Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (14)

13. ДА ЛЕТИШ НА КРИЛЕТЕ НА НАМЕРЕНИЕТО

— Хайде, нагуале, напрегни се малко — подкани ме един женски глас. — Не потъвай. Изплувай, изплувай. Използвай техниките си на сънуване!

Умът ми заработи. Осъзнах, че гласът говори на английски, и си помислих, че според изискванията на техниките на сънуване ще трябва най-напред да си намеря отправна точка, за да се заредя с енергия.

— Отвори очи — каза гласът. — Хайде, отвори ги. Използвай първото нещо, което видиш, като отправна точка.

С върховно усилие успях да отворя очи. Видях някакви дървета и синьо небе над себе си. Беше ден! Едно неясно лице се взираше в мен. Не можех да фокусирам погледа си. Помислих си, че това е жената от църквата.

— Използвай моето лице — продължи гласът. Беше ми познат, но не можех да се сетя чий е. — Нека лицето ми да ти послужи като база; после ще погледнеш всичко останало.

Слухът и зрението ми започнаха да се проясняват. Втренчих се в лицето на жената, след това в дърветата на парка, в пейката от ковано желязо, в хората, които минаваха край нас, и накрая отново в лицето.

Въпреки че то се променяше всеки път, щом го погледнех, усетих, че постепенно идвам на себе си. Когато се възстанових донякъде, осъзнах, че тази жена седи на пейката и държи главата ми в скута си; и че въобще не е жената от църквата, а Карол Тигз.

— Какво правиш тук? — ахнах аз.

Уплахата и изненадата ми бяха толкова силни, че ми идеше да скоча и да побягна, но тялото ми изобщо не се подчиняваше на съзнанието ми. В последвалите мъчителни мигове отчаяно, ала безуспешно, се опитвах да се надигна. Светът около мен се очертаваше прекалено ясно, за да повярвам, че все още сънувам, но нарушеният ми двигателен контрол ме караше да мисля, че това действително е сън. На всичко отгоре присъствието на Карол беше твърде неочаквано; в предходните събития нямаше нищо, което би могло да го обясни.

Предпазливо се помъчих да стана, използвайки волята си, както бях правил стотици пъти по време на сънуване, но нищо не се получи. Тъкмо това беше най-подходящия момент да бъда обективен. Възможно най-внимателно се заех да разгледам всичко, което попадаше в зрителното ми поле, само с едното си око. После повторих същата процедура с другото си око. И в двата случая картината беше еднаква, което аз възприех като знак, че се намирам в ежедневната реалност.

След това разгледах Карол. Тъкмо тогава забелязах, че мога да движа ръцете си. Само долната част на тялото ми беше действително като парализирана. Докоснах лицето и ръцете на Карол; после я прегърнах. Изпитах огромно облекчение, защото за миг у мен се бе прокраднало мрачното подозрение, че това е предизвикателят на смъртта, взел образа на Карол.

Тя извънредно внимателно ми помогна да седна на пейката. Дотогава бях лежал проснат по гръб, отчасти върху пейката и отчасти на земята. В този момент забелязах нещо съвършено необичайно. Бях обут с избелели сини джинси „Ли-вайс“ и износени кафяви кожени ботуши. Освен това носех яке „Ливайс“ и риза от джинсов плат.

— Чакай малко — казах аз на Карол. — Я ме погледни! Мои ли са тези дрехи? Аз самият аз ли съм?

Карол се разсмя и ме разтърси за раменете по обичайния си начин — един дружески, окуражаващ жест, с който тя винаги показваше, че е „свой човек.“

— В момента гледам твоята прекрасна личност — отвърна тя със смешния си престорен фалцет. — О, масса^[1], ако ти не си ти, кой би могъл да бъдеш?

— Как е възможно да нося „Ливайс“ и ботуши, дявол да го вземе? — продължих аз упорито. — Та аз изобщо нямам такива!

— Дрехите, с които си облечен, са мои. Намерих те гол!

