Агата Кристи
Седемте циферблата (6)

Глава шеста
Отново Седемте Циферблата

Бъндъл го погледна изумено. Много бавно светът, който през последните четирийсет и пет минути се бе обърнал с главата надолу, зае нормалното си положение. Младата жена проговори едва след две минути, през които обаче успя отново да се превърне от паникьосано момиче в самата себе си. Възвърна си хладнокръвието, деловитостта и разсъдливостта.

— Как така е бил застрелян? — попита тя.

— Не знам как — отвърна сухо лекарят, — но е бил застрелян. С куршум от карабина. Кръвоизливът е вътрешен, затова не сте забелязали нищо.

Бъндъл кимна.

— Въпросът е кой го е убил — продължи докторът — Никого ли не видяхте?

Момичето поклати глава.

— Много странно — каза лекарят. — Ако е било нещастен случай, логично е човекът, който го е улучил, да му се притече на помощ. Освен ако не е разбрал какво е сторил.

— Наоколо нямаше хора. Най-малкото на пътя.

— Според мен горкото момче е бягало — допълни доктор Касъл, — куршумът го е уцелил тъкмо когато човекът е минавал през вратата и затова, щом е излязъл на шосето, вече се е олюлявал. Не чухте ли изстрел?

Бъндъл поклати глава.

— Всъщност няма как да чуя от шума на двигателя — поясни тя.

— Да, така е. Мъжът успя ли да каже нещо, преди да умре?

— Смутолеви няколко думи.

— Изрече ли нещо, което да хвърли светлина върху трагедията?

— Не. Искаше да предам нещо — не разбрах какво — на един негов приятел. А, да, спомена и Седемте циферблата.

— Странно — учуди се доктор Касъл. — Ако съдим по вида му, изглежда малко вероятно да живее в този квартал. Може би оттам е човекът, който го е нападнал. Всъщност няма какво да се занимаваме с това. Оставете всичко на мен. Ще имам грижата да се свържа с полицията. Разбира се, трябва да ми дадете името и адреса си, тъй като полицията непременно ще иска да ви разпита. Всъщност я по-добре елате с мен в участъка. Иначе току-виж ме обвинят, задето не съм ви задържал.

Отидоха в участъка с колата на Бъндъл. Полицейският инспектор бе флегматичен човек. Донякъде се смути от името и адреса на Бъндъл, когато тя му ги съобщи, и най-старателно записа показанията й.

— Това сто на сто са момчетиите, дето си играят на стрелба — каза той. — Само тези глупави и жестоки хлапета са. Стрелят по птици, без да се замислят дали от другата страна на живия плет няма човек.

Лекарят не намираше обяснението за правдоподобно. Не каза нищо обаче, тъй като отсъди, че скоро случаят ще попадне в по-опитни ръце, така че не си струваше да излага своите възражения.

— Как се казва покойникът? — попита сержантът, навлажнявайки молива.

— Носеше със себе си бележник. Изглежда, се казва Роналд Деврьо и живее някъде в Олбъни.

Бъндъл смръщи вежди. Името Роналд Деврьо й говореше нещо. Бе сигурна, че вече го е чувала някъде.

Сети се някъде чак след като бе изминала половината път до Чимнис. Ами да! Та това бе Рони Деврьо. Приятел в колега на Бил във Форин Офис. Точно така, бяха приятели с Бил. И с Джералд Уейд.

Бъндъл едва не се блъсна в живия плет, когато осъзна този факт. Първо Джералд Уейд, а сега и Рони Деврьо. Не бе изключено Джери Уейд да е умрял от естествена смърт или от небрежност. Смъртта на Рони Деврьо обаче можеше да има само едно, далеч по-зловещо обяснение.

Бъндъл се сети и още нещо. Седемте циферблата! Тези думи бяха събудили у нея някакви асоциации още когато тя ги чу от устата на умиращия мъж. Сега вече разбра защо. Джералд Уейд също бе споменал Седемте циферблата в последното си писмо, което бе написал на сестра си вечерта, преди да умре. Бъндъл реши, че това й подсказва още нещо, какво обаче, не можеше да се сети.

Докато разсъждаваше върху тези неща, намали толкова скоростта, че шофирането й стана неузнаваемо. Бавно паркира колата в гаража и отиде при баща си. Лорд Кейтърам прелистваше с щастлив вид каталога на предстояща разпродажба на редки книги и бе твърде изненадан от появата на Бъндъл.

— Дори ти не би могла да идеш до Лондон и да се върнеш за толкова кратко време каза й.

— Не стигнах до Лондон — поясни дъщеря му. — Прегазих човек.

— Какво?

— Всъщност не го прегазих. Някой го застреля.

— Как така го е застрелял?

— Не знам как, но беше застрелян.

— Защо го застреля?

— Не съм го застрелвала аз.

— Не бива да стреляш по хората — рече лорд Кейтърам с лек укор в гласа. — Не е редно. Е, мнозина заслужават да им теглиш куршума, но това в крайна сметка винаги води до неприятности.

— Вече ти казах, не съм го застрелвала аз.

— Тогава кой?

— Никой не знае — каза Бъндъл.

— Глупости! — отсече лорд Кейтърам. — Не може човек да е застрелян и прегазен, без някой да е свършил тази работа.

— Не беше прегазен.

— Май каза, че си го прегазила.

— Казах ти, че ми се е сторило, че съм го прегазила.

— Сигурно си спукала гума — рече баща й. — Звукът прилича на изстрел. Поне така пише в криминалните романи.

