Майкъл Муркок
Руническият жезъл (25)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НОВИТЕ ШЛЕМОВЕ

Настаниха девойката в най-мекото легло на замъка, под постоянните грижи на Боуджентъл, Изелда и Хоукмун, които не се отделяха от нея. Ала животът в нея гаснеше — не толкова от раните, а заради непосилната й мъка. Девойката искаше да умре. Не им оставаше друго, освен да уважат желанието й.

— Няколко месеца — разказваше им тя с отпаднал глас — селото ни беше окупирано от вълчи воини. Взимаха всичко, каквото си пожелаеха, а нас обрекоха на гладна смърт. Чухме, че били част от някаква армия, оставена да пази Камарг, макар че не можехме да си обясним защо ще пазят някакви пепелища…

— Очаквали са да се върнем — каза Хоукмун.

— Сигурно така е било — съгласи се девойката. След това продължи разказа си: — Вчера в селото кацна орнитоптер и пилотът отиде право при коменданта на гарнизона. Отнякъде плъзна слухът, че войниците получили нареждане да се върнат в Лондра и душите ни се изпълниха с надежда. Не мина и час, когато войниците от гарнизона се нахвърлиха върху нас и започнаха да убиват, измъчват и изнасилват. Бяха получили нареждане да не оставят нищо живо след себе си, за да не срещат съпротива, когато се върнат, а също и да не могат други да се сдобият с прехрана, ако посетят селото… И после си тръгнаха.

— Значи са възнамерявали да се върнат — рече замислено Хоукмун. — Чудя се, какво ли ги е накарало да потеглят толкова бързо…

— Може би са били нападнати от нов враг? — предположи Боуджентъл, докато попиваше с кърпа челото на момичето.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл, но ми изглежда малко вероятно — въздъхна Хоукмун. — Не само странно, но и неприятно е, че знаем толкова малко.

На вратата се почука. Влезе д’Аверк.

— Дошъл е един стар приятел, Хоукмун.

— Един стар приятел? Кой?

— Оркниецът — Орланд Фанк.

Хоукмун се изправи.

— Може би той ще ни просветли по въпроса.

Докато вървяха към вратата, Боуджентъл тихо произнесе:

— Момичето издъхна, дук Дориан.

— Но знаеше, че ще бъде отмъстена — отвърна с безизразен глас Хоукмун и заслиза по стълбите.

— Мирише на промяна, приятел, съгласен съм с теб — каза Орланд Фанк на граф Медни. Двамата се грееха край камината. Фанк махна с ръка на Хоукмун да се присъедини към тях. — Как я караш, дук Дориан?

— Добре, като се имат предвид обстоятелствата. Кажи, Фанк, известна ли ти е причината за внезапното потегляне на легионите?

— Тъкмо разправях на добрия граф, че не зная…

— Аз пък мислех, че знаеш всичко.

Фанк се ухили добродушно и намести вълнената шапка на челото си.

— Трябва ми време да науча туй-онуй, а пък и имах доста работа, откакто се разделихме в Днарк. Донесох подаръци за всички герои на Медния замък.

— Колко мило!

— Не са от мен, разбираш, а от един общ приятел — от Руническия жезъл. По-късно ще ви ги дам. Сигурно ще речете, че не са с особена практическа стойност, но кой може да прецени кое ще бъде нужно и кое не, когато се счепкаме с Тъмната империя.

Хоукмун се обърна към д’Аверк.

— Откри ли нещо интересно из околностите?

— Нищо повече от теб — отвърна д’Аверк. — Опожарени села, избити до крак обитатели. И навсякъде следи от трескаво организирано отстъпление. Не бих се изненадал, ако в големите градове са оставени малки гарнизони, колкото да поддържат реда.

— Като че ли всички са си изгубили ума — подхвърли графът.

— И така да е, смятам, че трябва да се възползваме от тяхната липса на разум — заяви Хоукмун с мрачна усмивка.

— Добре казано, дук Дориан — рече Фанк и тупна Хоукмун по рамото с лапа. — Време е да раздам подаръците.

— Както желаеш, уважаеми Фанк.

— Нека няколко прислужника ми помогнат, щото нещицата, дето ги нося, хич не са лекички. Докарах ги с два коня.

Графът се разпореди и след малко се появиха прислужниците, всеки нарамил обемисти и доста тежки на вид вързопи. Накрая влезе и Фанк, сложи двата последни вързопа на каменния под, изправи се и каза:

— Разопаковайте ги, господа.

Хоукмун се наведе и развърза платното на най-близкия вързоп. Премигна, заслепен за миг от яркото сияние, после втренчи поглед в собственото си отражение. На лицето му се изписа изненада. Из стаята се разнесоха сподавени възклицания.

