Флоринда Донер
Живот в сънуването (2)

2

БЕШЕ КЪМ 8 ЧАСА СУТРИНТА, когато пристигнахме в дома на лечителката, в покрайнините на Сиудат Обрегон. Той представляваше масивна стара къща с варосани стени и керемиден покрив, посивял от времето. Прозорците бяха от ковано желязо, а входът с формата на арка.

Тежката врата към улицата беше широко отворена. С увереността на човек, познаващ мястото, Делия Флорес ме преведе през тъмния вестибюл и по дълъг коридор към задната част на къщата, до някаква стая, оскъдно обзаведена с тясно легло, маса и няколко стола. Най-странното в стаята беше, че имаше врата на всяка от четирите стени; всичките бяха затворени.

— Изчакай тук — нареди ми Делия, като посочи тясното легло. — Подремни малко, докато доведа лечителката. Може да се позабавя — добави тя, затваряйки вратата след себе си.

Изчаках стъпките й да заглъхнат по коридора преди да разгледам по-обстойно най-странно изглеждащата лечителска стая, която някога бях виждала. Варосаните стени бяха голи; светлокафявите кахлени плочки на пода лъщяха като огледало. Нямаше олтар, нямаше образи или статуетки на светци, нито на Девата или пък на Исус, за които бях свикнала да приемам, че са нещо обичайно в стаите на лечителите.

Надникнах и през четирите врати. Зад две от тях започваха дълги коридори, а другите две водеха към двор, заобиколен от висока ограда.

Докато пристъпях на пръсти по тъмния коридор към една друга стая, чух тихо, заплашително ръмжене зад себе си. Бавно се извърнах. На по-малко от метър зад мен стоеше огромно черно куче със свиреп вид. То не ме нападна, а остана на място, като продължаваше да ръмжи и да се зъби. Без да гледам животното право в очите, но и без да го изпускам от поглед, аз се върнах обратно в лечителската стая.

Кучето ме съпроводи чак до вратата. Аз внимателно я затворих, точно под носа му, и се облегнах на стената, докато сърцето ми си възвърне нормалния ритъм. После легнах на леглото и след няколко мига — без ни най-малкото намерение да го правя — дълбоко съм заспала.

Събудих се от леко докосване по рамото. Отворих очи и видях, надвесено над мен, набръчканото, розово лице на някаква старица.

— Ти сънуваш — рече тя. — И аз съм част от твоя сън. Машинално кимнах в съгласие, но не бях убедена, че сънувам.

Жената беше извънредно дребна. Не че беше джудже, а по — скоро имаше размерите на дете, с мършави ръце и тесни, крехки на вид рамене.

— Ти ли си лечителката? — попитах аз.

— Аз съм Есперанса — рече тя. — Аз съм тази, която носи сънищата.

Гласът й беше плавен и необичайно нисък. Имаше в него някакъв особен, екзотичен нюанс, като че ли испанският — който тя говореше гладко — бе език, непривичен за мускулите на горната й устна. Постепенно звукът от гласа й се усили, докато се превърна в безплътна сила, изпълваща стаята. Напомняше ми течаща вода в дълбините на пещера.

— Тя не е жена — измърморих си аз. — Тя е звукът на мрака.

— Сега ще премахна причините за твоите кошмари — рече тя, като заби властно поглед в мен, докато пръстите й леко обхванаха врата ми. — Ще ги извадя една по една — обеща тя.

Ръцете й се движеха по гръдния ми кош като мека вълна. После се усмихна и ме подкани с жест да разгледам отворените й длани.

— Виждаш ли? — рече тя. — Излязоха толкова лесно.

Тя ме гледаше така щастлива и доволна, че не можах да събера кураж да й кажа, че не виждам нищо в ръцете й.

Убедена, че лечебният сеанс е приключил, аз й благодарих и се изправих в леглото. Тя укорително поклати глава и внимателно ме бутна назад да легна отново.

— Ти спиш — напомни ми тя. — Аз съм тази, която носи сънищата, забрави ли?

С най-голямо удоволствие бих настояла, че съм напълно будна, но успях само да се ухиля глупаво, докато сънят ме потапяше в приятен унес.

Смях и шепот се тълпяха около мен като сенки. Исках да се събудя. Струваше ми неимоверно усилие да си отворя очите, да се изправя в леглото и да огледам хората, събрани около масата. Особеният полумрак в стаята не ми позволяваше да ги видя ясно. Делия беше сред тях. Тъкмо щях да я извикам по име, когато настоятелен, дращещ звук зад мен ме накара да се обърна. Някакъв мъж, нестабилно клекнал върху високо столче, шумно белеше фъстъци. На пръв поглед изглеждаше млад човек, но аз някакси знаех, че е стар. Беше слаб, с гладко, голобрадо лице. Усмивката му беше смесица от лукавост и невинност.

— Искаш ли? — попита той.

