Флоринда Донер
Живот в сънуването (19)

19

СЪБУДИ МЕ СИЛЕН ТРЯСЪК. Изправих се в хамака, взирайки се в мрака, и видях, че дървените кепенци на прозорците бяха смъкнати. Студен, всмукващ вятър се завихри около мен. По двора до стаята ми шумоляха листа; шумоленето се усили, после изведнъж стихна до слабо шушнене. В стаята се процеждаше мъждива светлина; подобно на мъгла, тя висеше полепнала по голите стени.

— Нагуале! — извиках аз.

За момент, сякаш действително го бях повикала, Изидоро Балтазар застана в края на хамака. Изглеждаше истински, но въпреки това имаше в него нещо неопределено, както при образ, видян във вода. Прокашлях се, за да заговоря, но от устните ми се изплъзна само едно слабо грачене, докато образът постепенно се стопи в мъглата. После мъглата се раздвижи, рязка и неспокойна като вятъра отвън.

Твърде напрегната, за да спя, аз седях загърната в одеалото и мислех дали постъпих правилно, като дойдох в къщата на магьосниците да търся нагуала Изидоро Балтазар. Не знаех къде другаде да отида. Търпеливо бях чакала три месеца, докато накрая безпокойството ми стана толкова остро, че ме подтикна към действие.

Една сутрин — преди седем дни — тръгнах и карах без спиране до къщата на магьосниците. И през цялото време нито за миг не се усъмних дали постъпвам правилно — нито дори когато трябваше да прескоча в задната част на къщата и да вляза през един незаключен прозорец. След седем дни чакане обаче, увереността ми бе започнала да се разколебава.

Скочих от хамака върху кахления под, като тежко се приземих върху петите на босите си крака. Това разтърсване винаги ми помагаше да разсея съмненията си. Този път обаче не свърши работа и аз отново легнах в хамака.

Ако съм научила нещо през трите години, които прекарах в света на магьосниците, то е, че решенията на магьосниците са окончателни, а моето решение беше да живея и умра в света на магьосниците. Сега беше дошло времето да го докажа.

Неземно звучащ смях ме изтръгна от размишленията ми. Той отекна из цялата къща, след което всичко отново потъна в тишина. Чаках напрегнато, но не се чуваше нищо друго, освен шума на сухи листа, гонени от вятъра по двора. Той приличаше на тих, дрезгав шепот.

Заслушана в него, аз не само се унесох, но и започнах да сънувам същия сън, който сънувах вече седем нощи подред.

Намирам се в Сонорската пустиня. Обяд е. Слънцето — един сребрист диск, толкова ярък, че е почти невидим — е спряло насред небето. Всичко е застинало. Няма ни звук, ни движение. Гигантските кактуси със своите бодливи клони, отправени към неподвижното слънце, стоят като стражи на пост пред тишината и спокойствието.

Вятърът, сякаш следвал ме през съня, започва да духа с огромна сила. Той свисти в клоните на мескитовите дървета и ги разтърсва със систематична ярост. Навсякъде около мен се вият прашни вихрушки от червен пясък. Ято гарвани се пръсва по небето като точици, след което пада на земята малко по-нататък, леко, подобно късове черен воал.

Вятърът спира така внезапно, както и започна. Аз се отправям към хълмовете в далечината. Изглежда, сякаш вървя с часове, преди да видя огромна, тъмна сянка на земята. Вдигам поглед. Гигантска птица виси във въздуха с разперени криле, неподвижна, сякаш е прикована към небето. Едва след като отново се вгледам в тъмната й сянка на земята, разбирам, че птицата мърда. Бавно, едва доловимо, сянката се плъзга пред мен.

Подтиквана от някакъв необясним импулс, аз се опитвам да я настигна. Но независимо колко бързо тичам, сянката се отдалечава все повече и повече от мен. Замаяна от изтощение, аз се спъвам в собствените си крака и се просвам на земята.

Когато ставам, за да отупам праха от дрехите си, виждам птицата, кацнала на един недалечен молоз. Главата й е леко наклонена към мен, сякаш ми кима. Предпазливо, аз тръгвам към нея. Тя е огромна и светлокафява на цвят с пера, които блестят като излъскана мед. Кехлибарените й очи са твърди и неумолими, и категорични като самата смърт.

Отстъпвам назад, когато птицата разтваря криле и отлита. Издига се високо, високо, докато накрая остана само една точица в небето. Въпреки това сянката й на земята е една права, тъмна линия, която се простира в безкрайността и свързва пустинята с небето.

