Майкъл Муркок
Руническият жезъл (3)

ТРЕТА ГЛАВА
ХОУКМУН ПРОМЕНЯ СВОЯ КУРС

Огромните платна бяха изпънати до скъсване от вятъра. Корабът се носеше по гладката повърхност. Небето беше ясно, океанът — съвсем спокоен, като огромно лазурно езеро. Бяха вдигнали веслата; а гребците се настаниха на горната палуба. Облеченият в оранжево и черно боцман се покачи на мостика и спря до Хоукмун, който бе зареял поглед към морската шир.

Златистите къдрици на Дориан се вееха, виненият му плащ плющеше. Красивото му обветрено лице бе по-загрубяло от преживените в последно време премеждия, а черната перла в челото му бе изгубила някогашния си блясък. Той кимна тежко в отговор на приветствието на боцмана.

— Сър, наредих да вдигнем всички платна и да поемем край брега на изток — докладва боцманът.

— Кой ви даде този курс?

— Ами, никой, сър. Но предположих, че след като се отправяме към Днарк…

— Нямам никакво намерение да плавам към Днарк, уведомете кормчията.

— Но нали странният рицар — Рицарят в Черен кехлибар и Злато — каза, че…

— Не съм негов слуга, боцмане. Поемаме към открито море. Към Европа.

— Към Европа ли, сър? Мога да ви уверя, че след като, спасихте Нарлийн, ние сме готови да отидем с вас навсякъде. Давате ли си сметка обаче какво огромно разстояние ни дели от Европа, колко голям е океанът, който трябва да пресечем, какви бури…

— Да, зная. Но въпреки това поемаме към Европа.

— Както заповядате, сър. — Боцманът се завъртя и даде нови нареждания на кормчията.

В това време д’Аверк излезе от каютата и се изкатери по стълбата. Хоукмун го посрещна усмихнато.

— Добре ли спа, приятелю д’Аверк?

— Ами, добре! Може ли да се спи на борда на това проклето люшкащо се корито? Май ми е писано да прекарам в мъчително безсъние половината от времето, през което съм с теб, Хоукмун. Е, успях малко да подремна. Човек не би могъл да се надява на повече в подобни условия.

Хоукмун избухна в смях.

— Когато преди час надникнах в каютата, ти хъркаше оглушително.

Д’Аверк учудено вдигна вежди.

— Така ли? Значи си ме чул да дишам тежко. Опитвах се да не вдигам шум, за да не преча на останалите, но, изглежда, настинката ми — същата, която хванах на този проклет кораб — прераства в нещо по-сериозно и ще ми причинява нови неприятности. — Той повдигна кърпичката си към устата си.

Д’Аверк беше облечен в синя широка копринена риза и алени бричове, затъкнати в кожени ботуши, а в колана си беше препасал сабя и кортик. Около загорялата му шия бе завързано пурпурно шалче, а дългата му коса бе прихваната отзад с гривна. По аскетичното му лице играеше познатото насмешливо изражение.

— Но добре ли чух преди малко? — попита той. — Вярно ли е, че нареждаш на боцмана да поемем към Европа?

— Точно така.

— Значи не си се отказал от идеята да се върнем в Медния замък и да забравим поредните напътствия на Рицаря в Черен кехлибар и Злато, който искаше да отнесеш ей този меч на съвсем друго място. — Той посочи тежкия меч, увиснал на пояса на Хоукмун. — А поточно в Днарк, където щял да послужи за нещо на Руническия жезъл.

— Ако дължа нещо, то е на мен и на моите най-близки роднини и нямам никакво намерение да служа на някакъв си легендарен предмет, за който дори не е сигурно, че съществува.

— Доскоро не би повярвал и в свръхестествените сили, които крие в себе си Мечът на зората, нали? — напомни му д’Аверк. — Ала сам видя призрачните войни, които се материализираха при първия ти зов, за да ни спасят.

Някаква тъмна сянка пробягна по лицето на Хоукмун.

— Така е — съгласи се неохотно той. — Но въпреки това твърдо съм решен да се завърна в Медния замък, стига това да е възможно.

— Никой не може да твърди със сигурност в кое измерение е замъкът в момента.

— Зная. Мога само да се надявам, че е в същото измерение, в което сме и ние? — Последните думи Хоукмун произнесе така, че да приключи неприятната тема. Д’Аверк повдигна вежди за втори път, сетне се спусна обратно по стълбичката, като си подсвиркваше безгрижно.

Следващите пет дни времето се задържа тихо и моряците разпънаха всички възможни платна, за да достигнат максимална скорост.

На шестия ден боцманът се изкачи на мостика при Хоукмун и посочи напред.

— Сър, виждате ли потъмнялото небе на хоризонта? Движим се право към страшна буря.

Хоукмун присви очи и проследи накъде му сочи боцманът.

— Буря, казвате? Изглежда доста странно оттук.

— Съгласен съм с вас, сър. Да приберем ли платната?

— Не, боцмане. Ще продължим право напред, докато преценим по-добре какво ни чака.

— Както наредите, сър. — Боцманът се върна на палубата, като клатеше замислено глава.

Само след няколко часа хоризонтът пред тях заприлича на непроницаема стена, която се простираше докъдето им стигаше погледът, а доминиращите й цветове бяха червено и пурпурно. Стената се извисяваше нагоре, ала небето над тях си оставаше все така синьо, а океанската шир — съвършено спокойна. Отслабна само вятърът. Сякаш плуваха в огромно езеро, чиито брегове се издигаха от всички страни и изчезваха в небесата. Моряците изглеждаха смутени и объркани, а следващия път, когато боцманът застана пред Хоукмун, по лицето му се четеше страх.

