Флоринда Донер
Живот в сънуването (16)

16

Известно време просто лежах в леглото, смътно съзнаваща своя удивителен, прекрасен сън, толкова различен от всеки друг. За пръв път в живота си съзнавах всичко, което бях направила.

— Нелида? — прошепнах аз, когато тихо, дрезгаво мърморене, идващо откъм другия ъгъл на стаята, прекъсна мислите ми.

Изправих се в леглото, но веднага легнах пак, защото ми се зави свят. Изчаках малко и отново опитах. Станах и направих няколко несигурни крачки. Строполих се на пода и си ударих главата в стената.

— По дяволите! — изругах аз, тъй като стаята продължаваше да се върти около мен. — Ще припадна.

— Не драматизирай толкова — рече Флоринда и се засмя, като видя шашардисаното ми лице.

Тя ме докосна първо по челото, после по врата, сякаш се опасяваше да нямам температура.

— Няма да припаднеш — обяви тя. — Трябва да подновиш запасите си от енергия.

— Къде е Нелида? — попитах аз.

— Не се ли радваш да видиш мен?

Тя ме хвана за ръката и ми помогна да се върна на леглото.

— Изнемощяла си от глад — рече тя.

— Не съм — възразих й аз, повече по навик, отколкото по убеждение.

Макар че не изпитвах глад, бях сигурна, че главата ми се мае поради липсата на храна. От закуската, не бях яла нищо цял ден.

— Чудехме се защо — рече Флоринда, отговаряйки на мислите ми. — Ние ти приготвихме такава вкусна яхния.

— Кога дойде? — попитах аз. — Виках ви наум дни наред. Като затвори очи, Флоринда затананика със затворена уста, като че ли звукът щеше да й помогне да си спомни.

— Тук сме от няколко дни, мисля — рече накрая тя.

— Мислиш ли? — бях абсолютно сащисана и избухли-востта ми вземаше връх. — Защо не ми казахте, че сте тук?

Не бях толкова обидена, колкото озадачена, че не съм забелязала присъствието им.

— Как е възможно да съм била толкова ненаблюдателна? — прошепнах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Флоринда ме изгледа с любопитство в очите. Изглеждаше изненадана от моето объркване.

— Ако ти бяхме казали, че сме тук, нямаше да можеш да се концентрираш върху работата си — отбеляза тя мъдро. — Както много добре знаеш, вместо да си пишеш курсовата работа, ти щеше да си ангажираш времето и силите с нашето присъствие или отсъствие. Щеше да похабиш цялата си енергия в опити да разбереш какво правим, не ели така?

Гласът й беше нисък и дрезгав, а някаква странна, възбудена светлина караше очите й да блестят повече от обикновено.

— Нарочно те оставихме да работиш без да се разсейваш — увери ме тя.

После ми обясни, че пазачът ми бил помогнал едва след като бил останал доволен от това, което съм била направила. Чрез сънуване, твърдеше тя, той открил вътрешния ред в бележките ми.

— Аз също видях вътрешния ред в бележките си — казах аз самодоволно. — И също го видях на сън.

— Разбира се, че си го видяла — съгласи се с готовност Флоринда. — Ние те придърпахме в състояние на сънуване, за да можеш да работиш върху курсовия си проект.

— Придърпали сте ме в състояние на сънуване ли? — повторих аз.

Имаше нещо потресаващо нормално в изявлението й. Но и нещо обезпокоително. Имах странното усещане, че най-после ми остава съвсем малко да разбера какво всъщност е будното сънуване, но някакси не можех съвсем да го схвана.

В опит да си изясня нещата, аз разказах на Флоринда всичко, което се беше случило от момента, когато видях пазача и кучето на двора.

Разказът ми не беше много свързан, тъй като сама не знаех кога съм била будна и кога съм сънувала. За мое най-голямо изумление, можах да си спомня точната структура на курсовата си работа, както я бях видяла, насложена върху първоначалния ми ръкопис.

— Бях прекалено съсредоточена, за да съм сънувала — изтъкнах аз.