Уверена, че ако повикам вятъра, ще настигна птицата, аз изричам едно заклинание. Но в напева ми няма сила, няма мощ. Гласът ми се разбива на хиляди шепоти, които бързо потъват в тишината. Пустинята възвръща странното си спокойствие. Започва да се разпада по краищата, след което бавно избледнява около мен…

Постепенно започнах да осъзнавам, че тялото ми лежи в хамака. Забелязах, през някаква трепкаща омара, стените на стаята, отрупани с книги. Тогава напълно се събудих и ме осени осъзнаването, както ме осеняваше всеки път през изминалата седмица, че това не е обикновен сън и че аз знам какво означава той.

Нагуалът Мариано Аурелиано веднъж ми бе казал, че помежду си магьосниците говорят за магьосничеството като за птица; наричат я „птицата на свободата“. Те твърдят, че птицата на свободата винаги лети в права линия и никога не идва втори път. Твърдят още, че нагуалът е този, който примамва птицата на свободата. Именно той прилъгва птицата да хвърли своята сянка върху пътеката на воина. Без тази сянка няма посока.

Моят сън означаваше, че съм изгубила птицата на свободата. Бях изгубила нагуала, а с него и всякаква надежда или цел. Ала най-много ми тежеше на сърцето това, че птицата на свободата отлетя така бързо, че не ми даде време да им благодаря както трябва, не ми даде време да изразя безкрайното си възхищение.

През цялото време бях уверявала магьосниците, че никога не съм приемала техния свят или хората в него за даденост, но всъщност ги приемах, особено света и хората на Изидоро Балтазар. „Той положително ще бъде с мен завинаги“, мислех си. „И изведнъж те изчезнаха, всичките, като кълба дим, като падащи звезди. И взеха Изидоро Балтазар със себе си.“

Седях седмици наред в стаята си, задавайки си един и същ въпрос: „Как е възможно да изчезнат така?“ Безсмислен и излишен въпрос, като се има предвид какво бях видяла и преживяла в техния свят. Той само разкриваше истинската ми същност: слаба и изпълнена със съмнения. Защото магьосниците години наред ми говориха, че тяхната цел е да изгорят, да изчезнат, да бъдат погълнати от силата на съзнанието. Старият нагуал и неговата група магьосници бяха готови, но аз не го знаех. Те се бяха подготвяли почти цял живот за върховната дързост: да сънуват будни, че се промъкват край смъртта — такава, каквато обикновено я познаваме — и навлизат в непознатото, увеличавайки, без да се разпаднат, единството на своята тотална енергия.

Тъгата и съжалението ми ставаха най-силни, когато си спомнех как изпълненото ми със съмнения същество се проявяваше тогава, когато най-малко го очаквах. Не че вярвах на техните изумителни, другосветски и въпреки това толкова практически цели и задачи. По-скоро аз им намирах задоволителни обяснения, вмъквах ги, намествах ги в ежедневния свят на здравия разум — е, може би не съвсем, но положително им осигурявах съвместно съществуване с това, което беше нормално и познато за мен.

Магьосниците определено се опитаха да ме подготвят за своето окончателно пътуване; това, че един ден ще изчезнат, беше нещо, което почти осъзнавах. Но нищо не би могло да ме подготви за мъката и отчаянието, които последваха. Аз потънах в море от тъга, от което, знаех, че никога няма да изляза. С тази част трябваше сама да се справям.

Опасявайки се, че ако остана още малко в хамака, съвсем ще се отдам на отчаянието, аз станах и си направих закуска. Или по-точно, стоплих си останките от вечерта: царевични питки, ориз и боб — стандартната ми храна за последните седем дни с тази разлика, че на обяд прибавях и консерва от норвежка сардина. Открих ги в една бакалия в близкото градче и купих всичките им консерви. Бобът също беше от консерва.

Измих чиниите и забърсах пода. След това тръгнах от стая в стая с метла в ръката да търся новонападал прах или паяжини в някой забравен ъгъл. Откакто бях дошла, не вършех нищо друго, освен да бърша подове, да мия стени и прозорци, да мета дворове и коридори. Чистенето винаги ми е помагало да забравя проблемите си, винаги ми е действало успокоително. Не и този път, обаче. Независимо колко усърдно вършех къщната работа, не можех да уталожа мъката, да притъпя острото усещане за празнота, което изпитвах.

Бързо изшумоляване на листа прекъсна чистенето ми. Излязох навън да видя какво става. Духаше силен вятър, който ми се стори изненадващо напорист. Тъкмо щях да затварям прозорците, когато вятърът изведнъж спря. Дълбока меланхолия обгърна двора, храстите и дърветата, цветята и зеленчуковите лехи. Дори ярките пурпурни орнаментни храсти, висящи от стената, само увеличаваха тъгата.

