Флоринда Донер
Живот в сънуването (18)

18

ПАЗАЧЪТ ДРЕМЕШЕ на любимата си пейка в сянката на лавровото дърво. Това беше единствената му дейност за последните два дни. Вече не метеше двора, нито пък събираше листа, а седеше с часове на тази пейка, като или дремеше, или се взираше в далечината, сякаш имаше тайно споразумение с нещо, което само той можеше да види.

В къщата всичко се беше променило. „Сгреших ли, че дойдох да ги видя?“, питах се непрестанно аз. Както обикновено, чувствах се виновна и готова да се защитавам. И единственото, което правех, беше да спя необезпокоявана часове наред. Когато бивах будна обаче, с тревога съзнавах, че нищо не е същото. Обикалях безцелно из къщата, но напразно. Нещо сякаш бе излетяло от нея.

Продължителната и шумна въздишка на пазача прекъсна мислите ми. Неспособна да потискам повече своята тревога, аз оставих книгата настрана, станах и отидох при него.

— Няма ли да събираш и да гориш листа днес? — попитах аз.

Сепнат, той вдигна поглед към мен, но не отговори. Носеше слънчеви очила. Не можех да видя израза в очите му през тъмните стъкла. Не знаех какво да направя — да остана, да си тръгна или да изчакам отговора му. Опасявайки се, че може пак да задреме, аз го попитах с висок, нетърпелив тон:

— Има ли някаква причина, поради която вече не събираш и не гориш листа?

Той парира въпроса ми с въпрос:

— Да си видяла или чула да пада листо през последните два дни?

Очите му сякаш ме пронизваха, когато махна очилата си.

— Не съм — казах аз.

Не толкова самото му изказване, колкото сериозността на тона и поведението му беше това, което ми се стори нелепо; това, което ме накара да отговоря.

Той ми направи знак да седна до него на пейката. После се наведе към мен и ми прошепна в ухото:

— Тези дървета знаят точно кога да пуснат листата си.

Огледа се навсякъде около себе си, сякаш се опасяваше някой да не го чуе, след което добави със същия поверителен шепот:

— А сега дърветата знаят, че не е необходимо листата им да падат.

— Листата увяхват и падат независимо от всичко — провъзгласих аз самоуверено. — Това е природен закон.

— Тези дървета са безкрайно своенравни — заяви той упорито. — Те си имат свое съзнание. Те не следват законите на природата.

— И какво кара дърветата да не пускат листата си? — попитах аз, като се опитвах да изглеждам сериозна.

— Хубав въпрос — рече той, като замислено потри брадичката си. — Опасявам се, че все още не знам отговора. Дърветата не са ми казали.

Той ми се усмихна глуповато и добави:

— Вече ти казах — тези дървета са темпераментни. Преди да успея да възразя, той попита ни в клин, ни в ръкав:

— Приготви ли си обяд?

Внезапната смяна на темата ме изненада.

— Да — признах аз, след което се поколебах за миг. Обзе ме някакво предизвикателно настроение.

— Храната не ме вълнува особено — добавих аз. — Свикнала съм да ям едно и също дни наред. И ако не се изривах, щях да живея само на шоколад и ядки.

Забравяйки всякаква предпазливост, аз започнах да се оплаквам. Казах на пазача, че бих искала жените да разговарят с мен.

— Ще съм благодарна да ми кажат какво става. Безпокойството от тази неизвестност вече ми се отразява.

След като казах всичко, което исках да кажа, аз се почувствах много по-добре, облекчена.

— Вярно ли е, че заминават завинаги? — попитах аз.

— Те вече са заминали завинаги — рече пазачът.

И като видя недоумението, изписано по лицето ми, добави:

— Но ти го знаеше, нали? Ти просто поддържаш разговора, нали така?

Преди да успея да се съвзема от шока, той ме попита с неподправено озадачен тон:

— Защо това е толкова шокиращо за теб?

Направи малка пауза, като че ли да ми даде време да помисля, след което сам си отговори:

— А, сетих се! Ти си бясна, защото те взеха Изидоро Балтазар със себе си.

Той ме потупа няколко пъти по гърба, сякаш за да подчертае всяка дума. Погледът му ми казваше, че не го интересува дали ще избухна в гняв или сълзи.

Като разбрах, че нямам публика, моментално се заредих с хладнокръвие.

— Не знаех това — измънках аз. — Кълна се, не го знаех.

Гледах го с безмълвно отчаяние. Усещах как кръвта напуска лицето ми. Коленете ме боляха. Гърдите ми бяха така стегнати, че не можех да дишам. Знаейки, че съм на път да припадна, аз се хванах с две ръце за пейката.

Чух гласа на пазача, сякаш идваше от далеч:

— Никой не знае дали някога ще се върне. Дори и аз не знам.

После се наведе към мен и добави:

— Личното ми мнение е, че той замина с тях временно и ще се върне; ако не веднага, то някой ден. Поне така смятам.