Преди да успея дори да кимна, устата ми се отвори. Неспособна да направя нищо друго, аз го гледах втренчено, докато той прехвърли тежестта си на едната ръка и без никакви усилия повдигна нагоре дребното си, жилаво тяло. От това положение той ми хвърли един фъстък, който падна точно в зяпналата ми уста.

Задавих се от фъстъка. Силен удар между лопатките моментално ми върна дишането.

Благодарна, аз се извърнах да видя кой от хората, вече всички застанали около мен, беше реагирал толкова бързо.

— Аз съм Мариано Аурелиано — рече човекът, който ме беше ударил по гърба.

Ръкувахме се. Мекият му тон и очарователната официалност на жеста посмекчиха малко свирепото изражение в очите му и суровостта на орловите му черти. Извитите му нагоре, тъмни вежди му придаваха вид на хищна птица. Зрялото му, загоряло лице подсказваше напреднала възраст, но мускулестото му тяло излъчваше младежка жизненост.

С Делия, жените в групата бяха шест. Те всички се ръкуваха с мен със същата елегантна официалност. Не ми казваха имената си, а само че се радват да се запознаем, физически те не си приличаха. Имаше обаче нещо поразително общо помежду им, една противоречива смесица от младост и старост, от сила и крехкост, която беше безкрайно объркваща за мен, свикналата с грубите черти и праволинейността на моето доминирано от мъже, патриархално немско семейство.

Също като при Мариано Аурелиано и акробата на столчето, не можех да определя възрастта на жените. Биха могли да са както на четирийсет, така и на шейсет години.

Обзе ме мимолетно безпокойство, докато жените ме гледаха втренчено. Имах ясното усещане, че виждат вътре в мен и размишляват върху това, което са видели. Доволните усмивки по замислените им лица също не ме успокояваха особено. В желанието си да наруша някак тази неловка тишина, аз се извърнах от тях и се обърнах с лице към човека на столчето. Попитах го дали е акробат.

— Аз съм г-н Флорес — рече той, след което се превъртя назад и се приземи на пода с кръстосани крака.

— Аз не съм акробат — обяви той. — Аз съм вълшебник.

Дяволита усмивка се плъзна по лицето му, когато бръкна в джоба си и извади оттам моя шал — същия, който бях вързала около врата на магарето.

— Знам кой си. Ти си съпругът й! — възкликнах аз, като обвинително посочих Делия. — Вие двамата ми погодихте наистина хубав номер.

Господин Флорес не каза нито дума. Просто ме гледаше и учтиво мълчеше.

— Аз не съм ничий съпруг — рече накрая той и с премятане на цигански колелета излезе от стаята през една от вратите, които водеха към двора.

Импулсивно, аз скочих от леглото и го последвах. Заслепена от ярката слънчева светлина навън, аз постоях няколко секунди, замаяна от блясъка, след което прекосих двора и се спуснах по черен път до наскоро изорано поле, преградено от високи евкалиптови дървета. Беше горещо. Браздите искряха под палещите лъчи на слънцето като огромни, проточили се змии.

— Господин Флорес! — извиках аз.

Не последва отговор. Уверена, че се крие зад някое дърво, аз прекосих бегом полето.

— Внимавай да не си нараниш босите крака — предупреди ме един глас, идващ някъде отгоре.

Стъписана, аз вдигнах поглед и съзрях обърнатото наопаки лице на господин Флорес. Той висеше от един клон с главата надолу и леко се люлееше на краката си.

— Опасно е, а и крайно глупаво да тичаш насам — натам без обувки — смъмри ме той строго, люлеейки се напред — назад като майстор на трапеца. — Това място гъмжи от змии. По-добре се качи горе при мен. Тук е хладно и безопасно.

Макар да знаех, че клоните са твърде високо, за да ги достигна, аз все пак протегнах нагоре ръце с детска наивност. Преди да осъзная какво възнамерява да прави, господин Флорес ме сграбчи за китките и ме изтегли на дървото с такава лекота, сякаш бях парцалена кукла.

Смаяна, аз се настаних до него и се загледах в шумолящите листа; те проблясваха на слънчевата светлина като късчета злато.

— Чуваш ли какво ти казва вятърът? — попита ме господин Флорес след дълго мълчание.

Той си въртеше главата насам — натам, за да мога по достойнство да оценя поразителния начин, по който си мърдаше ушите.

— Замурито! — възкликнах тихо аз, докато спомените нахлуваха в съзнанието ми.

Замурито, т.е. мишеловче, беше прякорът на един приятел от детството ми във Венецуела. Господин Флорес имаше същите фини, птичи черти, смолисто черна коса и очи с цвят на горчица. А най-странното беше, че и той, също като Замурито, можеше да си мърда ушите едно по едно или пък двете заедно.

Разказах на господин Флорес за моя приятел, когото познавах още от детската градина. Във втори клас седяхме на един чин. През обедната почивка, вместо да си ядем обяда в училищния двор, ние се измъквахме навън и се качвахме на върха на близкия хълм, за да обядваме в сянката на едно мангово дърво, което за нас беше най-голямото дърво в света. Най-ниските му клони докосваха земята, а най-високите се губеха в небесата. Като узрееха плодовете, се тъпчехме с манго.