Отидох до фонтана в испански колониален стил, построен насред двора, и коленичих на широкия му каменен ръб. Разсеяно започнах да събирам листата и цветовете, нападали във водата. После се наведох и се огледах в гладката повърхност. До моето лице се появи красивото, строго и сухо лице на Флоринда.

Изумена, аз наблюдавах отражението й, хипнотизирана от нейните огромни, тъмни, сияйни очи, които поразително контрастираха със сплетената й бяла коса. Бавно, тя се усмихна. Аз също се усмихнах.

— Не съм те чула кога си дошла — прошепнах аз, опасявайки се, че образът й може да изчезне, че тя може би е само сън.

Тя отпусна ръка на рамото ми, след което седна до мен на каменния ръб.

— Ще бъда с теб съвсем за малко — рече тя. — Но по-късно пак ще се върна.

Аз се обърнах към нея и излях всичката мъка и отчаяние, които се бяха натрупали в мен.

Флоринда ме гледаше втренчено. Лицето й излъчваше неизразима тъга. Внезапно в очите й се появиха сълзи — сълзи, които изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

— Къде е Изидоро Балтазар? — попитах аз.

Извърнах лице и дадох воля на напиращите в очите ми сълзи. Не плачех от самосъжаление или дори тъга, а от едно дълбоко усещане за провал, за вина и загуба; то ме поглъщаше. Флоринда ме бе предупреждавала навремето за подобни чувства.

— Сълзите не означават нищо за магьосниците — рече тя със своя плътен, дрезгав глас. — Когато се присъедини към света на магьосниците, на теб ти бе дадено да разбереш, че плановете на съдбата, каквито и да са те, са просто предизвикателства, които магьосникът трябва да посрещне без възмущение или самосъжаление.

Тя направи кратка пауза, след което, по своя познат, безмилостен начин, повтори това, което ми бе казвала и друг път:

— Изидоро Балтазар вече не е човек, а нагуал. Може да е придружил стария нагуал, в който случай никога няма да се върне. От друга страна пък, може и да не го е придружил.

— Но защо той… — гласът ми замря преди да довърша въпроса.

— В момента наистина не знам — рече Флоринда, вдигайки ръка, за да спре възражението ми. — Твоето предизвикателство е да надмогнеш всичко това. А както знаеш, предизвикателствата не се обсъждат, нито се негодува срещу тях. Предизвикателствата се посрещат действено. Магьосниците или успяват да посрещнат своите предизвикателства, или се провалят. И всъщност няма значение кое от двете ще се случи, стига да владеят положението.

— Как очакваш да владея положението, когато се задушавам от тъга? — казах аз обидено, подразнена от прозаи-чността на нейното отношение и чувства. — Изидоро Балтазар си отиде завинаги.

— А защо не се вслушаш в предложението ми и не се държиш безупречно, независимо как се чувстваш? — отряза ме строго тя.

Избухването й беше така бързо, както и лъчезарната й усмивка.

— Как въобще бих могла да го направя? — отвърнах аз. — Знам, че щом нагуалът го няма, играта е свършила.

— Нямаш нужда от нагуала, за да бъдеш безупречна магьосница — отбеляза тя. — Твоята безупречност ще те отведе при него, дори и ако той вече не е в този свят. Да живееш безупречно в рамките на своите обстоятелства е твоето предизвикателство. Дали ще видиш Изидоро Балтазар утре, или след година, или в края на живота си, не бива да има никакво значение за теб.

Флоринда ми обърна гръб. Мълча дълго. Когато отново ме погледна, лицето й беше спокойно и някак странно ласкаво, като маска, сякаш полагаше неимоверни усилия да владее емоциите си. Имаше нещо толкова тъжно в очите й, че аз забравих собствената си мъка.

— Ще ти разкажа една история, млада жено — рече тя с необичайно груб глас, сякаш тонът й трябваше да компенсира болката в очите й. — Аз не заминах с нагуала Мариано Аурелиано и групата му. Нито пък Зулейка. И знаеш ли защо?

Вцепенена от очакване и страх, аз я гледах втренчено със зяпнала уста.

— Не, Флоринда, не знам — най-после успях да кажа аз.

— Ние сме тук, защото не принадлежим към тази група магьосници — рече тя, този път с тих и мек глас. — Всъщност принадлежим, но не съвсем. Нашите чувства са при един друг нагуал, нагуалът Хулиан, нашият учител. Нагуалът Мариано Аурелиано е наш съратник, а нагуалът Изидоро Балтазар — наш ученик.