Вгледах се напрегнато в очите му, като се питах дали си играе с мен. Веселото му лице излъчваше само добронамереност и прямота. А очите му бяха искрени като на дете.

— Когато се върне обаче, той няма да е вече Изидоро Балтазар — предупреди ме пазачът. — Този Изидоро Балтазар, когото познаваш, вече го няма, смятам аз. И знаеш ли кое е най-тъжното?

Той направи кратка пауза, след което сам си отговори на въпроса:

— Ти така беше свикнала с неговото присъствие, че вече го приемаше за даденост и дори не му благодари за грижите и помощта, които ти оказа.

— Нашата най-голяма трагедия е, че сме палячовци, слепи и глухи за всичко останало, освен нашата палячовщина — завърши той.

Бях твърде опустошена, за да кажа каквото и да е.

Пазачът рязко стана. Без да каже повече нито дума, сякаш се притесняваше да остане повече с мен, той тръгна към пътеката, която водеше към другата къща.

— Не можеш просто така да ме оставиш тук съвсем сама — извиках аз след него.

Той се обърна, махна ми и се разсмя. Това беше силен, радостен звук, който отекна през храстите. Махна ми още веднъж, след което изчезна, сякаш храстите го бяха погълнали.

Неспособна да го последвам, аз зачаках да се върне или изведнъж да се появи пред мен и да ме изплаши до смърт. Дори се подготвих за уплахата, която интуитивно усещах с тялото си повече, отколкото я очаквах със съзнанието си.

Както се беше случвало и преди, не видях, нито чух Есперанса да идва, но усетих нейното присъствие. Обърнах се и тя беше там, седнала на пейката под лавровото дърво. Изпълни ме въодушевление само като я наблюдавах.

— Мислех, че повече никога няма да те видя — въздъхнах аз. — Почти се бях примирила с тази мисъл. Смятах, че си заминала.

— О, Боже! — укори ме тя, уж смаяна.

— Ти наистина ли си Зулейка? — изтърсих аз.

— Ни най-малко — троснато отвърна тя. — Аз съм Есперанса. Ти какво? Искаш да полудееш, като си задаваш въпроси, на които никой не може да отговори ли?

Никога в живота си не съм бивала толкова близо до тотален психически срив, както в този момент. Усещах как мозъкът ми няма да понесе всичкото това напрежение. Бях на път да се разкъсам от мъка и душевен смут.

— Я се стегни, момиче — рече грубо Есперанса. — Най-лошото още предстои. Но не можем да ти го спестим. Да спрем напрежението сега, защото ще се разпаднеш, е немислимо за магьосниците. Предизвикателството към теб е да те изпитаме днес. Или ще оживееш, или ще умреш. Имам предвид буквално.

— И никога вече няма да видя Изидоро Балтазар? — попитах аз, като едва говорех през сълзите си.

— Не мога да те излъжа, за да пощадя чувствата ти — рече тя. — Не, той никога няма да се върне. Изидоро Балтазар беше само един миг магьосничество. Един сън, отминал, след като е бил изсънуван. Изидоро Балтазар, като този сън, вече го няма.

Лека, почти тъжна усмивка се плъзна по устните й.

— Това, което все още не знам — продължи тя, — е дали човекът, новият нагуал, също е заминал завинаги. Ти, естествено, разбираш, че дори и да се върне, той няма да бъде Изидоро Балтазар. Ще бъде някой друг, с когото ще трябва да се запознаеш наново.

— Някой непознат ли ще бъде? — попитах аз не много сигурна дали наистина искам да знам.

— Не знам, дете мое — отвърна тя бавно и като че ли несигурно. — Просто не знам. Аз самата съм един сън. Какъвто е и новият нагуал. Сънища като нас са временни, защото именно нашата временност ни позволява да съществуваме. Нищо не ни задържа, освен съня.

Със замъглени от сълзите очи, аз едва я виждах.

— За да облекчиш своята болка, потопи се още по-надълбоко в себе си — рече тя меко. — Седни със свити колене и хвани глезените си с кръстосани ръце, т.е. десния глезен с лявата ръка. Отпусни глава върху коленете си и остави тъгата да отмине.

— Остави земята да успокои болката ти — добави тя. — Остави лечебната сила на земята да навлезе в теб.

Седнах на земята точно по начина, който беше описала. За няколко мига тъгата ми изчезна. Дълбоко телесно усещане за блаженство замени мъката ми. Не се виждах в никакъв друг контекст, освен в контекста на настоящия момент. Без моята субективна памет, аз не изпитвах болка.

Есперанса потупа мястото до нея на пейката. Веднага щом седнах, тя взе ръката ми в своята и я разтьрка, като че ли я масажираше, след което каза, че имам доста месеста ръка за такова мършаво тяло. Тя обърна ръката ми с дланта нагоре и внимателно я заразглежда. Не каза нищо, само леко сви ръката ми в юмрук.

Седяхме мълчаливо дълго време. Беше късен следобед; не се чуваше нищо друго, освен ритмичното шумолене на листата, движени от вятъра.

