Майкъл Муркок
Руническият жезъл (26)

ПЕТА ГЛАВА
ПЕТИМА ГЕРОИ И ЕДНА ГЕРОИНЯ

Вратите още не се бяха затворили зад гърба на Фанк, когато Боуджентъл се спусна по стълбите разтревожен и озадачен. Вървеше някак вдървено и гледаше изцъклено.

— Какво има, Боуджентъл? — попита загрижено граф Медни и подхвана приятеля си под ръка. — Изглеждаш ми разтревожен.

Боуджентъл разтърси глава.

— Не разтревожен, а твърдо решен. Изминаха доста години, откакто съм държал нещо по-тежко от перо и съм се занимавал с неща, различни от моята любима философия. Ала сега съм твърдо убеден, че трябва да вдигна оръжие срещу Лондра. Готов съм да потегля с вас на поход срещу Тъмната империя.

— Но скъпи Боуджентъл — намеси се Хоукмун. — Ти не си войник. Ти си човекът, който ни вдъхва вяра и на чиято мъдрост се опираме в трудните мигове. От теб черпим сила, която е трижди по-важна от силата на оръжието.

— Така е. Но битката, която предстои, сигурно ще е последна — независимо дали ще спечелим, или загубим. Ако не се върнете, значи не ще се нуждаете и от моята мъдрост; ако пък победите — едва ли ще съм ви нужен повече. Нали вие ще бъдете героите, разгромили могъщата зла империя? Затова избрах меча. Зная, че един от тези чудни шлемове ще ми стане. Струва ми се, че е онзи — с черния кръст!

И Боуджентъл се наведе, вдигна посочения шлем и го надяна на главата си. Шлемът му беше съвсем по мярка. Наобиколилите го изведнъж видяха лицата си, отразени в гладката повърхност.

Д’Аверк първи пристъпи напред и подаде ръката си на философа.

— Моите почитания, Боуджентъл. За мен ще бъде чест да яздя редом с един толкова изтъкнат и прословут учен!

Хоукмун все още не изглеждаше съвсем убеден.

— Май ще трябва да се съглася — рече той. — Твое право е, Боуджентъл, а и наистина ще се радваме да си с нас. Но за кого, питам се, е последният шлем?

— За мен.

Нежен, тих, добре познат на всички глас. Хоукмун се извърна и впери поглед в жена си.

— Не, Изелда, не може да е за теб…

— Защо си толкова сигурен?

— Ами виж…

— Просто го погледни — шлема с белия кръст. По-малък е от другите. Сякаш е предназначен за дете… или за жена.

— Така е — призна неохотно Хоукмун.

— Освен това аз съм дъщеря на баща си.

— Така е.

— Умея да яздя не по-зле от всеки един от вас.

— Признавам.

— А знаеш ли, че като малка излизах на арената — също като останалите тореадори? Че се упражнявах в умението да въртя меч и секира заедно с камаргските гвардейци? Че мога да боравя с огнестрел? Татко, така ли е?

— Вярно е, тя владее чудесно всички оръжия — потвърди графът. — Но по време на сражение от войника се изисква много повече…

— Нима природата и постоянните упражнения не са ме надарили с яки мускули?

— Така е, макар да си жена… — кимна отново графът. — Едновременно мека и здрава, като най-добрата коприна, май така те беше описал един местен поет. — Той хвърли насмешлив поглед на Боуджентъл и философът се изчерви.

— Какво ми липсва тогава, издръжливост ли? — продължи да настоява Изелда с пламнало от възбуда лице.

— Не, в издръжливост можеш да се мериш дори с мен — рече Хоукмун.

— Кураж? Липсва ли ми кураж?

— Тук никой не е по-храбър от теб, мое дете — помъчи се да я успокои графът.

— Е, тогава кое е качеството, което не ми достига, за да се сражавам редом с вас?

Хоукмун сви рамене.

— Никое, Изелда, освен че си жена и… и…

— И жените не се бият. Те си стоят вкъщи, за да оплакват загиналите, така ли?

— Или да ги посрещат, когато…

— Или да ги посрещат. Но аз не съм съгласна да се примиря с отредената ми роля. Защо да оставам в замъка? Кой ще ме пази тук?

— Гвардейците ще са…

— Ах, да, шепа гвардейци, които ще са много по-нужни в битката. Много добре знаеш, че хората не достигат.

— Така е, съгласен съм — кимна Хоукмун. — Но има още нещо, Изелда. Забрави ли, че носиш нашето дете?

— Не, не съм забравила. Нося го и ще го нося в битката, защото ако бъдем разбити, то ще наследи само нещастия. Ако пък спечелим, ще познае вкуса на победата още преди да се е появило на бял свят. Случи ли се да загинем всичките — поне ще умрем заедно. Не желая да бъда вдовицата на Хоукмун и майка на неговото сираче. Точно затова настоявам да дойда с вас, Дориан. — Тя спря пред последния шлем, вдигна го и го сложи. После разпери ръце. — Виждате ли — чудесно ми стои. Нека препуснем заедно, рамо до рамо, и да поведем целия Камарг срещу зловещата мощ на Тъмната империя — петима герои и, надявам се, една героиня.

— Така да бъде — прошепна Хоукмун и я притисна към гърдите си. — Така да бъде.