— Също като теб, нас ни оставиха. Ти, защото още не си готова да тръгнеш с тях, а ние — защото имаме нужда от повече енергия, за да направим един по-голям скок и да се присъединим може би към друга, много по-стара група воини. Групата на нагуала Хулиан.

Усещах самотността и самотата на Флоринда като тънка мъгла, която ме обгръща отвсякъде. Едва дишах от страх да не спре да говори.

Надълго и нашироко тя ми разказа за своя учител — нагуалът Хулиан, знаменита личност, както личеше по всичко. Тя го описваше стегнато, но така образно, че го виждах пред очите си: най-живото и енергично същество, което някога е живяло на земята. Забавен, остроумен и находчив; непоправим шегаджия. Сладкодумен разказвач, който боравел с възприятието, както майстор хлебар борави с тестото, придавайки му каквито пожелае вид и форма, без нито за миг да го изпуска от очи. Да бъдеш с нагуала Хулиан, увери ме Флоринда, било нещо незабравимо. Тя призна, че го обичала неизразимо, с нещо отвъд думите, отвъд чувствата. Така било и със Зулейка.

Флоринда дълго мълча, с поглед забит в далечните планини, сякаш черпеше сила от онези остри върхове. Когато отново заговори, гласът й беше едва доловим шепот.

— Светът на магьосниците е свят на самотност, но въпреки това в него любовта е вечна. Както моята любов към нагуала Хулиан. В света на магьосниците ние се движим съвсем сами, отговаряйки единствено за собствените си действия, собствените си чувства, собствената си безупречност.

Тя кимна, сякаш за да подчертае думите си.

— Вече нямам никакви чувства — продължи тя. — Каквото и да съм имала, то си отиде с нагуала Хулиан. Остана ми единствено чувството за воля, дълг и цел.

— Може би ти и аз сме на едно дередже — каза тя толкова плавно, че фразата отмина, преди да осъзная какво е казала.

Гледах я втренчено и, както винаги, бях поразена от нейната великолепна красота и младост, които годините бяха оставили смайващо непокътнати.

— Не сме, Флоринда — казах най-после аз. — Ти си имала нагуала Изидоро Балтазар и мен и всички останали ученици, за които съм чувала. А аз нямам нищо. Нямам дори стария си свят.

Не изпитвах самосъжаление, само се раздирах от знанието, че животът ми, такъв какъвто го познавах досега, беше свършил.

— Нагуалът Изидоро Балтазар е мой по правото на моята сила — продължих аз. — Ще изчакам, както се полага, още малко, но ако той не е повече в този свят, тогава и мен няма да ме има. Знам какво да направя!

Гласът ми замря, като осъзнах, че Флоринда вече не ме слуша. Цялото й внимание беше погълнато да наблюдава един гарван, който вървеше към нас по каменния ръб.

— Това е Дионисий — казах аз, бъркайки в джоба си за неговите трохи от царевичните питки.

Но нямах такива. Погледнах нагоре към удивително чистото небе. Така съм била погълната от тъгата си, че не съм забелязала кога е превалило пладне — времето, когато този малък гарван идваше за своите трохички.

— Този приятел е доста разстроен — разсмя се Флоринда на недоволното грачене на птицата, след което, поглеждайки ме в очите, каза:

— Ти и гарванът много си приличате. Лесно се разстройвате и вдигате много шум за това.

Едва се сдържах да не изтърся, че същото може да се каже и за нея. Флоринда се подсмихна, сякаш знаеше какви усилия ми коства да не се разплача.

Гарванът беше кацнал върху празната ми ръка и ме гледаше косо с блестящите си, подобни на камъчета, очи. Разтвори криле, но не отлетя; синьо-черните му пера пробляснаха на слънцето.

Спокойно казах на Флоринда, че напрежението в света на магьосниците е непоносимо.

— Глупости! — скара ми се тя, сякаш говореше на разглезено дете. — Виж, изплашихме Дионисий.

Тя захласнато проследи полета на гарвана над главите ни, след което отново насочи вниманието си към мен.

Аз извърнах лице без да знам защо. Нямаше нищо лошо в погледа на тези блестящи, тъмни очи. Те бяха спокойни и абсолютно безразлични, когато каза:

— Ако не можеш да настигнеш Изидоро Балтазар, това ще означава, че аз и останалите магьосници, които са те обучавали, не сме успели да те впечатлим. Не сме успели да те предизвикаме. Това няма да бъде окончателна загуба за нас, но положително ще бъде, окончателна загуба за теб.

Като видя, че ще се разплача, тя ме предизвика:

— Къде е безупречната ти цел? Какво стана с всичко, което научи при нас?