Докато я гледах втренчено, ме обзе една странна сигурност: знаех, че аз и Есперанса вече сме говорили надълго и нашироко за моето идване в къщата на магьосниците и за тяхното заминаване.

— Какво става с мен, Есперанса? — попитах аз. — Сънувам ли?

— Ами… — започна тя бавно.

Очите й блестяха, когато предложи да проверя съня.

— Седни на земята и го провери — рече тя.

Така и сторих. Единственото, което почувствах, беше студенината на камъка, върху който бях седнала. Никакво усещане не се върна към мен.

— Не сънувам — заявих аз. — Тогава защо чувствам, че вече сме разговаряли?

Напрегнато затърсих по лицето й отговор на моята дилема.

— От пристигането си сега те виждам за пръв път, но въпреки това чувствам, че сме били заедно всеки ден — измърморих аз, повече на себе си, отколкото за да бъда чута. — Това са вече седем дни.

— Много повече са — рече Есперанса. — Но трябва да разрешиш тази загадка сама, с минимална помощ.

Кимнах в знак на съгласие. Имаше толкова неща, за които исках да питам, но знаех и приех, че ще е безполезно да говорим. Знаех, без да знам как съм го узнала, че вече бяхме разисквали всичките ми въпроси. Бях пропита от отговори.

Есперанса ме огледа замислено, сякаш се съмняваше в прозрението ми. После, много бавно, произнасяйки внимателно всяка дума, тя каза:

— Искам да знаеш, че осъзнаването, което получи тук, независимо колко дълбрко и постоянно ти изглежда, е само временно. Съвсем скоро ще се върнеш пак към своите глупости. Това е нашата женска съдба, да сме особено трудни.

— Мисля, че грешиш — възпротивих се аз. — Ти въобще не ме познаваш.

— Точно, защото те познавам, казвам това — рече тя. Направи кратка пауза и когато отново заговори гласът й беше остър и сериозен.

— Жените са много предпазливи — каза тя. — Не забравяй, че когато те отглеждат да бъдеш слуга, това те прави изключително хитър и находчив.

Мощният й звучен смях заличи у мен всякакво желание за протест, даже и да съм го имала.

— Най-доброто, което можеш да направиш, е да не казваш нищо — заяви тя.

После ме хвана за ръката, помогна ми да стана и предложи да отидем в малката къща за един дълъг, крайно необходим разговор.

Не влязохме вътре в къщата, а седнахме на пейката до входната врата. Седяхме там мълчаливо близо час. После Есперанса се извърна към мен; тя сякаш не ме виждаше. Дори се питах дали не е забравила, че бях дошла с нея и седях до нея. Без да отбележи по какъвто и да е начин моето присъствие, тя стана, отдалечи се на няколко крачки от мен и се загледа в другата къща, сгушена сред група дървета. Измина доста време преди да каже:

— Отиваме надалеч.

Не можех да кажа дали беше надежда, вълнение или мрачно предчувствие това, което породи странно гадене в стомаха ми. Знаех, че няма предвид разстоянието като километри, а като други светове.

— Не ме интересува колко далеч отиваме — казах аз с увереност, която съвсем не изпитвах.

Страшно исках да знам, но не смеех да попитам какво ни чака в края на пътуването.

Есперанса се усмихна и разтвори ръце, като че ли да обхване залязващото слънце. На запад небето беше огненочервено, а далечните планини обагрени в сенчест пурпур. Лек ветрец премина през дърветата; листата заблещукаха и зашумоляха.

Още един час премина в мълчание и после всичко застина. Магията на здрача обездвижи всичко около нас. Спряха всякакви звуци и движения; очертанията на храсти, дървета и хълмове бяха толкова ясни, че изглеждаха като гравирани върху небето.

Преместих се по — близо до Есперанса, когато сенките запълзяха по нас и затъмниха небето. При вида на другата тиха къща, чиито светлини блещукаха като светулки в мрака, у мен се надигна едно дълбоко погребано чувство.

То не беше свързано с някакво определено усещане в момента, а с един неясно тъжен, носталгичен спомен, останал забравен в детството ми.

Сигурно съм била напълно погълната от спомените си; изведнъж се усетих, че вървя до Есперанса. Умората ми, доскорошната ми тревога, бяха напълно изчезнали. Изпълнена със завладяващо усещане за жизненост, аз вървях в нещо като екстаз, в някакво безмълвно щастие, а краката ми се движеха не само от собствената ми воля.

Пътеката, по която вървяхме, изведнъж свърши. Озовахме се пред малко възвишение с високи дървета. Тук-там имаше разхвърляни огромни молози. Някъде в далечината се чуваше звук от течаща вода като тих, успокоителен напев. Въздишайки от внезапно обзелата ме умора, аз се облегнах на един от молозите, като се молех това да е края на нашето пътуване.

— Не сме пристигнали още! — извика Есперанса.

Тя вече беше изкачила някакви скали, като се движеше с пъргавината на дива коза. Не ме изчака. Дори не се обърна да види дали я следвам. Кратката ми почивка ми беше отнела и последните сили. Едва дишайки, аз се плъзгах многократно по камъните, докато пълзях нагоре след нея.