— Татко, наистина си непоносим. Имаш ум колкото на заек.

— А, не си права — възрази лордът. — Нахълтваш и започваш да ми разправяш разни небивалици за прегазени и застреляни хора и след това очакваш от мен, сякаш съм вълшебник, да разбера какво всъщност е станало.

Бъндъл въздъхна уморено.

— Добре, ей сега ще ти обясня простичко, с едносрични думи. Е — каза тя, след като приключи, — сега разбра ли?

— Естествено. Сега вече ми е ясно всичко. Мога да извиня първоначалната ти обърканост, мила, защото още си разтревожена. Между другото, бях прав, когато, преди да излезеш, ти казах, че хората, които си търсят белята, обикновено си я навличат. Слава Богу, че си останах тук — приключи с облекчение лордът и отново се зае с каталога.

Татко, къде се намира квартал „Седемте циферблата“.

— Май някъде в бедняшката част на града. Често съм виждал автобуси за там. Или го бъркам с квартал „Седемте сестри“? Както и да е, не съм бил и там. Слава Богу. Не ми се вярва да е от кварталите, които ще ми харесат. Но странно, струва ми се, че наскоро съм чувал някъде това име.

— Да познаваш случайно човек на име Джими Тесиджър?

Ала лорд Кейтърам отново бе погълнат от каталога. Когато дъщеря му го попита за Седемте циферблата, все пак направи някакво усилие да й обърне внимание. Този път показа по-малко старание.

— Тесиджър — повтори разсеяно. — Тесиджър. Да не е от Йоркшир?

— Точно това те питам, татко. Слушай, ако обичаш. Важно е.

Лордът направи отчаян опит да се престори, че слуша внимателно.

— В Йоркшир има такъв род — каза той сериозно. — Ако не греша, има и в Девъншир. Баба ти Селина бе омъжена за човек от този род.

— За какво може да ми послужи това? — извика отчаяно Бъндъл.

Лорд Кейтърам се изкашля.

— И на нея, доколкото си спомням не й послужи особено.

— Невъзможен си — рече дъщеря му и стана. — Налага се да поговоря с Бил.

— Поговори, мила, поговори — отвърна разсеяно баща й и прелисти страницата. — Добре ще направиш.

— Жалко, че не помня какво пишеше в онова писмо — рече Бъндъл по-скоро на себе си. — Дори не си направих труда да го прочета внимателно. Там имаше нещо за някаква шега, за това, че работата със Седемте циферблата не била шега.

Лорд Кейтърам изведнъж се оживи и вдигна поглед от каталога.

— Седемте циферблата ли? Сега се сетих.

— Какво се сети?

— Къде съм чувал тези думи. Отби се Джордж Ломакс. На Тредуел този път усетът му не сработи и той взе, че го пусна. Джордж се беше запътил към града. Намислил е другата седмица да организира прием, та ми каза, че по този повод е получил някакво предупредително писмо.

— Предупредително писмо ли? Какво имаш предвид?

— И аз не знам точно, защото Ломакс не ми съобщи подробности. Предполагам, че е пишело „Внимавай“, „Пази се“, нещо от този род. Спомням си обаче, каза ми, че писмото било пратено от Седемте циферблата. Та заради това писмо се бе запътил към Скотланд Ярд. Нали го знаеш Джордж.

Бъндъл кимна. Познаваше добре Джордж Ломакс, несменяем заместник-министър на външните работи на Негово Величество, избягван от мнозина, тъй като имаше непоносимия навик и в лични разговори да цитира пасажи от своите речи. Беше с изпъкнали очи и сред доста хора, в това число и Бил Евърсли, се радваше на прякора Умника.

— Умника прояви ли интерес към смъртта на Джералд Уейд?

— Не съм чувал. Може и да е проявил, разбира се.

Бъндъл замълча. Бе насочила цялото си внимание към това да възпроизведе дума по дума писмото, което бе препратила на Лорен Уейд. В същото време се опитваше и си представи момичето, към което Джери Уейд очевидно бе изпитвал силни чувства. Как ли изглеждаше? Колкото повече се замисляше върху този въпрос, толкова по-необичайно й се виждаше писмото като послание на брат до сестра.

— Какво ми каза, татко? Че онова момиче се пада сестра на Джери по бащина линия, така ли? — попита внезапно тя.

— Всъщност изобщо не му е сестра.

— Но фамилното й име е Уейд, нали?

— Не съвсем. Тя не е дъщеря на стария Уейд. Както обясних, майка й, която забягна с него, беше омъжена за един изпечен нехранимайко. Съдът даде детето на бащата, но той не се възползва от това си право. Старият Уейд много се привърза към него и настоя да му даде името си.

— Ясно — каза Бъндъл. — Сега вече ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Нещо, което ме озадачи в писмото: начинът, по който то бе написано.

— Май е доста хубава — рече лорд Кейтърам. — Поне така говорят.

Бъндъл се качи замислено по стълбището. Трябваше да направи няколко неща. Първо трябваше да открие този Джими Тесиджър. Може би щеше да й помогне Бил. Рони Деврьо също му бе приятел. Щом Джими Тесиджър бе приятел на Рони, нищо чудно Бил също да го познаваше. Трябваше да намери и момичето, Лорен Уейд. Възможно бе то да хвърли някаква светлина върху Седемте циферблата. Очевидно Джери Уейд бе споделил нещо. В молбата му Лорен да забрави какво й е казал имаше нещо злокобно.