Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Being-In-Dreaming: An Initiation into the Sorcerers’ World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Флоринда Донер

Живот в сънуването: Навлизане в света на магьосника

Терзиев и синове, София, 1996

384 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне

3

По ОНОВА ВРЕМЕ ми беше невъзможно да определя дали пикникът е бил сън или действителност. Не бях в състояние да си спомня, в хронологичен ред, всички събития, в които взех участие от момента, когато заспах на леглото в стаята на лечителката. Следващият ми ясен спомен беше, че разговарям с Делия на масата в същата тази стая.

Свикнала с подобни бели петна в паметта, тъй като често ми се случваха в детството, аз отначало не отдадох голямо значение на това несъответствие. Като дете, в желанието си да играя, аз често ставах от леглото в полусънно състояние и се измъквах от къщи през прозореца. Много често действително се събуждах на площада, заиграна с други деца, чиито родители не бяха ги прибрали да си лягат толкова рано като мен.

В съзнанието ми нямаше съмнение, че пикникът е бил действителен, макар че не можех веднага да му намеря точното място във времето. Опитвах се да мисля, да възстановя събитията, но ме плашеше мисълта отново да се върна към детските бели петна в паметта. Някакси не ми се искаше да питам Делия за приятелите й, а и тя сама не ми даде никаква информация. Все пак я попитах за лечебния сеанс, за който знаех, че беше сън.

— Сънувах много обстоен сън за една лечителка — започнах предпазливо аз. — Тя не само ми каза името си, но и ме увери, че е накарала всичките ми кошмари да изчезнат.

— Това не беше сън — заяви Делия, като тонът й ясно показваше недоволство.

После ме загледа така настоятелно, че ми се прииска да се махна, да си тръгна.

— Лечителката действително ти каза името си — продължи тя — и действително те излекува от кошмарите.

— Но това беше сън — настоях аз. — И в него лечителката беше с размерите на дете. Не би могла да е истинска.

Делия хвана стъклената чаша с вода на масата, но не отпи. Завъртя я няколко пъти в ръцете си без да разлее нито капка, след което ме погледна с искрящи очи.

— Лечителката само ти е създала впечатлението, че е малка, това е — рече тя, кимвайки на себе си, като че ли думите току-що й бяха дошли наум и тя ги одобряваше.

Бавно отпи от водата, посръбвайки тихо, а очите й станаха меки и замислени.

— Трябваше да бъде малка, за да те излекува — рече тя.

— Трябваше?! Искаш да кажеш, че само съм я видяла като малка? — попитах аз.

Делия кимна няколко пъти, след което се наведе към мен и прошепна:

— Разбираш ли, ти сънуваше. И все пак това не беше сън. Лечителката дойде и те излекува, но ти не беше на мястото, където си сега.

— Не ме занасяй, Делия — възпротивих се аз. — Какви ги приказваш? Знам, че беше сън. Винаги, когато сънувам, съзнавам, че сънувам, макар сънищата ми да са съвсем реални за мен. Точно в това се състоеше моят проблем, забрави ли?

— Може би сега, след като вече си излекувана, това няма да е повече твоят проблем, а твоят талант — предположи Делия с усмивка. — Но да се върнем на твоя въпрос; лечителката трябваше да бъде дребна като дете, защото ти си била твърде малка, когато са започнали кошмарите ти.

Изявлението й беше толкова изумително, че не успях дори да се разсмея.

— И сега вече съм излекувана, така ли? — попитах аз шеговито.

— Да — увери ме тя. — В сънуването лечението става много лесно, почти без никакви усилия. Трудното е да се накарат хората да сънуват.

— Трудно ли? — попитах аз с глас, който беше по-груб, отколкото исках. — Всеки сънува. На всички ни се налага да спим, нали?

Делия комично изви очи към тавана, след което ме погледна и рече:

— Не тези сънища имам предвид. Те са обикновени сънища; сънуването, за което говоря, има цел; обикновените сънища нямат.

— Разбира се, че имат! — възразих енергично аз, след коего се впуснах в обстойна филипика за психологическото значение на сънищата.

Цитирах трудове по психология, философия и изкуство.

Делия съвсем не изглеждаше впечатлена от знанията ми. Тя се съгласи, че обикновените сънища вероятно наистина са полезни за психическото здраве на човека, но настоя също, че не това я интересува.

