Агата Кристи
Седемте циферблата (11)

Глава единайсета
Вечерята с Бил

Бъндъл отиде на срещата с Бил, изпълнена с надежди.

Той се въодушеви много, щом я видя.

„Наистина е много мил — помисли си девойката. — Прилича на голямо добродушно псе, което размахва опашка, когато му е драго да те види.“

Голямото псе бе започнало да бълва коментари и информация със скоростта на картечница.

— Изглеждаш страхотно, Бъндъл. Нямаш си представа колко се радвам да те видя. Поръчах стриди, нали обичаш? Как си? Защо стоя толкова дълго по чужбина? Поне приятно ли ти беше?

— Не. Щях да умра от скука. Колкото до нашите съотечественици, видях само стари полковници от запаса, които се пекат на слънце, и проклети стари моми, работещи в библиотеки и църкви.

— Най си обичам Англия — каза Бил. — Чужбината никак не ми понася, ако изключим Швейцария. Нея си я бива. Решил съм тази Коледа да я карам там. Защо не дойдеш с мен?

— Ще си помисля — отвърна Бъндъл. — Кажи как си, Бил, с какво се занимаваш?

Въпросът й се оказа непредпазлив. Зададе го от учтивост, просто като встъпление в разговор, в който мислеше да наложи интересуващите я теми. Бил обаче започна да отговаря на драго сърце:

— Точно за това смятах да си поговорим, Бъндъл. Ти си умно момиче и искам да те помоля за съвет. Нали знаеш онова музикално шоу, „Проклети да са очите ти“?

— Да.

— Е, сега ще ти разкажа за едно безобразие. Там играе една моя позната, американка. Страхотна е…

Бъндъл изстина. Познатите момичета на Бил все си имаха неприятности, които изглеждаха безкрайни.

— Та това момиче, казва се Бейб Сейнт Мор…

— Интересно откъде се е сдобила с такова име? — попита Бъндъл с ирония.

Бил я разбра буквално.

— От справочника „Кой какъв е“. Разлистила го наслуки и опряла пръст върху страницата, без да гледа. Много е готина, нали? Истинското й име е Голдшмит или Абрамайер, нещо невъзможно за произнасяне.

— Прав си — съгласи се Бъндъл.

— Е, Бейб Сейнт Мор звучи съвсем иначе. Освен това е и яка. Тя е от осемте момичета, които правят пирамидата…

— Бил — прекъсна го отчаяна Бъндъл — вчера сутринта се видях с Джими Тесиджър.

— Джими е симпатяга — каза Бил. — Та бях започнал да ти разправям, че Бейб е умно момиче. Без ум днес си за никъде. Повечето хора от театъра не могат да стъпят на малкия й пръст. Ако искаш да успееш в живота, не бива да те е страх, смята Бейб. И е хубавка. Бива я и като актриса. В „Проклети да са очите ти“ не може да се изяви, там просто са я тикнали в масовката. Казвам й да се хване с истински театър, а тя ми се смее…

— Виждал ли си се с Джими?

— Да, тази сутрин. Та докъде бях стигнал? Още не съм ти разправил най-интересното. И всичко е от завист, от най-долнопробна черна завист. Другото момиче не струва нищо в сравнение с Бейб и много добре го знае. И зад гърба й…

Бъндъл вече се бе примирила с неизбежното и изслуша докрай цялата история за злополучните обстоятелства, предизвикали изчезването на Бейб Сейнт Мор от състава на „Проклети да са очите ти“. Разказът на Бил продължи доста дълго, но най-сетне приключи.

— Прав си, Бил, пълно безобразие! И като си помислиш, че всичко е от завист…

— В театъра е така.

— Сигурно. Джими спомена ли ти, че иска да иде на приема следващата седмица?

За пръв път Бил обърна внимание на думите на Бъндъл.

— Разказа ми една дълга история, която да пробутам на Умника. Че смятал да се кандидатира на изборите от Консервативната партия и така нататък. Да знаеш, Бъндъл, ужасно рисковано е.

— Ами, рисковано! — възрази Бъндъл. — Дори Джордж да надуши за какво става дума, ти няма да пострадаш. Ще излезе, че са те подвели, и толкоз.

