Агата Кристи
Седемте циферблата (28)

Глава двайсет и осма
Подозрения

Точно в дванайсет Бъндъл и Лорен прекосиха портата на имението, след като оставиха колата в един близък гараж.

Лейди Кут посрещна двете момичета с изненада, но и с нескривано удоволствие и веднага настоя да останат за обяд.

О’Рорк, който дотогава дремеше в едно огромно кресло, веднага подхвана оживен разговор с Лорен. Тя, от своя страна, се заслуша с половин ухо в подробното и изпълнено с технически подробности обяснение на Бъндъл за повредата на автомобила.

— Този път поне извадихме късмет, че таратайката се повреди край вашия дом — приключи девойката. — Последния път закъсах в неделя край някакво селце Литъл Спедлингтън.

— Става за заглавие на филм — отбеляза О’Рорк.

— Звучи ми като рождено място на невинна селска девица — добави Сокс.

— Къде ли е мистър Тесиджър? — попита лейди Кут.

— Май в стаята с билярда — каза Сокс. — Ей сега ще го доведа.

Излезе, но не бе отсъствала и минута, когато се появи Рупърт Бейтман, сериозен и делови както винаги.

— Да, лейди Кут? Тесиджър ми каза, че сте ме търсили. А, здравейте, лейди Айлийн!

Докато той поздравяваше двете момичета, Лорен незабавно се зае с изпълнението на задачата си.

— Ах, мистър Бейтман! Отдавна исках да ви видя. Нали веднъж ми обяснявахте как да се лекува куче, чийто лапи непрекъснато се възпаляват?

Секретарят поклати глава.

— Май е бил някой друг, мис Уейд. Макар че за щастие имам известни познания…

— Какъв прекрасен човек сте! — прекъсна го Лорен. — От всичко разбирате.

— Трябва да се стремим да сме в крак с всички области на познанието — отвърна сериозно мистър Бейтман. — Колкото до възпалението на лапите…

Терънс О’Рорк се наведе към Бъндъл.

— Той е от хората, които публикуват любопитни факти в седмичните издания — пошепна й тихо. — „Как да запазите блясъка на бронзовата решетка пред камината“, „Кърлежът по овцете е едно от най-любопитните създания в света на насекомите“, „Брачните ритуали на туземците от Фингарските острови“ и така нататък.

— Да де, от рубриката „Любопитни факти“.

— Нали е ужасно? — каза мистър О’Рорк. След това продължи с престорено благочестив глас. — Слава Богу, че съм възпитан човек и не разбирам от нищо.

— Виждам, че имате мини голф — каза Бъндъл на лейди Кут.

— Ако искате, можем да поиграем, лейди Айлийн — предложи О’Рорк.

— Хайде да играем срещу тях двамата — каза Бъндъл. — Лорен, дали да не изкараме една игра? Ние с мистър О’Рорк срещу теб и мистър Бейтман.

Секретарят се поколеба.

— Не им отказвайте, мистър Бейтман — рече му лейди Кут, — скоро няма да сте необходим на сър Осуалд.

Четиримата излязоха на ливадата.

— Добре го измислих, нали? — прошепна Бъндъл на Лорен. — Да се поздравим за женската си съобразителност.

Играта приключи малко преди един часа. Победиха Бейтман и Лорен.

— Вярвам, ще се съгласите, драга ми партньорко, че въпреки това се представихме по-спортсменски — каза мистър О’Рорк на Бъндъл. — Орангутана е много предпазлив, никога не рискува. При мен е друго. Девизът ми е „Всичко или нищо“. Не е лош за житейски девиз, нали, лейди Айлийн?

— С такъв девиз не сте ли си имали неприятности? — поинтересува се през смях Бъндъл.

— Да, разбира се, и то безброй пъти. Аз обаче не се предавам. Терънс О’Рорк може да бъде усмирен само от примката на палача.

Тъкмо тогава иззад къщата се появи Джими Тесиджър.