— Сънуването има цел; обикновените сънища нямат — повтори тя.

— Каква цел, Делия? — попитах аз снизходително.

Тя извърна глава настрани, като че ли искаше да скрие лицето си от мен. Миг по-късно отново ме погледна. Имаше нещо студено и чуждо в очите й, а и промяната в изражението й беше толкова пълна и безпощадна, че аз се изплаших.

— Сънуването винаги има някаква практическа цел — заяви тя. — То служи на сънувача по прости или сложни начини. На теб ти послужи да се освободиш от кошмарите си. На магьосниците на пикника послужи, за да разберат същността ти. На мен ми послужи, за да спусна параван между себе си и съзнанието на проверяващия на границата, който ти поиска туристическата карта.

— Опитвам се да разбера думите ти, Делия — смутолевих аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вие хипнотизирате хората против волята им? — попитах аз твърдо.

— Може и така да го наречеш, ако искаш — отвърна тя. По лицето й се четеше спокойно безразличие без и следа от съчувствие.

— Това, което все още не знаеш, е че ти самата твърде лесно можеш да влизаш в състоянието, което наричаш хипноза. Ние го наричаме сънуване: един сън, който всъщност не е сън, един сън, където можем да правим едва ли не всичко, което сърцата ни желаят.

Казаното от Делия ми прозвуча почти смислено, само дето не можех да намеря думи, с които да изразя мислите и чувствата си. Гледах я втренчено, объркана. Изведнъж си спомних една случка от юношеството ми. Когато най-после ми разрешиха да се науча да карам на джипа на баща ми, аз изненадах цялото семейство, като им показах, че вече знам как да сменям скоростите. Бях го правила години наред в сънищата си. А на първото си пътуване поех по стария път от Каракас до Ла Гуайра, пристанищния град, с една увереност, която беше изненадваща дори за мен.

Подвоумих се дали да не запитам Делия за този епизод, но вместо това я попитах за ръста на лечителката.

— Тя не е висока жена — отвърна Делия. — Нито пък е толкова дребна, колкото си я видяла. В своя лечителски сън тя, заради теб, е представила своята проекция на малка и, вършейки това, е била малка. Такова е естеството на магията. Трябва да бъдеш такъв, за какъвто искаш да създадеш впечатление.

— Тя вълшебница ли е? — попитах аз, почти уверена, че ще получа положителен отговор.

Мисълта, че всички те работят в някакъв цирк, че са част от някакъв магически спектакъл, на няколко пъти бе минавала през съзнанието ми. Смятах, че много неща около тях биха ми се изяснили, ако беше така.

— Не, не е вълшебница — рече Делия. — Тя е магьосница.

След което ме погледна с такова презрение, че се засрамих от своя въпрос.

— Вълшебниците са в спектаклите — обясни тя, като ме гледаше остро. — А магьосниците са в света, без да бъдат част от света.

Тя дълго време мълча, след което от устните й се изплъзна лека въздишка.

— Искаш ли да видиш Есперанса сега? — попита тя.

— Да — отвърнах въодушевено аз. — Много бих искала да я видя.

От мисълта, че е възможно лечителката да е била истинска, а не сън, ми се зави свят. Не вярвах много на Делия и въпреки това исках да й повярвам за най-лошото. Мислите ми се завъртяха с шеметна скорост; изведнъж осъзнах, че не бях споменавала на Делия, че лечителката от моя сън ми се беше представила като Есперанса.

Бях така погълната от мислите си, че не съм забелязала кога Делия е заговорила.

— Извинявай, какво каза? — попитах аз.

— Единственият начин да си обясниш всичко това, е да призовеш отново сънуването — рече тя и като се усмихваше леко, помаха с ръка, като че ли даваше знак на някого да дойде.

Думите й нямаха значение за мен. Аз вече следях друга нишка на мисълта си. Есперанса беше истинска. И аз бях сигурна, че тя щеше да ми изясни всичко. Освен това тя не беше на пикника; не се беше държала с мен така отвратително, както всички останали жени. Таях слабата надежда, че Есперанса ме е харесала, и тази мисъл някакси ми възвърна увереността. За да скрия чувствата си от Де лия, аз й казах, че много бих искала да видя лечителката.

— Бих искала да й благодаря и, разбира се, да й платя за това, което е направила за мен.

— Вече е платено — рече Делия.

