Майкъл Муркок
Руническият жезъл (33)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
НОВАТА КРАЛИЦА

Калан поведе Мелиадус нагоре по стълбите към трона, който бе заменил злокобния тронен глобус. Флана Микосеваар вече бе заела полагащото й се място, скрила лицето си с нова, обсипана с диаманти жеравова маска и с корона на главата. Отпред бяха коленичили всички верни благородници.

— Склонете глави — извика Мелиадус и гласът му отекна в дълбините на огромната зала — пред вашата нова кралица. Под нейното управление ще достигнем величие, каквото никога досега не сме познавали. Ние стоим на прага на нова епоха — епоха на разцвет, на безгрижно безумие и гръмогласни удоволствия — такива, каквито са по вкуса само на един истински гранбретанец. Светът ще бъде нашата нова играчка!

Церемонията продължи, като всеки барон доближаваше кралицата, за да се закълне тържествено във вярност. Когато най-сетне всичко, барон Мелиадус отново взе думата.

— Къде е Адаз Промп, Главнокомандуващ армиите на Гранбретан?

— Тук съм, милорд — надигна се Адаз, — и благодаря за честта, която сте ми оказали. — Мелиадус обявяваше за първи път на всеослушание намерението си да назначи Промп на толкова висок пост.

— Да чуем какво е положението с бунтовниците.

— Силите им се топят с всяка минута, милорд. Джерек Нанкенсеен е убит, а воините от неговия орден — напълно обезверени. Бренал Фарну и малобройна дружина Плъхове са се скрили в някаква дупка на Съсекс, откъдето скоро ще ги измъкнем. Всички останали се обединиха под знамената на кралица Флана.

— Великолепно, Адаз Промп, доволен съм от чутото. А какво става с Хоукмун и неговата смешна армия? Все още ли настъпва към нас?

— Така твърди съгледвачът, когото изпратихме с орнитоптер, милорд. Наближават отсамния край на Сребърния мост.

Мелиадус се засмя.

— Пуснете ги да минат. Нека се приближат още и тогава ще ги пометем. Калан, как върви работата с машината?

— Почти е готова, милорд.

— Добре. Време е значи да се отправим към Дувър и да посрещнем Хоукмун и неговите приятелчета. Да вървим, капитани мои.

Калан отново поведе Мелиадус, този път надолу по стъпалата и през залата към огромната порта — същата, която доскоро зорко охранявана от войни-богомолки, а сега заобиколена от Вълци и Лешояди. Мелиадус съжали, че не може да се порадва поне на тази гледка и за пореден път да вкуси триумфа на победата.

Щом вратите зад Мелиадус се затвориха, Флана се размърда на трона и с пребледняло лице се замисли за д’Аверк. На няколко пъти се беше помъчила да заговори Мелиадус, но баронът почти не я чуваше. „Ще го убие ли?“ — питаше се тя.

Но не само тази мисъл я безпокоеше. Живяла дълги години в самота, тя бе посветила значителна част от времето си на стари ръкописи и книги от древността, в някои от които се разказваше за времето преди Трагичното хилядолетие. Флана беше изпълнена с увереност, че каквото и да се случи с нея и Мелиадус, имперското управление е навлязло в последния стадий на своето разложение. Завоевателните войни, вътрешните междуособици — всичко това бяха недвусмислени признаци, че империята скоро ще се разпадне, а гранбретанската нация ще изчезне от лицето на земята. И въпреки че този процес можеше да продължи още двеста, петстотин или дори хиляда години, нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя е обречена.

Молеше се само мястото й да заеме някоя по-достойна сила.