Метаданни
Данни
- Серия
- Легенди за Руническия жезъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runestaff, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
Майкъл Муркок. Мечът на зората. Руническият жезъл
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, София, 1995
История
- — Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ОРЛАНД ФАНК
Сенките на гигантските морски чудовища прелитаха над палубата, а шумът от крилата им караше въздуха да трепти. Хоукмун гледаше с хладно равнодушие как едно от чудовищата се носи, раззинало паст, право към малкия платноход. Дукът знаеше, че краят му е близо. Ала неочаквано чудовището литна отново нагоре, като пътем отхапа върха на мачтата.
Напрегнал всички мускули, изпънат като струна, Дориан Хоукмун оголи Меча на зората, оръжието, което нито един смъртен освен него не можеше да притежава. Знаеше, че дори това свръхестествено творение ще бъде абсолютно безполезно срещу ужасяващите създания на океанските дълбини, знаеше също, че ще е достатъчно само да нанесат няколко удара с опашките си но корпуса и корабът щеше да потъне като камък право към дъното.
Платноходът се люшна от вятъра, вдигнат от огромните крила. Из въздуха се разнесе отвратителна смрад.
Д’Аверк направи гнуслива физиономия.
— Защо не ни нападат? Да не са решили първо да си поиграят с нас?
— Така изглежда — процеди през зъби Хоукмун. — Може би им доставя удоволствие да ни гледат как треперим, преди да ни унищожат.
Следващия път, когато огромната сянка легна върху тях, д’Аверк подскочи и замахна със сабята, ала чудовището промени рязко посоката си и мина встрани от палубата. Д’Аверк сбърчи устни.
— Уф! Само как смърди! Въздухът взе да става вреден за болнавите ми дробове.
Междувременно чудовищата започнаха да удрят по корпуса с гигантските си люспести криле. Хоукмун и д’Аверк се люшнаха и вкопчиха ръце в парапета, за да не се преметнат зад борда.
— Намислили са да преобърнат кораба! — извика учудено д’Аверк. — Искат да ни хвърлят сред вълните!
Загледан мрачно в ужасните чудовища, Хоукмун не отговори. Корабът се наклони застрашително, завъртя се, а чудовищата се издигнаха високо в небето и се събраха, сякаш за да обсъдят по-нататъшните си действия. Хоукмун се опитваше да открие в очите им някакъв проблясък на разум, ала не намираше дори намек за начеваща интелигентност.
В това време чудовищата направиха широк завой, озоваха се зад кърмата и се обърнаха с муцуни към тях.
Платната неочаквано се издуха до скъсване и д’Аверк изненадано възкликна:
— Значи това са намислили! Насочват кораба в посоката, в която искат да поемем! Това е невероятно!
— Ясно е, че отново ще плаваме към Амарек — рече Хоукмун, докато се надигаше от палубата. — Чудя се…
— Кое е любимото им ястие ли? — извика д’Аверк. — Едва ли си падат по ароматни късчета като нас! Току-виж сме развалили вонята в устата им! Пфуй!
Хоукмун се усмихна, въпреки че опасността все още не беше отминала.
Моряците бяха слезли при греблата и с разширени от ужас очи следяха действията на чудовищата.
— Нищо чудно гнездото им да е някъде в тази посока — предположи Хоукмун. — Може малките им да обичат прясно месце, още топло.
Д’Аверк го погледна обидено.
— Ама и ти ги говориш едни, приятелю! Никак не си тактичен…
Хоукмун се засмя поразвеселен.
— Но пък ако гнездото е на суша, ще имаме макар и малка възможност да се побъхтим с тях — продължи той. — В открито море шансовете ни за оцеляване са никакви.
— Какъв непоправим оптимист си, Дориан…
Близо час странните хвъркати чудовища издуваха платната на кораба, който се носеше с невероятна скорост по вълните. По едно време Хоукмун посочи напред, без да казва нищо.
— Остров! — извика д’Аверк. — Прав беше в предположенията си.
Всъщност това беше по-скоро лишен от растителност къс скала, чиито брегове се издигаха стръмно нагоре, сякаш увенчаваха върха на скрита в океанските дълбини планина.
Ала Хоукмун веднага долови новата опасност.
