Агата Кристи
Седемте циферблата (3)

Глава трета
Несполучилата шега

— Вече е дванайсет — рече отчаяно Сокс.

Шегата не бе сполучила. Инак будилниците бяха сработили. Бяха иззвънели, и то така силно, че Рони Деврьо бе скочил от леглото с чувството, че е настъпил денят на Страшния съд. Щом бяха разбудили и него, който бе в съседната стая, какъв ли е бил ефектът им от упор? Рони бе изскочил в коридора и бе прилепил ухо до съседната врата.

Бе очаквал да чуе ругатни и дори се бе подготвил вътрешно за това. Не чу обаче нищо. По-точно, не чу това, което бе очаквал. Часовниците продължаваха да тиктакат: оглушително, нагло, вбесяващо. Изведнъж звънна още един, при това с шум, който щеше да изкара от равновесие и глух.

Нямаше съмнение, будилниците бяха изиграли добросъвестно своята роля. Бяха проявили всички свои качества, които бе превъзнасял мистър Мъргатройд. Явно обаче не им бе по силите да се справят с Джералд Уейд.

Съзаклятниците паднаха духом.

— Има нерви от корабни въжета — изръмжа Джими Тесиджър.

— Сигурно си е помислил, че е чул телефона в друго помещение, и е продължил да спи — предположи Хелън (или Нанси).

— Реакцията му е много впечатляваща — рече Рупърт Бейтман. — Би трябвало да отиде на лекар.

— Може би страда от някакво заболяване на тъпанчетата — каза Бил.

— Мен ако питате — допълни Сокс, — просто се гаври с нас. Разбира се, че са го събудили. Но сега ще ни дразни, като си дава вид, че не е чул нищо.

Всички погледнаха Сокс с уважение и възхита.

— Възможно е — съгласи се Бил.

— Опитва се да хитрува, точно така — продължи Сокс. — Ще видите, че тази сутрин ще закъснее за закуска повече от обичайното, само и само за да ни ядоса.

Тъй като вече минаваше дванайсет, всички решиха, че теорията на Сокс е вярна. Единствено Рони Деврьо имаше известни съмнения.

— Забравяте, че когато започна да звъни първият будилник, аз отидох до вратата на Джери. Не знам какво е решил после, но първият сто на сто го е изненадал. Не може да не реагира. Къде го постави, Орангутане?

— На малката масичка до ухото му.

— Добре си сторил, Орангутане — похвали го Рони. — А сега ми кажи — обърна се той към Бил, — ако в шест и половина сутринта на няколко сантиметра от ухото ти започне да дрънчи някаква камбана, как ще реагираш?

— Божичко — започна Бил. — Ами…

— Да де — прекъсна го Рони. — И аз бих реагирал така. Всеки би реагирал така и изобщо това си е нормалната човешка реакция. Излиза, че Орангутана е прав — както винаги — и Джери наистина страда от заболяване на тъпанчетата.

Вече е дванайсет и двайсет — каза тъжно едно от момичетата.

— Знаете ли — поде бавно Джими. — Шегата си е шега, но според мен не бива да се увличаме. Няма да е възпитано спрямо семейство Кут.

Бил го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Вижда ми се странно, че Джери… — рече Джими.

Очевидно му бе трудно да изрази с думи това, което мислеше. Не му се искаше да казва прекалено много. Забеляза, че Рони се е вторачил в него и го слуша с повишено внимание.

Именно в този момент в стаята влезе Тредуел, който започна да се озърта.

— Мислех, че мистър Бейтман е тук — обясни икономът, сякаш се извиняваше.

— Излезе току-що — отвърна Рони. — Мога ли да ви помогна?

Тредуел премести поглед към Джими Тесиджър, после пак към Рони. Двамата младежи излязоха като по команда заедно с него. Икономът внимателно затвори вратата на трапезарията след себе си.

— Е? — попита Рони. — Какво има?

— Тъй като мистър Уейд закъсня много за закуска, сър, си позволих да пратя Уилямс в стаята му да провери защо се бави.