Подигравателното огьнче в очите й красноречиво говореше, че тя е наясно с мислите ми.

— Как така вече е платено? — попитах аз, като неволно повиших тон. — Кой е платил?

— Трудно е да се обясни — започна Делия с една сдържана любезност, която моментално ме накара да се отпусна. — Всичко започна на тържеството на приятелката ти в Ногалес. Веднага те забелязах.

— Нима? — попитах аз заинтригувано, като очаквах да чуя някой комплимент за добрия ми вкус и грижливо подбрания ми гардероб.

Настъпи неловка тишина. Не можех да видя очите на Делия, прикрити под полузатворените й клепачи; Имаше нещо неизказано и все пак странно обезпокоително в гласа й, когато ми обясни, че всъщност това, което й направило впечатление у мен, било как всеки път, когато ми се налагало да говоря с бабата на моята приятелка, аз съм ставала някак разсеяна, като че ли заспала.

— Разсеяна е меко казано — рекох аз. — Не можеш да си представиш дори през какво трябваше да мина и какво ми струваше да убедя тази старица, че не съм самото въплъщение на дявола.

Делия сякаш не ме чу.

— Веднага разбрах, че имаш невероятна способност да сънуваш — продължи тя. — Затова те следвах навсякъде из къщата и те видях в действие. Ти не съзнаваше напълно това, което правиш или казваш. И въпреки това се справяше чудесно — говореше и се смееше и честичко послъгваше, за да се харесаш на околните.

— Нима искаш да кажеш, че съм лъжкиня? — попитах аз на шега, но очевидно засегната.

Почувствах желание да се ядосам. Втренчих се в каната с вода на масата, докато надигащото се в мен чувство премина.

— Не бих се осмелила да те нарека лъжкиня — провъзгласи Делия малко пресилено. — Бих те нарекла сънувач.

Гласът й беше тежък и тържествен, но в очите й проблясваха весели, дяволити огънчета, когато рече:

— Магьосниците, които ме отгледаха, ме научиха, че не е важно какво казва човек, щом като има силата да го каже.

Говореше така въодушевено и одобрително, че се усъмних да не би някой да стои зад една от вратите и да ни подслушва.

— А тази сила се взема от сънуването. Не го знаеш, защото при теб то става естествено, но когато си хваната на тясно, съзнанието ти мигновено преминава в сънуване.

— Ти от магьосници ли си била отгледана, Делия? — попитах аз, за да сменя темата.

— Разбира се — заяви тя, като че ли това беше най-естественото нещо на света.

— Родителите ти магьосници ли бяха?

— Не, не — отвърна тя и се подсмихна. — Магьосниците ме намериха един ден и ме отгледаха оттам нататък.

— На колко години беше тогава? Още дете ли? Делия се разсмя, сякаш имаше нещо смешно във въпроса ми.

— Не, не бях дете — рече тя. — Била съм сигурно на твоята възраст, когато ме откриха и започнаха да ме отглеждат.

— Какво искаш да кажеш с това „започнаха да ме отглеждат“?

Делия ме погледна без да фокусира очите си върху мен. За момент помислих, че не ме е чула, или пък, ако ме е чула, не възнамерява да ми отговори. Повторих въпроса си. Тя сви рамене и се усмихна.

— Отгледаха ме както се отглежда дете — рече най-сетне тя. — Няма значение на колко години си; в техния свят си дете.

Внезапно обезпокоена да не ни подслушват, аз хвърлих бърз поглед през рамо и прошепнах:

— Кои са тези магьосници, Делия?

— Труден въпрос — отвърна замислено тя. — По настоящем не мога дори да започна да му отговарям. Мога само да ти кажа, че те са хората, които ме научиха, че човек никога не бива да лъже с цел да му повярват.

— И за какво ще лъже тогава? — попитах аз.

— Заради самото удоволствие от това — отряза ме бързо тя.

После стана от стола си и се запъти към вратата, която водеше към двора. Преди да излезе, тя се обърна и с усмивка на лицето ме попита:

— Чувала ли си поговорката „Ако не лъжеш с цел да ти повярват, можеш да кажеш всичко, което искаш, без значение какво ще си помислят хората за теб“?

— Никога не съм чувала такава поговорка — отвърнах аз.

Подозирах, че си я беше измислила; носеше нейния отпечатък.

— Освен това не разбирам какво се опитваш да кажеш — добавих високомерно аз.

