Майкъл Муркок
Руническият жезъл (17)

ШЕСТА ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕ В МЕДНИЯ ЗАМЪК

В просторната гостна на Медния замък Изелда Хоукмун, дъщерята на граф Медни, не можеше да сдържи сълзите си.

Но това бяха сълзи на радост, защото тя все още не можеше да повярва, че човекът, който се бе изправил пред нея, е нейният любим съпруг. Страхуваше се да го докосне с ръка, за да не се окаже призрачно видение. Хоукмун се засмя, пристъпи напред, сложи ръце на раменете й и нежно попи сълзите й с устни. И Изелда също избухна в смях, а лицето й се озари от радост.

— Ох, Дориан, Дориан! Мислехме, че си убит в Гранбретан!

— Като се има предвид всичко, което преживях — отвърна усмихнато Хоукмун, — Гранбретан беше най-безопасното място по време на нашето пътуване! Така ли е, д’Аверк?

Д’Аверк се закашля и обърса устните си с кърпичка.

— Ами да. И най-здравословното.

Измършавелият през последните месеци Боуджентъл завъртя изумено глава.

— Но как успяхте да се прехвърлите от Амарек в онова измерение в Камарг, при това тъкмо в нашето измерение?

Хоукмун вдигна рамене.

— Не ме питайте, сър Боуджентъл, защото не зная. Не ние го сторихме, а Великите Добри. Пътуването отне само няколко минути.

— Великите Добри значи! Никога не съм чувал за тях! — обади се гръмогласно граф Медни и засука мустак, за да прикрие сълзите в очите си. — Това трябва да са някакви духове.

— Нещо подобно, татко. — Хоукмун протегна десница и се здрависа с тъст си. — Изглеждаш добре, графе. Косата ти е по-червена от всякога.

— Това едва ли е признак на подмладяване — оплака се граф Медни. — Май започвам да ръждясвам! Гния отвътре, докато вие се забавлявате и кръстосвате света.

Оладан, дребничкият син на гигантите от Българските планини, пристъпи срамежливо напред.

— Радвам се да те видя отново, приятелю Хоукмун. При това в добро здраве. — Той се усмихна и предложи на Хоукмун бокал вино. — Да пием за добре дошли!

Хоукмун му отвърна с усмивка, пое чашата и я изпи на един дъх.

— Благодаря, приятелю Оладан. А ти как си?

— Умирам от скука. Всички тук умирахме от скука — и от притеснение по вас.

— Е, ето че се завърнахме, и то с цяла торба истории, които ще прогонят скуката ви поне за известно време. Освен това ще ви зарадвам с новината, че ни предстоят нови приключения, така че — край на бездействието.

— Казвай по-бързо! — извика граф Медни. — За Бога, не губи време!

Хоукмун с безгрижен смях отвърна:

— Ей, дайте поне да се нагледам на моята любима съпруга! — Обърна се и погледна очите на Изелда, където отново се бяха появили тревожни пламъчета.

— Какво има, Изелда?

— По държането ти познавам, че възнамеряваш съвсем скоро отново да изложиш живота си на риск, съпруже.

— Може би.

— Каквото е писано, да стане. — Тя въздъхна дълбоко и добави шепнешком: — Но не тази нощ, надявам се.

— Не и през следващите. Трябва да обмислим доста планове.

— Добре — каза тихо тя. — Аз също имам да ти казвам много важни неща.

Графът се изправи и махна с ръка към другия край на гостната, където прислужниците бяха подредили масата.

— Елате да вечеряме. Във ваша чест сме извадили най-доброто.

По-късно, когато се настаниха с натъпкани стомаси край камината, Хоукмун им показа Меча на зората и Руническия жезъл, който бе увил в ризата си. Щом го извади, гостната се озари от трепкащо червеникаво сияние, а въздухът се изпълни с тръпчиво-сладникав мирис.

Всички втренчиха изумени погледи в жезъла. Хоукмун го уви отново в ризата си и каза:

— Това, приятели, е нашето знаме. С негова помощ ще се изправим отново срещу цялото могъщество на Тъмната империя.

Оладан почеса брадата си и го погледна недоверчиво.

— Срещу цялата Тъмна империя, а?

Хоукмун се подсмихна.

— Да.

— Гранбретан не разполагаше ли с няколкомилионна армия? — попита простодушно Боуджентъл.

— Точно така, няколко милиона.

— А ние имаме не повече от петстотин камаргци — промърмори граф Медни и сбърчи престорено вежди. — Я чакайте да сметна…

— Имаме повече от петстотин души — прекъсна го д’Аверк. — Забравихте Легиона на зората. — Той посочи меча на Хоукмун, подпрян на едно кресло.

— И каква е числеността на този мистериозен легион? — попита Оладан.

— Не зная — може би безброй, а може би не.

— Да речем хиляда — намеси се граф Медни. — В най-добрия случай, разбира се. Значи ставаме хиляда и петстотин души срещу…

— Няколко милиона — довърши д’Аверк.

— Така, няколко милиона, зад които стоят всички ресурси на Тъмната империя, включително и научни познания, с каквито не разполагаме…

— Затова пък имаме Червения амулет и пръстените на Миган — припомни му Хоукмун.

— Ах, вярно, забравих… — поклати глава граф Медни. — Имаме ги, признавам. Освен това правото е на наша страна — това също е предимство, нали, Дориан?

— Може би. Но ако използваме пръстените на Миган, за да се върнем в нашето измерение, а после влезем в няколко малки сражения по границите на Камарг и освободим нови територии, след време ще сме в състояние да съберем по-голяма армия. Дори само от селяни.

— Селска армия, казваш. Хм…

Хоукмун въздъхна.

— Зная, че шансовете ни изглеждат нищожни, граф Медни.

Неочаквано лицето на графа се озари от щастлива усмивка.

— Прав си, момко. Чудесно хрумване!

— Какво имаш предвид?

— Точно такива шансове харесвам. Ей сегичка ще донеса картите и ще започнем подготовката на кампания за светкавичен удар!

Щом графът излезе, Оладан се приближи до Хоукмун.

— Забравихме да ти кажем, че Елвереза Тозер избяга. Убил пазача, докато бяхме на разходка из околността, влязъл тук, взел пръстена и изчезнал..

По лицето на Хоукмун премина сянка.

— Виж, това е лоша новина. Може да се е върнал в Лондра.

— Сигурно. Намираме се в рисковано положение, приятелю Хоукмун.

Граф Медни се върна с картите.

— Я да видим сега…

След около час Хоукмун се изправи, хвана Изелда за ръка, пожела на останалите лека нощ и двамата се отправиха към покоите си.

Изминаха пет часа, а младите съпрузи все още бяха будни, притиснати в обятията си. Едва тогава Изелда му съобщи, че чака дете.

Дориан прие новината мълчаливо, само я целуна нежно и я притисна към гърдите си. Ала когато младата жена заспа, той се надигна, подпря се на прозореца, загледан в лагуните и тръстиките на Камарг, и си помисли, че сега вече ще воюва за нещо много по-важно от един идеал.

Надяваше се, че ще доживее да види детето си.

Надяваше се, че детето ще се роди, дори ако той не доживее този миг.