— И?

— Уилямс току-що дотърча при мен страшно разтревожен, сър. — Тредуел направи пауза, сякаш за да подготви събеседниците си за лоша новина. — Опасявам се, сър, че клетият млад джентълмен е умрял, докато е спял.

Джими и Рони го погледнаха изумено.

— Глупости! — извика най-сетне Рони. — Та това е невъзможно! Джери… — Изведнъж му хрумна нещо. — Ще се кача да видя какво му е. Този глупак Уилямс е объркал нещо.

Тредуел обаче го спря с жест. Със странното усещане, че сънува Джими осъзна, че икономът е взел положението в свои ръце.

— Не, сър, Уилямс не бърка. Вече заръчах да извикат доктор Картрайт и междувременно си позволих да заключа вратата, преди да уведомя сър Осуалд за случилото се. А сега трябва да открия мистър Бейтман.

Тредуел се отдалечи бързо. Рони остана да гледа като замаян.

— Джери… — промълви сякаш на себе си.

Джими улови приятеля си за ръка и през страничната врата го изведе на терасата, където можеха да се усамотят. Тикна го към един стол.

— Успокой се, приятелю — каза му ведро. — След малко ще ти мине.

Погледна го с любопитство. И през ум не му бе минавало, че Рони изпитва такива приятелски чувства към Джери Уейд.

— Клетият Джери! — каза замислено. — Изглеждаше съвсем здрав.

Рони кимна.

— Сега цялата тази история с будилниците звучи толкова дебелашки! — продължи Джими. — Не е ли странно колко често фарсът се смесва с трагедията?

Говореше каквото му падне, колкото да даде възможност на Рони да се съвземе. Рони не го свърташе на стола.

— Къде се бави този доктор? Трябва да разбера…

— Да разбереш какво?

— От какво е умрял.

Джими присви устни.

— Да не е от сърце? — каза наслуки.

Рони се изсмя пренебрежително.

— Я ми кажи, Рони… — поде Джими.

— Какво?

На Джими му бе трудно да продължи мисълта си.

— Да не смяташ… Да не искаш да кажеш… Нали не допускаш, че може да са го цапардосали по главата или нещо от този род? Ето, Тредуел заключи вратата.

Според Джими думите му заслужаваха някакъв отговор, но Рони продължи да гледа в някаква точка пред себе си.

Джими поклати глава и не каза нищо. Реши, че е най-добре просто да изчака. И зачака.

Уединението им бе нарушено от Тредуел.

— Докторът би желал да разговаря с вас, господа. В библиотеката е. Насам, ако обичате.

Рони скочи. Джими го последва.

Доктор Картрайт бе енергичен слаб младеж с умно лице. Поздрави ги с отсечено кимване. Орангутана, по-сериозен и по-очилат от всякога, ги представи.

— Доколкото разбрах, сте били приятел на мистър Уейд — каза лекарят на Рони.

— Най-близкият му приятел.

— Да… Е, работата изглежда доста ясна. И доста тъжна. Явно е пращял от здраве. Знаете ли дали е имал навика да пуши някакви треви, за да заспи?

— За да заспи ли? — учуди се Рони. — Та той винаги е спял като младенец.

— Значи никога не сте го чували да се оплаква от безсъние.

— Никога.

— Е, всичко е ясно. Боя се все пак, че ще има следствие.

— От какво е починал?

— За това няма никакви съмнения. Умрял е от свръхдоза хлорал. Беше до леглото му. Заедно с бутилка и чаша. Тъжна, много тъжна работа.

Следващият въпрос бе поставен от Джими, който чувстваше, че приятелят му иска да го зададе, но няма сили.

— Да не подозирате, че е убит предумишлено?

Лекарят го стрелна с остър поглед.

— Защо питате? Имате ли причини за подобни съмнения?

Джими извърна очи към Рони. Ако той знаеше нещо, сега бе моментът да го каже.

За негово учудване обаче Рони поклати глава.

— Няма никакви причини — каза той отчетливо.