Някъде по средата пътеката завиваше покрай огромен молоз. Сухата и остра растителност отстъпи място на сочни растения, тъмни на фона на спускащия се здрач. Въздухът също се промени; беше влажен и аз дишах по-лесно. Есперанса следваше уверено една тясна пътека, пълна със сенки, с мълчание и шумове. Тя познаваше всеки от тайнствените звуци на нощта. Определяше безпогрешно всеки крясък, вик или изсъскване, които пулсираха в мрака около нас.

Пътеката свърши пред няколко стъпала, изсечени в скалата. Те водеха към скрита купчина камъни.

— Вземи един — нареди тя — и го сложи в джоба си. Изгладени отвсякъде като речни камъчета, отначало всички камъни ми изглеждаха еднакви. След като се вгледах по-внимателно обаче, установих, че те всички са различни. Някои бяха толкова гладки и лъскави, сякаш са били фабрично полирани.

Трябваше ми доста време, докато си харесам един камък. Беше тежък, но лесно се побираше в дланта ми. Имаше клиновидна форма, а на цвят беше светлокафяв, нашарен с почти прозрачни, млечнобели нишки.

Стресната от някакъв шум, аз едва не изпуснах камъка.

— Някой ни преследва — прошепнах аз.

— Никой не ни преследва — възкликна Есперанса полузабавно, полунедоверчиво.

А като видя, че се скривам зад едно дърво, тихо се изсмя и каза, че вероятно е някоя жаба, подскачаща в шубрака.

Исках да й кажа, че жабите не скачат на тъмно, но не бях сигурна дали е истина. Изненада ме, че просто не й го казах с абсолютна увереност, както имах навика да правя.

— Нещо с мен не е наред, Есперанса — казах аз разтревожено. — Аз не съм себе си.

— Нищо ти няма, мила — увери ме тя разсеяно. — Всъщност, сега си себе си повече от всякога.

— Чувствам се странно…

Гласът ми заглъхна. Бях започнала да виждам някаква структура в това, което ми се случваше от първото ми пристигане в къщата на магьосниците.

— Много е трудно да се преподава нещо толкова нематериално като сънуването — рече Есперанса. — Особено на жените. Ние сме изключително сдържани и хитри. В края на краищата ние сме били роби цял живот; ние знаем как точно да манипулираме нещата, когато не искаме нещо да разстрои онова, за чието постигане сме работили така усилено, а именно — нашето статукво.

— Нима мъжете не го правят? — попитах аз.

— Правят го, но те са по-открити. Жените се борят подмолно. Тяхната предпочитана бойна техника е машинацията на роба: изключването на мозъка. Те чуват без да обръщат внимание и гледат без да виждат.

Тя добави, че да инструктираш жена е постижение, достойно за похвала.

— Ние харесваме откритостта на твоята борба — продължи тя. — При теб има голяма надежда. Това, от което най-много ни е страх, е лесно съгласяващата се жена, която с готовност приема новото и прави всичко, каквото й кажеш, докато в един момент се обърне и те отрече, веднага щом се умори или отегчи от новото.

— Мисля, че започвам да разбирам — промълвих неуверено аз.

— Естествено, че си започнала да разбираш! — възкликна тя.

Твърдението й беше така комично-триумфално, че се разсмях.

— Започнала си да разбираш дори какво е намерението — добави тя.

— Искаш да кажеш, че започвам да ставам магьосница ли? — попитах аз.

Цялото ми тяло се разтресе, докато се опитвах да потисна напушващия ме смях.

— Откакто пристигна тук, ти много често си в състояние на будно сънуване — заяви Есперанса. — Затова заспиваш толкова често.

По усмихнатото й лице нямаше и следа от подигравка или насмешка.

Повървяхме известно време мълчаливо, след което тя каза, че разликата между магьосника и обикновения човек била тази, че първият можел да навлиза в състояние на будно сънуване по желание. Тя ме потупа няколко пъти по ръката, сякаш за да подчертае значението на думите си, след което добави с поверителен тон:

— А ти упражняваш будното сънуване, защото, за да наточваме твоята енергия, ние създадохме едно мехурче около теб още от първата нощ, когато пристигна.

После каза, че от мига, в който се запознали с мен, те ми сложили прякора Fosforito, кибритена клечица.

— Ти гориш твърде бързо и безполезно — рече тя. Направи ми знак да мълча и добави, че не знам как да си фокусирам енергията.

— Тя е разгърната, за да защитава и поддържа идеята за самата теб — завърши Есперанса.

Отново ми направи знак да мълча и каза, че това, което си мислим, че е нашето лично „аз“, е всъщност само една идея. По-голямата част от нашата енергия се изразходвала в защита на тази идея, заяви тя.

Есперанса леко повдигна вежди и въодушевена усмивка озари лицето й.

