаба, Бъндъл, бе физически силна. Мускулите й бяха като пружини. Придвижи колата в непосредствена близост до тялото и после, напрегнала всички сили, го вкара в нея. Чувстваше се ужасно, обаче стисна зъби и се справи.

Седна зад волана и потегли. На два-три километра имаше малко градче и не след дълго я упътиха до къщата на местния лекар.

Доктор Касъл, добродушен мъж на средна възраст, бе изненадан, когато завари в приемната момиче, което явно всеки момент щеше да припадне.

— Май… май убих човек… — започна развълнувано Бъндъл. — Блъснах го. Докарах го с колата. Сега е отвън. Карах прекалено бързо. Винаги карам бързо.

Лекарят я погледна с опитно око. Отиде до един рафт и наля нещо в чаша вода, която й занесе.

— Изпийте това и ще се почувствате по-добре. Вие сте в шоково състояние.

Бъндъл послушно изпълни нареждането му и побледнялото й лице отново си възвърна цвета. Докторът кимна одобрително.

— А сега кротувайте тук. Искам първо да се уверя, че не може да се помогне с нищо на клетника. После ще се върна да поговорим.

На Бъндъл й се стори, че лекарят се бави много. Изминаха пет, сетне десет минути, четвърт час, двайсет минути. Този доктор нямаше ли да се върне най-сетне?

Вратата се отвори и доктор Касъл се появи отново. Бъндъл забеляза веднага, че изразът му се е променил. Лекарят бе по-мрачен и някак си нащрек. Върху лицето му се четеше още нещо, май потискана възбуда.

— Е, млада госпожице — поде докторът, — хайде да се опитаме да изясним нещата. Твърдите, че сте блъснали човека. Обяснете ми как точно стана злополуката.

Бъндъл обясни най-подробно случилото се. Лекарят я слушаше внимателно.

— Значи колата не го е прегазила.

— Не. Даже първоначално останах с чувството, че не съм го докоснала.

— Казвате, че се е олюлявал?

— Да. Помислих си, че е пиян.

— И е излязъл откъм живия плет.

— Да. Стори ми се, че там има врата. Да, сигурно е излязъл от нея.

Лекарят кимна с разбиране, след това се облегна на стола и намести пенснето си.

— Изобщо не се съмнявам — каза той, — че карате лудешката и някой ден ще прегазите някой клетник. Този път обаче не сте го направили.

— Но…

— Колата дори не го е докоснала. Човекът е бил застрелян.