Върхът на хълма бе любимото ни място до деня, в който видяхме училищния пазач да виси обесен на един висок клон. Не смеехме да мръднем или да извикаме; никой от нас не искаше да се покаже страхливец пред другия. Него ден не се качихме на дървото, а се опитахме да си изядем обяда на земята, буквално под краката на мъртвеца, като чакахме да видим кой ще се предаде пръв. Аз бях тази, която не издържа.

— Някога мислила ли си за смъртта? — ме бе попитал Замурито шепнешком.

Погледнах обесения човек. В същия момент вятърът прошумоля през листата с непозната настоятелност. В шумоленето ясно чух как мъртвецът ми казва, че смъртта отпуска и утешава. Беше толкова неестествено и страшно, че аз станах и побягнах с писък, без да ме интересува какво ще си помисли за мен Замурито.

— Вятърът е накарал онези клони и листа да ти говорят — каза господин Флорес, когато свърших разказа си.

Гласът му беше мек и тих. Златистите му очи трескаво пробляснаха, като продължи с обяснението, че в момента на смъртта му, в един мигновен порив, всички спомени, чувства и усещания на стария пазач са се освободили и са били поети от манговото дърво.

— Вятърът е накарал онези клони и листа да ти говорят — повтори господин Флорес. — Защото вятърът е твой по право.

С премрежен поглед той се загледа през листата към ширналото се под слънцето поле.

— Тъй като си жена, ти можеш да разполагаш с вятъра — продължи той. — Жените не го знаят, но те могат да разговарят с вятъра, когато поискат.

Поклатих глава в недоумение.

— Не разбирам за какво говориш — казах аз, като тонът ми издаваше надигащото се у мен безпокойство. — Всичко това е като някакъв сън. И ако не продължаваше безкрайно, бих се заклела, че е един от моите кошмари.

Той дълго време не отвърна нищо и това ме подразни. Усещах, че лицето ми се изчервява от яд. „Какво търся аз тук, седнала на някакво дърво с един луд старец?“ — помислих си аз. В същото време обаче се опасявах, че може да съм го обидила. Реших да се извиня за грубостта си.

— Разбирам, че думите ми нямат кой знае какъв смисъл за теб — призна той. — Но това е защото има твърде много кора по теб. Тя ти пречи да чуеш това, което има да ти казва вятърът.

— Твърде много кора ли? — попитах аз с недоумение и известни подозрения. — Да не искаш да кажеш, че съм мръсна?

— И това също — отвърна той и аз се изчервих.

Той се усмихна и повтори, че съм обвита в твърде дебела кора, която не може да се измие с вода и сапун, независимо колко пъти се къпя.

— Ти си изпълнена с преценки — обясни той. — Те ти пречат да разбереш какво ти казвам и това, че вятърът е на твое разположение да се разпореждаш с него.

Той присви очи и ме изгледа критично.

— Е? — рече нетърпеливо и преди да разбера какво става той ме беше хванал за ръцете и с едно бързо, плавно движение ме залюля и ме пусна леко на земята.

Стори ми се, че видях как крайниците му се разтегнаха като ластик. Това беше мимолетно видение, което аз веднага си обясних като зрителна измама, дължаща се на горещината. Не се задълбочих повече, защото в същия момент вниманието ми беше привлечено от Делия Флорес и приятелите й, които разстилаха широка ленена покривка под съседното дърво.

— Кога дойдохте тук? — обърнах се аз към Делия, изумена от факта, че не съм видяла или пък чула групата да пристига.

— Устройваме си пикник в твоя чест — рече тя.

— Защото днес ти се присъедини към нас — добави една от жените.

— Как съм се присъединила към вас? — попитах аз притеснено.

Не бях успяла да видя коя беше говорила. Поглеждах ги една след друга в очакване някоя от тях да ми обясни изказването.

Безразлични към растящото ми безпокойство, жените се заеха отново с покривката, като гледаха да е навсякъде гладко изпъната. Колкото по-дълго ги наблюдавах, толкова по-съсредоточена ставах. Всичко това беше толкова странно за мен. Лесно можех да си обясня защо бях приела предложението на Делия да ме заведе при лечителка, но последвалите мои действия ми бяха напълно непонятни. Сякаш някой друг управляваше мозъка ми и ме караше да стоя там, да реагирам и да казвам неща, които не съм искала да кажа. Сега пък и се готвеха да празнуват в моя чест. Това най-малкото беше смущаващо. Колкото и да се напрягах, не можех да си обясня какво правя там.

— С нищо не съм заслужила тези почести — смутолевих аз, когато немското ми възпитание взе връх у мен. — Хората не вършат разни неща за другите просто така.

Едва след като чух гръмкия смях на Мариано Аурелиано, осъзнах, че те всички се бяха втренчили в мен.