— Да постигнеш едно ниво на дистанциране, където личното „аз“ е само една идея, която може да се променя по желание, е истинско магьосническо дело и най-трудното за осъществяване — обясни тя. — Когато идеята за личното „аз“ се оттегли, магьосниците имат енергията да се свържат с намерението и да бъдат повече от това, което смятаме за нормално.

— Жените, поради факта, че имат утроба, могат много лесно да фокусират своето внимание, докато сънуват, върху нещо извън сънищата си — обясни тя. — Именно това правеше ти през цялото време, без дори да го знаеш. Това нещо, предмет, служи като мост, който ги свързва с намерението.

— И какъв предмет използвам аз? — попитах.

Искра на нетърпение проблясна в очите й, след което каза, че това обикновено бивало някой прозорец, светлина или дори леглото.

— Ти си толкова добра в това, че то е едва ли не втората ти природа — увери ме тя. — Затова сънуваш кошмари. Аз ти казах всичко това, когато беше в дълбоко състояние на будно сънуване, и ти разбра, че като фокусираш вниманието си върху нещо преди да заспиш, сънуваш лоши сънища.

— Ти се излекува, нали? — попита тя.

Първоначалният ми порив беше, разбира се, да й възразя. След моментно обмисляне обаче, не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с нея. След срещата ми с тях в Сонора, почти се бях освободила от кошмарите.

— Никога няма да се освободиш напълно от тях, докато продължаваш да бъдеш себе си — заяви тя. — Това, което трябва да направиш, разбира се, е да използваш своите дарби за сънуване целенасочено и умно. Затова си тук. А първият урок за жената е, че тя трябва, чрез своята утроба, да фокусира вниманието си върху някакъв предмет. Но не от самия сън, а външен предмет, от света преди съня.

— Не предметът е от значение обаче — побърза да изтъкне тя. — Важното е целенасоченото фокусиране на вниманието върху него — по желание, преди и по време на съня.

Тя ме предупреди, че макар да ми звучи доста просто, това било изключително мъчна задача, чието изпълнение можело да ми отнеме години.

— Това, което обикновено става, е, че човек се събужда в мига, в който фокусира вниманието си върху външния обект — рече тя.

— Какво означава да използваш утробата си? — прекъснах я аз. — И как се прави това?

— Ти си жена — рече Есперанса меко. — Знаеш как да чувстваш с утробата си.

Исках да й възразя, да й обясня, че не знаех нищо подобно. Но преди да успея да го направя, тя продължи мисълта си и каза, че при жената чувствата се зараждат в утробата.

— При мъжете — заяви тя — чувствата се зараждат в мозъка.

Тя ме смушка в корема и добави:

— Помисли малко. Жената е безсърдечна към всичко останало, освен към челядта си, защото чувствата й идват от утробата.

— За да фокусираш вниманието си чрез своята утроба, вземи някакъв предмет и го сложи върху корема си или пък го потъркай в гениталиите си.

Тя гръмко се разсмя при изумения ми вид, след което, между отделните изблици на смях, меко ме сгълча:

— Хайде де, не съм чак толкова гадна. Можех да кажа, че трябва да намажеш предмета с мъзгата си, но не го направих.

— След като установиш дълбока близост с предмет, — продължи тя отново сериозна, — той винаги ще бъде на твое разположение да ти служи като мост.

Повървяхме още малко в мълчание; тя изглеждаше потънала в мисли; езикът ме сърбеше да кажа нещо, но знаех, че нямам какво. Когато най-сетне заговори, гласът й беше строг, настоятелен.

— Нямаш повече време за губене — рече тя. — Естествено е, че в глупостта си ние оплитаме конците. Магьосниците знаят това по-добре от всеки друг. Но знаят още и че няма втори шанс. Трябва да се научиш на контрол и дисциплина, защото не разполагаш с повече време за грешки.

— Ти оплете конците, да ти кажа — продължи тя. — Дори не знаеше, че Изидоро Балтазар е заминал.

Невидимата дига, която задържаше лавината от чувства, рухна. Паметта ми се възвърна и отново ме обзе тъга. Тя стана толкова силна, че дори не съм забелязала кога съм седнала на земята и потъвам, сякаш беше сюнгер. Накрая земята ме погълна. Това не беше задушаващо, клаустрофобично преживяване, защото усещането, че седя на повърхността съществуваше едновременно със съзнанието, че земята ме е погълнала — едно двойнствено усещане, което ме накара да изкрещя:

— Сега сънувам!

Това извикано на висок глас изречение задейства нещо в мен; заля ме нова лавина от спомени. Знаех какво не е наред с мен — бях оплела конците и сега нямах енергия да сънувам. Откакто пристигнах, всяка нощ бях сънувала един и същ сън, който бях забравила до самия този момент. Сънувах, че всички жени-магьосници идват в стаята ми и ме обучават на основните принципи на магьосничеството. Те ми казваха, отново и отново, че сънуването е втората функция на утробата, тъй като първата е възпроизвеждането и всичко свързано с него. Казваха ми, че при жените сънуването е естествена функция, изцяло въпрос на енергия. При положение, че има достатъчно енергия, тялото на жената само събужда вторичните функции на утробата и жената сънува невъобразими сънища.