— Къде? Кога?

— Край църквата, преди около час. Дойдох на площада, за да те потърся. Нагуалът ме изпрати да видя дали бих могла да те намеря. Взех със себе си и тези дрехи, просто за всеки случай.

Казах й, че се чувствам ужасно уязвим и смутен от факта, че съм ходил насам-натам без дрехи.

— Колкото и да е странно, наоколо нямаше жива душа — увери ме тя, но аз усетих, че го каза единствено за мое успокоение. Закачливата й усмивка я издаде.

— Трябва да съм бил с предизвикателя на смъртта през цялата минала нощ, а може би и по-дълго време — прецених аз. — Кой ден сме днес?

— Сега не си блъскай главата с разни дати — отвърна тя със смях. — Когато си по-съсредоточен, сам ще пресметнеш дните.

— Не ме глези, Карол Тигз. Кой ден сме днес? — попитах аз с рязък, нетърпящ шеги глас, който сякаш не беше мой.

— Това е денят след голямата фиеста — каза тя и леко ме потупа по рамото. — От снощи всички се бяхме заели да те търсим.

— Но как съм попаднал тук?

— Аз те заведох до хотела, който е от другата страна на площада. Не можех да те пренеса чак до къщата на нагуала; ти обаче избяга от хотелската стая преди няколко минути и така се озовахме тук.

— А защо не потърси помощта на нагула?

— Защото тази работа засяга само теб и мен. Това е въпрос, който трябва заедно да разрешим.

Тези думи ми бяха достатъчни. Обяснението на Карол ми изглеждаше съвършено смислено. Зададох й още един досаден въпрос:

— Какво казах аз, когато ме намери?

— Каза, че си бил така дълбоко потопен във второто внимание и за толкова дълго време, че все още не си в състояние да се държиш адекватно. Единственото ти желание беше да поспиш.

— Кога загубих двигателния си контрол?

— Едва преди малко. Ще се оправиш. Сам знаеш, че когато попаднеш във второто внимание и получиш силен енергиен шок, съвсем нормално е да се разделиш с контрола над крайниците си или над говорната си способност.

— А ти кога се раздели с фъфленето си, Карол. Въпросът ми я свари напълно неподготвена. Тя ме погледна втренчено и се разсмя от все сърце.

— Опитвах се да го оправя от дълго време насам — призна си тя. — Смятам, че е ужасно неприятно да слушаш голяма жена да фъфли. Освен това ти го мразиш.

Не можех да отрека, че действително мразех фъфленето й. Двамата с дон Хуан се бяхме мъчили да я отучим от него, но в крайна сметка бяхме стигнали до избода, че тя нямаше желание да се отучи. Всички намираха фъфленето й за извънредно симпатично и според дон Хуан тя си го харесваше и не възнамеряваше да се откаже от него. Ето защо, когато чух, че говори, без да фъфли, бях безкрайно развълнуван и доволен. Този факт ми показа, че тя е способна да извършва такива решителни промени без чужда помощ — нещо, което и дон Хуан, и аз никога не бяхме знаели със сигурност.

— Какво друго ти каза нагуалът, когато те изпрати да ме търсиш? — попитах аз.

— Каза, че си отишъл да се срешнеш с предизвикателя на смъртта.

С поверителен тон споделих с Карол, че предизвикателят на смъртта е жена. Тя безгрижно отвърна, че знае това.

— Откъде би могла да го знаеш? — извиках аз. — Никой не го е знаел, с изключение на дон Хуан. Той самият ли ти го каза?

— Естествено — отговори тя, без да се впечатли от моите викове. — Впрочем ти не си разбрал, че и аз видях тази жена. Срещнах се с нея преди теб. Приятелски си бъбрихме в църквата доста дълго време.

Реших, че Карол казва истината. Това, което ми описваше, беше съвсем в стила на дон Хуан. Той по всяка вероятност би изпратил Карол като разузнавач, за да си направи изводи.