— Не е необходимо да се напрягаш толкова, за да си обясниш какво става с теб днес — рече той, като ме потупа леко по рамото. — Правим си пикник, защото обичаме да вършим нещата импулсивно, на момента. И тъй като ти беше излекувана днес от Есперанса, приятелите ми нарекоха пикника в твоя чест.

Той говореше небрежно, почти безразлично, като че ли ставаше въпрос за нещо незначително. Но очите му казваха друго; те бяха твърди и сериозни, като че ли беше от жизнено важно значение да го слушам внимателно.

— За приятелите ми е удоволствие да нарекат пикника в твоя чест — продължи той. — Приеми го, също както те го правят, простичко и без много мислене.

Погледът му омекна, като се извърна към жените, след което се обърна към мен и добави:

— Пикникът съвсем не е в твоя чест, повярвай ми. И все пак — той се замисли за миг — е в твоя чест. Това е едно противоречие, за което ще ти трябва доста време, за да го разбереш.

— Не съм молила никого да върши каквото и да било за мен — казах аз навъсено.

Бях станала извънредно мрачна, каквато ставах винаги, когато се чувствах застрашена.

— Делия ме доведе тук и аз съм й благодарна — продължих аз, след което се почувствах длъжна да добавя: — И бих искала да си платя за всички направени ми услуги.

Бях сигурна, че съм ги обидила; знаех, че сега вече всеки момент ще ме помолят да си вървя. Освен че щеше да ми накърни малко самолюбието, това нямаше да ме притесни особено. Бях изплашена, а и ми беше дошло до гуша от тях.

За моя най-голяма изненада и раздразнение, те не ме взеха на сериозно. Присмяха ми се.

Колкото повече се ядосвах, толкова по-весело им ставаше на тях. Искрящите им, смеещи се очи не се откъсваха от мен, като че ли бях някакъв непознат биологически вид.

Гневът ми ме накара да забравя страха си. Нахвърлих се върху тях, като ги обвиних, че ме вземат за глупачка. Обвиних Делия и мъжа й — не знам защо, продължавах да ги смятам за двойка, — че си бяха направили отвратителна шега с мен.

— Затова ли ме доведе тук — обърнах се аз към Делия, — за да можете ти и твоите приятели да се забавлявате с мен като с шут?

Колкото повече се пенех, те толкова повече се смееха. И когато бях на ръба да се разплача от самосъжаление, гняв и чувство на безсилие, Мариано Аурелиано се приближи и застана до мен. Заговори ми като на дете. Исках да му кажа, че мога сама да се грижа за себе си, че не ми е необходимо неговото съчувствие и че си отивам вкъщи, когато нещо в тона му, в очите му, ме успокои така напълно, че бях сигурна, че ме е хипнотизирал. И все пак знаех, че не е.

Най-обезпокоителното и непознато усещане за мен беше внезапността и пълнотата на промяната, настъпила у мен.

Това, което обикновено отнемаше дни, сега стана за миг. А аз бях свикнала при всяка обида или унижение — били те истински или въображаеми — да се отдавам на мрачни мисли върху случилото се и да се наслаждавам на тъгата си, като най-систематично и усърдно предъвквам всяка подробност, докато не й намеря задоволително за мен обяснение.

Като погледнах Мариано Аурелиано, неотдавнашното ми избухване ми се стори направо смешно. Дори не си спомнях какво ме беше вбесило толкова, че да ме докара до сълзи.

Делия ме дръпна за ръката и ме помоли да помогна на останалите жени да разопаковат порцелановите чинии, кристалните чаши и гравираните сребърни прибори от многобройните кошници, които бяха донесли. Жените не разговаряха с мен или помежду си. Само леки въздишки на задоволство се откъсваха от устните им, докато Мариано Аурелиано отхлупваше различните блюда; имаше царевични питки с месо и подправки, пироги, пикантна яхния и тортили. Но не от пшенично брашно — каквито често се срещаха в Северно Мексико и които аз не обичах много, — а от царевично брашно.

Делия ми подаде една чиния, в която имаше по малко от всичко. Ядох така лакомо, че свърших преди всички останали.

— Това е най-вкусната храна, която някога съм яла — казах аз, като се надявах да ми предложат допълнително.

Но никой не го направи. За да скрия разочарованието си, аз изказах своето възхищение от красотата на старинната дантела, украсяваща покривката, върху която седяхме.

— Аз съм я плела — рече жената от ляво на Мариано Аурелиано.

Тя беше стара на вид, с разчорлена сива коса, която скриваше лицето й. Въпреки горещината, тя беше облечена с дълга пола, блуза и пуловер.

— Истинска белгийска дантела — обясни ми тя с приятен, замечтан глас.

Дългите й, изящни ръце, по които проблясваха пръстени със скъпоценни камъни, нежно галеха широката украсителна ивица. С най-големи подробности тя ми разказа как е изработила тантелата, като ми показа дори видовете бримки и конци, които е използвала. От време на време успявах да зърна за миг лицето й през всичката тази коса, но въпреки това не можех да кажа как изглежда.