— Сигурна съм, че разбираш — рече тя, като ме гледаше през кичури черна коса. И с леко движение на брадичката ми даде знак да я последвам. — Хайде вече да отидем да видим Есперанса.

Аз скочих и се втурнах след нея, но рязко спрях на вратата. Мигновено заслепена от ярката светлина навън, аз стоях и се чудех какво се е случило. Като че ли не беше минало никакво време от момента, в който се бях затичала след господин Флорес през полето. Слънцето, както и тогава, все още си стоеше на зенита.

Успях да зърна крайчеца на червената пола на Делия, докато завиваше покрай един ъгъл. Втурнах се след нея през каменна арка, която водеше към приказен вътрешен двор.

Отначало не виждах нищо; толкова силна беше разликата между ослепителната слънчева светлина и плътните сенки във вътрешния двор. Затаила дъх, аз просто стоях там, абсолютно неподвижно и вдишвах влажния въздух. — Той беше наситен с аромата на портокалов цвят, орлови нокти и благовонно секирче. Увило се по нишки, които сякаш се спускаха от небето, благовонното секирче висеше като пъстроцветен гоблен сред зеленината от дървета, храсти и папрат.

Лечителката, която бях видяла в съня си, седеше в люлеещ се стол насред двора. Тя беше доста по-възрастна от Делия и от жените на пикника, макар че не бих могла да кажа откъде съдех за това. Тя се люлееше напред — назад, като че ли в полусън. Мъчителна болка обхвана цялото ми същество, тъй като изпитвах някаква подсъзнателна сигурност, че това люлеещо движение я отнася все по-далеч и по-далеч от мен. Обзе ме чувство на безсилие и неописуема самота, докато стоях и я гледах. Исках да прекося двора и да я прегърна, но нещо в тъмните плочки на пода, наредени в невероятно сложни фигури, държеше краката ми на място.

— Есперанса — успях най — сетне да прошепна аз едва доловимо.

Тя отвори очи и се усмихна съвсем не изненадана, като че ли ме беше очаквала. После стана и тръгна към мен. Не беше с размерите на дете, а долу — горе мой ръст — около метър и шейсет. Беше слаба и крехка на вид, но излъчваше жизненост, която ме накара да се почувствам дребна и хилава.

— Колко се радвам да те видя отново — рече тя и гласът й звучеше искрено.

После ми даде знак да взема един от плетените столове и да седна до нея.

Като се огледах около себе си, открих и останалите жени, включително Делия. Те седяха в плетени столове, полускрити от храсти и дървета; те също ме наблюдаваха с любопитство. Някои ми се усмихнаха, докато други продължиха да ядат питките с месо от чиниите в скута си.

В сенчестата зелена светлина на двора — въпреки своето твърде земно занимание, яденето, — жените изглеждаха безплътни, илюзорни. При все това, всяка от тях беше неестествено жива, без да е с ясно доловими черти. Те сякаш бяха попили зеленикавата светлина на двора, която ни беше обгърнала отвсякъде като прозрачна мъгла. Мина ми през ума мимолетната, но ужасяваща мисъл, че може да съм в къща, населена с духове.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита ме Есперанса. — Делия е приготвила най-вкусната храна, която можеш да си представиш.

— Не, благодаря — смутолевих аз с глас, който сякаш не беше мой.

И като видях озадачената й физиономия, добавих плахо:

— Не съм гладна.

Беше ми така нервно и притеснено; че дори и да умирах от глад, нямаше да мога да хапна и залък.

Есперанса сигурно усети страховете ми. Тя се наведе към мен и успокоително докосна ръката ми.

— Кажи сега какво искаш да знаеш — рече тя.

— Мислех, че съм те видяла насън — изтърсих аз, но като забелязах смеха в очите й, добавих: — Сега сънувам ли?

— Сънуваш, но не си заспала — отвърна тя, като произнасяше думите бавно и отчетливо.

— Как може да сънувам без да съм заспала?

— Някои жени го правят много лесно — рече тя. — Те могат да сънуват без да са заспали. Ти си една от тях. На други им трябва цял живот, за да постигнат това.

Долових нотка на възхищение в гласа й и въпреки това съвсем не бях поласкана. Напротив, разтревожих се повече от всякога.

— Но как е възможно да сънуваш без да спиш? — настоях аз.