Тази необходима енергия обаче е като помощ за развиваща се държава — никога не идва. Нещо в цялостната подредба на нашите социални структури пречи на тази енергия да се освободи, така че жените да сънуват.

Ако тази енергия била свободна, казваха ми жените — магьосници, тя щяла просто да отхвърли „цивилизованата“ подредба на нещата. Но голямата трагедия на жените е, че социалната им съвест напълно доминира над личната им съвест. Жените се страхуват да бъдат различни и не искат да се отделят твърде далеч от удобствата на познатото. Социалният натиск, оказван върху тях, да не се отклоняват, е просто твърде мощен и вместо да се променят, те се съгласяват с това, което им е предопределено, а именно — да бъдат в услуга на мъжете. Така те никога не могат да сънуват магическите сънища, макар да имат органичните предпоставки за това.

Положението на жената е унищожило шансовете й. Дали ще е религиозно или научно обагрено, то поставя на жената един и същ печат — нейната основна функция е да възпроизвежда, а дали е постигнала някаква политическа, социална или икономическа равнопоставеност е абсолютно без значение.

Жените ми казваха всичко това всяка нощ. Колкото повече си спомнях и разбирах думите им, толкова повече се натъжавах. Стана ми мъчно вече не само за мен, но и за всички нас — едно племе от шизофренични същества, уловено в капана на един социален ред, който ни е приковал към собствените ни неспособности. Ако някога въобще се освободим, то е само моментно, една краткотрайна яснота преди да се потопим, по желание или на сила, отново в мрака.

— Престани с тези сантиментални глупости — чух някой да казва.

Беше мъжки глас. Вдигнах очи и видях пазача, който се беше надвесил над мен и ме пронизваше с поглед.

— Как се озова тук? — попитах аз. Бях смутена и малко шашната.

— Ти си ни следил? — казах аз не толкова като въпрос, колкото като обвинение.

— Да, следих ви, особено теб — ухили ми се похотливо той.

Заразглеждах лицето му. Не му вярвах. Знаех, че си прави шега с мен, но въпреки това не бях нито раздразнена, нито уплашена от наситения блясък в очите му.

— Къде е Есперанса? — попитах аз. Никъде не се виждаше.

— Къде е…? — заекнах притеснено аз, неспособна да довърша изречението.

— Тук е някъде — рече той, като се усмихна. — Не се тревожи. Аз също съм твой учител. В добри ръце си.

Той протегна ръка и аз колебливо му подадох моята. Без каквото и да е усилие той ме издърпа на един плосък молоз, който гледаше към широко, овално езеро. То се захранваше от ромолящ поток, чийто извор се губеше някъде в мрака.

— А сега си съблечи дрехите — рече той. — Време е за твоята космическа баня.

— Моята какво?

Сигурна, че се шегува, аз се разсмях.

Но той говореше сериозно. Потупа ме няколко пъти по ръката, също както бе направила и Есперанса, и ме подкани да си съблека дрехите. Преди да разбера какво прави, той вече беше развързал маратонките ми.

— Нямаме чак толкова много време — предупреди ме той и ме подкани да побързам.

Изгледа ме със студен, клиничен, безучастен поглед. Със същия успех можех да съм жабата, за която Есперанса каза, че подскачала наоколо.

Само мисълта да вляза в тази тъмна, студена вода, бъкаща, без съмнение, от всякакви лигави гадини, ме отвращаваше. За да сложа по-скоро край на тази нелепа ситуация, аз се свлякох от молоза и потопих пръстите на крака си във водата.

— Не чувствам нищо! — изпищях аз, отдръпвайки се ужасена. — Какво става? Това не е вода!

— Не се дръж като дете — скара ми се пазачът. — Разбира се, че е вода. Просто, не я усещаш, това е.

Отворих уста да изругая, но се овладях навреме. Ужасът ми беше изчезнал.

— Защо не усещам водата? — попитах аз, мъчейки се да печеля време, макар да знаех, че е безполезно, тъй като нямах никакви съмнения, че накрая ще се окажа във водата, без значение дали я чувствам или не.

Нямаше обаче да се предам без бой.

— Да не би тази безводна вода да е някакъв вид пречистваща течност? — попитах аз.

След дълго мълчание, заредено със зловещи възможности, той каза, че ако искам, мога да я нарека и „пречистваща течност“.

— Трябва да те предупредя обаче, че не съществува ритуал, способен да пречисти когото и да било — подчерта той. — Пречистването трябва да дойде отвътре. Това е лична и самотна борба.

— Тогава защо искаш да вляза в тази вода, която е лигава, даже и да не я чувствам? — казах аз с цялата сила, на която бях способна.

Устните му се помръднаха, сякаш щеше да се разсмее, но, изглежда, не искаше да се предава, защото лицето му отново стана сериозно и той рече:

— Аз ще се гмурна в езерото заедно с теб.

И без повече протакане той си съблече дрехите.