— Скали! Насочваме се право към тях! Екипаж! Всички по местата си! Кормчия… — Още не довършил, Хоукмун се завтече към щурвала, сграбчи го и го завъртя отчаяно, опитвайки се да отклони носещия се право към зъберите кораб.
Д’Аверк присъедини усилията си към неговите. Островът растеше пред очите им с всеки изминат миг и шумът на прибоя ставаше оглушителен — като ударите на съдбата!
Носът на кораба се завъртя лениво встрани от скалите, върху палубата се изсипа фонтан ситни пръски. Но тъкмо когато вече смятаха, че са се измъкнали, отдолу се разнесе ужасен раздиращ звук, който бързо прерасна в трясък от трошащи се дъски, и те осъзнаха, че корабът се е натъкнал на подводни скали, отворили пробой-на под ватерлинията.
— Всеки да се спасява както може! — извика Хоукмун и изтича при перилата. Д’Аверк го последва. Корабът се разтърси, сякаш внезапно беше оживял, и всички на палубата бяха запратени безмилостно към перилата. Целите натъртени и охлузени, ала иначе невредими, Хоукмун и д’Аверк скочиха чевръсто на крака, поколебаха се за миг и после се хвърлиха в разпенените води на океана.
Хоукмун почувства, че неумолимо потъва към дъното, теглен от неимоверно тежкия меч. През заобикалящите го водовъртежи различи още няколко мятащи се под водата тела. Тътенът на прибоя го блъскаше приглушено в ушите. Не му даваше сърце да се освободи от Меча на зората. Избута го встрани, за да не пречи на движенията му, после зарита с крака и успя да изплува на повърхността.
Щом подаде глава сред вълните, потърси с поглед платнохода. Морето изглеждаше странно спокойно, вятърът беше утихнал, тътнежът на прибоя бе отслабнал до едва доловим шепот и изобщо след доскорошната врява тишината изглеждаше странна и необяснима. Хоукмун заплува към една плоска скала, стигна я и се покатери на сушата.
После погледна назад.
Хвъркатите чудовища продължаваха да се реят в небето, но толкова нависоко, че вече не се долавяше и полъх от могъщите им криле. Изведнъж те се стрелнаха още по-нагоре, застинаха за миг в небосвода и след това полетяха право надолу.
Едно по едно чудовищата разпаряха водната шир със страхотен плясък. Накрененият кораб скърцаше жално под ударите на гигантските вълни, а Хоукмун едва не беше пометен от скалата, върху която се бе закрепил.
Когато вдигна глава, чудовищата бяха изчезнали.
Хоукмун изтри водата от очите си.
Какво ли щяха да предприемат сега чудовищата? Може би ги бяха докарали тук, за да ги държат живи, докато изпитат нужда от прясно месо? Нямаше как да отговори на тези въпроси.
До ушите му достигна сподавен вик. Той се огледа и забеляза поне дузина моряци, начело с д’Аверк, да се препъват между скалите към него.
Д’Аверк изглеждаше озадачен.
— Видя ли, чудовищата си тръгнаха?
— Аха. Питам се обаче дали няма да се върнат?
Д’Аверк хвърли мрачен поглед към мястото, където бяха изчезнали странните създания, и сви рамене.
— Предлагам да спасим каквото можем от кораба и после да огледаме острова — рече Хоукмун. — Колко са оцелелите? — И погледна въпросително боцмана, из-правил се зад д’Аверк.
— Мисля, че всички, сър. Имахме голям късмет. Вижте. — Той посочи с ръка другия край на брега, където се бяха струпали останалите моряци.
— Прехвърлете няколко души на платнохода, преди да е потънал. — нареди Хоукмун. — Завържете го с въжета за брега и докарайте всички налични провизии.
— Разбрано, сър. Ами ако чудовищата се завърнат?
— Тогава ще му мислим — каза решително Хоукмун.
През следващите няколко часа прехвърлиха всичко, каквото можаха да спасят от пробития кораб, и го струпаха на скалистия бряг.
— Как мислиш, ще можем ли да поправим кораба? — понита д’Аверк.
— Може би. Морето е много по-спокойно и като че ли опасността от потъване отмина. Но това ще отнеме време. — Хоукмун неволно докосна помътнелия камък в челото си. — Ела, д’Аверк, нека огледаме острова.