— Бъндъл! Чудесно е, че си тук! — възкликна младежът.

— Изтървахте най-важното състезание от есенния сезон — каза О’Рорк.

— Бях излязъл да взема въздух — поясни Джими. — Тези момичета откъде се появиха?

— Пристигнахме на собствен ход — рече Бъндъл. — Автомобилът ни заряза насред пътя.

После му описа аварията.

Джими я изслуша с разбиране.

— Лош късмет сте извадили — каза. — Тази повреда едва ли ще се отстрани бързо. След обяда ще ви закарам с моята кола.

Чу се звукът на гонга и всички влязоха в къщата. Бъндъл започна скришом да наблюдава Джими. Стори й се, че в гласа му е усетила възбуда. Реши, че всичко е минало добре.

След обяда момичетата се сбогуваха учтиво с лейди Кут и Джими каза, че ще ги отведе до гаража със своята кола. Едва бе потеглил, когато девойките изрекоха в хор един и същ въпрос.

— Какво стана?

Джими реши да ги подразни малко и не отговори веднага.

— Какво стана, де?

— А, всичко е наред, благодаря. Само дето съм малко неразположен от преяждане със сухари.

— Какво се случи?

— Ще ви кажа. От преданост към каузата преядох със сухари. Това обаче разколеба ли ме? Не, в никакъв случай.

— Моля те, Джими! — рече Лорен с укор в гласа.

Младежът реши да сложи край на шегата.

— Какво всъщност ви интересува?

— Всичко. Ние нали се справихме с нашата задача? Нали отклонихме вниманието на Терънс О’Рорк и Орангутана?

— За Орангутана заслужавате моите специални поздравления. О’Рорк може би и без ваша помощ щеше да кротува, но Орангутана е друго. Може да се характеризира само с една дума — онзи ден я открих в кръстословицата в „Сънди Нюсбаг“. Дума от осем букви, прилягаща на човек, който в един и същ момент се намира навсякъде. Вездесъщ. Достатъчна е, за да опишеш Орангутана. Където и да идеш, непременно се сблъскваш с него. И най-лошото е, че не можеш да разбереш кога се приближава.

— Според теб опасен ли е?

— Орангутана да е опасен? Разбира се, че не. Глупак е. Но е не обикновен, а вездесъщ глупак. За разлика от повечето простосмъртни даже не се нуждае от сън. Накратко, това момче е голямо леке.

После Джими описа вече сериозно събитията от предната нощ.

Бъндъл не одобри кой знае колко действията му.

— Така и не разбрах защо ти е трябвало да се шляеш там.

— Заради Номер 7 — сопна се младежът. — Него търся.

— И реши, че ще го откриеш в този дом?

— Реших, че ще попадна на някаква следа.

— Но не попадна, нали?

— Снощи — не.

— Тази сутрин обаче май е станало нещо — внезапно се намеси в разговора Лорен. — Джими, обзалагам се, че си открил нещо тази сутрин. Изписано ти е на лицето.

— Не знам дали си струва да ви говоря за това. Но по време на сутрешната разходка…

— Предполагам, не си стигнал далеч.

— Колкото и да е странно, да. Кръжах наоколо. Е, казах ви вече, че не знам дали има смисъл да ви занимавам с това, но вижте какво открих.

С жестовете на заклинател извади някакво флаконче и го хвърли на двете момичета. Беше наполовина пълно с бяла прах.

— Какво ли е? — попита Бъндъл.

— Бяла кристалообразна прах — отвърна Джими. — На всеки любител на кримки тези думи би трябвало да му говорят нещо. Е, ако се окаже, че е някаква нова марка прах за зъби, ще бъда много разочарован.

— Къде го откри? — рече остро Бъндъл.

— Е, тайна — отговори младежът. Въпреки настояванията и упреците на момичетата той не пожела да я разкрие.

— Ето го и гаража — каза им. — Дано благородната „Испано Суиза“ не е била подложена на унижения.