— Друго имам предвид — каза Бил. — Рисковано е за Джими. Докато се усети, ще са го засилили в някой сиромашки квартал да целува бебета и да произнася речи. Нямаш представа колко организиран и деен е Умника.

— Е, в такъв случай се налага да рискуваме — рече Бъндъл. — А Джими нека има грижата да се пази.

— Не познаваш Умника — настоя младежът.

— Кой друг е поканен на приема? Има ли нещо по-особено в него?

— А, ще присъства обичайната публика. Например мисис Маката.

— Коя, депутатката ли?

— Същата. Онази, дето организира кампаниите за социално осигуряване, мляко за децата и така нататък. Можеш да си представиш как ще се чувства клетият Джими, ако тази жена го хване за слушател.

— Оставя Джими на мира. Продължавай.

— Ще дойде и унгарката. Викат, че била от така наречените Млади унгарци. Графиня Еди-коя си — напълно непроизносимо име. Нея си я бива.

Бил преглътна, притеснено. Бъндъл забеляза, че той нервно прави топчета от трохите.

— Млада и красива ли е? — попита тактично тя.

— Ами да.

— Не знаех, че Джордж си пада по хубавиците.

— А, друг път си пада! Унгарката се занимава с изхранването на бедните деца в Будапеща, с нещо от този род. Ще си правят компания с мисис Маката.

— Кой още е поканен?

— Сър Стенли Дигби…

— Министърът на въздухоплаването ли?

— Същият. Ще дойде и секретарят му, Терънс О’Рорк. Свястно момче, поне беше като авиатор. Ще присъства и един страшно неприятен германец на име хер Еберхард. Нямам представа кой е, но го коткаме, сякаш е много важна личност. Накараха ме два пъти да го каня на обяд и да ти кажа, Бъндъл, си беше жива мъка. Няма нищо общо с момчетата от германското посолство, тях си ги бива. Той сърба и яде грах с нож. Остави това, ами през цялото време си гризе ноктите.

— Каква гадост!

— Нали? Ако не се лъжа, май е изобретател или нещо такова. Е, това са поканените. Чакай, щях да забравя сър Осуалд Кут.

— А лейди Кут?

— А, да, струва ми се, ще дойде и тя.

Бъндъл се замисли. Списъкът на гостите, съобщен й от Бил, изглеждаше любопитен, но сега тя нямаше време да го анализира. Пристъпи направо към следващата точка.

— А какво ще ми кажеш за Седемте циферблата?

Стори й се, че Бил ужасно се смути от въпроса й. Започна да мига и се опита да избегне погледа й.

— Не те разбирам — рече младежът.

— Глупости. Казаха ми, че си в течение.

— В течение на какво?

Бъндъл бе ударила на камък и побърза да смени тактиката.

— Не виждам защо трябва да се правиш на потаен.

— Няма нищо тайно. Просто там вече не ходи почти никой. Модата му мина.

Думите му я озадачиха.

— Така е. Поживее ли човек в чужбина, пропуска много работи — каза Бъндъл тъжно.

— Нищо не си изтървала — възрази Бил. — Хората ходеха там колкото да се поперчат пред познатите си. Всъщност заведението не струва нищо, пък и пържената риба все някога ти втръсва.

— Та къде са ходели хората?

— В Клуба на Седемте циферблата — отвърна Бил удивено. — Нали за него ме питаш?

— Не знаех, че така се казва.

— Кварталът беше същински бордей в близост до пътя за Тотнъм Корт Роуд. Сетне го разрушиха и го застроиха наново. Клуба на Седемте циферблата обаче не го пипнаха и там се запази старата обстановка, пържена риба и картофи. Сиромашко заведение. Прилича на кръчмите в Йст Енд^[1], само дето е на страшно удобно място и хората се отбиват там след театър.

— Значи е нещо като нощен клуб? С танци и музика, познах ли?

— Точно така. Публиката е доста шарена. Не е тежкарско заведение. Там можеш да видиш художници, много странни жени, а ще срещнеш и от нашите. Говорят какво ли не за него, но само му правят реклама.

— Чудесно — възкликна Бъндъл. — Ще идем там след вечеря.

— Моля ти се, не ти препоръчвам — рече Бил неловко. — Казах ти, че заведението излезе от мода. Там наистина вече не ходи никой.

— Е, ние ще отидем.