— Това е истинска белгийска дантела — повтори жената. — Тя е част от чеиза ми.

После взе една от кристалните чаши, отпи глътка вода и добави:

— Тези чаши също са част от чеиза ми; бакара са.

Не се и съмнявах. Разкошните чаши, всяка от които беше различна, бяха от най-фин порцелан. Тъкмо се чудех дали ще успея незабелязано да погледна дъното на моята, когато жената от дясно на Мариано Аурелиано ме насърчи да го направя.

— Не се стеснявай. Погледни отдолу — подкани ме тя. — Тук си сред приятели.

И като ми се усмихна окуражително, вдигна своята.

— От Лимож е — обяви тя, след което погледна моята и отбеляза, че е от Розентал.

Тази жена имаше детски, деликатни черти. Беше дребна, с кръгли очи и дълги мигли. Косата й бе черна, с изключение на темето, където беше почнала да побелява. Беше сресана назад и прибрана в малък, стегнат кок. Имаше в нея някаква сила, някаква острота, от която тръпки ме побиха, когато започна да ме обсипва с директни, лични въпроси.

Нямах нищо против разпита й. Бях свикнала баща ми и братята ми да ме бомбардират с въпроси всеки път, когато излизах на среща или въобще се захванех с нещо свое. Мразех тази ситуация, но това бяха нормалните взаимоотношения вкъщи. Поради тази причина аз така и не се научих да разговарям. Разговорът за мен се състоеше в това да парирам словесни атаки и да се защитавам на всяка цена.

Изненадах се, че разпитът, на който тази жена ме подлагаше, не предизвика у мен желание веднага да започна да се защитавам.

— Омъжена ли си? — попита тя.

— Не — казах тихо, но твърдо аз, като се надявах да смени темата.

— Имаш ли мъж? — настоя тя.

— Не, нямам — отвърнах троснато аз, усещайки как се събужда старият ми навик да се защитавам.

— Има ли тип мъж, който харесваш? — продължи тя. — Има ли някакви личностни черти, които предпочиташ у един мъж?

За миг си помислих дали не ме взема на подбив, но тя изглеждаше истински заинтересувана, а също и компанията й. Техните любопитни, гледащи ме в очакване, лица ме накараха да се отпусна. Като забравих войнствената си натура и факта, че тези жени бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат сигурно баби, аз им заговорих, като че ли ми бяха приятелки на моята възраст и обсъждахме мъжете.

— Трябва да е висок и красив — започнах аз. — Трябва да има чувство за хумор. Трябва да е чувствителен без да е сантиментален. Трябва да е интелигентен без да е интелектуалец.

Сниших гласа си и с поверителен тон добавих:

— Баща ми често казваше, че интелектуалците са мекушави до мозъка на костите и всичките са предатели. Мисля, че съм съгласна с него.

— Това ли е всичко, което искаш у един мъж? — позаинтерисува се жената.

— Не — побързах да кажа аз. — Преди всичко, мъжът на мечтите ми трябва да бъде атлетичен.

— Като баща ти — вметна една от жените.

— Естествено — казах отбранително аз. — Баща ми беше отличен атлет, забележителен скиор и плувец.

— Добре ли се разбираш с него? — попита тя.

— Чудесно! — отвърнах аз въодушевено. — Аз го обожавам. Само при мисълта за него очите ми се навлажняват.

— А защо не си при него?

— Твърде много си приличаме — обясних аз. — Има нещо у мен, което не мога много да си обясня или контролирам и което ме дърпа настрани от него.

— А майка ти?

— Майка ми ли — въздъхнах аз и поспрях, за да намеря най-подходящите думи, с които да я опиша. — Тя е много силна жена. Тя е трезвата част у мен. Тази част, която стои в сянка и не се нуждае от подкрепа.

— Много ли си близка с родителите си?

— Мислено, да — казах аз меко, — но в действителност аз съм самотник. Не обичам да се обвързвам.

И тогава, сякаш нещо вътре в мен напираше да излезе, аз им разкрих един недостатък на своя характер, който и в най-интроспективните си мигове не смеех да призная дори пред себе си.

— Аз по — скоро използвам хората, отколкото да се грижа за тях или да треперя над тях — казах аз, след което веднага се опитах да поправя грешката, като допълних:

— Но, разбира се, мога да изпитвам нежни чувства. Донякъде облекчена, но и малко разочарована, аз ги изгледах една по една. Никоя от тях като че ли не придаваше каквото и да е значение на моята изповед. Продължиха с въпросите, като ме помолиха да им кажа дали се смятам за смел човек или страхливец.

— Непоправим страхливец съм — заявих аз. — Но за жалост, страхливостта ми никога не ме е спирала.

— Не те е спирала за какво? — позаинтересува се жената, която ме разпитваше.