— Ако ти обясня как е възможно, няма да го разбереш — отвърна тя. — Повярвай ми, по-добре е засега да отложим обяснението.

Тя отново ме докосна по ръката и нежна усмивка озари лицето й.

— За момента ти е достатъчно да знаеш, че за теб аз съм тази, която носи сънищата.

Не смятах, че е достатъчно, но не посмях да й го кажа. Вместо това я попитах:

— Бях ли будна, когато ме излекува от кошмарите ми? И сънувах ли, когато бях в полето с Делия и останалите?

Есперанса дълго ме гледа, след което кимна като мъдрец, сякаш беше решила да разкрие някаква велика истина.

— Твърде си глупава, за да разбереш тайнството на това, което ние вършим — рече тя толкова небрежно и безпристрастно, че и през ум не ми мина да се обидя или пък да се опитам да се защитя.

— Но вие можете да ми помогнете да го разбера, нали?

— примолих се горещо аз.

Останалите жени се разкискаха. Това не беше присмехулен звук, а нещо като ромон, който отекна навсякъде около мен като приглушен хор. Звукът сякаш не дойде от жените, а от сенките на двора. Това не беше кискане, а по — скоро шепот, едно деликатно предупреждение, което не само спря порива ми, но и заличи гризящите ме съмнения, желанието ми да знам. И аз знаех, без сянка от съмнение, че съм била будна и съм сънувала едновременно и в двата случая. Това, обаче, беше знание, което не можех да обясня. То беше нещо отвъд думите.

И все пак, след няколко мига, аз се почувствах длъжна да анализирам прозрението си, да го вмъкна в някаква логическа рамка.

Есперанса ме изгледа с явно задоволство. После каза:

— Ще ти обясня кои сме ние и какво правим.

Но преди да започне, ме предупреди, че това, което — има да ми каже, не е лесно за вярване. Следователно, трябвало да не бързам с преценките и да я изслушам докрай, без да я прекъсвам и без да й задавам въпроси.

— Можеш ли да го направиш? — попита накрая тя.

— Естествено — бързо отвърнах аз.

Тя замълча за миг, като очите й внимателно ме преценяваха. Навярно беше усетила моята несигурност и въпроса, който напираше на устните ми.

— Не че не искам да отговоря на въпросите ти — рече тя. — По-скоро на този етап за теб ще е невъзможно да разбереш отговорите.

Кимнах — не като съгласие, — а от страх, че само да гъкна и тя ще спре да говори.

С глас, който напомняше тихо ромолене, тя ми каза нещо едновременно невероятно и пленително. Каза, че е духовният потомък на магьосници, които живели в долината на Оаксака хилядолетия преди испанското нашествие.

Есперанса мълча дълго. Очите й, приковани върху яркото, пъстроцветно благовонно секирче, сякаш с носталгия се вглеждаха е миналото.

— Също както при мен, частта от дейността на онези магьосници, свойствена за теб, е сънуването — продължи тя. — Онези магьосници са били мъже и жени, притежаващи изключителни умения за сънуване и са вършели неща, които са предизвикателство за въображението.

Прегърнала колене, аз внимателно я слушах. Есперанса бе превъзходен разказвач и невероятно талантлив мимик. Лицето й се променяше с всеки нюанс на обясненията й. Понякога биваше лице на млада жена, понякога — на старица, друг път — на мъж или пък на палаво или невинно дете.

Тя каза, че преди хиляди години имало мъже и жени, притежаващи един вид знание, което им позволявало свободно да влизат и излизат от нашия обичаен свят. И така те разделяли своя живот на две сфери: деня и нощта. През деня те се държели като всички останали: имали нормално, очаквано, ежедневно поведение. През нощта, обаче, ставали сънувачи. Те систематично сънували сънища, които разрушавали границите на това, което смятаме за реалност.

Тя отново поспря за малко, като че ли да ми даде време да осмисля думите й.

— Под прикритието на мрака — продължи тя — те постигнали нещо невъобразимо; научили се да сънуват докато са будни.

Готова за въпроса, който щях да задам, Есперанса обясни, че да сънуват докато са будни означавало, че те можели да се потапят в сън, който да им даде енергията, необходима, за да вършат смайващи ума дела, докато са, напълно будни и в съзнание.