Двамата се закатериха по скалния склон право към върха. Островът изглеждаше напълно лишен от признаци на живот. Единственото, на което можеха да се надяват за оцеляването си, бе някоя по-дълбока локва с дъждовна вода и миди от крайбрежието. Пусто и безрадостно изглеждаше това късче от света и шансовете им за оцеляване, в случай че не успееха да поправят кораба, щяха да са нищожни, особено като се имаше предвид опасността чудовищата да се завърнат.
Най-сетне изкачиха върха и спряха, задъхани от усилието.
— Другата страна на острова е също толкова пуста — изпъшка д’Аверк, после внезапно вдигна ръка. — Кълна се в Очите на Березенат! Човек!
Хоукмун проследи накъде сочи приятелят му.
И наистина, долу по тесния бряг крачеше човешка фигура. Непознатият спря, вдигна глава към тях и им помаха с ръка, давайки им знак да слязат при него.
Все още обхванати от съмнението, че са жертви на халюцинация, двамата се заспускаха по склона и доближиха непознатия. А той стоеше, опрял юмруци в хълбоците си, разкрачил крака и ги очакваше усмихнат. Хоукмун и д’Аверк спряха недалеч от него.
Мъжът бе облечен в причудливи архаични одежди. Дълъг кожен елек скриваше мургавите му гърди, оставяйки ръцете му съвсем голи. В червената му вълнена шапка беше затъкнато фазаново перо, а изпод нея се подаваха няколко немирни рижави кичура. Бричовете му бяха напъхани във високи поизносени ботуши. Беше привързал на гърба си тежка бойна секира, потъмняла от засъхнала кръв, и ако се съдеше по нащърбеното ос: трие, очевидно доста често влизала в употреба. Лицето му бе костеливо, със зачервена от слънцето кожа. Воднистосините му очи ги разглеждаха насмешливо.
— Както гледам, вие двамата трябва да сте Хоукмун и д’Аверк — почна той със странен акцент. — Казаха ми, че рано или късно ще се появите тъдява.
— А вие кой сте, господине? — попита надменно д’Аверк.
— Амче как, аз съм Орланд Фанк, дорде не речеш. Орланд Фанк на вашите услуги, почтени господа.
— На този остров ли живеете? — попита Хоукмун.
— Случвало се е да живея и на него, но не и сега, дорде не речеш. — Фанк смъкна вълнената шапка и отри потното си чело. — Може да съм станал и пътешественик. Също като вас, както гледам.
— И кой ви каза за нас? — понита Хоукмун.
— Амче имам един брат. Трябва да го знаете, все се конти с едни странни доспехи и злато…
— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна Хоукмун.
— Чувал съм да му викат и по тоя тъповат начин. Едва ли ви е разправял за своя недодялан брат, а?
— Не е. Та кой сте вие?
— Нали ти казах — Орланд Фанк. Аз съм от Старе Брае — това е на Оркни, ако не знаеш…
— Оркни ли? — подскочи Хоукмун и неволно стисна дръжката на меча. — Това не е ли част от Гранбретан? Един остров далеч на север…
Фанк се засмя.
— Ти само речи на някой оркниец, че е от Тъмната империя, и ще видиш как ще ти изтръгне езика заедно със зъбките! — Той махна извинително с ръка и продължи: — Ние там така се разправяме с враговете, дорде не речеш. Не сме чак толкоз изтънчени кат’ някои други.
— Значи Рицарят в Черен кехлибар и Злато също е от Оркни… — произнесе замислено д’Аверк.
— Какви ги приказваш, бе, човек? Онова конте с неговите нафукани маниери и лъскави костюмчета да е от Оркни! — Орланд Фанк се засмя гръмогласно. — Нее, — хич не е оркниец той! — Фанк изтри бликналите от смеха сълзи с шапката си. — Откъде ти дойде пък тази муха?
— Нали каза, че ти бил брат?
— Така де. В духовен смисъл. Може и във физически. Май съм забравил. Толкова години минаха, дорде не речеш, откакто за]фьв път се срещнахме.
— И какво ви събра?
— Една обща кауза, дето се казва. Споделени идеали.
— Да не би случайно името на тази кауза да е Руническият жезъл? — промърмори Хоукмун, но достатъчно силно, та събеседникът му да го чуе.
— Може и така да е.
— Май не си от приказливите, приятелю Фанк — подметна д’Аверк.