Черните й очи гледаха сериозно, а широките й вежди, като начертана с въглен линия, бяха смръщени.

— Не ме е спирала да правя опасни неща — отвърнах аз.

Доволна от това, че те, изглежда, ме слушаха много внимателно и попиваха всяка моя дума, аз обясних, че друг недостатък на характера ми е моята невероятна способност да се забърквам в неприятности.

— Разкажи ни за една неприятност, в която си се забъркала — помоли жената.

Лицето й, което през цялото време беше мрачно, сега се озари от широка, почти злобна усмивка.

— Какво ще кажете за кашата, в която съм сега? — отвърнах аз полу на шега, като същевременно се опасявах, че може да ме разберат погрешно.

За моя изненада и облекчение, те всички се разсмяха и се развикаха, както правят селяните, когато нещо им се стори дръзко или забавно.

— Как така се озова в Съединените щати? — попита жената, след като всички се бяха успокоили.

Свих рамене, тъй като не знаех какво да кажа.

— Исках да ходя на училище — смутолевих накрая. — Отначало бях в Англия, но там се отдадох повече на забавления. Наистина не знам какво искам да уча. Мисля, че търся нещо, макар че не знам точно какво.

— Това ни връща към първия ми въпрос — рече жената, като слабоватото й, остро лице и черните й очи бяха оживени и проницателни като на животно. — Да не би да търсиш мъж?

— Сигурно — признах аз и нетърпеливо добавих: — Но коя жена не го прави? И защо толкова настоятелно ме разпитвате за това? Имате ли някого предвид? Това да не е някакъв тест?

— Наистина имаме предвид един човек — намеси се Делия Флорес. — Но той не е мъж.

След което тя и компанията й така се разсмяха, че не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се усмихна.

— Това определено е тест — увери ме разпитващата ме жена, когато всички се успокоиха. После замълча за малко, като че ли да прецени нещо.

— От това, което ми каза, мога да заключа, че си типична представителка на средната класа — продължи тя, като разтвори широко ръце, за да покаже, че няма друг избор, освен да приеме заключението. — От друга страна пък, какво друго би могла да бъде една германка, родена в Новия свят?

Тя забеляза гнева по лицето ми и с едва сдържана усмивка добави:

— Хората от средната класа имат среднокласни мечти. Като видя, че съм на път да избухна, Мариано Аурелиано обясни, че тя ми задавала всички тези въпроси просто защото те били любопитни да узнаят повече неща за мен. Твърде рядко идвали при тях външни хора, а още по-рядко млади.

— И така да е, това не ви дава право да ме обиждате — оплаках се аз.

Сякаш не бях казала нищо, Мариано Аурелиано продължи да се оправдава заради жените. Мекият му тон и успокоителното потупване по гърба стопиха гнева ми, също както предния път. Усмивката му беше така трогателно ангелска, че аз нито за миг не се усъмних в неговата искреност, когато започна да ме ласкае. Каза, че съм една от най-необикновените, най-забележителните личности, които те някога били срещали. Бях толкова развълнувана, че го насърчих да ме пита за всичко, което го интересува за мен.

— Чувстваш ли се значима? — поиска да узнае той. Кимнах.

— Всички ние сме много значими за себе си — заявих аз. — Да, смятам, че съм значима; не в най-общ смисъл, а лично, само за себе си.

След което се впуснах в обстойно излияние за позитивното отношение на човек към самия себе си, за стойността на личността и за това колко е важно за нашето физическо и психическо здраве да си напомняме, че сме значими.

— А какво ще кажеш за жените? — попита той. — Те по-значими ли са от мъжете или не?

— Съвсем очевидно е, че мъжете са по-значими — отвърнах аз. — Жените нямат избор. Те трябва да са по-малко значими, за да може семейният живот да върви гладко, така да се каже.

— Но правилно ли е това? — настоя Мариано Аурелиано.

— Ами, да, разбира се, че е правилно — заявих аз. — Мъжете по рождение са по — висши; затова и те управляват света. Аз съм възпитавана от властен баща, който при все че се отнасяше към мен така свободно, както към братята ми, ми даде да разбера, че някои неща не са чак толкова важни за една жена. Ето защо не знам какво правя в училище, нито пък какво искам от живота.

Погледнах Мариано Аурелиано, след което с безпомощен, пораженчески тон, добавих:

— Предполагам, че търся мъж, който е така уверен в себе си, както баща ми.

— Каква глупачка — вметна една от жените.

— Не, не е глупачка — увери ни Мариано Аурелиано. — Просто е объркана и самоуверена като баща си.

— Като немския си баща — поправи го настоятелно господин Флорес, наблягайки на думата „немски“. Той се беше спуснал от дървото като листо — леко и безшумно. Сипа си невероятно количество храна.

— Колко си прав — съгласи се Мариано Аурелиано и се ухили. — Тъй като е самоуверена като немския си баща, тя просто повтаря това, което е слушала цял живот.