Поради агресивния начин на общуване вкъщи, аз не бях развила способност да слушам много дълго. Ако не можех да се намеся с директни, предизвикателни въпроси, всякакво словесно общуване, независимо колко интересно, ставаше безсмислено за мен. И тъй като сега не можех да споря, станах неспокойна. Изгарях от желание да прекъсна Есперанса. Имах въпроси, но не стремежът да получа отговори, да ми се обяснят нещата, бе това, което ме подтикваше да я прекъсна. Исках да се поддам на своя импулс да й се развикам, за да се почувствам отново нормална.

Като че ли наясно с вътрешния ми смут, Есперанса ме изгледа втренчено за миг, след което ми даде знак да говоря. Или поне така ми се стори. Аз отворих уста, за да кажа — както обикновено — каквото и да е, дори и да не е свързано с темата. Но не можех да отроня и дума. Мъчех се да проговоря, при което се чуваха само някакви гъгнещи звуци, за най-голяма наслада на жените наоколо.

Есперанса отново заговори, сякаш не беше забелязала напразните ми усилия. За моя най-голяма изненада, аз я слушах с нераздвоено внимание. Тя каза, че корените на магьосническото познание могат да бъдат разбрани само под формата на легенда. Едно по — висше създание, изпитвайки съчувствие към тежкото положение на човека — да бъде воден като животно само от инстинктите си за храна и възпроизводство — дало на човека силата да сънува и го научило как да използва сънищата си.

— Легендите, разбира се, казват прикрито истината — поясни тя. — Техният успех в прикриването на истината се осланя на човешкото убеждение, че са просто истории. Легендите за хора, превръщащи се в птици или ангели, са разкази на прикрита истина, които изглеждат като фантазии или просто халюцинации на примитивни или болни умове.

— Така че задачата на магьосниците от хилядолетия насам — продължи тя — е да създават нови легенди и да откриват скритата истина в старите. На това място в картината се появяват и сънувачите. Жените са най-добри в сънуването. Те имат способността да забравят за себе си и да се отпускат.

— Жената, която ме учи на сънуване, можеше да поддържа двеста съня — рече накрая тя.

Есперанса ме изгледа настойчиво, като че ли преценяваше реакцията ми, която беше да стоя в тъпо вцепенение, защото нямах ни най-малка представа какво имаше предвид. Тя обясни, че да поддържаш даден сън, означавало да можеш да сънуваш нещо специфично за себе си и да можеш да влизаш в този сън, когато пожелаеш. Нейната учителка, рече тя, можела по желание да влиза в двеста специфични съня за себе си.

— Жените са несравними сънувачи — увери ме Есперанса. — Жените са изключително практични. За да поддържа един сън, човек трябва да е практичен, защото сънят трябва да има някаква практическа насоченост. Любимият сън на моята учителка беше да се сънува като ястреб. Друг неин сън беше да се сънува като бухал. Така че, в зависимост от времето на деня, тя сънуваше един от двата съня и тъй като сънуваше докато беше будна, тя биваше действително и абсолютно ястреб или бухал.

В тона и очите й имаше такава искреност и убеденост, че аз бях напълно омагьосана. Нито за миг не се усъмних в думите й. Каквото и да беше казала в оня момент, не би ми се сторило странно.

По-нататьк тя обясни, че за да могат да постигат такива сънища, жените се нуждаят от желязна дисциплина. Тя се наведе към мен, като че ли не искаше останалите да чуят, и с поверителен тон ми каза:

— Под „желязна дисциплина“ нямам предвид някакъв вид суров режим, а по — скоро, че жените трябва да нарушат режима на това, което се очаква от тях.

— И трябва да го направят в младостта си — подчерта тя. — А най-важно — когато силата им е непокътната. Често, когато жените са достатъчно възрастни да прекратят функциите си на жени, те решават, че е време да се захванат с несветски или другосветски мисли и дейности. Не искат и да знаят или пък да повярват, че много рядко такива жени успяват.

Тя леко ме потупа по корема, като че ли свиреше на тъпан.

— Силата на жената се крие в утробата й — рече тя и енергично кимна, сякаш действително беше чула глупавия въпрос, който изникна в съзнанието ми: „Утробата й ли?“

— Жените — продължи тя — трябва да започнат, като изгорят своята матка. Те не бива повече да бъдат плодородната почва, предназначена за осеменяване от мъжете, по самата божия повеля.

Все още наблюдавайки ме внимателно, тя се усмихна и добави:

— Не си набожна, нали?

