Агата Кристи
Седемте циферблата (16)

Глава шестнайсета
Приемът в абатство Уайвърн

Бъндъл пристигна в абатството в петък, тъкмо за следобедния чай. Джордж Ломакс я посрещна с известна тържественост.

— Скъпа ми Айлийн — каза й, — нямаш представа колко ми е приятно да те видя. Извинявай, че не предвидих и теб, когато отправих поканата до баща ти. Ала и през ум не ми е минавало, че ще ти е приятно на такъв прием. Бях много изненадан, когато лейди Кейтърам ми съобщи, че се интересуваш от политика. Няма да скрия, че тази новина ми достави и голямо удоволствие.

— Много ми се искаше да дойда — отвърна Бъндъл простичко и с привидна наивност.

— Мисис Маката ще пристигне с вечерния влак — обясни Джордж. — Снощи трябваше да държи реч на митинг в Манчестър. Познаваш ли Тесиджър? Съвсем млад е, но има забележителни познания в областта на външната политика. За нищо на света няма да познаеш от външния му вид.

— Познавам мистър Тесиджър — потвърди Бъндъл и се ръкува тържествено с Джими.

Той си бе сресал косата на път по средата, за да изглежда по-сериозен.

— Знаеш ли — пошепна й припряно младежът, след като Джордж се оттегли. — Не ми се сърди, но посветих и Бил в нашето начинание.

— И Бил ли? — попита леко раздразнена Бъндъл.

— В края на краищата, и Бил е човек от компанията. Рони и Джери му бяха приятели.

— Да, да. Разбирам — каза момичето.

— Изглежда, не одобряваш. Извинявай.

— Бял е свестен човек, разбира се. Само дето непрекъснато прави гафове.

— Тоест умът му не е от най-пъргавите? — предположи Джими. — Не забравяй обаче, че има много здрави юмруци. Мен ако питаш, едни здрави юмруци няма да са ни излишни.

— Може и да си прав. Той как реагира?

— Доста се измъчи, докато ме разбере. Накрая обаче, след като търпеливо му повторих всичко с едносрични думи, проумя с дебелата си глава за какво става дума. Сега е с нас до гроб.

Джордж се появи отново.

— Нека те запозная с гостите си, Айлийн. Това е сър Стенли Дигби. Да ви представя лейди Айлийн Брент. Това е мистър О’Рорк.

Министърът на въздухоплаването бе дребен шишко с приветлива усмивка. Мистър О’Рорк, висок младеж със засмени сини очи и типично ирландско лице, се зарадва много на запознанството си с Бъндъл.

— Аз пък се страхувах, че приемът ще бъде скучен — прошепна й шеговито — и ще мине като политическо мероприятие.

— По-тихо! — отвърна тихо Бъндъл. — Че съм много политизирана.

— Познаваш сър Осуалд и лейди Кут — продължи Джордж.

— Всъщност не сме се срещали — отвърна девойката с усмивка.

Възхити се от умението на баща си да описва хората.

Сър Осуалд стисна ръката й като с менгеме и тя леко присви очи.

Лейди Кут се запозна с обичайния си скръбен вид с Бъндъл, след което насочи вниманието си към Джими Тесиджър. Изглежда й бе приятно да общува с него. Приветливият румен младеж й бе станал симпатичен въпреки осъдителния си навик да закъснява за закуска. Природното му добродушие я бе очаровало. От чисто майчински подбуди изпитваше желанието да го излекува от лошите му навици и да го преобрази в дисциплиниран труженик. Никога не се бе запитвала дали след такова преображение Джими ще бъде очарователен, както сега. Започна да му описва автомобилна катастрофа, в която бе пострадал един неин приятел.

— А това е мистър Бейтман — каза Джордж припряно, сякаш му предстоеше по-съществена работа.

Някакъв сериозен младеж с бледо лице се поклони на Бъндъл.

— А сега — продължи Джордж, — да те запозная с графиня Рацка.

Графинята разговаряше с мистър Бейтман. Беше се отпуснала на канапето, бе разголила доста дръзко краката си и пушеше цигара в невероятно дълго цигаре с инкрустации от тюркоаз.

Бъндъл отсъди, че графинята е една от най-красивите жени, които е виждала. Очите й бяха огромни и сини, косата й — гарвановочерна. Кожата й бе мургава. Славянският й нос бе леко чип, а тялото й изглеждаше гъвкаво като на котка. Бъндъл реши, че червилото й е прекалено за Уайвърн.

— Това е мисис Маката, нали? — попита графинята.

