Дан Браун
Метеоритът (43)

42

— Планктон, замръзнал в ледника ли? — Корки Марлинсън явно изобщо не вярваше на това обяснение. — Не ми се ще да те разочаровам, обаче когато нещо замръзне, то обикновено умира. А тия гадинки светеха, забрави ли?

— Всъщност тя може и да е права — каза Толанд и я погледна с уважение. — Има няколко вида, които изпадат в състояние на хибернация, ако средата го налага. Правил съм предаване за това явление.

Рейчъл кимна.

— Ти показа северната щука, която замръзва в езерото и трябва да чака до разтопяването на леда. Освен това говореше за микроорганизми, наречени „водоносци“, които напълно се обезводнявали в пустинята, оставали в това състояние десетилетия наред и после се съживявали при първите дъждове.

Толанд се подсмихва.

— Значи наистина гледаш сериала ми.

Тя засрамено сви рамене.

— Какво искате да кажете с всичко това, госпожице Секстън? — попита Нора.

— Трябваше да се сетя по-рано — отговори океанологът вместо Рейчъл. — Тя иска да каже, че едно от съществата, за които споменах в онова предаване, е особен вид планктон. Той всяка зима замръзва в полярната ледена шапка, хибернира в леда и отплува през лятото, когато ледената шапка изтънее. — Толанд замълча за миг. — Естествено видът, който показах тогава, не е този биолуминесцентен вид, който видяхме тук, но може да се е случило същото.

— Замръзналият планктон обяснява всичко, което виждаме тук — продължи Рейчъл, развълнувана, че Майкъл Толанд толкова въодушевено подкрепя идеята й. — По някое време в миналото в този ледник може да са се появили пукнатини, пълни с богата на планктон солена вода, които по-късно са се заледили. Ами ако в ледника има замръзнали джобове морска вода? Замръзнала солена вода със замръзнал планктон? Представете си, че докато сте повдигали затопления метеорит през леда, той е минал през замръзнал джоб солена вода. Тя се е стопила, планктонът се е съживил и ни е дал малък процент сол в сладката вода.

— О, за Бога! — възкликна Нора и изпъшка. — Изведнъж всички станаха глациолози!

Корки също прояви скептицизъм.

— Но ПОСП сканирането трябваше да покаже тези соленоводни ледени джобове. Ледът от солена и сладка вода все пак има различна плътност.

— Разликата в плътността им е съвсем малка — настоя Рейчъл.

— Четири процента е съществена разлика — възрази Нора.

— Да, в лаборатория — не отстъпваше Рейчъл. — Но ПОСП действа от височина двеста километра. Компютрите му са предназначени да правят разлика между очевидното — лед и киша, гранит и варовик. — Тя се обърна към директора. — Права ли съм да смятам, че при измерване на плътността от космоса ПОСП не може да различи сладководния от соленоводния лед?

Екстром кимна.

— Да. Четирипроцентовата разлика е под прага на регистриране на ПОСП. Сателитът приема сладководния и соленоводния лед за еднакви.

— Това обяснява и статичното водно равнище в шахтата — каза Толанд и погледна Нора. — От кой вид каза, че е този планктон?

— G. polihedra — отвърна глациоложката. — И сега ще попиташ дали G. polihedra може да хибернира в леда, нали? Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че отговорът е „да“. Категорично. G. polihedra се среща в огромни количества около ледени шелфове, биолуминесцира и може да хибернира в лед. Други въпроси?

Всички се спогледаха. Гласът на Нора загатваше, че очевидно има някакво „но“ — и все пак тя току-що бе потвърдила теорията на Рейчъл.

— Значи искаш да кажеш, че е възможно, така ли? — наруши мълчанието Толанд. — Че тази теория е логична?

— Естествено — отговори Нора. — Ако си пълен идиот.

Рейчъл я зяпна гневно.

— Моля?

Нора Мангър срещна погледа й.

— Предполагам, че във вашата работа откъслечните данни са опасни, нали? Е, повярвайте ми, същото се отнася за глациологията. — Тя огледа четиримата един по един. — Веднъж завинаги ще изясня този въпрос. Замръзналите соленоводни джобове, чието съществуване предполага госпожица Секстън, наистина се срещат. Те обаче не се образуват като джобове, а като изключително разклонена мрежа от соленоводен лед, чиито пипала са с дебелината на човешки косъм. Метеоритът е трябвало да премине през адски плътна мрежа, за да разтопи достатъчно количество солена вода, което да обяснява трипроцентовото съдържание на сол в толкова дълбок басейн.

Екстром се намръщи.

— Изобщо има ли такава възможност?

— Категорично не — уверено заяви Нора. — Напълно невъзможно. Щях да попадна на разклонения соленоводен лед при сондирането.

— Точките на сондиране се избират случайно, нали? — попита Рейчъл. — Има ли вероятност да сте ги пропуснали?

— Сондирах точно над метеорита и после на по няколко метра от всички страни. Това е максимално близо.

— Само питам.

— Въпросът е спорен — продължи глациоложката. — Соленоводните мрежи се срещат само при сезонен лед — лед, който всеки сезон се топи и отново се образува. Леденият шелф на Милн е бърз лед — лед, който се образува в планината и се запазва, докато не се отцепи в морето. Колкото и да е удобно обяснението със замръзналия планктон, мога да ви гарантирам, че в този ледник няма замръзнали соленоводни мрежи.