Поклатих глава. Не можех да говоря. Гърлото ми така се беше свило, че едва дишах. Бях се втрещила от страх И почуда; не толкова от това, което казваше, колкото от промяната, настъпила у нея. Ако някой ме попиташе, аз не бих могла да кажа кога се е променила, но изведнъж лицето й беше станало младо и лъчезарно; като че ли някакъв вътрешен живот бе запален вътре в нея.

— Това е добре! — възкликна Есперанса. — Така няма да се налага да се бориш срещу убежденията си — изтъкна тя. — Те много трудно се преодоляват. Аз бях възпитана отявлена католичка. Едва не умрях, когато трябваше да преразгледам отношението си към религията.

Тя въздъхна. После с мек и леко натъжен глас добави:

— Но това беше нищо в сравнение с битката, която трябваше да водя преди да стана истински сънувач.

Стоях в очакване, едва дишайки, докато едно доста приятно усещане се разля като лек електричен поток по цялото ми тяло. Очаквах да чуя разказ за жестока битка между нея и някакви страховити същества. И не успях да скрия разочарованието си, когато тя каза, че трябвало да се бори със себе си.

— За да бъда сънувач, трябваше да надвия вътрешното си „аз“ — обясни Есперанса. — Нищо, ама нищо не е по-трудно от това. Ние, жените, сме най-окаяните затворници на своето вътрешно „аз“. То е нашата клетка. Нашата клетка, направена от задължения и очаквания, с които ни засипват от момента, в който се родим. Знаеш как е. Ако първородното дете е син, се празнува. А ако е момиче, се посреща с едно свиване на раменете и изказване от рода на: „Нищо. Въпреки това ще я обичам и ще направя всичко за нея.“

От уважение към възрастната жена, не се разсмях с глас. Никога през живота си не бях чувала подобни изявления. Смятах се за независима жена. Но очевидно, в светлината на това, което Есперанса казваше, аз не бях по-различна от всяка друга жена. И противно на начина, по който обикновено бих реагирала на подобна идея, аз се съгласих с нея. Винаги ми бяха давали да разбера, че самият факт, че съм жена предполага да съм зависима. Учиха ме, че жената трябва да е благодарна, ако е привлекателна, така че мъжете с желание да й предлагат услугите си. Казваха ми, че е под женското ми достойнство да се захващам да върша сама каквото и да е, ако това същото може да ми бъде дадено. Беше ми набивано в съзнанието, че мястото на жената е вкъщи, при съпруга и децата си.

— Също като теб, аз бях отгледана от властен, но все пак либерален баща — продължи Есперанса. — И аз като теб смятах, че съм свободна. И когато трябваше да разбера магьосническото схващане — че свободата не означава да отстояваш себе си, — това едва не ме уби. Да отстоявам себе си означаваше да утвърждавам своята женственост. А това ми отнемаше всичкото време, усилия и енергия.

— Противно на това — продължи тя — магьосниците разбират свободата като способността да вършиш невъзможното, неочакваното — да сънуваш сън, който няма основа, няма реалност в ежедневния живот.

Гласът й отново се сниши до шепот, като добави:

— Познанието на магьосниците е винаги вълнуващо и ново. На жената й трябва единствено въображение, за да промени вътрешното си „аз“ и да стане сънувач.

Есперанса каза, че ако не била успяла да надвие вътрешното си „аз“, сега щяла просто да води нормалния живот на всяка жена; животът, който родителите й били предначертали. Един живот на поражения и унижения. Един живот, лишен от всякакво тайнство. Живот, програмиран от обичаите и традицията.

Есперанса ме ощипа по ръката. Изпищях от болка. — По-добре слушай внимателно — укори ме тя.

— Но аз внимавам — измърморих аз в своя защита, като разтърквах ръката си; а бях сигурна, че никой няма да забележи отслабващия ми интерес.

— Няма да бъдеш примамена или прилъгана в света на магьосниците — предупреди ме тя. — Ти трябва да избереш, като знаеш какво те очаква.

Колебанията в настроението ми ме изненадваха, защото съвсем не бяха в съответствие със здравия разум. Би трябвало да ме е страх. А аз бях спокойна, като че ли моето присъствие там беше най-естественото нещо на света.

— Силата на жената се крие в утробата й — рече Есперанса и отново ме шляпна по корема.