Застана пред мен, на по-малко от метър разстояние, чисто гол. На тази странна светлина, която не беше нито ден, нито нощ, виждах съвсем ясно всеки сантиметър от тялото му. Той не правеше свенливи опити да прикрие голотата си. Тъкмо обратното: изглежда беше повече от горд с мъжествеността си и я размятваше пред мен с предизвикателна наглост.

— Хайде, побързай и се съблечи — подкани ме той. — Нямаме много време.

— Няма да го направя. Това е лудост! — възпротивих се аз.

— Ще го направиш. Това е решение, което ще вземеш съвсем сама — рече той.

Говореше без жар, без гняв, но въпреки това с тиха решителност.

— Тази вечер, в този странен свят, ти ще разбереш, че има само един начин на поведение — магьосническият начин.

Той ме гледаше със странна смесица от състрадание и задоволство.

С усмивка, която трябваше да ме успокои, но не успя, пазачът каза, че скачането в езерото ще ме разтърси. Ще премести нещо в мен.

— По-късно това преместване ще ти послужи да разбереш кои сме ние и какво правим — добави той.

Мимолетна усмивка озари лицето му, когато побърза да изтъкне, че скачането в езерото няма да ми даде необходимата енергия, за да упражнявам будното сънуване сама. Предупреди ме, че със сигурност ще ми трябва много време да съхраня и наточа своята енергия и че може и никога да не успея.

— В света на магьосниците няма гаранции — рече той. После призна, че скачането в езерото може да отклони вниманието ми от ежедневните ми грижи; грижите, които една жена на моята възраст, в моето време, се предполага, че има.

— Това свещено езеро ли е? — попитах аз.

Той стрелна вежди нагоре, очевидно изненадан.

— Това е магьосническо езеро — обясни той, като ме гледаше напрегнато.

Сигурно беше видял, че решението ми е взето, защото разкопча часовника от ръката ми.

— Езерото не е нито свещено, нито прокълнато — рече той.

Сви мършавите си рамене и закопча часовника около своята ръка.

— Сега погледни часовника си — нареди ми той. — Той е твой от много години. Почувствай го върху моята китка.

Подсмихна се, като започна да казва нещо, но после се отказа.

— Е, хайде, съблечи си дрехите — подкани ме за пореден път той.

— Струва ми се по-удачно да нагазя във водата с дрехите — измънках аз.

Макар че не бях свенлива, нещо ме караше да се съпротивлявам на идеята да застана пред него гола.

Той изтъкна, че ще са ми нужни сухи дрехи, като изляза от водата.

— Не искам да настинеш — рече той. Дяволита усмивка се прокрадна в очите му.

— Водата е съвсем истинска, макар да не я усещаш — добави той.

Неохотно, аз си свалих дънките и ризата.

— И бельото също — рече той.

Отидох зад обраслия с трева край на езерото, като се чудех дали просто да не се гмурна и да приключим с този цирк, или да навляза във водата малко по малко, като обливам с шепи краката, ръцете, корема и накрая областта на сърцето си, както, спомням си, правеха възрастните жени във Венецуела преди да влязат в морето.

— Скачам! — извиках аз, но вместо да скоча във водата, аз се обърнах да видя пазача.

Неговата неподвижност ме изплаши. Сякаш се беше вкаменил, така застинал и като истукан седеше на молоза. Само в очите му сякаш имаше живот; те блестяха по странно властен начин, без наоколо да има някаква светлина, която да обясни този блясък. Повече се учудих, отколкото натъжих, когато видях сълзи да се стичат по бузите му. Без да знам защо, аз също се разплаках без глас. Сълзите му, мислех си аз, се стичат по моя часовник на ръката му. Усетих странната тежест на неговото убеждение и изведнъж страхът и нерешителността ми изчезнаха и аз се гмурнах в езерото.

Водата не беше лигава, а прозрачна като коприна и зелена на цвят. Не ми беше студено. Както беше казал пазачът, аз не усещах водата. Всъщност нищо не усещах, сякаш бях безплътно съзнание, плуващо в центъра на едно езеро от вода, което чувствах като течност, но не беше мокро. Забелязах, че от дълбините на езерото се излъчва светлина. Подскочих нагоре да набера инерция и се гмурнах да търся светлината.

Излязох на повърхността да си поема въздух.

— Колко е дълбоко това езеро? — попитах.

— Чак до центъра на земята.

Гласът на Есперанса беше ясен и висок; той прозвуча така уверено, че, просто за да не изневеря на себе си, исках да й възразя. Но във въздуха имаше нещо странно, което ме спря, някаква неестествена застиналост, някаква напрегнатост, която внезапно бе нарушена от рязък, шумолящ звук, идващ отвсякъде около нас. Нещо като предупредителен шепот — бързо, зловещо предупреждение, че нещо не е наред.

На абсолютно същото място, където бе стоял пазачът, сега стоеше Есперанса. Беше чисто гола.

— Къде е пазачът? — извиках аз панически.

— Аз съм пазачът — рече тя.