— А какво ще стане, ако никога не настигна Изидоро Балтазар? — попитах аз през сълзи.

— Можеш ли да продължаваш да живееш в света на магьосниците, ако не положиш усилия да разбереш? — попита тя остро.

— Сега имам нужда да се отнасят мило с мен — измънках аз, като затворих очи, за да не се търкулнат сълзите ми. — Имам нужда от мама. Само ако можех да отида при нея.

Изненадах се от собствените си думи, но въпреки това бях искрена. Неспособна да сдържам повече сълзите си, аз се разплаках.

Флоринда се разсмя, но не присмехулно, а с някаква нотка на благост, на съчувствие.

— Толкова си далеч от майка си — рече тя меко, със замислен, отнесен поглед, — че повече никога няма да я намериш.

Гласът й се сниши до шепот, когато продължи с думите, че магьосническият живот издига непреодолима преграда около нас. Магьосниците, припомни ми тя, не намират утеха в съчувствието на другите или в самосъжалението.

— Ти смяташ, че целият ми душевен смут е породен от самосъжаление, така ли, Флоринда? — попитах аз.

— Не. Не само от самосъжаление, но и от черногледство — отвърна тя.

Тя обгърна раменете ми с ръце и ме прегърна, сякаш бях малко дете.

— Повечето жени са страшно черногледи, да ти кажа — прошепна тя. — И ние с теб сме едни от тях.

Не бях съгласна с нея, но и нямах никакво желание да й противореча. Бях твърде щастлива в прегръдката й. Въпреки мрачното си настроение, неволно се усмихнах. Флоринда, както всички жени в света на магьосниците, нямаше способността да изразява майчински чувства. И макар че ми харесваше да целувам и прегръщам хората, които обичам, не издържах в нечия прегръдка повече от миг. Прегръдката на Флоринда не беше топла и успокояваща, както прегръдката на майка ми, но това беше всичко, на което можех да се надявам. После тя влезе в къщата.

Внезапно се събудих. Няколко мига просто останах да лежа там — на земята до фонтана, — опитвайки се да си спомня нещо, което Флоринда беше казала преди да заспя на шарената слънчева светлина. Очевидно бях спала с часове. Макар небето да беше все още светло, вечерните сенки вече се прокрадваха по двора.

Тъкмо се канех да потърся Флоринда из къщата, когато в двора отекна неземно звучащ смях; това беше същият смях, който бях чула през нощта.

Чаках и се ослушвах. В отдалечения край на двора, почти скрита от цъфналите орнаментни храсти, видях някаква фигура да седи на дървената пейка. Тя беше с гръб към мен, но аз веднага я познах.

— Зулейка? — прошепнах колебливо аз, опасявайки се, че звукът от гласа ми може да я изплаши.

— Много се радвам да те видя отново — рече тя, като ми кимна да седна до нея.

Плътният й, ясен глас, резониращ от свежестта на пустинния въздух, сякаш не идваше от тялото й, а някъде отдалеч. Исках да я прегърна, но знаех, че е по-добре да не го правя. Зулейка не обичаше да я докосват. Затова само седнах до нея и й казах, че аз също се радвам да я видя отново. Но за моя най-голяма изненада тя стисна ръката ми в своята малка, деликатна ръка. Бледото й, меднорозово, красиво лице беше странно безизразно. Всичкият живец беше концентриран в невероятните й очи: нито черни, нито кафяви, а нещо странно по средата и изключително ясни. Тя ги прикова върху мен в един продължителен поглед.

— Кога дойде? — попитах аз.

— Току-що — отвърна тя с ангелска усмивка.

— А как дойде? Флоринда с теб ли е? — продължих да разпитвам аз.

— А, нали знаеш — рече уклончиво тя, — жените — магьосници идват и си отиват незабелязано. Никой не обръща внимание на една жена, особено ако е стара. Виж, ако е млада и хубава, тя привлича вниманието на всички. Затова жените магьосници винаги трябва да се дегизират, ако са хубави. Но ако са сравнително грознички, няма от какво да се притесняват.

Внезапното леко потупване на Зулейка по рамото ми ме разтърси. Тя отново хвана ръката ми, като че ли да разсее съмненията ми, след което ме погледна спокойно и настойчиво и рече:

— За да бъде в света на магьосниците, човек трябва да сънува превъзходно.

Отмести поглед. Над далечните планини висеше почти пълна луна.