— Няма да ти хареса, Бъндъл. Уверявам те!

— Бъди така добър да ме заведеш в Клуба на Седемте циферблата! Не ми се ходи другаде. Освен това ми е интересно защо реагираш така неохотно на молбата ми.

— Реагирам неохотно ли?

— Ами да. Каква тайна криеш?

— За каква тайна говориш?

— Престани да повтаряш моите думи. Правиш го колкото, за да спечелиш време.

— Няма такова нещо — възмути се младежът. — Само дето…

— Само дето какво? Знам, че има нещо. Не те бива да пазиш тайни.

— Никакви тайни не пазя. Само дето…

— Какво?

— Тя е дълга и широка. Една вечер водих там Бейб Сейнт Мор…

— Пак тая Бейб Сейнт Мор.

— Защо пък да не я водя?

— Не подозирах, че и тук историята ще се завърти около нея — рече Бъндъл, потискайки прозявката си.

— Та както ти казах, една вечер заведох Бейб там. Прияде й се рак и й поръчах…

Разказът продължи с описание на това как Бил се счепкал с някакъв непознат, който се опитал да му отнеме рака и той станал на парчета.

— Ясно — рече девойката. — Значи се е стигнало до бой.

— Да, но ракът беше мой. Аз го бях поръчал и платил. Имах пълното право…

— Естествено, Бил — побърза да се съгласи Бъндъл. — Но сигурно вече всички са забравили, пък и не обичам раци. Да вървим.

— Нищо чудно да нахълта и полиция. В една горния етаж играят бакара.

— Татко ще уреди да ме пуснат под гаранция, и толкоз. Да тръгваме, Бил!

Младежът продължаваше да се колебае, но Бъндъл бе непреклонна и след малко двамата пътуваха с такси към Клуба на Седемте циферблата.

Заведението бе точно каквото си го беше представялала: висока сграда в тясна улица. Бъндъл запомни адреса: Ханстънтън Стрийт 14.

Отвори им мъж, чието лице й се стори познато. Остана с чувството, че той трепна от изненада, когато я видя. Човекът поздрави почтително Бил. Бе висок, със светла коса, слабо бледо лице и шарещ поглед. Бъндъл се опита да се сети къде го е виждала.

Бил вече бе възвърнал формата си и се радваше на ролята си на кавалер. Танцуваха в мазето, което бе така задимено, че всичко се виждаше като през синкава пелена. Вонеше ужасно на пържена риба.

По стените бяха окачени рисунки с въглен, някои от тях издаващи талант. Публиката бе изключително пъстра. Имаше солидни чужденци, разкошни еврейки, представители на бохемата и дами, занимаващи се с най-древната професия на света.

След малко Бил отведе Бъндъл на горния етаж. Там мъжът със слабото лице стоеше на пост и наблюдаваше със зоркото око на рис посетителите, запътили се към игралната зала. Бъндъл изведнъж се сети къде го е виждала.

— Ами да! — каза тя. — Та това е Алфред, вторият лакей в Чимнис! Как си, Алфред?

— Много добре, ваша светлост, благодаря.

— Кога напусна Чимнис, Алфред? Отдавна ли?

— Преди около месец, миледи. Получих много добро предложение за работа и щеше да е грехота да не се възползвам.

— Тук сигурно ти плащат добре.

— Не се оплаквам, миледи.

Бъндъл влезе в залата. Реши, че именно в нея може се почувства истинският живот в клуба. Облозите бяха големи, хората, скупчили се около двете маси, бяха истински комарджии. Бяха с измъчен вид и ястребови погледи, хазартът им беше в кръвта.

Останаха в залата около половин час. Бил започна да нервничи.

— Хайде да се махаме оттук, Бъндъл, и да потанцуваме.

Тя не възрази. Нямаше какво повече да гледа в залата. Слязоха на долния етаж, потанцуваха още около половин час и ядоха пържена риба и картофи. След това Бъндъл заяви, че й е време да се прибира.

— Но още е толкова рано — възрази Бил.

— Никак не е рано. Освен това утре ме чака много работа.

— Че каква работа имаш?

— Зависи от обстоятелствата — отвърна загадъчно девойката. — Мога обаче да те уверя, Бил, че няма да безделнича.

— Ти никога не безделничиш — каза мистър Евърсли.