— Кога се срещна с предизвикателя на смъртта? — попитах аз.

— Преди няколко седмици — отвърна тя без особено вълнение. — За мен това не беше кой знае какво събитие. Аз нямах енергия, която да дам на тази жена, или най-малкото нямах този вид енергия, от който тя се нуждае.

— В такъв случай защо се видя с нея? Да не би споразумението между предизвикателя на смъртта и магьосниците да включва взаимоотношения и с жената-нагуал?

— Видях се с нея, защото нагуалът каза, че ти и аз сме равностойни — това беше единствената причина. Нашите енергийни тела са се сливали много пъти. Не си ли спомняш? Двете с жената си поговорихме за лекотата, с която се сливаме. Останах с нея навярно три или четири часа, а после нагуалът дойде и ме изведе навън.

— Нима сте били в църквата през цялото време? — попитах аз, понеже изобщо не ми се вярваше, че те са могли да стоят вътре на колене в продължение на три-четири часа и да си приказват единствено за сливането на енергийните ни тела.

— Тя ме отведе в друг аспект на своето намерение — призна Карол, след като са замисли за миг. — Показа ми как всъщност е избягала от поробителите си.

Тогава Карол ми разправи една извънредно любопитна история. Тя каза, че съгласно с онова, което жената от църквата я накарала да види, всички магьосници на древността неминуемо ставали плячка на неорганичните същества. След като успеели да ги пленят, неорганичните същества им давали властта да бъдат посредници между нашия свят и тяхното царство, което хората наричали „преизподнята“.

Предизвикателят на смъртта също попаднал в мрежите на неорганичните същества. Според преценката на Карол, той прекарал навярно хиляди години, като техен пленник — до момента, в който съумял да се превърне в жена. Той осъзнал, че това е начинът да се измъкне от тамошния свят, още в деня, в който установил, че тези същества смятат женското начало за нетленно. Според техните убеждения женското начало притежава такава пластичност и такъв огромен обхват, че неговите представители не могат да попаднат в никакви капани и системи, нито пък да бъдат държани в плен. Предизвикателят на смъртта успял да постигне толкова цялостна и щателна трансформация, че жената, в която се превърнал, мигновено била избълвана от царството на неорганичните същества.

— А тя не ти ли каза, че те все още я преследват? — попитах аз.

— Преследват я, разбира се — увери ме Карол. — Жената сподели с мен, че трябва да ги държи на разстояние във всеки миг от живота си.

— Какво могат да й направят те?

— По всяка вероятност биха могли да осъзнаят, че е била мъж, и да я пленят отново. Мисля, че тя се страхува от тях повече, отколкото човек е в състояние да си представи.

Карол добави с небрежен тон, че жената от църквата била напълно запозната с моята схватка с неорганичните същества и знаела също и за синия скаут.

— Тя знае всичко за теб и мен — продължи Карол. — И не защото съм й казала каквото и да е, а защото тя е част от нашия живот и от нашата приемствена линия. Спомена, че винаги е следвала всички нас, особено теб и мен.

Карол ми изброи случаите, в които двамата с нея бяхме действали заедно и които били известни на жената. Докато говореше, аз започнах да изпитвам невероятна носталгия тъкмо по човека, който в този миг се намираше пред мен: Карол Тигз. Усетих непреодолимо желание да я прегърна. Протегнах ръце към нея, но загубих равновесие и паднах от пейката.

Карол ми помогна да стана от паважа и загрижено прегледа краката, зениците на очите, шията и кръста ми. После каза, че енергийният ми шок все още не е преминал. Облегна главата ми на гърдите си и започна да ме гали, сякаш утешаваше дете, което се преструва на болно.

След малко наистина се почувствах по-добре; даже взех да си възвръщам двигателния контрол.

— Харесваш ли дрехите, с които съм в момента? — внезапно попита Карол. — Дали не съм прекалено издокарана, а? Смяташ ли, че изглеждам добре?

