Агата Кристи
Седемте циферблата (21)

Глава двайсет и първа
Възвръщането на формулата

— Der liebe Gott!^[1] — прошепна ужасено хер Еберхард.

Лицето му бе бяло като платно.

Джордж отправи към старши инспектора поглед, изпълнен с достолепие и укор.

— Вярно ли е, Батъл? Та аз разчитах на вас!

Старши инспекторът отново успя да демонстрира своята невъзмутимост. Не трепна нито един мускул на лицето му.

— И най-добрите понякога търпят поражение, сър — каза тихо.

— Нима наистина искате да кажете, че документа го няма?

Но за учудване на всички Батъл поклати глава.

— Не, мистър Ломакс, не е така. Заслугата обаче не е моя. Трябва да изкажем благодарност на тази млада дама.

Посочи Лорен, която го погледна изненадано. Батъл отиде при нея и внимателно пое от ръцете й кафявия пакет, който тя още стискаше механично.

— Струва ми се, мистър Ломакс, че тук ще намерите онова, което търсите.

Сър Стенли Дигби, с по-бързи рефлекси от тези на Джордж, грабна пакета, разкъса опаковката и разгледа съдържанието му. Въздъхна облекчено и изтри потта от челото си. Хер Еберхард прегърна рожбата на своя ум и я притисна до сърцето си, произнасяйки цял поток от думи на немски.

Сър Стенли се обърна към Лорен и сърдечно й стисна ръката.

— Любезна млада госпожице — рече той, — безкрайно задължени сме ви.

— Така е — потвърди Джордж, — макар че аз…

Загледа учудено младата дама, която виждаше за пръв път. Лорен отправи изпълнен с молба поглед към Джими, който й се притече на помощ.

— Позволете ми да ви представя мис Уейд — каза младежът. — Сестрата на Джералд Уейд.

— Точно така — рече Джордж и й стисна горещо ръката. — Скъпа мис Уейд, искам да изразя горещата си благодарност за това, което сторихте. Трябва да призная обаче, че не разбирам как…

Спря деликатно насред изречението и четирима от присъстващите усетиха, че предстоят трудни обяснения. На помощ се притече старши инспектор Батъл.

— Дали да не го оставим за по-късно, сър? — предложи тактично.

В разговора се включи и деловият мистър Бейтман.

— Хайде да видим какво става с О’Рорк. Дали, сър, да не извикаме лекар?

— Разбира се — каза Джордж. — Разбира се! Как не се сетихме досега! Бил, обади се по телефона на доктор Картрайт. Помоли го да дойде. Кажи му… не, просто му намекни, че е необходима пълна дискретност.

Бил отиде да изпълни нареждането.

— Ще дойда с вас, Дигби — каза Джордж. — Вероятно трябва да се вземат мерки още преди да е пристигнал лекарят.

Той отправи безпомощен поглед към Рупърт Бейтман. Деловитостта му биеше на очи. Орангутана винаги се справяше с положението.

— Да дойда ли с вас, сър?

Джордж прие предложението с облекчение. Ето човек, на когото винаги можеше да се разчита. Имаше пълно доверие в деловитостта на мистър Бейтман. Това чувство се споделяше от всички, които познаваха чудесния момък.

Тримата мъже излязоха заедно. След като изрече с приятния си плътен глас, че би могла да помогне с нещо на клетия младеж, лейди Кут, ги последва.

— Тази жена има силно развит майчински инстинкт — отбеляза замислено старши инспекторът. — Чудя се…

Три чифта очи се впериха изпитателно в него.

— Чудя се — продължи бавно Батъл — къде ли е сър Осуалд Кут?

— Ах! — възкликна Лорен. — Да не смятате, че са го убили?

Батъл поклати глава и я погледна укорително.

— Едва ли е станало нещо чак толкова мелодраматично — каза той. — По-скоро мисля…

Изведнъж старши инспекторът млъкна, понаведе глава и се ослуша. Даде знак с ръка и на другите да пазят тишина.

След малко и те чуха това, което той бе доловил пръв с острия си слух: стъпки по терасата. Отчетливите стъпки на човек, който не смяташе да крие присъствието си. Подир миг на прозореца се появи едър човек, който ги огледа и който даваше да се разбере, че е господар на положението.

Сър Осуалд — защото това бе именно той — бавно местеше поглед от човек на човек. С набитото си око прецени обстановката: Джими с превързана набързо ръка, Бъндъл в доста странно облекло, непознатата Лорен. Накрая погледът му се спря на старши инспектор Батъл. Сър Осуалд заговори ясно и властно:

— Какво се е случило тук, старши инспекторе?