— А за самоубийство?

— Изключено — отсече Рони.

Лекарят не изглеждаше толкова убеден.

— Да ви е известно да е имал неприятности, свързани с пари? С жени?

Рони отново поклати глава.

— Да видим какви близки има. Трябва да ги уведомим.

— Има сестра. По-точно, пада му се сестра само по линия на единия от родителите. Живее в Дийн Прайъри на трийсетина километра оттук. Когато не беше в Лондон, Джери ходеше при нея.

— Да… — рече доктор Картрайт. — Налага се да й съобщим.

— Ще го направя аз — предложи Рони. — Трудно е, но все някой трябва да го свърши. — Той погледна Джими. — Познаваш я, нали?

— Съвсем бегло. Танцувал съм с нея един-два пъти.

— В такъв случай да идем с твоята кола. Нали нямаш нищо против? Не ми се ще да оставам насаме с нея.

— Разбира се. Мислех сам да ти го предложа. Ей сега ще стегна старата бричка.

Зарадва се, че има нещо да върши. Поведението на Рони го бе озадачило. Какво знаеше или подозираше? И ако имаше някакви съмнения, защо не ги сподели с доктора?

След малко двамата приятели отпрашиха в колата на Джими, без да обръщат внимание на такива подробности като максимално допустимата скорост.

— Джими — обади се най-сетне Рони. — Ти май ми остана най-добрият приятел…

— Е?

— Искам да ти кажа нещо — допълни прегракнало Рони. — Би трябвало да го знаеш.

— С Джери Уейд ли е свързано?

— Да, с Джери Уейд.

Джими зачака.

— И какво е то? — не издържа накрая и попита.

— Всъщност се чудя дали да ти го казвам — рече Рони.

— Защо?

— Ами бях обещал да си мълча.

— В такъв случай може би наистина е по-добре да не ми го казваш.

Известно време мълчаха, после Рони рече:

— И все пак ми се ще да го споделя с теб. Ти си по-умен от мен.

— То се знае! — отвърна грубо Джими.

— Не, не мога да ти го кажа — отсече внезапно Рони.

— Ти си знаеш най-добре.

— Как изглежда? — попита Рони, като прекъсна дългото мълчание.

— Кой?

— Това момиче. Сестрата на Джери.

Джими отговори след кратка пауза, и то с изменен глас.

— Хубавичко е. Пък и е свястно.

— Знам, Джери беше много привързан към сестра си. Често ми е говорил за нея.

— И тя го обичаше. Няма да й е лесно.

— Неприятна работа, наистина.

Не си казаха нищо повече чак до Дийн Прайъри.

Прислужницата им обясни, че мис Лорен е в градината. Предложи им да разговарят с мисис Коукър.

Джими съвсем красноречиво даде да се разбере, че не желаят да разговарят с никаква мисис Коукър.

— Коя е тази мисис Коукър? — попита Рони, когато се запътиха към доста занемарената градина.

— Старата вещица, която живее с Лорен.

Бяха стигнали до покрита с плочник пътека. В другия й край стоеше момиче в компанията на две черни булонки — дребничко, със сламеноруса коса, облечено в опърпани работни дрехи. Рони бе изненадан от вида му. Не отговаряше и на типа на Джими.

Хванало едно от кучетата за нашийника, момичето дойде при тях.

— Здравейте — каза им. — Не обръщайте внимание на Елизабет. Наскоро роди, затова налита на всички.

Девойката се държеше изключително естествено и както им се усмихваше, се поизчерви. Очите й бяха тъмносини, с цвета на метличина.

Изведнъж се разшириха. Дали се бе разтревожила? Дали бе усетила нещо?

— Това мис Уейд, е Рони Деврьо — побърза да каже Джими. — Джери сигурно ви е говорил често за него.

— О, да. — Тя се усмихна приветливо на Рони. — Сега и двамата сте на гости в Чимнис, нали? Защо Джери не дойде с вас?

— Не бе… не бе възможно… — отвърна с усилие Рони.