— Да продължаваме ли напред, сър? Никога през живота си не съм срещал нещо подобно, нито пък съм чувал за такова явление. Моряците са доста изплашени, сър, и да ви призная, аз също се боя.

Хоукмун кимна с разбиране.

— Гледката е доста странна, признавам, и като че ли се дължи по-скоро на свръхестествени, отколкото на естествени причини.

— Това казват и моряците, сър.

Хоукмун беше готов да продължава напред, докато се изправи лице в лице с онова, което ги чака, ала си даваше сметка, че трябва да мисли и за екипажа, съгласил се доброволно да го придружава от благодарност, задето беше спасил Нарлийн от посегателствата на пиратския предводител Валжон от Старвел — предишния притежател на Меча на зората.

Хоукмун въздъхна.

— Добре, боцмане. Спуснете всички платна и ще изчакаме нощта тук. Ако имаме късмет, това чудо утре може и да го няма.

— Благодаря ви, сър — кимна с нескрито облекчение боцманът.

Хоукмун му махна да си върви, после се обърна и втренчи поглед в колосалната стена. Дали това бяха облаци, или нещо друго? Отнякъде полъхна хладен ветрец. Въпреки че слънцето напичаше все така приятно, лъчите му като че ли изчезваха в мрачните стени.

Наоколо цареше мъртвешко спокойствие. Хоукмун се зачуди дали беше взел правилно решение, когато отклони платнохода от маршрута за Днарк. Доколкото му беше известно, само древните бяха навлизали толкова навътре в океана. Кой знае какви страшни опасности можеха да ги дебнат далеч от брега?

Нощта се спусна. Далечните мрачни стени приличаха на сияещи в зловеща червеникава светлина завеси. Нищо естествено нямаше в това призрачно сияние.

Хоукмун започна да изпитва леко безпокойство.

На сутринта стената сякаш се беше приближила към тях, а синьото море наоколо се беше смалило. Хоукмун се зачуди дали не са попаднали в някаква странна клопка, заложена от гиганти или свръхестествени сили.

Загърнат в тежкото наметало, той крачеше по борда още преди зазоряване.

Не след дълго се появи д’Аверк, увит в три наметала, И потрепери зиморничаво.

— Приятна утрин, а, Хоукмун?

— Да — промърмори кьолнският дук. — Но какво ще кажеш за това, д’Аверк?

Французинът поклати глава.

— Мрачна гледка, нали? Ето го и боцмана.

Двамата се обърнаха, за да поздравят боцмана. Той също се беше загърнал в дебело наметало, използвано главно по време на буря.

— Някакви интересни хрумвания за онова там, боцмане? — попита д’Аверк.

Боцманът поклати глава и се обърна към Хоукмун.

— Сър, хората заявиха, че каквото и да се случи, ще са с вас. Готови са дори да умрат, ако заповядате.

— Май ги е обхванало мрачното настроение — засмя се д’Аверк. — Е, кой може да ги вини?

— Кой наистина, сър? — Кръгло лице на боцмана изглеждаше посиняло от отчаяние. — Да наредя ли да вдигнем платна, сър?

— По-добре, отколкото да чакаме това нещо да се доближи съвсем — рече Хоукмун. — Дайте заповед да вдигнат платната, боцмане.

Боцманът побърза да изпълни заповедта. Извика на хората си и те се изкатериха по мачтите и се заеха с въжетата. След малко всички платна бяха разпънати и корабът отначало неохотно, със скърцане потегли към странните облаци, напомнящи сиви скали.

Ала щом ги доближиха, облаците се завъртяха във вихър, сякаш пробудени от невидима сила. Вътре в тях се появиха нови, по-тъмни оттенъци, и до ушите им достигна далечен и отпърво приглушен вой. Моряците едва се сдържаха да не изпаднат в паника, много от тях се бяха вкопчили в такелажа и се озъртаха уплашено. Хоукмун присви тревожно очи и погледна напред.

И внезапно стената изчезна!

Хоукмун възкликна от изненада.

От всички страни ги заобикаляше спокойно море, съвсем същото, като през първите дни от пътуването им. Моряците нададоха радостни възгласи, ала Хоукмун забеляза, че лицето на д’Аверк е мрачно. Хоукмун също чувстваше, че опасността не ги е подминала, и остана на мостика, стиснал с ръце парапета.

И изведнъж от морето се появи огромно чудовище.

Радостните викове на екипажа в миг се превърнаха в ужасени писъци.

Още няколко чудовища изникнаха край кораба. Имаха гигантски змийски глави със зинали, изпълнени с остри зъби пасти; водата се стичаше с грохот от люспестите им шии, а в блестящите им очи гореше неистова и заплашителна омраза.

Последва оглушителен грохот и едно от гигантските чудовища се издигна във въздуха над тях.

— Свършено е с нас, Хоукмун — произнесе с философско спокойствие д’Аверк и извади сабята си. — Жалко, че не можах да зърна за последен път Медния замък, нито да целуна жената, на която отдадох сърцето си.

Хоукмун почти не го чу. Беше изпълнен с горчивина, защото вече не се съмняваше, че тук, толкова далеч от всичко, за което милееше, му предстои да срещне своята кончина и че никой никога няма да узнае къде и как e загинал…