— Именно това е будното сънуване — прекъсна ме Флоринда. — Затова го помниш така добре.

Каза го с тон на нетърпелив учител, който обяснява прост, но основен факт на изоставащ ученик.

— Вече ти казах, че будното сънуване няма нищо общо с това да заспиш и да сънуваш — рече тя.

— Записах си някои неща — изтъкнах аз, като че ли това би могло да омаловажи думите й.

Тя кимна и аз я попитах дали ще намеря видяното от мен в състояние на будно сънуване записано със собствения ми почерк в бележника ми.

— Ще го намериш — увери ме тя. — Но преди това ще трябва да хапнеш нещо.

Тя стана и като ми подаде ръка ми помогна да се изправя. После, за да ми придаде някакъв приличен външен вид, тя втъкна ризата в дънките ми и отупа сламките от пуловера ми. Отдалечи се на една ръка разстояние от мен и ме огледа критично. Недоволна от резултата, тя започна да се занимава с косата ми, обръщайки буйните кичури насам-натам.

— Изглеждаш доста страшна с тази коса, щръкнала на всички страни — рече тя.

— Свикнала съм да си вземам горещ душ като се събудя — отвърнах аз и я последвах по коридора.

Като видях, че се отправя към кухнята, аз й казах, че първо имам нужда да отида до тоалетната.

— Ще дойда с теб — рече тя.

При вида на недоволното ми лице, тя добави, че искала само да се увери, че няма да ми се завие свят и да падна в дупката.

Беше ми приятно всъщност да се опирам на ръката й, докато вървяхме към двора. Когато излязохме навън, едва не паднах; не толкова от слабост, колкото от шока, че беше почти надвечер.

— Какво има? — попита Флоринда. — Да не ти е лошо? Посочих небето. Слаба белезникава ивица беше единственият остатък от слънчевата светлина.

— Не е възможно да съм изгубила цял ден — промълвих аз.

Гласът ми заглъхна още преди да съм завършила изречението. Опитвах се да асимилирам идеята, че действително са минали цяла нощ и целият следващ ден, но умът ми отказваше да го приеме. Неспособността да отмервам времето по обичайния начин ме изваждаше от равновесие.

— Магьосниците прекъсват потока на времето — отвърна Флоринда на мислите ми. — Времето, както ние го измерваме, не съществува, когато човек сънува, както сънуват магьосниците. Магьосниците разтягат или свиват времето по желание. За тях времето не е въпрос на минути, часове или дни, а нещо съвсем различно.

— В състояние на будно сънуване нашите способности за възприятие са увеличени — продължи тя с търпелив, отмерен тон. — Когато се стигне до възприемане на времето обаче, става нещо съвсем различно. Възприемането на времето не се усилва, а се заличава напълно.

После допълни, че времето винаги е фактор на съзнанието; тоест, да съзнаваш времето е психологическо състояние, което ние автоматично трансформираме във физически измерения. Това е така вкоренено в нас, че дори когато не го съзнаваме, ние чуваме един часовник да тиктака вътре в нас, подсъзнателно отмервайки времето.

— При будното сънуване тази способност липсва — подчерта тя. — На нейно място идва една абсолютно нова, непозната структура, която някакси не се поддава на разбирането или интерпретацията, с която обикновено боравим при времето.

— При това положение единственото, което съзнателно ще знам за будното сънуване, е, че времето е било или разтегнато, или свито — казах аз, опитвайки се да схвана нейното обяснение.

— Ще разбереш много повече от това — увери ме енергично тя. — Когато усвоиш до съвършенство навлизането в състояние на повишено съзнание, както го нарича Мариано Аурелиано, ще съзнаваш каквото си пожелаеш, защото магьосниците не се занимават с измерване на времето. Те се занимават с неговото използване, с неговото разтягане или свиване по желание.

— Спомена преди малко, че вие всички сте ми помогнали да навляза в състояние на сънуване — казах аз. — Тогава някои от вас трябва да знаят колко дълго е продължило това състояние.

Флоринда обясни, че тя и съратниците й са в постоянно състояние на будно сънуване и че точно обединените им усилия са ме притеглили в будното сънуване, но че не са го измервали времево.