След като Джордж отговори отрицателно и й представи Бъндъл, графинята й кимна небрежно и веднага поднови разговора със сериозния мистър Бейтман.

Бъндъл чу Джими да й шепне нещо в ухото.

— Орангутана май е напълно омагьосан от красивата славянка. Нали е забавно? Хайде да пийнем чай.

Оказаха се още веднъж в близост до сър Осуалд Кут.

— Тая ваша къща, Чимнис, си я бива — отбеляза великият мъж.

— Много се радвам, че ви е допаднала — отвърна любезно Бъндъл.

— Трябва да й се смени водната инсталация — рече сър Осуалд. — Да се поосъвремени. — Той замълча с глуповат вид. — Сега ще взема замъка на херцог Алтън — продължи. — За три години. Докато най-сетне си купя свястно местенце. Баща ви, и да рече да ми продаде имението, май няма право, а?

На Бъндъл й секна дъхът. Пред очите й изникна кошмарно видение. Англия, в която безброй Кутовци са се настанили във всички замъци от рода на Чимнис. Разбира се, във всичките щеше да бъде монтирана съвсем нова водна инсталация.

Усети внезапен прилив на гняв, макар и да си даваше сметка, че е несправедлива. В края на краищата, ако лорд Кейтърам бъдеше сър Осуалд Кут, нямаше съмнение кой е в губеща позиция. Сър Осуалд безспорно бе силна личност, един от онези хора, пред които останалите бледнеят. Наистина наподобяваше валяк, както го бе окачествил лорд Кейтърам. И пак в много отношения бе твърде глупав. Бъндъл бе убедена, че ако се изключат професионалните му знания и страхотната му енергия, той е един невежа. Поне сто страни от живота, на който лорд Кейтърам умееше да се радва, бяха непрочетена книга за сър Осуалд.

Както размишляваше за тези неща, Бъндъл продължаваше да води мил светски разговор. Научи, че хер Еберхард е пристигнал, но е останал в стаята си, тъй като го мъчи главоболие. Това й бе съобщено от мистър О’Рорк, успял да се вреди до нея по време на чаепитието.

Бъндъл се качи в стаята, за да се преоблече. Бе в, общо взето, добро настроение, леко помрачено само от мисълта за неизбежното пристигане на мисис Маката. Чувствуваше, че събеседването с нея ще бъде същинско изпитание.

Застина от изненада, когато на връщане прекоси антрето, облечена в скромна черна дантелена рокля. Там стоеше лакей, или по-точно, мъж, облечен като лакей. Бъндъл реши, че няма как да обърка масивната четвъртита фигура. Застана пред лакея и го погледна с широко отворени очи.

— Старши инспектор Батъл!

— Да, аз съм, лейди Айлийн.

— Нима сте дошли, за да… за да…

— За да държа всичко под наблюдение. Така е.

— Ясно.

— Мистър Ломакс прие съвсем сериозно заплашителното писмо — каза старши инспекторът. — Не пожела да се удовлетвори с друго освен с личното ми присъствие тук.

— Не смятате ли обаче… — започна Бъндъл и спря.

Не й беше удобно да му каже, че маскировката му не е от най-сполучливите. Само дето на врата му не бе закачена табелка с надпис „полицай“. Най-неопитният престъпник щеше да го забележи.

— Според вас ще разберат кой съм, така ли? — попита безстрастно старши инспекторът, като наблегна единствено върху словосъчетанието „да разберат“.

— Ами… всъщност да — отговори Бъндъл.

Върху лицето на старши инспектор Батъл, се изписа нещо, което можеше да мине и за усмивка.

— И ще бъдат нащрек. Така ли, лейди Айлийн? Защо не?

— Да, да. Защо не? — повтори Бъндъл като папагал; чувстваше се глупаво.

Старши инспектор Батъл бавно поклати глава.

— Нали целта ни е да няма неприятности? Защо да се правим на по-умни, отколкото сме? Нека някои безотговорни господа, ако им хрумне да се появят, да знаят, че всички сме на поста си.

Бъндъл го погледна с възхищение. Бе съгласна, на присъствието на такава известна личност като старши инспектор Батъл не може да не въздейства отрезвяващо на всякакви потенциални престъпници.

— Ще е голяма грешка, ако се опитаме да се правим на много умни — повтори Батъл. — Важното е този уикенд да си нямаме никакви неприятности.

Бъндъл го отмина и се запита дали и другите гости са разпознали или ще разпознаят инспектора от Скотланд Ярд. В съседната стая Джордж държеше намръщен оранжев плик в ръка.