— Повечето хора нямат разума, нито необходимия дух, за да сънуват. Виждат света единствено като обикновен и повтарящ се. И знаеш ли защо? — попита тя, приковавайки ме с проницателния си поглед. — Защото, ако не се бориш да го избегнеш, светът наистина е обикновен и повтарящ се. Повечето хора са така обсебени от себе си, че са изглупели. А глупаците нямат желание да се борят да избегнат обикновеността и повторяемостта.

Зулейка стана от пейката и обу сандалите си. Завърза шала си около кръста, така че дългата й пола да не се влачи по земята, и отиде в средата на двора. И аз знаех какво ще направи още преди да е почнала. Щеше да се върти. Щеше да изпълни един танц, за да събере космическа енергия. Жените магьосници вярват, че чрез движението на телата си могат да получат силата, необходима за да сънуват.

С едва доловимо движение на брадичката тя ми даде знак да я последвам и да повтарям движенията й. Тя се плъзна по тъмнокафявите мексикански кахли и кафяви тухли, които бяха подредени в древен толтекски мотив от самия Изидоро Балтазар — едни магически фигури, свързващи през вековете поколения магьосници и сънувани в мрежи от тайни и подвизи на силата — фигури, в които той се бе вплел с цялата си сила, с цялото си намерение, превръщайки чрез своята воля мита и съня в реалност.

Зулейка се движеше с увереността и бързината на млада танцьорка. Движенията й бяха прости, но въпреки това изискваха такава скорост, баланс и концентрация, че ме изтощаваха. С невероятна ловкост и бързина тя се въртеше като вретено, отдалечавайки се от мен. За миг се поколеба сред сенките на дърветата, сякаш искаше да се увери, че я следвам. После се отправи към сводестия вход в стената, ограждаща площта зад къщата. Спря за миг до двете цитрусови дървета — същите, които стояха като стражи от двете страни на пътеката, водеща през храсталака към малката къща.

Опасявайки се да не я изгубя от поглед, аз се втурнах по тясната тъмна пътека. После, изгаряща от любопитство и нетърпение, аз я последвах в къщата чак до задната стая. Вместо да светне, тя взе газената лампа, окачена на една греда. Запали я; пламъчето хвърли мъждива светлина навсякъде около нас, но остави ъглите на стаята в сянка. Като коленичи пред единствената мебел в стаята — един дървен скрин под прозореца, — тя извади рогозка и одеало.

— Легни по корем — рече меко, като постла рогозката върху кахления под.

Въздъхнах дълбоко и се отдадох на приятното усещане за безпомощност, докато лягах по корем на рогозката. Чувство на спокойствие и блаженство се разля по цялото ми тяло. Усетих ръцете й върху гърба си; не ме масажираше, а леко ме потупваше по гърба.

Макар че често бях идвала в малката къща, аз все още не знаех колко стаи има в нея или пък как са обзаведени. Флоринда ми беше казала веднъж, че тази къща е центъра на тяхното приключение. Именно в нея, твърдеше тя, старият нагуал и магьосниците му плетели своята магическа паяжина. Подобно на истинска паяжина — невидима, здрава и еластична — тя ги държала, когато се потапяли в непознатото, в мрака и светлината, което за магьосниците било рутина.

Тя бе казала още, че къщата е символ. Не било задължително магьосниците от групата да бъдат в нея или дори в околностите й, когато се потапят чрез сънуване в непознатото. Където и да отидели, те носели чувството, настроението на къщата в сърцата си. А това чувство и настроение, каквито и да били те за всеки един от тях, им давали силата да посрещат ежедневния свят с удивление и наслада.

Рязкото потупване на Зулейка по рамото ми ме сепна.

— Обърни се по гръб — нареди тя. Обърнах се.

Когато се надвеси над мен, лицето й излъчваше енергия и целеустременост.

— Митовете са сънища на изключителни сънувачи — рече тя. — Необходими са голяма доза кураж и концентрация, за да ги поддържаш. А най-вече е необходима голяма доза въображение. Сега ти изживяваш един мит — мит, който ти е предаден за съхранение.

Тя говореше с едва ли не благоговеен тон.

— Не можеш да получиш този мит, освен ако не си безукорна — продължи тя. — Защото, ако не си безукорна, митът просто ще те отмине.

Отворих уста да заговоря, да й кажа, че разбирам всичко това, но видях твърдостта в очите й. Задачата й не беше да разговаря с мен.

Непрекъснатият звук, идващ отвън, на триещи се в стената клони, замря и премина в туптене, някакво пулсиране, което повече усещах, отколкото чувах. Тъкмо се унасях да заспя, когато Зулейка каза, че трябва да изпълня нарежданията в моя постоянно повтарящ се сън.

— Откъде знаеш, че сънувам такъв сън? — попитах аз разтревожено, като се опитвах да се изправя.