Монтьорът представи сметка за пет шилинга и промърмори, че болтовете са били разхлабени. Бъндъл я плати с усмивка.

— Приятно ми е, че понякога всички получаваме пари даром — прошепна тя на Джими.

Застанали на пътя, и тримата замълчаха.

— Сетих се — внезапно каза Бъндъл.

— Какво?

— Нещо, което щях да те питам, насмалко да забравя. Спомняш ли си ръкавицата, която откри инспектор Батъл? Онази, полуизгорялата?

— Да.

— Нали ми каза, че ти я е дал да я изпробваш?

— Да. Беше ми малко голяма. Оттам се стигна до извода, че е принадлежала на едър мъж.

— Не ме интересува размерът. Бяха ли там и Джордж, и сър Осуалд?

— Да.

— Значи инспекторът е могъл да я даде и на тях да я изпробват?

— Да, естествено.

— Но не го е направил. Спрял се е на теб, Джими. Даваш ли си сметка какво означава това?

Мистър Тесиджър впери поглед в нея.

— Съжалявам, Бъндъл. Може би мозъкът ми не работи така, както едно време, но не разбирам накъде биеш.

— А ти, Лорен, разбираш ли?

Лорен я изгледа с любопитство, но поклати глава.

— Трябва ли да търсим някакъв смисъл?

— Естествено. Нали си спомняш, че дясната ръка на Джими е висяла на превръзка?

— За Бога, Бъндъл! — възкликна младежът. — Сега вече проумявам. Да де, ръкавицата беше лява. А Батъл не каза нищо.

— Не е искал да привлича вниманието. Изпробвал я е на твоята здрава ръка — лявата, — за да не направи впечатление това, което всъщност е забелязал. Говорел е само за размера, за да не се сетите. Важното всъщност е било, че човекът, стрелял по теб, е държал пистолета с лявата ръка.

— Значи трябва да търсим левак — рече замислено Лорен.

— Да. Ще ти кажа още нещо. Докато се ровеше из стиковете за голф, Батъл търсеше именно стикове за леваци.

— Божичко! — възкликна внезапно Джими.

— Какво?

— Не знам дали това, което ще ви кажа, е важно, но поне е любопитно.

Той възпроизведе разговора по време на чая предния ден.

— Какво излиза, сър Осуалд Кут борави еднакво добре и с двете ръце? — каза Бъндъл.

— Да. Сетих се още нещо. Онази вечер в Чимнис, преди да умре Джери Уейд, наблюдавах играта на бридж и останах с усещането, че има нещо странно. Едва по-късно съобразих, че е заради раздаването на картите — някой ги раздаваше с лява ръка.

Разбира се, това е бил сър Осуалд.

И тримата се спогледаха. Лорен поклати глава.

— Човек като сър Осуалд Кут! Невъзможно! Пък и какво ще спечели от това?

— Наистина изглежда нелепо — съгласи се Джими. — И все пак…

— „Номер 7 си има собствен стил на работа“ — припомни на глас Бъндъл. — Дали пък именно с този стил сър Осуалд не е натрупал богатствата си?

— Защо в такъв случай му е било необходимо да разиграва театър в Уайвърн? Защо, след като вече е имал формулата в заводите си?

— Навярно и за това си има обяснение — каза Лорен. — Може да се използва същият довод, който ти изтъкна за мистър О’Рорк. Трябвало е да отклони подозрението от себе си и да го насочи към друг.

Бъндъл кимна с разбиране.

— Всичко си идва на мястото. Подозренията се насочват към Бауер и графинята. На никого и през ум не би му минало да се усъмни в човек като сър Осуалд Кут?

— А дали Батъл не се е усъмнил? — изрече бавно Джими.

Нещо се раздвижи в паметта на Бъндъл. Тя си спомни как Батъл е махнал от палтото на милионера листенце от бръшлян.

Дали инспекторът го бе подозирал през цялото време?