Увитите предмети бяха бойни шлемове, изработени така, че да покриват изцяло главата, опирайки се на широка основа върху раменете. Металът, от който бяха изковани, беше съвсем непознат и полиран толкова фино, че можеше да съперничи с най-скъпите огледала на света. С изключение на два тесни отвора за очите шлемовете бяха съвсем гладки, лишени от каквито и да било гравирани украси, така че докато ги разглеждаха, всички виждаха само собствените си съвършени отражения. Задната страна на шлемовете бе изкована от същия непознат метал, но за разлика от предната беше декорирана по такъв начин, че веднага си личеше умелата ръка на създателя им. Хоукмун внезапно осъзна колко полезни могат да се окажат шлемовете по време на бой — противникът щеше да вижда единствено собственото си отражение, сякаш се сражава със самия себе си!

Хоукмун се изсмя гръмогласно.

— Прав си, създателят на тези шлемове трябва да е бил гений! Не съм виждал по-добра изработка.

— Пробвай го — посъветва го Фанк. — Ще видиш, че ще ти бъде по мярка. Това е отговорът на Руническия жезъл на маските на гранбретанците.

— А как ще разбера кой е моят? — попита граф Медни.

— Нищо по-лесно — отвърна Фанк. — Този пред теб. Отзад има меден кръст.

Графът се усмихна, вдигна шлема и си го сложи. Хоукмун го погледна, но видя само изненаданото си отражение с мътната черна перла в средата на челото. Завъртя своя шлем. Отзад имаше златен кръст. Сложи си го и отново погледна шлема на графа. В първия миг не забеляза нищо, после се вгледа по-внимателно и откри, че отраженията всъщност са безкрайно много.

Останалите последваха примера им. Д’Аверк носеше син кръст, а Оладан — ален. И двамата се засмяха доволни.

— Чудесен подарък, уважаеми Фанк — кимна Хоукмун и свали шлема. — Великолепен подарък. Но тук виждам още два шлема, те за кого са?

Фанк се усмихна загадъчно.

— Ах, да… те ще са за тези, които ги пожелаят.

— За теб?

— Не за мен, не — трябва да призная, че бронята ме задушава. Неудобна е, а и ми пречи да въртя секирата както си знам. — Той посочи с палец привързаната за гърба му секира.

— Тогава за кого ще са двата шлема? — зачуди се графът.

— Ще узнаете, когато му дойде времето — успокои ги Фанк. — И тогава ще ви се стори съвсем естествено. Как се справят вашите хора в замъка?

— За камаргци ли питаш? — вдигна вежди Хоукмун. — Е, дадохме жертви от ударите на огромния гонг, дето ни върна в това измерение. Има и срутени сгради, но оцелелите се възстановяват бързо. За щастие кавалерията е запазена непокътната.

— Не повече от петстотин души — добави д’Аверк. — И това ако е армия…

— Така е — отвърна Фанк и хвърли замислен поглед на французина. — Така е. Е, аз да си вървя, че ме чака работа.

— Че каква ще е тая важна работа? — попита Оладан.

Фанк го погледна начумерено.

— В моята страна, приятелю, нямаме навика да си пъхаме носовете в чужди работи.

— Благодаря за подаръка — отвърна Оладан и се поклони. — И прощавай, ако съм те обидил.

— Приемам извинението — рече Фанк.

— Преди да си тръгнеш, любезни Фанк, бих искал да ти благодаря от името на всички за твоята добрина — изправи се граф Медни. — Ще позволиш ли един последен въпрос?

— Ако питате мен, вие тук много си падате по въпросите. Ние, оркнийците, сме доста мълчаливи хорица. Добре, приятелю, питай, а аз ще гледам да ти отговоря, стига да мога. Ако въпросът не е прекалено личен.

— Знаеш ли по какъв начин е била разрушена кристалната машина? Коя е била причината?

— Чини ми се, че причината ще да се нарича Тарагорм, Господар в Двореца на времето. Той е открил начин да унищожи машината, след като е узнал къде се намира от разни стари книги, с които е натъпкан домът му. След това е построил часовник, чиито удари да достигат други измерения, и е придал на звука на тези удари такава сила, че да разбива кристал. А и друг начин едва ли има да се справи човек с машинката, дето ви я подариха добрите хорица от Сориандум.

— Значи наистина Тъмната империя ни е върнала обратно — поклати глава Хоукмун. — Но ако е така, защо ни чакаха?

— Може да си имат домашни проблеми — вдигна рамене Орланд Фанк. — Ще видим. Засега прощавайте, приятели. Все ми се чини, че скоро пак ще се срещнем.