— Забрави ли, че ние навлизаме в сънищата си една на друга? — прошепна ми тя, като ме бутна назад отново да легна. — Аз съм тази, която ти носи сънищата.

— Това беше само един сън, Зулейка — промълвих аз. Гласът ми трепереше, защото ме обзе непреодолимо желание да се разплача. Знаех, че не е просто сън, но исках да ме излъже. Тя поклати глава и ме погледна.

— Не. Не беше просто сън — рече тя тихо. — Беше магьоснически сън, видение.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Нима сънят не ти каза какво да направиш? — попита тя предизвикателно. — Нито пък Флоринда?

Тя ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето. После се усмихна със свенлива, детска усмивка.

— Трябва да разбереш, че не можеш да гониш Изидоро Балтазар — рече тя. — Той вече не е в света. Няма повече какво да му дадеш или да направиш за него. Не можеш да бъдеш привързана към нагуала като към човек, а само като към митично същество.

Гласът й беше тих, но властен, когато повтори, че изживявам един мит.

— Светът на магьосниците е един митичен свят — рече тя, — отделен от ежедневния посредством загадъчна бариера, направена от сънища и задължения.

— Само подкрепян и поддържан от своите събратя сънувачи, нагуалът може да ги води в други жизнеспособни светове, откъдето да примамва птицата на свободата.

Думите й потъваха в сенките на стаята. Подкрепата, от която Изидоро Балтазар имал нужда, добави тя, била енергия за сънуване, а не светски чувства и действия.

След дълго мълчание тя отново заговори:

— Ти многократно си наблюдавала как старият нагуал, а също и Изидоро Балтазар, чрез самото си присъствие влияят на хората около себе си, били те техни събратя магьосници или случайни зрители, като ги карат да осъзнаят, че светът е една загадка, където нищо не бива да се приема за даденост при каквито и да е обстоятелства.

Кимнах в знак на съгласие.

Дълго време не можех да си обясня как е възможно само чрез присъствието си нагуалите да оказват такова въздействие. След внимателни наблюдения, сравняване на мнения и безкрайни размишления, аз стигнах до извода, че тяхното влияние се дължи на факта, че са се отказали от светските грижи. В света на ежедневния живот също има примери на мъже и жени, загърбили светските грижи. Наричаме ги „мистици“, „светци“, „монаси“. Но нагуалите не са мистици, нито светци и положително не са монаси. Нагуалите са светски хора без следа от светски грижи.

На подсъзнателно ниво, това противоречие оказва огромно въздействие върху всеки, който е около тях. Умовете на хората около тях не могат да разберат какво им влияе, но усещат въздействието в телата си като странно безпокойство, някакъв импулс да се освободят или пък като усещане за неадекватност, сякаш нещо свръхестествено става някъде, а те не могат да се доберат до него.

Но присъщата на нагуалите способност да влияят на околните не зависи само от липсата на светски грижи или от силата на личността им, а най-вече от силата на тяхното безукорно поведение. Нагуалите са безукорни в своите действия и чувства, независимо от клопките — светски или другосветски, — поставени по техния безконечен път. Не че нагуалите следват някакви предписани правила или закони за безукорно поведение, защото такива няма. А по-скоро те използват въображението си, за да приемат или да се адаптират към необходимото, за да направят своите действия гъвкави.

За разлика от обикновения човек, нагуалите не търсят за своите дела одобрение, уважение или какъвто и да е вид признание от никого, нито дори от своите събратя магьосници. Единственото, което търсят, е своето собствено чувство за безпогрешност, невинност, цялостност.

Именно затова човек така силно се пристрастява към компанията на нагуала. Става зависим от неговата свобода като от наркотик. За нагуала светът е винаги чисто нов. В неговата компания, човек започва да гледа на света, като че ли го вижда за пръв път.

— Така е, защото нагуалите са счупили огледалото на себеотразяването — рече Зулейка, сякаш беше проследила мислите ми. — Нагуалите могат да се виждат в огледалото на мъглата, което отразява само непознатото. Това е огледало, което вече не отразява нашата обичайна човешка природа, изразена в повторението, а разкрива лицето на безкрая, на вечността.

— Магьосниците вярват — продължи тя, — че когато лицето на себеотразяването и лицето на безкрая се слеят, нагуалът е напълно готов да разчупи границите на реалността и да изчезне, сякаш не се е състоял от солидна материя. Изидоро Балтазар беше готов от дълго време.

— Той не може да ме остави! — извиках аз. — Ще е твърде нечестно!