— Да не би да намекваш, че може да съм в състояние на будно сънуване и сега? — попитах аз, знаейки отговора преди тя да отговори. — Ако е така, какво съм направила, за да достигна това състояние? Какви стъпки съм предприела?

— Възможно най-простите — рече Флоринда. — Не позволи на себе си да бъдеш своята обичайна същност. Това е ключът, който отваря всички врати. Казвали сме ти много пъти и по много начини, че магьосничеството не е това, което си мислиш. Ако кажа, че да спреш себе си да бъдеш своята обичайна същност е най-сложната тайна на магьосничеството, ще прозвучи като пълна глупост, но не е. Това е ключът към силата и следователно най-трудното нещо, което върши един магьосник. При все това обаче, то не е нещо сложно или невъзможно за разбиране. То не плаши разума и поради тази причина никой дори не подозира неговата важност и съответно не го взема на сериозно.

— Като съдя по резултатите от твоето последно будно сънуване, мога да кажа, че си натрупала достатъчно енергия, спирайки себе си да бъдеш своята обичайна същност.

Тя ме потупа по рамото и се извърна.

— Ще се видим в кухнята — прошепна.

Вратата на кухнята беше открехната, но отвътре не се чуваше никакъв шум.

— Флоринда? — прошепнах аз.

Тих смях отвърна на моето повикване, но не можах да видя никого. Когато очите ми свикнаха с полумрака, аз видях Флоринда и Нелида, седнали около масата. Лицата им се открояваха неестествено ясно на фона на дрезгавината в стаята. Еднаквите им коси, еднаквите им очи, еднаквите им носове и усти сияеха, сякаш озарени от някаква вътрешна светлина. Беше невероятно странно и призрачно да видиш две толкова еднакви същества.

— Вие двете сте толкова хубави, та чак е страшно — казах аз и се приближих още малко до тях.

Двете жени се спогледаха, сякаш за да се уверят в думите ми, след което избухнаха в крайно обезпокоителен смях. Странни тръпки ме полазиха по гърба. Преди да успея да кажа нещо относно странния звук, те спряха. Нелида ми направи знак с глава да седна на празния стол до нея.

Поех дълбоко въздух. „Трябва да съм спокойна“, казвах си аз, докато сядах. Имаше някаква напрегнатост и отривистост у Нелида, които ме притесняваха. Тя ми сипа чиния гъста супа от супника, поставен в средата на масата.

— Искам да си изядеш всичко — рече тя, като побутна към мен маслото и кошничка с топли царевични питки.

Умирах от глад. Нахвърлих се върху храната, сякаш не съм яла с дни. Беше много вкусна. Изядох всичко от супника и изпих три чаши горещ шоколад с царевичните питки.

След като се заситих, аз се отпуснах на стола. Вратата към двора беше широко отворена и хладен ветрец пренареждаше сенките в стаята. Здрачът като че ли нямаше край. Небето все още беше нашарено с цветни резки: алено, тъмносиньо, виолетово и златно. А въздухът беше така прозрачен, че далечните хълмове изглеждаха по — близо. Сякаш движена от някаква вътрешна сила, нощта се изстреля изпод земята. Движещите се от вятъра сенки на плодните дървета, ритмични и изящни, поеха мрака и го отнесоха към небето.

В този момент Есперанса нахлу в стаята и постави върху масата запалена газена лампа. После ме изгледа с немигащи очи, като че ли й беше трудно да фокусира погледа си. Изглеждаше така, сякаш все още е в плен на някаква другосветска тайна, сякаш все още не беше съвсем тук. Постепенно очите й се затоплиха и тя се усмихна, сякаш знаеше, че вече се е върнала от дълъг път.

— Курсовата ми работа! — извиках аз, като видях листите и бележника си, които тя беше хванала под мишница.

Усмихвайки се широко, Есперанса ми подаде записките.

Аз припряно запрелиствах хартиите и се изсмях на глас, като видях множеството страници, изпълнени с точни и подробни напътствия — написани къде на испански, къде на английски — за това как да процедирам с курсовата си работа. Почеркът беше несъмнено мой.