Карол винаги беше облечена елегантно. Ако у нея имаше нещо, което изобщо не подлежеше на съмнение, то това беше безупречния й вкус по отношение на облеклото. Всъщност откакто я познавах дон Хуан и останалите от нас вечно се шегувахме, че единственото и ценно качество е умението й да си купува хубави дрехи и да ги носи с грация и финес.

Нейните въпроси ми се сториха много странни и ме накараха на свой ред да попитам:

— Защо толкова се притесняваш за външния си вид? По-рано никога не си се тревожила за него. Да не би да се опитваш да направиш впечатление на някого?

— Опитвам се да направя впечатление на теб, естествено — отвърна тя.

— Но това съвсем не е най-подходящия момент за такова нещо — възразих аз. — Важното в случая е онова, което става с предизвикателя на смъртта, а не твоята външност.

— Ти изобщо нямаш представа колко е важно как изглеждам — каза тя със смях. — Моята външност е от съдбоносно значение и за двама ни.

— За какво говориш? Напомняш ми за нагуала; докато подготвяше срещата ми с предизвикателя на смъртта, той се държеше по същия начин. Едва не ме побърка със загадъчните си приказки.

— А имаше ли основание да говори загадъчно? — попита Карол със съвършено сериозно изражение.

— Несъмнено имаше, както се оказа — признах аз.

— Точно така стоят нещата и с моята външност. Хайде, угоди ми. Кажи как ме намираш: привлекателна, непривлекателна, обаятелна, посредствена, отвратителна, покоряваща, арогантна?

Замислих се за миг и направих преценка. Реших, че Карол е много привлекателна. Това ми се стори доста странно. Никога не си бях давал сметка за нейния чар.

— Намирам, че си божествено красива — казах аз. — Всъщност ти си направо изумителна.

— Значи точно така трябва да изглеждам — рече тя с въздишка.

Докато се мъчех да проумея какво иска да каже, тя заговори отново. Попита ме:

— Как мина твоята среща с предизвикателя на смъртта? Описах й накратно преживяването си, по-специално първия сън. Казах й, че според мен жената ме бе накарала да видя същия този град, само че в минал период.

— Но това е невъзможно — изтърси Карол. — Във вселената не съществува минало или бъдеще. Съществува единствено настоящият миг.

— Зная, че се върнах в миналото — заявих аз. — Църквата беше същата, но градът изглеждаше различно.

— Помисли малко — настоя тя. — Във вселената има само енергия, а за енергията важи само „тук и сега“, едно безкрайно и вечно „тук и сега“.

— Според теб какво всъщност се е случило с мен, Карол?

— С помощта на предизвикателя на смъртта ти си минал през четвъртата врата на сънуването — каза тя. — Жената от църквата те е завела в своя сън, в своето намерение. Завела те е в своята визуализация на този град. Очевидно я е направила в миналото и я е запазила непокътната у себе си — там, където сигурно се намира и сегашната й визуализация на града.

След дълго мълчание Карол ми зададе друг въпрос:

— Какво още направи жената с теб?

Казах й за втория сън — съня, в който градът беше такъв, какъвто е в днешно време.

— Ето ти на! — възкликна тя. — Жената не само те е отвела в миналото си намерение, но и допълнително ти е помогнала да преодолееш четвъртата врата, като е накарала енергийното ти тяло да отпътува до друго място, което съществува днес единствено в нейното намерение.

Карол замълча за миг, а после ме попита дали жената от църквата ми е обяснила какво означава да постигнеш нещо чрез намерението във второто внимание.

Спомних си, че тя наистина ми беше загатнала за това, но не ми беше дала конкретно обяснение. Никога не бях чувал от дон Хуан понятията, с които си служеше Карол.

— Откъде си попила тези нови идеи? — запитах аз; тя изглеждаше съвсем наясно с цялата ситуация, което искрено ме учудваше.

С неутрален тон Карол ме увери, че жената от църквата й е разтълкувала много загадки.