Гневът ми, който се вдигаше и спадаше като някаква загадъчна треска, се дължеше не само на това, което говореха за мен, но и на факта, че те говореха за мен, като че ли не съм там.

— Непоправима е — рече една от жените.

— Подходяща е за целта — защити ме Мариано Аурелиано.

Господин Флорес подкрепи Мариано Аурелиано. Единствената жена, която не беше проговаряла досега, каза с плътен дрезгав глас, че е съгласна с мъжете, че съм подходяща за целта. Тя бе висока и стройна. Бледото й, изпито и строго лице бе овенчано със сплетена на плитка, бяла коса и подчертано от големи искрящи очи. Въпреки вехтите й, невзрачни дрехи, у нея имаше някакъв естествен, вътрешен финес.

— Какво ми правите всички вие? — изкрещях аз, неспособна да сдържам повече гнева си. — Не разбирате ли колко ужасно се чувствам, като ви слушам да говорите за мен, като че ли не съм тук?

Мариано Аурелиано впи свирепите си очи в мен.

— Ти не си тук — рече той с тон, лишен от каквото и да е чувство. — Или поне все още не си. А най-важното, ти не си от значение. Нито сега/нито когато и да било.

Едва не припаднах от гняв. Досега никой никога не ми беше говорил така грубо и с такова безразличие към чувствата ми.

— Плюя и пикая на всички ви, проклети, шибани духачи! — изкрещях аз.

— О, боже! Немска школа! — обясни Мариано Аурелиано и всички се разсмяха.

Тъкмо щях да скоча и да си тръгна, когато Мариано Аурелиано ме потупа няколко пъти по гърба.

— Хайде, хайде — промърмори той, като че ли успокояваше бебе.

И също както преди, вместо да се наежа, че се отнасят с мен като с дете, гневът ми изчезна. Почувствах се лека и щастлива. Поклащайки глава в недоумение, аз ги погледнах и се ухилих.

— Научих испанския по улиците на Каракас — казах аз — сред хулиганчетата. Мога да ругая страшно.

— Не бяха ли просто прекрасни царевичните питки с месо? — попита Делия, като блажено притвори очи.

Въпросът й сякаш беше парола; разпитът свърши.

— Разбира се, че бяха прекрасни и много й харесаха — отвърна господин Флорес вместо мен. — Само съжалява, че не й дадохме допълнително. Има ненаситен апетит.

Той седна до мен и рече:

— Мариано Аурелиано надмина себе си и е сготвил превъзходно.

— Нима искаш да кажеш, че той е приготвил храната? — попитах аз с недоверие. — При толкова жени готви той?

Притеснена да не изтълкуват думите ми погрешно, аз побързах да се извиня. Обясних, че съм била безкрайно изненадана от факта мъж мексиканец да готви вкъщи, когато има жени. Смехът им ме накара да разбера, че и това не беше каквото исках да кажа.

— Особено, ако жените са неговите жени. Нали това имаше предвид? — попита господин Флорес, като думите му бяха прекъсвани от смеха на околните. — Абсолютно си права, това са жените на Мариано. Или, за да бъдем по-точни, Мариано е техен.

Той весело се плясна по коляното, след което се обърна към най-високата от жените — тази, която беше проговорила само веднъж. — и рече:

— Защо не й разкажеш за нас?

— Разбира се, господин Аурелиано няма чак толкова много жени — започнах аз, все още притеснена от гафа, който бях направила.

— Защо не? — сопна ми се жената и всички отново се разсмяха.

Това беше радостен, младежки смях и въпреки това не ме успокои.

— Всички ние тук сме свързани от нашата борба, от дълбоката ни обич един към друг и от разбирането, че ако не се държим един за друг, нищо не е възможно — рече тя.

— Не сте някаква религиозна група, нали? — попитах аз с глас, който издаваше нарастващото ми безпокойство. — Не принадлежите към някаква комуна или нещо такова, нали?

— Ние принадлежим на силата — отвърна жената. — Приятелите ми и аз сме наследници на древна традиция. Ние сме част от един мит.

Не разбирах за какво говореше. Плъзнах разтревожен поглед по останалите; очите им бяха фиксирани върху мен. Наблюдаваха ме с една смесица от очакване и любопитство.

Отново насочих вниманието си към високата жена. Тя също ме гледаше с това омаяно-вглъбено изражение. Очите й бяха толкова бляскави, че искряха. Тя се надвеси над кристалната си чаша и изящно отпи от водата.

— Ние сме основно сънувачи — обясни тя меко. — Сега всички ние сънуваме и поради факта, че ти ни беше доведена, ти също сънуваш с нас.

Тя изрече това толкова гладко, че аз всъщност не осъзнах какво беше казала.

— Искаш да кажеш, че спя и сънувам един и същ сън с вас? — попитах аз с престорена недоверчивост.

Прехапах устни, за да потисна смеха, който напираше в мен.