— Аха. Ние оркнийците сме хора мълчаливи — усмихна се Орланд Фанк. — Мене например там ме имат за голям бъбривец. — Последните думи бяха произнесени с гордост.
Хоукмун посочи с пръст зад гърба си.
— А онези чудовища и странните облаци, които видяхме вчера? Те също ли имат нещо общо с жезъла?
— Не съм виждал никакви чудовища. Нито пък облаци. Тук съм отскоро.
— Някакви гигантски летящи дракони ни докараха на този остров — обясни Хоукмун. — Сега вече разбирам защо. Бас държа, че те също служат на Руническия жезъл.
— Може и право да казваш — кимна Фанк. — Обаче това не е моя работа, господарю Дориан.
— Дали пък жезълът не е предизвикал и корабокрушението? — продължи ядосано Хоукмун.
— Че кой може да знае? — отвърна Фанк, нахлупи шапката над челото си и се почеса озадачено по брадата. — От мен се искаше да ви докарам лодка и да ви обясня къде е най-близката обитаема земя.
— Докарал си ни лодка? — попита изумен д’Аверк.
— Аха. Не е от луксозните, но пък я бива да плува из моретата. Двамата ще се поберете в нея.
— Двамата ли! Ами че ние имаме още петдесет души екипаж! — отвърна Хоукмун с пламнал поглед. — Щом този жезъл толкова държи да му служа, би трябвало да организира нещата по-добре. Досега успя единствено да ме ядоса!
— Не се коси, че ще вземеш да се умориш — посъветва го с мек глас Орланд Фанк. — Мислех, че сте поели към Днарк, в служба на Жезъла. А брат ми каза…
— Тъкмо брат ти настояваше да отидем в Днарк. Но аз имам други задължения, Орланд Фанк — към моята съпруга, която не съм виждал от месеци, и към баща й, който чака със свито сърце завръщането на своите най-близки приятели…
— А, онези в Медния замък ли? Чух за тях. Добре са засега, ако това ще те успокои.
— Сигурен ли си?
— Амче как? Живеят си, потънали в скука, ако изключим ядовете с някой си Елвереза Тозер.
— Тозер!? Какво е направил този ренегат?
— Отмъкнал, както научих, един пръстен и дим да го няма. — Орланд Фанк размаха ръце като птица.
— И къде е отишъл?
— Кой знае? Нали ги знаеш пръстените на Миган.
— Вярно, на тях не може да се разчита.
— Тъй де.
— Е, поне са се отървали.
— Виж, не го знам що за човек е…
— Много талантлив драматург — обясни Хоукмун. — Но с типичен морал за…
— За гранбретанец? — предложи Фанк.
— Точно така. — Хоукмун сбърчи вежди и погледна Орланд Фанк. — Не ме мамиш, нали? В Камарг всичко е наред?
— За момента са в пълна безопасност.
Хоукмун въздъхна.
— Къде е лодката? И какво ще стане с моряците?
— Виж сега, аз отбирам малко от строшени кораби. Ще им помогна, та да се върнат здрави и читави в Нарлийн.
— А ние не може ли да отидем с тях? — попита д’Аверк.
— Чух, че и двамата не сте от най-търпеливите — отвърна Фанк. — А поправката на кораба ще отнеме време.
— Добре де, ще вземем лодката — примири се Хоукмун. — Ясно е, че ако не го сторим, Руническият жезъл — или свръхестествената сила, която ни изпрати тук, каквато и да е тя — отново ще се заеме да ни убеждава.
— И аз така ги виждам нещата — съгласи се Фанк и се подсмихна под мустак.
— А ти как ще напуснеш острова? — попита д’Аверк.
— Ще отплавам с моряците от Нарлийн. Добре ще си прекараме ние.
— Колко далеч е континентът? — попита Хоукмун. — И как ще се ориентираме? Да имаш да ни услужиш с компас?
Фанк сви рамене.
— Не е чак толкоз далеч, че да ви трябва компас. Пък и ветрецът ще ви води.
— Какво искаш да кажеш?
— Вятърът по тези места е малко смахнат. Скоро ще разберете за какво говоря.
Хоукмун поклати объркано глава.
Двамата последваха Орланд Фанк по брега.
— Май пак се оказа, че някой друг се разполага със съдбите ни — промърмори саркастично д’Аверк, докато приближаваха малката лодка.