— Всичко е тук — казах развълнувано аз. — Точно както го видях в съня си.

Мисълта, че пак така светкавично мога да напиша и дипломната си работа, без да си давам много зор, ме накара да забравя неотдавнашните си притеснения.

— Няма лесни начини за написване на добра курсова работа — рече Есперанса. — Дори и с помощта на магьос-ничеството. Трябва да знаеш, че без предварителното четене, воденето на записки, писането и преписването, никога нямаше да можеш да разпознаеш структурата и реда на курсовата си работа в своето сънуване.

Кимнах безмълвно. Беше изрекла всичко това с такава неоспорима авторитетност, че не знаех какво да кажа.

— Ами пазачът? — най-после успях да попитам аз. — Професор ли е бил на младини?

Нелида и Флоринда се обърнаха към Есперанса, като че ли трябваше тя да отговори.

— Не бих могла да знам — отвърна тя уклончиво. — Той не ти ли каза, че е магьосник, влюбен в идеите?

Замълча за миг, после меко добави:

— Когато не се грижи за нашия магически свят, както подобава на един пазач, той чете.

— Освен, че чете книги — поясни Нелида, — той чете още и огромен брой научни списания. Говори няколко езика, така че разполага с най-съвременна информация за всичко. Делия и Клара са неговите помощнички. Той ги научи да говорят английски и немски.

— Библиотеката в къщата ви негова ли е? — попитах аз.

— Тя е на всички нас — рече Нелида. — Сигурна съм обаче, че освен Висенте, той е единственият, който е прочел всяка книга по лавиците.

Като забеляза израза на недоверие по лицето ми, тя ме посъветва да не се оставям да бъда заблудена от външния вид на хората в света на магьосниците.

— За да достигнат някаква степен на познание, магьосниците работят дваж по-усърдно от обикновените хора — увери ме тя. — Магьосниците трябва да разбират както обикновения свят, така и магическия. За да постигнат това, те трябва да притежават качества и умения от най-високо ниво — както духовни, така и физически.

Тя ме изгледа с присвити, критични очи, след което тихо се изкиска.

— В продължение на три дни ти работи върху курсовия си проект — обясни тя. — Работи много усилено, нали?

Тя изчака да се съглася, след което добави, че в състояние на будно сънуване аз съм работила върху курсовия си проект дори още по-усилено, отколкото в будно състояние.

— Съвсем не — побързах да й възразя аз. — Всичко стана много бързо и лесно.

Обясних, че просто видях нов вариант на курсовата си работа, насложен върху моя ръкопис, след което преписах това, което видях.

— За да извършиш това, ти е била необходима всичката ти налична сила — заяви Нелида. — Докато си в състояние на будно сънуване, ти си насочила цялата си енергия към една единствена цел. Всичкото ти внимание и усилия са били съсредоточени в това да си завършиш писмената работа. В онзи момент нищо друго не е имало значение за теб. Не си имала никакви други мисли, които да пречат на начинанието ти.

— Когато преглеждаше работата ми, пазачът в състояние на будно сънуване ли е бил? — попитах аз. — Това, което видях аз, същото ли е, което е видял и той?

Нелида се изправи и бавно отиде до вратата. Остана там дълго, взирайки се в мрака, след което се върна на масата. Прошепна нещо на Есперанса, което не можах да чуя, после отново седна.

Есперанса се изсмя тихо, след което каза, че видяното от пазача е различно от това, което аз съм видяла и написала.

— Но не може и да бъде другояче, защото неговите познания са много по-обширни от твоите — рече тя.

Есперанса ме погледна със своите живи, тъмни очи, които някакси караха останалата част от лицето й да изглежда безжизнена.

— Водена от неговите напътствия и съобразно собствените ти способности, ти си видяла как трябва да изглежда курсовата ти работа. Това и си написала.

— В състояние на будно сънуване ние имаме достъп до скрити ресурси, които никога не използваме в нормално състояние — рече Нелида и продължи с обяснението, че в мига, в който съм видяла своята курсова работа, аз съм си спомнила напътствията, дадени ми от пазача.