Тя каза, че жените сънували със своите утроби, или по — скоро от утробите си. Фактът, че имали утроби, ги правел идеални сънувачи.

Преди да успея да довърша дори мисълта „защо е толкова важна утробата“, Есперанса ми отговори:

— Утробата е центърът на нашата съзидателна енергия — обясни тя — до такава степен, че ако мъжете изчезнат от света, жените пак ще могат да се възпроизвеждат. И тогава светът ще бъде населен само от женски индивиди на човешкия вид.

Тя допълни, че размножавайки се едностранно, жените биха могли да възпроизвеждат само копия на самите себе си.

Бях истински изненадана от тези й познания. Не се сдържах и я прекъснах, за да й кажа, че бях чела за партеногенетично и безполово размножаване в курс по биология.

Тя сви рамене и продължи с обясненията:

— По този начин жените, имайки способността и органите за възпроизводство на живот, имат също и способността да продуцират сънища със същите тези органи.

И като видя съмнението в очите ми рече:

— Не се мъчи да си обясниш как става. Обяснението е много просто и понеже е просто, е най-трудното нещо за разбиране. Аз самата още имам проблеми. И затова, съвсем по женски маниер, аз действам. Аз сънувам и оставям обясненията за мъжете.

Есперанса ми довери, че първоначално магьосниците, за които ми беше разказала, предавали своето познание на биологическите си потомци или на хора, които те сами избирали, но резултатите били катастрофални. Вместо да обогатяват това познание, тези нови магьосници, избрани чрез произволна фаворизация, се впуснали да обогатяват себе си. В крайна сметка били унищожени и тяхното унищожение едва не заличило и познанието им. Тогава малкото магьосници, които останали, решили, че никога вече знанието им не бива да се предава на потомството им или пък на избрани от тях хора, а само на хора, посочени от обективна, безлична сила, която те нарекли „духът“.

— И сега, всичко това ни довежда до теб — обяви Есперанса. — Древните магьосници решили, че салдо изрично посочените ще имат право на участие. Ти ни беше посочена. И ето те теб — роден сънувач! Сега вече зависи от силите, които ни управляват, накъде ще тръгнеш оттук нататък. Не зависи от теб. Не зависи и от нас, разбира се. Можеш само да приемеш или да откажеш.

От настойчивия й глас и властния й поглед ставаше ясно, че говореше съвсем сериозно. Именно тази сериозност ме възпря да не се изсмея с глас. А и бях доста изтощена.

Психическата концентрация, от която се нуждаех, за да следя мисълта й, беше твърде натоварваща. Спеше ми се. Тя настоя да легна с изпънати крака и да се отпусна. Изпълних всичко така прилежно, че задрямах.

Когато отворих очи, нямах ни най-малка представа колко дълго съм спала. Потърсих успокоителното присъствие на Есперанса или другите жени. Нямаше никой при мен на двора. Но въпреки това не се чувствах сама; някакси тяхното присъствие се усещаше в зеленото навсякъде около мен и аз се чувствах защитена. Лек ветрец прошумоли в листата. Усетих го по клепачите си, топъл и нежен. Той се завъртя около мен, после премина над мен, както минаваше над пустинята — бързо и безшумно.

С поглед, фиксиран върху плочките, аз тръгнах по двора, като се опитвах да следвам заплетените фигури. За мое удоволствие, линиите водеха от един плетен стол към друг. Опитах се да си спомня коя жена в кой стол беше седяла, но колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.

Вниманието ми беше привлечено от миризмата на вкусна храна, подправена с лук и чесън. Следвайки миризмата, аз стигнах до кухнята — една широка правоъгълна стая. Тя беше също така безлюдна, както и дворът. А ярките плочки по стените, наредени в причудливи шарки, ми напомняха фигурите на двора. Не се задълбочих да търся приликите, защото открих храната, оставена на стабилна дървена маса в центъра на стаята. Приемайки, че е за мен, аз седнах и я изядох всичката. Това беше същата пикантна яхния, която бях яла на пикника; топла, беше дори още по-вкусна.

Като прибирах съдовете да ги отнеса до мивката, открих под подложката за чинии някаква бележка и нарисувана карта. Беше от Делия. Предлагаше да се върна в Лос Анджелис през Тусон, където щяла да ме чака в едно кафене, посочено на картата. Само там, пишеше тя, щяла да ми разкаже повече за себе си и своите приятели.