— Имаше опит за обир, сър.

— Само опит, така ли?

— Благодарение на тази млада дама, мис Уейд, крадците не успяха да осъществят плановете си.

— Добре — отсече сър Осуалд, след като получи отговор на първия си въпрос. — А какво ще ми кажете за това?

Показа им малък пистолет марка „Маузер“, който държеше внимателно за дръжката.

— Къде го открихте, сър Осуалд?

— Навън, на поляната. Сигурно го е хвърлил някой от крадците, докато е бягал. Както виждате, едва-едва го докосвам, в случай че решите да вземете отпечатъци от пръсти.

— Мислите за всичко, сър Осуалд — каза Батъл.

Пое пистолета от него и внимателно го сложи на масата до колта на Джими.

— А сега, ако обичате — рече сър Осуалд, — обяснете ми какво точно се е случило.

Старши инспекторът му изложи накратко нощните събития. Сър Осуалд се смръщи замислено.

— Доколкото разбирам — каза той сопнато, — след като е ранил и е извадил от строя мистър Тесиджър, престъпникът си е плюл на петите, като е хвърлил пистолета. Не проумявам обаче, защо никой не го е преследвал.

— Научихме, че е трябвало да преследваме някого, едва след като изслушахме разказа на мистър Тесиджър — отбеляза сухо старши инспектор Батъл.

— Значи не сте го видели, когато сте завивали покрай терасата?

— Не. Очевидно съм го изтървал с някакви си четирийсет секунди. Нощта е безлунна и той вероятно е потънал в мрака веднага щом се е озовал на терасата. Сигурно е стрелял и е побягнал.

— Хм — изпухтя сър Осуалд. — Въпреки всичко продължавам да мисля, че е трябвало да организирате преследване. Трябвало е да поставите повече хора на пост.

— Трима от хората ми са на пост в имението — възрази спокойно старши инспекторът.

— Виж ти! — изненада се сър Осуалд.

— Наредено им е да задържат всекиго, опитал се да го напусне.

— И въпреки това не са задържали никого?

— И въпреки това не са задържали никого — съгласи се със сериозен глас Батъл.

Сър Осуалд го погледна така, сякаш нещо в думите му го бе озадачило.

— Казахте ли ми всичко, което ви е известно, старши инспектор Батъл? — попита остро.

— Да, сър Осуалд, казах ви всичко, което ми е известно. Друг въпрос е дали съм ви казал всичко, което мисля. Така например ми хрумнаха някои доста любопитни неща. Безпредметно е обаче човек да споделя какво мисли, докато мислите му не са го довели до нещо.

— И все пак — изрече бавно сър Осуалд — бих искал да зная какво мислите, старши инспектор Батъл.

— Мисля си например, сър, че в имението има твърде много бръшлян. Даже и по вашето палто има листа. Да, сър, бръшлянът тук наистина е твърде много. Усложнява ни работата.

Сър Осуалд го погледна, но така и не се разбра дали щеше да му отговори, защото в стаята влезе Рупърт Бейтман.

— Ето ви и вас, сър Осуалд! Радвам се да ви видя. Току-що лейди Кут забеляза, че ви няма, и реши, че крадците са ви убили. Редно е веднага да идете при нея. Ужасно разтревожена е.

— Мария е невероятна глупачка — рече сър Осуалд. — Защо пък трябва да ме убиват? Идвам ей сега, Бейтман.

Сър Осуалд и секретарят му излязоха.

— Много делови младеж! — рече Батъл, който ги изпроводи с поглед. — Как се казваше? Бейтман ли?

Джими кимна.

— Рупърт Бейтман — потвърди младежът. — Известен и като Орангутана. Бяхме съученици.

— Така ли? Това е любопитно, мистър Тесиджър. Какво мнение имахте тогава за него?

— И тогава си беше същият глупак.

— Не го приемам като глупак — каза спокойно Батъл.

— Е, разбирате какво искам да кажа. Естествено, че не е глупак. Обратното, има ум за двама. Но открай време му липсва чувство за хумор.

— Колко жалко! — възкликна старши инспекторът — Господата без чувство за хумор започват да се възприемат прекалено на сериозно. Това нерядко ги тласка към неразумни постъпки.

— Не мога да си представя Орангутана да извърши нещо неразумно — възрази Джими. — Напротив, досега се е справял чудесно с живота. Намерил си е хубава служба при стария Кут и май ще я запази.