Като забеляза скептичния израз на лицето ми, тя ми припомни какво беше казал пазачът за моите писания: „Твърде много бележки под линия, цитати и недоразвити идеи“. Очите й излъчваха съчувствие и радост, когато каза, че тъй като съм сънувала и не съм толкова глупава, колкото се правя, аз веднага съм видяла всички връзки и взаимосвързани елементи, които не съм била забелязала дотогава в материала си. Нелида се наведе към мен с палава полуусмивка на устните, в очакване на моята реакция.

— Време е да научиш какво те накара да видиш новия вариант на първоначалния си труд — рече Есперанса, като се изправи на стола и ми намигна, сякаш за да подчертае, че се кани да разкрие основна тайна. — В състояние на будно сънуване ние имаме достъп до прякото познание.

Видях разочарованието в очите й, докато ме изгледа за един дълъг, дълъг миг.

— Не бъди толкова задръстена! — намеси се припряно Нелида. — От будното сънуване досега би трябвало да разбереш, че имаш, както и всички жени, уникалната способност да приемаш познанието пряко.

Есперанса ми даде знак с ръка да мълча и рече:

— Знаеш ли, че една от основните разлики между мъжете и жените е начинът, по който подхождат към познанието.

Нямах ни най-малка представа какво имаше предвид. Бавно и целенасочено, тя откъсна един лист от бележника ми и нарисува две човешки фигури. На едната глава сложи конус и каза, че това е мъж. На другата глава нарисува същия конус, само че обърнат обратно, и каза, че това е жена.

— Мъжете трупат познанието стъпка по стъпка — обясни тя, като посочи с молива фигурата с конус на главата. — Те го достигат, те се катерят към познанието. Магьосниците казват, че мъжете „конусират“ към духа; стремят се като конус към познанието. Този конусовиден процес поставя граници на мъжете докъде могат да стигнат.

Тя повтори очертанията на конуса върху главата на първата фигура.

— Както виждаш — рече тя, — мъжете могат да достигнат само до определена височина. Техният път към познанието свършва в една малка точица — върха на конуса.

Тя остро ме изгледа.

— Сега внимавай — рече тя и посочи с молива си втората фигура, тази с обърнатия конус на главата. — Както виждаш, конусът е обърнат надолу, като фуния. Жените са способни да се отварят директно към извора, или по-точно — изворът ги достига директно чрез широката основа на конуса. Магьосниците казват, че връзката на жените с познанието е обширна. Докато връзката на мъжете е доста ограничена.

— Мъжете са близо до конкретното — продължи тя — и се стремят към абстрактното. Жените са близо до абстрактното и въпреки това се опитват да задоволяват прищевките си с конкретното.

— А защо тогава жените, след като са толкова отворени към познанието или абстрактното, са считани за по-нисшестоящи? — прекъснах я аз.

Есперанса ме погледна с възторжено удивление. Тя бързо стана, протегна се като котка, докато всичките й стави изпукаха, и отново седна.

— Това, че жените са считани за по-нисшестоящи или, в най-добрия случай, че женските черти се разглеждат като допълващи мъжките, е свързано с начина, по който мъжете и жените подхождат към познанието — обясни тя. — Най-общо казано, жените се интересуват повече от това да имат власт над самите себе си, отколкото над другите; власт, която е повече от ясно, че мъжете искат. — Дори сред магьосниците — намеси се Нелида и трите жени се разсмяха.

Есперанса продължи, като обясни, че тя смятала, че първоначално жените не са изпитвали потребност да експлоатират своята способност да се свързват обширно и пряко с духа. Не виждали никаква необходимост да говорят или да умуват над тази естествена тяхна способност, защото за тях било достатъчно да я пускат в действие и да знаят, че я имат.

— Неспособността на мъжете да се свързват пряко с духа е това, което ги е подтикнало да говорят за процеса на достигане на познанието — подчерта тя. — И досега не са спрели да говорят за това. Именно тази настоятелност да опознаят процеса на своя стремеж към духа, тази настоятелност да го анализират е това, което им е дало увереността, че да разсъждаваш е типично мъжко качество.