— Досадна вест — каза той. — Получи се телеграма от мисис Маката. Няма да дойде, тъй като децата й са болни от заушка.

На Бъндъл камък й падна от сърцето.

— Неудобно ми е пред теб, Айлийн — допълни любезно Джордж. — Знам, искаш много да се запознаеш с нея. Графинята също ще се почувства разочарована.

— Е, нека не се вълнуваме чак толкова — отвърна Бъндъл. — Щеше да бъде по-лошо, ако беше дошла и ме бе заразила със заушка.

— По начало си права — съгласи се Джордж, — макар и да ми се струва, че болестта не се предава по този път. Нещо повече, убеден съм, че мисис Маката нямаше да си позволи да застраши ничие здраве. Тя е жена, придържаща се към благородни принципи и с високо развито чувство за гражданска отговорност. В тези дни на общонационален подем всички ние трябва да отчетем… — За щастие Джордж съобрази да спре, преди да е дръпнал цяла реч. — Срещата ви се отложи — поясни той. — За щастие ти не бързаш. С графинята нещата стоят другояче, тя е само на кратко посещение.

— Унгарка е, нали? — попита Бъндъл, която искаше да научи нещо повече за графинята.

— Да. Не може да не си чула за Младоунгарската партия. Графинята е сред ръководителите й. Много богата жена, овдовяла е съвсем млада и е решила да посвети парите и силите си за благото на обществото. Участва много активно в борбата за намаляване на детската смъртност, която, доколкото разбирам, в Унгария е ужасно висока. А, ето го и хер Еберхард!

Германският изобретател бе по-млад, отколкото бе предполагала Бъндъл. Беше на не повече от трийсет и три-трийсет и четири години. Държеше се сковано и неловко. И все пак беше симпатичен. В погледа му имаше повече свян, отколкото смущение, а що се отнася до лошия му навик, описан от Бил — гризането на ноктите — Бъндъл реши да го отдаде на нервността, породена от непознатата обстановка. Германецът бе слаб и крехък.

Поведе неловко разговор с Бъндъл на развален английски и двамата посрещнаха с облекчение появата на мистър О’Рорк. След малко с лекотата на нюфаундлендско куче нахълта и Бил и веднага се залепи за Бъндъл. Изглеждаше изненадан и смутен.

— Здравей, Бъндъл! Разбрах, че и ти ще бъдеш тук. Досега бях потънал до уши в работа, инак щях да ти се обадя по-рано.

— Много ли държавни дела за оправяне имаше днес? — попита го със съчувствие О’Рорк.

Бил изстена.

— Не знам що за човек е твоят началник — каза. — Вижда ми се кротък и добродушен. Докато Умника е направо невъзможен. Скъсва ме от работа. На всичко намира кусури и непрекъснато твърди, че не съм свършил нищо.

— Звучи забавно — отбеляза Джими, който току-що се бе присъединил към компанията.

Бил го погледна укорително.

— Никой не знае какво ми е на главата — каза младежът без драматизъм.

— И събеседването с графинята ли имаш предвид? — попита Джими. — Май се е оказало прекалено голямо изпитание за женомразец като теб.

— Това пък какво е? — попита Бъндъл.

— След като приключи следобедният чай — поясни Джими усмихнато, — графинята помоли Бил да я разведе из дома.

— Можех ли да й откажа? — попита Бил, изчервил се като домат.

На Бъндъл й стана неудобно. Податливостта на мистър Уилям Евърсли към женския чар й бе добре известна. В ръцете на жена като графинята Бил щеше да бъде мек като восък. Бъндъл се замисли още веднъж дали Джими Тесиджър е постъпил мъдро, като е посветил и Бил в общото им начинание.

— Графинята е очарователна жена — каза Бил — и безкрайно умна. Да бяхте я чули как говори, докато я развеждах из къщата. Зададе ми какви ли не въпроси.

— Какви въпроси? — внезапно попита Бъндъл.

Бил не й отговори съвсем определено.

— Не си спомням точно. Разпита ме за историята на дома. Също и за старите мебели. Въобще прояви интерес към всичко.

В този момент в стаята се появи графинята. Изглеждаше великолепно, в прилепнала по тялото й рокля от черно кадифе. Бъндъл забеляза как Бил незабавно отиде да й прави компания. Към тях се присъедини и сериозният младеж с очилата.

— Бил и Орангутана здравата са хлътнали — отбеляза през смях Джими Тесиджър.

Според Бъндъл в цялата работа нямаше нищо смешно.