Групата отново потъна в мълчание. Въпреки решителното отхвърляне на теорията за замръзналия планктон, въз основа на системния анализ на данните Рейчъл отказваше да приеме това заключение. Тя подсъзнателно разбираше, че наличието на замръзнал планктон в ледника под тях е най-простото решение на загадката. „Законът за икономичността — помисли си младата жена. Нейните инструктори в НРС го бяха набили в ума й. — Когато съществуват много обяснения, обикновено е вярно най-простото“.

Нора Мангър явно имаше много за губене, ако данните от анализите й бяха грешни. Рейчъл се зачуди дали глациоложката е видяла планктона, разбрала е, че твърдението й за плътността на ледника е грешно, и сега просто се опитва да скрие следите си.

— Знам само, че преди малко разказах на всички служители на Белия дом, че този метеорит е бил открит в непокътната ледникова матрица, в която е останал от хиляда седемстотин и шестнайсета година след отчупването си от известен метеорит, носещ името на Юнгерсол — заяви Рейчъл. — Сега този факт, изглежда, е поставен под съмнение.

Директорът на НАСА мълчеше, свъсил вежди.

Толанд се прокашля.

— Трябва да се съглася с Рейчъл. В басейна има солена вода и планктон. Каквото и да е обяснението, тази шахта явно не е затворена среда. Не можем да твърдим такова нещо.

Корки неловко се размърда.

— Хм, приятели, не искам да говоря от гледната точка на астрофизиката, обаче, когато в моята област допускаме грешки, обикновено бъркаме с милиарди години. Наистина ли е чак толкова важно, че има малко планктон и солена вода? Искам да кажа, целостта на леда около метеорита по никакъв начин не накърнява самия метеорит, нали така? Пак имаме фосили. Никой не оспорва тяхната автентичност. Кой го интересува дали сме сбъркали със сондирането? Хората се вълнуват само от доказателството за живот на друга планета.

— Съжалявам, доктор Марлинсън, но като човек, който си изкарва прехраната с анализ на данни, не мога да се съглася с вас — възрази Рейчъл. — И най-малката грешка в данните, които тази вечер ще представи НАСА, потенциално може да хвърли съмнение върху достоверността на цялото откритие. Включително автентичността на фосилите.

Корки зяпна.

— Какви ги говорите? Тия фосили са абсолютно безспорни!

— Знам. И вие го знаете. Но ако обществеността заподозре, че НАСА умишлено представя съмнителни данни, повярвайте ми, хората моментално ще започнат да се чудят още за какво лъже Управлението.

Нора пристъпи напред. Очите й хвърляха мълнии.

— Моите данни не са съмнителни. — Тя се обърна към директора. — Мога категорично да ви докажа, че в този леден шелф няма соленоводни мрежи!

Екстром дълго я гледа.

— Как?

Тя очерта плана си. Когато свърши, Рейчъл трябваше да признае, че идеята звучи логично. Управителят не изглеждаше толкова сигурен.

— И резултатът ще е категоричен, така ли?

— Стопроцентово потвърждение — увери го глациоложката. — Ако около тази метеоритна шахта има дори само един грам замръзнала солена вода, ще я видите. Дори само няколко капчици ще заблестят на апаратурата ми като Таймс Скуеър.

Екстром свъси гъстите си вежди.

— Нямаме много време. Пресконференцията започва след два часа.

— Ще се върна след двайсет минути.

— На какво разстояние казахте, че трябва да се отдалечите?

— Не много далеч. Двеста метра би трябвало да са достатъчни.

Управителят кимна.

— Сигурна ли сте, че няма опасност?

— Ще взема противовятърни свещи — отвърна Нора. — И Майк ще дойде с мен.

Толанд сепнато вдигна глава.

— Аз ли?

— Естествено, че ти. По дяволите, Майк! Ще трябва да се вържем един за друг. Ако вятърът се усили, ще имам нужда от две яки ръце.

— Но…

— Тя е права — обърна се директорът към Толанд. — Не мога да я пусна сама. Бих пратил някой от моите хора, обаче честно казано, предпочитам да запазим тая работа с планктона между нас, докато не установим проблем ли е, или не.

Океанологът неохотно кимна.

— И аз бих искала да дойда — заяви Рейчъл.

Нора се завъртя към нея като кобра.

— Как ли пък не!

— Всъщност мисля, че ще е по-сигурно да прибегнем до двойно завързване — каза Екстром, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Ако отидете двамата и Майк се подхлъзне, вие няма да успеете да го задържите. А ако отидат четирима, ще е много по-безопасно. — Той замълча за миг и погледна Корки. — Това означава или вие, или доктор Мин. — Директорът се огледа. — Между другото, къде е доктор Мин?

— От известно време не съм го виждал — отвърна Толанд. — Може да спи.

Екстром отново се обърна към Корки.

— Не мога да ви задължа да отидете с тях, доктор Марлинсън, но…

— Какво пък толкова? — каза астрофизикът. — Нали ще сме всички заедно.

— Не! — възкликна Нора. — Ако сме четирима, ще се забавим. Двамата с Майк ще отидем сами.

— Няма — категорично отсече директорът. — За двойното завързване си има причина и ще вземем всички възможни мерки за сигурност. Най-малко ми трябва злополука два часа преди най-голямата пресконференция в историята на НАСА.