Есперанса обясни, че концептуализирането на разума е дело изцяло на мъжете, което им е позволило да омаловажат дарбите и постиженията на жените. А още по-лошо, то им позволило да изключат женските черти от формулировката на идеалите на разума.

— И, разбира се, до този момент вече, жените вярват в това, което им е определено — подчерта тя. — Жените са научени да вярват, че само мъжете могат да разсъждават трезво и свързано. Все още мъжете носят със себе си товар от незаслужени привилегии, който автоматично ги прави по-висши, независимо от тяхната подготовка или способности.

— Как са изгубили жените своята пряка връзка с познанието? — попитах аз.

— Не са я изгубили — поправи ме Есперанса. — Жените все още имат пряка връзка с духа. Само са забравили как да я използват, или по-точно — са копирали мъжкото състояние, при което тя въобще липсва. В продължение на хилядолетия мъжете са полагали неимоверни усилия жените да я забравят. Вземи Светата Инквизиция например.

Това е било едно систематично прочистване с цел да се изкорени убеждението, че жените имат пряка връзка с духа. Всяка организирана религия не е нищо друго освен една успешна машинация да се поставят жените на по-ниско стъпало. Религиите се позовават на божествен закон, според който жените са по-нисшестоящи.

Гледах я изумена и се чудех как е възможно да е толкова ерудирана.

— От присъщата на мъжете необходимост да властват над останалите и от липсата на интерес у жените да изразят или формулират това, което знаят и начина, по който са го узнали, се е получил най-престъпният съюз — продължи Есперанса. — Благодарение на него от самото си раждане жените биват принуждавани да вярват, че реализацията в живота се изразява в това да имат дом, семейство, деца и да се самоотрекат. Жените биват изключвани от доминиращите форми на абстрактната мисъл и биват обучавани в подчинение. Те така добре са тренирани да вярват, че мъжете трябва да мислят вместо тях, че накрая са се отказали да мислят.

— Жените са напълно способни да мислят — прекъснах я аз.

— Жените са способни да формулират това, което са научили — поправи ме Есперанса. — А то е определено от мъжете. Мъжете определят самата същност на познанието, а от нея са изключили това, което има връзка с женското начало. Или пък, ако е включено, то винаги е в негативна светлина. И жените са приели това.

— Изостанала си десетилетия от съвременността — намесих се аз. — Днес жените могат да вършат всичко, което пожелаят. Те имат достъп до всички центрове на познание и до почти всички професии, упражнявани от мъже.

— Но това е безсмислено, докато нямат опорна система, опорна база — отвърна Есперанса. — Каква полза от това, че имат достъп като мъжете, когато все още са считани за по-нисши същества, които трябва да възприемат мъжко отношение и поведение, за да успеят? Истински успелите са тези, които са се обърнали точно на 180 градуса. Но те също гледат с презрение на жените.

— Според мъжете — продължи тя — утробата ограничава жената както физически, така и умствено. Поради тази причина, макар да имат достъп до познанието, на жените не им е позволено да помагат при определяне на това познание.

— Вземи философията, например — предложи Есперанса. — Чистите мислители. Някои от тях са категорично против жените. Други са по-тактични и признават, че би било възможно жените да са толкова способни, колкото и мъжете, ако не е факта, че жените не се интересуват от интелектуални търсения. А ако го правят, не би трябвало. Защото на жената повече й прилича да е вярна на природата си, а именно: подвластна компаньонка на мъжа, която да се грижи за него и децата му.

Есперанса изказа всичко това с неоспорима убедителност. След няколко мига обаче ме обзеха съмнения.

— Ако познанието не е нищо друго, освен една мъжка конструкция, тогава защо толкова настоявате да ходя на училище? — попитах аз.

— Защото си магьосница и като такава трябва да знаеш какво попада върху теб и как попада то върху теб — отвърна тя. — Преди да отречеш или отхвърлиш нещо, трябва да разбереш защо го отхвърляш.