Джими забеляза как в погледа на момичето отново проблясва уплаха.

— Мис Уейд — каза той, — имаме за вас лоши вести.

Тя веднага настръхна.

— Да не се е случило нещо с Джери?

— Да… Той…

Най-неочаквано младата жена тропна решително с крак.

— Кажете ми! Хайде! — внезапно се обърна към Рони. — Кажете ми вие!

Джими усети пристъп на ревност и внезапно осъзна нещо, което досега се бе страхувал да признае пред себе си. Разбра защо Хелън, Нанси и Сокс бяха за него просто „момичета“ и толкоз.

Сякаш в просъница чу гласа на Рони, който изрече смело:

— Да, мис Уейд, ще ви кажа. Джери е мъртъв.

Момичето имаше характер. Въздъхна от изумление и направи крачка назад, но само след миг се съвзе и започна да им задава въпроси. Как? Кога?

Рони се опита да й обясни колкото се може по-спокойно.

— Да е взимал лекарство за сън? Джери?

Неверието в гласа й бе очебийно. Джими я погледна в очите. Сякаш искаше да я предупреди. Внезапно изпита усещането, че от простодушие Лорен ще наговори повече, отколкото трябва.

Обясни — също спокойно, че ще има следствие. Тя потрепери. Отклони поканата им да я заведат в Чимнис с думите, че ще се отбие по-късно. Имала двуместен автомобил.

— Иска ми се обаче да поостана малко сама — обясни унило.

— Разбирам ви — отвърна Рони.

— И аз знам какво ви е — каза Джими.

И двамата я погледнаха неловко и безпомощно.

— Благодаря, че дойдохте — каза девойката.

На връщане двамата младежи пътуваха в мълчание. Между тях се бе появило някакво напрежение.

— Боже мой, това момиче има характер! — каза по някое време Рони.

Джими се съгласи с него.

— Джери ми бе приятел — допълни Рони. — Редно е да се погрижа за сестра му.

— Да, да. Разбира се.

Щом се прибраха в Чимнис, Джими бе пресрещнат от разплаканата лейди Кут.

— Клетото момче! Клетото момче! — повтаряше тя.

Джими й наговори всички неща, които му се сториха подходящи за случая.

Лейди Кут пък започна да му разказва с най-големи подробности за смъртта на свои близки приятели. Джими се престори, че я слуша със съчувствие, а накрая се откопчи възпитано, без да проявява грубост.

Изкачи стълбите на бегом. На горния етаж видя Рони, който тъкмо излизаше от стаята на Джералд Уейд. Сякаш се стресна от появяването на Джими.

— Отидох да го видя — каза му. — Ти ще влезеш ли?

— А, едва ли — отвърна Джими.

Като всеки млад човек в цветущо здраве не обичаше да му се напомня за смъртта.

— Според мен би трябвало да го видят всичките му приятели.

— Така ли смяташ? — попита Джими и реши, че Рони Деврьо наистина си е особняк.

— Да. В знак на уважение.

Джими въздъхна и се предаде.

— Е, добре — каза той и влезе в стаята, стиснал леко зъби.

Помещението бе разтребено, някой бе сложил бели цветя върху завивките.

Джими хвърли поглед към неподвижното пребледняло лице на покойника. Нима това беше руменият херувим Джери Уейд? Нима той се бе превърнал в това застинало тяло? Джими потрепери.

Когато се обърна да излезе от стаята, погледът му се плъзна върху полицата над камината. Някой бе подредил старателно върху нея будилниците.

Джими излезе бързо. Отвън го чакаше Рони.

— Върху лицето му се е изписал душевен мир и така нататък — промърмори Джими. — Лош късмет извади. Кажи ми, Рони, кой е подредил будилниците?

— Откъде да знам? Сигурно някой от прислугата.

— Странно — допълни Джими, — будилниците са не осем, а седем. Един липсва. Забеляза ли?

Рони изпелтечи нещо.

— Седем, а не осем — повтори Джими и присви вежди. — Виж ти!