— Старши инспектор Батъл! — намеси се Бъндъл.

— Да, лейди Айлийн?

— Не ви ли се струва странно, че сър Осуалд не ви обясни какво е правил посред нощ на ливадата?

— Той е велик човек — каза Батъл. — А великите хора дават обяснения само когато някой им ги поиска. Започнеш ли да даваш обяснения и да се извиняваш, значи си слаб и сър Осуалд го знае не по-зле от мен. Никога няма да седне сам да дава обяснения и да се извинява. Той е последният човек, който ще го направи. Просто нахълтва и иска аз да му дам обяснения. Наистина е велик.

Гласът на старши инспектора бе изпълнен с такова възхищение, че Бъндъл реши да не се задълбава по темата.

— А сега — рече Батъл и в очите му проблясна пламъче — ще се радвам да науча как мис Уейд пристигна така навременно на местопрестъплението.

— Би трябвало да се засрами — каза Джими. — Да се засрами, задето се опита да измами всички ни.

— Откъде-накъде ще стоя настрана? — отвърна му разгорещено Лорен. — И през ум не ми е минавало да го правя. Още в деня, когато в твоя апартамент и двамата ми обяснихте, че е най-добре да си кротувам вкъщи и да не се излагам на опасност, реших какво да сторя. Не ви възразих, но вече знаех какво да предприема.

— Всъщност това не ме изненадва особено — намеси се и Бъндъл. — Още тогава трябваше да съобразя, че зад тази изключителна отстъпчивост се крие нещо.

— Аз пък отсъдих, че си много благоразумна — каза Джими Тесиджър.

— Радвам се да го чуя, Джими — рече Лорен. — Не бе трудно да те излъжа.

— Благодаря ти за любезните думи! — възкликна Джими. — Продължавай, не ми обръщай внимание.

— Когато ми се обади по телефона и ми каза, че може да стане напечено, взех окончателно решение — поясни Лорен. — Отидох в „Хародс“ и си купих пистолет. Ето го.

Тя извади изящното оръжие. Старши инспектор Батъл го взе и го разгледа.

— Каква смъртоносна играчка, мис Уейд. Стреляли ли сте с него?

— Никога — каза Лорен. — Реших обаче, че ако го нося със себе си, ще се чувствам — как ли да се изразя? — по-сигурна.

— Разбирам — рече сериозно Батъл.

— Намерението ми бе да дойда и да видя какво става. Оставих колата на шосето, промуших се през плета и се качих на терасата. Тъкмо се оглеждах, когато в краката ми тупна нещо. Вдигнах го и се озърнах да видя кой го е хвърлил. Забелязах някакъв човек, който се спускаше по бръшляна, и побягнах.

— Ясно — каза Батъл. — В състояние ли сте, мис Уейд, да го опишете?

Момичето поклати глава.

— Беше тъмно като в рог. Стори ми се, че е едър, но това бе всичко, което видях.

— А вие, мистър Тесиджър — каза Батъл, — боричкали сте се с този човек. Бихте ли могли да кажете нещо повече за него?

— Беше доста як, друго не мога да ви кажа. Когато го стиснах за гърлото, изхърка няколко пъти. Рече ми: „Пусни ме, шефе“, или нещо от този род.

— Значи е бил необразован?

— Вероятно. Поне говореше като такъв.

— Пак не разбирам защо е хвърлил пакета — вмета Лорен. — Дали защото е мислил, че ще му пречи при слизането?

— Не — поясни Батъл. — Имам си цяла теория за това. Пакетът, мис Уейд, ви е бил подхвърлен.

— Подхвърлен? На мен?

— Нека го кажа иначе. На човека, с когото престъпникът ви е сбъркал.

— Става доста сложно — отсъди Джими.

— Мистър Тесиджър, когато влязохте в тази стая, запалихте ли осветлението?

— Да.

— И нямаше никого, така ли?

— Никого.

— Но преди това ви се е сторило, че някой се движи из стаята?

— Точно така.

— И сетне, след като сте проверили прозореца, сте изключили отново осветлението и сте заключили вратата.

Джими кимна.

Старши инспектор Батъл бавно се огледа. Вниманието му бе привлечено от голям параван от испанска кожа, сложен до един от библиотечните шкафове.

С бързи стъпки прекоси помещението и надникна зад паравана.

Това, което видя, го накара да възкликне от удивление. Тримата младежи отидоха веднага при него.

В безсъзнание на пода лежеше графиня Рацка.