— В момента ние си служим с намерението във второто внимание — продължи тя. — Тази жена ни накара да заспим — ти тук, а пък аз — в Тусон. А после заспахме отново в нашия сън. Ти обаче не си спомняш тази част, за разлика от мен. Тайната на двойните пози! Припомни си какво ти е казала жената: вторият сън се постига, когато възнамеряваш във второто внимание; това е единственият начин да минеш през четвъртата врата на сънуването.

След дълга пауза, по време на която аз не можах да произнеса нито дума, тя добави:

— Струва ми се, че жената от църквата действително ти е направила подарък, макар че ти не си искал нищо. Нейният дар е бил да присъедини енергията си към нашата, за да се движим напред и назад, носени от тази „тукашна и сегашна“ енергия на вселената.

Изпитах невероятно вълнение. Думите на Карол бяха съвсем точни и на място. Тя бе определила вместо мен нещо, което смятах за неизразимо, въпреки че не можех да кажа какво именно беше успяла да определи. Ако бях в състояние да се движа, щях да скоча и да я прегърна. Докато нервно и несвързано й описвах колко смислени ми изглеждаха нейните думи, тя се усмихваше блажено. Накрая отбелязах, по-скоро реторично, че дон Хуан никога не ми бе говорил за подобни неща.

— Може би той просто не ги знае — каза Карол с тон, който изразяваше не дързост, а примирение.

Не се заех да споря с нея. Известно време мълчах, странно лишен от мисли. После и мислите, и думите ми започнаха да изригват като от вулкан. Хората, които вървяха по площада, неизменно се зазяпваха, когато преминаваха край нас, или даже се спираха, за да ни погледат. Двамата сигурно сме били цяло зрелище: Карол Тигз, която целуваше и милваше лицето ми, докато аз ентусиазирано бръщолевех за яснотата на нейните думи и за моята среща с предизвикателя на смъртта.

Когато се възстанових дотолкова, че вече можех да вървя, тя ме поведе през площада към единствения хотел в града. Увери ме, че енергията ми все още не била достатъчна, за да отида чак до къщата на дон Хуан, но че всички, които се намирали там, знаели къде ще бъдем.

— Откъде биха могли да знаят това? — попитах аз.

— Нагуалът е врял и кипял магьосник — отбърна тя със смях. — Именно той ми каза, че ако те намеря в състояние на енергиен шок, ще трябва да те заведа в хотела, вместо да рискувам да прекося целия град, влачейки те на буксир.

Тези думи и особено усмивката на Карол така ме успокоиха, че продължих да вървя най-блажено. Стигнахме до входа на хотела, който се намираше малко по-надолу по улицата, точно срещу църквата. Минахме през мрачното фоайе, качихме се на втория етазк по циментеното стълбище и влязохме в една неприветлива стая, която никога не бях виждал. Карол твърдеше, че вече съм бил там; въпреки това нямах никакъв спомен както за хотела, така и за стаята. Бях прекалено уморен, за да размишлявам над този факт. Просто се отпуснах на леглото и похлупих лице. Единственото ми желание беше да поспя, но нещо не ми даваше мира. В цялата ситуация имаше твърде много неизяснени въпроси, макар че на пръв поглед всичко беше наред. Внезапно обзет от нервна възбуда, аз се надигнах и седнах на леглото.

— Изобщо не съм ти казвал, че не пожелах да приема дар от предизвикателя на смъртта — възкликнах аз, обръщайки се към Карол. — Откъде си научила това?

— Но нали ти самият ми го каза — възрази тя и седна до мен. — Беше толкова горд от постъпката си. Това бяха първите ти думи, когато те намерих.

От всички отговори, които бях получил до момента, единствено този ми се видя не съвсем задоволителен, Карол ми предаваше твърдение, което не звучеше като мое.

— Струва ми се, че си ме разбрала погрешно — казах аз. — Просто не исках да получа нещо, което би могло да ме отклони от целта ми.