— Абсолютно глупаво е да разсъждаваш от гледна точка на това, кое е честно и кое нечестно — рече Зулейка. — В света на магьосниците от значение е само силата. Не те ли учеше всеки от нас на това?

— Научих много неща — признах мрачно аз и след няколко мига смънках под носа си: — Но в момента не струват и пукната пара.

— Струват много — възрази ми тя. — И ако има едно нещо, което си научила, то е, че в най-трудните моменти воините събират силите си, за да продължат. Воинът не се поддава на отчаяние.

— Нищо от това, което съм научила или преживяла, не може да облекчи тъгата и отчаянието ми — казах аз меко. — Опитах дори със спиритуалните напеви на бавачката ми. Флоринда ми се изсмя. Тя смята, че съм глупачка.

— Флоринда е права — заяви Зулейка. — Нашият магически свят няма нищо общо с напеви и заклинания, с обреди и ритуали. Нашият магически свят, който е един сън, съществува чрез волята и концентрираното желание на тези, които участват в него. Всеки миг той се крепи цялостен от здравата и твърда воля на магьосниците. Също както ежедневният свят е скрепен от здравата и твърда воля на всички. Изведнъж млъкна. Сякаш се беше уловила, че казва мисъл, която не искаше да изрази. После се усмихна и с комичен жест на безпомощност добави:

— За да сънуваш нашия сън, трябва да си мъртва.

— Това означава ли, че трябва да умра тук и сега? — попитах аз с пресъхнало гърло. — Знаеш, че съм готова за това на часа.

Лицето на Зулейка светна и тя се разсмя, сякаш бях казала най-сполучливия виц. Но като видя, че съм напълно сериозна, побърза да поясни:

— Не, не. Да умреш, означава да прекъснеш всичките си връзки, да се откажеш от всичко, което имаш, от всичко, което си.

— Това не е нищо ново — казах аз. — Направих го още в мига, в който се присъединих към вашия свят.

— Очевидно не си — отвърна тя. — Иначе нямаше да си в такъв смут. Ако беше умряла, както изискват магьосниците, сега нямаше да изпитваш тази мъка.

— А какво щях да изпитвам? — попитах аз.

— Дълг! Цел!

— Моята мъка няма нищо общо с моята целенасоченост — извиках аз. — Тя е отделна, независима. Аз съм жива и изпитвам тъга и любов. Как да го избегна?

— Не е необходимо да го избягваш — поясни Зулейка, — а да го преодолееш. Ако воините нямат нищо, те не изпитват нищо.

— И що за празен свят е това? — попитах аз предизвикателно.

— Празен е светът на угаждането, защото той изключва всичко друго, освен угаждането — отвърна тя.

Тя напрегнато се вгледа в мен, сякаш очакваше да се съглася с изказването й.

— Така че, това е един несиметричен свят — рече тя. — Скучен, повтарящ се. За магьосниците противоотровата за угаждането е умирането. И те не само мислят за него, а и го правят.

Ледена тръпка мина по гърба ми. Преглътнах и не казах нищо, загледана в прелестната луна през прозореца.

— Наистина не разбирам какво казваш, Зулейка — признах аз.

— Разбираш ме много добре — заяви тя. — Твоят сън започна, когато ме срещна. Сега е време за друг сън. Но този път сънувай мъртва. Грешката ти беше, че сънува жива.

— Какво означава това? — попитах аз неспокойно. — Не ме измъчвай със загадки. Ти самата ми каза, че загадките са само за мъжете-магьосници. Не постъпвай така с мен.

Смехът на Зулейка отекна из цялата стая. Прошумоля като сухи листа, гонени от вятъра.

— Да сънуваш жива, означава да имаш надежда — рече тя. — Означава, че със зъби и нокти се държиш за съня си. Да сънуваш мъртва, от друга страна, означава, че сънуваш без надежда. Сънуваш без да се държиш за съня си.

Не смеейки да проговоря, аз само кимнах.

Флоринда ми беше казала, че свободата е една пълна липса на загриженост за себе си — липса, която се постига, когато затвореното в нас огромно количество енергия се освободи. А то се освобождава, бе казала тя, само когато сме в състояние да обуздаем екзалтираната представа, която имаме за себе си и своята значимост — значимост, която чувстваме, че не бива да бъде омаловажавана или накърнявана.

Гласът на Зулейка беше ясен, но сякаш идваше отдалеч, когато добави:

— Цената на свободата е много висока. Свободата може да се постигне само когато сънуваш без надежда, когато си готов да загубиш всичко, дори съня.

— За някои от нас — завърши тя — да сънуваме без надежда, да се борим без определена цел, е единственият начин да летим с птицата на свободата.