— Не е точно това, но си достатъчно близко — призна тя. И без да обръща внимание на нервното ми подсмихване, тя продължи, като ми обясни, че това, което се случвало с мен, било по — скоро като един необикновен сън, в който всички те ми помагали, като сънували моя сън.

— Но това са глу… — започнах аз, но тя ми даде знак с ръка да мълча.

— Ние всички сънуваме един и същи сън — увери ме тя. Изглеждаше обладана от някаква радост, която беше непонятна за мен.

— Ами вкусната храна, която току-що изядох? — попитах аз като потърсих петното от сос върху блузата си.

Показах й го.

— Това не може да е сън! Аз изядох храната! — настоях аз с висок, развълнуван глас. — Изядох я! Знам, че го направих!

Тя ме огледа от главата до петите съвсем сдържано, като че ли беше очаквала точно такова избухване.

— А какво ще кажеш за това как господин Флорес те изтегли на върха на евкалиптовото дърво? — попита тя спокойно.

Тъкмо щях да й кажа, че той не ме беше изтеглил на върха на дървото, а само на един клон, когато тя прошепна:

— За това замисли ли се?

— Не, не съм — отсякох аз.

— Разбира се, че не си — съгласи се тя, кимайки многозначително с глава, сякаш знаеше, че в същия момент си бях спомнила, че дори и най-ниските клони на дърветата около нас не можеха да се стигнат от земята. Тогава тя каза, че не съм се замислила за това, защото в сънищата си ние не сме рационални, не разсъждаваме.

— В сънищата можем само да действаме — подчерта тя.

— Чакай малко — прекъснах я аз. — Сигурно съм малко замаяна, признавам. В края на краищата ти и твоите приятели сте най-странните хора, които някога съм срещала. Но аз съм напълно будна.

И като видях, че тя ми се смееше, изкрещях:

— Това не е сън!

С едва доловимо кимване тя направи знак на господин Флорес, който с едно бързо движение ме хвана за ръката и се изстреля, влачейки ме след себе си, до един клон на най-близкото евкалиптово дърво. Останахме там за миг и преди да успея да кажа каквото и да е, той ме върна обратно на земята, на същото място, където бях седяла до преди малко.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попита ме високата жена.

— Не, не разбирам — изкрещях аз, убедена, че това е било халюцинация.

Страхът ми премина в ярост, която се изрази в поток от най-мръсни клетви. Като се изтощих да беснея, ме обзе вълна от самосъжаление и аз се разплаках.

— Какво ми направихте, бе хора? — попитах аз, хлипайки. — В храната ли сложихте нещо? Във водата ли?

— Нищо подобно не сме направили — рече мило високата жена. — Не е необходимо да…

Едва я чувах. Сълзите ми бяха като тъмен, прозирен воал; те размиваха лицето и думите й.

— Дръж се — чух я да казва, макар че вече не виждах нито нея, нито компанията й. — Дръж се, не се събуждай още.

Имаше нещо толкова повелително в тона й, че знаех, че животът ми зависи от това да я видя отново. С някаква непозната за мен и съвсем неочаквана сила аз разкъсах воала на сълзите си.

Чух тих, пляскащ звук и след това ги видях. Те се усмихваха, а очите им блестяха с такъв наситен блясък, че зениците им изглеждаха като запалени от някакъв вътрешен огън.

Извиних се за своето глупаво избухване първо на жените, а след това и на мъжете. Но те не искаха и да чуят. Казаха, че съм се представила изключително добре.

— Ние сме живата част от един мит — каза Мариано Аурелиано, след което сви устни и духна във въздуха. — Аз ще те издухам към единствения човек, който сега държи мита в ръцете си. Той ще ти помогне да си изясниш всичко това.

— Кой ли пък ще да е той? — попитах аз насмешливо. Щях да попитам също дали ще е така самоуверен като баща ми, когато вниманието ми беше привлечено от Мариано Аурелиано. Той все още духаше във въздуха. Бялата му коса беше щръкнала; бузите му бяха зачервени и издути.

Като че ли в отговор на усилията му, лек бриз прошумоли в евкалиптовите дървета. Той кимна, очевидно съзнавайки неизказаната ми мисъл и объркване. После внимателно ме обърна, докато застанах с лице към планините Бакатете.

Бризът прерасна във вятър, толкова остър и студен, че ми беше трудно да дишам. С много плавно движение, подобно на развиваща се змия, високата жена се изправи, дръпна ме и ме повлече със себе си през браздите. Изведнъж спряхме насред полето. Можех да се закълна, че с разперените си ръце тя примамваше стълбчето от прах и сухи листа, което се виеше спираловидно в далечината.

— В сънищата всичко е възможно — прошепна тя.

Смеейки се, аз разтворих ръце, за да призова вятъра. Прах и листа танцуваха около мен с такава сила, че всичко се замъгли пред очите ми. Изведнъж високата жена се оказа далеч от мен. Тялото й като че ли се разтапяше в някаква червеникава светлина, докато напълно изчезна от погледа ми.

След това всичко потъна в мрак.