Убедена, че тези двамата си правят някаква чудовищна шега с мен, аз с един замах стигнах до надвесения над водата молоз, върху който стоеше Есперанса.

— Какво става тук? — поисках да узная аз с глас, който беше по-скоро шепот, тъй като едва дишах.

Като ми направи знак да не мърдам, тя тръгна към мен с онези плавни, развиващи се движения, толкова характерни за нея. Проточи шия, за да ме погледне, после пристъпи по — близо към мен и ми показа моя часовник на ръката си.

— Аз съм пазачът — повтори тя.

Кимнах машинално. Но изведнъж, там пред очите ми, стоеше пазачът, гол както беше преди, и ми сочеше моя часовник на ръката си. Не гледах часовника; цялото ми внимание беше съсредоточено върху половите му органи. Протегнах ръка да го докосна, да видя да не би пък да е хермафродит. Не беше. Все още опипвайки го, аз повече почувствах, отколкото видях как тялото му се вгъна в себе си и аз докосвах женска вагина. Разтворих срамните устни, за да се уверя, че пенисът не е скрит вътре.

— Есперанса…

Гласът ми заглъхна, тъй като нещо като скоба ме стисна за врата. Усетих как водата се разтваря, докато нещо ме теглеше към дълбините на езерото. Беше ми студено. Но не усещах физически студ, а по-скоро съзнавах липсата на топлина, на светлина, на звук; липсата на всякакви човешки чувства в онзи свят, където съществуваше езерото.

Събуди ме тихо похъркване; Зулейка спеше до мен върху сламена рогозка, постлана на земята. Изглеждаше красива, както винаги, млада и силна и въпреки това уязвима — за разлика от другите жени-магьосници — въпреки хармонията и силата, която излъчваше.

Наблюдавах я известно време, после се изправих, тъй като всички случки от нощта нахлуха в съзнанието ми. Исках да я разтърся да се събуди и да настоя да ми каже какво се е случило, когато забелязах, че не сме до езерото в планините, а на абсолютно същото място, където бяхме седели по-рано — до входната врата на истинската къща на магьосниците.

Чудейки се дали всичко това не е било просто сън, аз леко я разтърсих за рамото.

— А, ти си се събудила най-после — измърмори тя сънено.

— Какво стана? — попитах аз. — Трябва да ми кажеш всичко.

— Всичко ли? — повтори тя, като шумно се прозя.

— Всичко, което стана при езерото — троснах се аз припряно.

Тя отново се прозя и се разсмя. Като гледаше часовника ми на ръката си, тя каза, че нещо в мен се било преместило повече, отколкото очаквала.

— В света на магьосниците има една естествена бариера, която разубеждава боязливите души — обясни тя. — Магьосниците се нуждаят от огромна сила, за да се справят с нея. Разбираш ли, тя е населена с чудовища, летящи дракони и демонични същества, които, разбира се, не са нищо друго освен безлична енергия. Ние, водени от нашите страхове, превръщаме тази безлична енергия в дяволски създания.

— Ами Есперанса и пазачът? — прекъснах я аз. — Сънувах, че и двамата бяха всъщност ти.

— Така е — рече тя, като че ли това беше най-естественото нещо на земята. — Току-що ти казах. Ти се премести по-надълбоко, отколкото очаквах, и навлезе в това, което магьосниците наричат „сънуване в светове, различни от този свят“.

— Ти и аз сънувахме в един друг свят. Затова не усещаше водата. Това е светът, където нагуалът Елйас е намерил всичките си изобретения. В този свят аз мога да бъда мъж или жена. И както нагуалът Елйас е донесъл изобретенията си в този свят, така и аз взимам със себе си или Есперанса, или пазача. Или по-точно, безличната ми енергия го прави.

Не можех да изразя мислите или чувствата си с думи. Обзе ме невероятното желание да побягна с писък оттам, но не можех да го превърна в действие. Двигателният ми контрол вече не беше въпрос на воля при мен. Опитвайки се да стана и да пищя, аз се строполих на земята.

Зулейка ни най-малко не се впечатли, нито се трогна от състоянието ми. Тя продължаваше да говори, сякаш не видя как ми се сгънаха коленете или как лежа просната на пода като парцалена кукла.

— Ти си добър сънувач — рече тя. — В края на краищата, ти цял живот сънуваш с чудовища. Но вече е време да се сдобиеш с енергията, необходима, за да сънуваш като магьосниците, да сънуваш за безличната енергия.

Исках да я прекъсна, да й кажа, че нямаше нищо безлично в съня ми за Есперанса и пазача, че всъщност той беше по-лош и от чудовищата в моите кошмари, но не можех да говоря.

— Тази вечер твоят часовник те върна от най-дълбокият ти сън, който някога си сънувала — продължи Зулейка, безразлична към странните звуци, които излизаха от гърлото ми. — И дори имаш едно камъче за доказателство.

Тя дойде до мястото, където лежах със зяпнала уста и я гледах втренчено. Бръкна в джоба ми. Оказа се права. Там си беше — камъчето, което взех от купчината камъни.