— Разбираш ли, проблемът е, че в наши дни познанието се черпи единствено от разумното обяснение на нещата — продължи тя. — Но жените имат друга писта, друг път за достигане до познанието, който никога, ама никога не е бил взиман под внимание. Този път може да допринесе към познанието, но това ще е един принос, който няма да има нищо общо с разумното обяснение на нещата.

— А с какво ще се занимава тогава? — попитах аз.

— Това ти ще го решиш, след като овладееш напълно инструментите на разума и разбирането — отвърна тя.

Бях много объркана.

— Предложението на магьосниците — продължи тя — е, че мъжете не могат да имат изключителното право да разсъждават. Сега изглежда, че го имат, защото там, където прилагат разсъжденията, преобладава мъжкото начало. Нека да приложим разсъжденията някъде, където преобладава женското начало. А това място е, естествено, обърнатия конус, който ти описах. Връзката на жените със самия дух.

Тя леко килна глава на една страна, обмисляйки какво да каже.

— Тази връзка трябва да се разглежда чрез един друг аспект на разсъждаването. Аспект, който никога досега не е използван, а именно — женската страна на разсъждаването — рече тя.

— Какво представлява женската страна на разсъждаването, Есперанса? — попитах аз.

— Много неща. Едно от тях определено е сънуването — отвърна тя и ме изгледа въпросително, но аз нямах какво да кажа.

Гърленият й смях ме свари неподготвена.

— Знам какво очакваш от магьосниците — рече тя. — Искаш да има ритуали, заклинания. Странни, загадъчни култове. Искаш да пееш. Искаш да се слееш с природата. Искаш да общуваш с водни духове. Искаш езичество. Някакъв романтичен изглед на това, което вършат магьосниците. Съвсем по немски маниер.

— За да скочиш в непознатото — продължи тя, — ти трябват кураж и ум. Само с тях ще можеш да обясниш на себе си и на останалите съкровищата, които евентуално ще откриеш.

Тя се наведе към мен, като че ли искаше да ми повери нещо. Почеса се по главата и кихна пет последователни пъти, както беше направил и пазачът.

— Трябва да действаш чрез своята магическа страна — рече тя.

— А коя е тя?

— Утробата.

Тя изрече думата така равнодушно и спокойно, сякаш не я интересуваше как ще реагирам, че за малко да пропусна да я чуя. После, изведнъж осъзнавайки нелепостта на изказването й, аз се изправих на стола и погледнах другите.

— Утробата! — повтори Есперанса. — Утробата е най-съвършения женски орган. Именно утробата дава на жените тази допълнителна изостреност, тази допълнителна сила да насочват своята енергия.

Тя обясни, че мъжете, в стремежа си към превъзходство, са успели да сведат тайнствената сила на жената — нейната утроба — до строго биологичен орган, чиято единствена функция е да възпроизвежда, да носи мъжкото семе.

Като че ли по даден знак Нелида стана, обиколи масата и застана до мен.

— Знаеш ли историята на Благовещението? — прошепна тя в ухото ми.

Подсмихвайки се, аз се обърнах с лице към нея и казах:

— Не, не я знам.

Със същия поверителен шепот тя започна да ми разказва, че в Юдео-Християнската традиция само мъжете чували гласа Божи. Жените нямали тази привилегия, с изключение на Дева Мария.

Нелида каза, че било естествено ангелче да шепти нещо на Мария. Не било естествено обаче, че единственото, което ангелът имал да й казва, било, че тя ще носи синът Божи. Утробата не получила знание, а обещание за Божието семе. Мъжки Бог, който на свой ред дал началото на друг мъжки бог.

Исках да мисля, да размишлявам върху всичко, което бях чула, но умът ми представляваше един объркан вихър.

— Ами мъжете магьосници? — попитах аз. — Те нямат утроба, но въпреки това са ясно свързани с духа.

Есперанса ме погледна с нескрито задоволство, после хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше някой да не я чуе и прошепна:

— Магьосниците са способни да се свързват с намерението, с духа, защото са се отказали от онова, което недвусмислено определя тяхната мъжественост. И те вече не са мъже.