— Значи не си се почувствал горд от своя отказ?

— Не почувствах абсолютно нищо. Вече не съм в състояние да чувствам каквото и да е, освен страх.

Опънах краката си и слозких глава на възглавницата. Усещах, че ако затворя очи или спра да говоря, ще заспя моментално. Разказах на Карол за спора, който бях водил с дон Хуан в началото на нашето познанство, когато той ми бе разкрил какъв е мотивът му да живее като воин. Беше заявил, че причината, която го кара да следва този път неотклонно, е страхът, и то най-вече страхът да не изгуби нагуала, абстрактното, духа.

— Смъртта е нищо в сравнение със загубата на нагуала — бе казал той с глас, в който звучеше искрена страст. — Страхът да не го изгубя е единственото истинско нещо, което имам, защото без него съдбата ми би била по-лоша и от смърт.

Аз незабавно се бях противопоставил на твърдениете му, хвалейки се, че не се поддавам на страхове и че ако трябва да следвам даден път, само любовта би могла да ми даде подтик за това.

Дон Хуан бе отвърнал, че този страх е единственото подобаващо чувство, което воинът би трябвало да изпитва, когато нещата се задълбочават. Аз тайно се бях възмутил от неговия възглед, който, според тогавашното ми мнение, бе продиктуван от прикрита ограниченост.

— Колелото на съдбата направи пълен кръг — казах аз на Карол — и ето къде се озовах сега. Мога да ти се закълна, че едничкото нещо, което ме поддържа, е страхът да не загубя нагуала.

Карол се взря в мен със странен поглед, който никога не бях забелязал у нея.

— Не съм съгласна с теб — меко рече тя. — Страхът е нищо в сравнение с обичта. Страхът те кара да се втурваш безразсъдно; любовта те кара да действаш разумно.

— Какво говориш, Карол Тигз? Откога любовта е станала толкова важна за магьосниците?

Тя не отвърна нищо. Легна до мен и сложи глава на рамото ми. Дълго останахме така, смълчани, в тази непозната, неприветлива стая.

— Аз усещам какво чувстваш ти — каза Карол ненадейно. — Сега пък ти се опитай да усетиш какво чувствам аз. Можеш да направиш това. Но по-добре ще е да го направиш на тъмно.

Тя протегна ръка и загаси лампата, която беше над леглото. Аз се изправих в седнало положение с едно-единствено движение. Бях разтърсен от силна уплаха, която премина през мен като електрически ток. В мига, в който Карол загаси лампата, в стаята настъпи нощ. Крайно развълнуван, поисках да узная какво означава това.

— Още не си се възстановил напълно — успокои ме Карол. — Преживяването ти е било наистина изключително. Бил си така дълбоко потопен във второто внимание, че сега си малко разнебитен. Навън е ден, разбира се, но в стаята прониква малко светлина и очите ти все още не могат да се приспособят към нея.

Легнах си отново, донякъде убеден от думите й. Карол продължи да говори, но аз не я слушах. Опипах чаршафите. Бяха истинси чаршафи. Прекарах ръце по леглото. И то си беше истинско! Наведох се и плъзнах дланите си по студения теракотен под. Станах от леглото и проверих по същия начин всяко нещо, което се намираше в стаята и в банята. Всичко беше съвършено нормално, съвършено истинско. Казах на Карол, че когато загаси лампата, аз получих ясното усещане, че сънувам.

— Хайде, дай си почивка — рече тя. — Остави тази глупава проверка и ела да си легнеш.

Повдигнах завесите на прозореца, който гледаше към улицата. Навън беше ден, но в мига, в който го спуснах, вътре пак се възцари нощна тъмнина. Карол ме молеше да си легна. Тя се опасяваше, че бих могъл да побягна и да се озова на някоя улица, както бях направил и преди. Предположението й беше съвсем логично. Върнах се в леглото, без да си дам сметка, че изобщо не ми бе хрумвало да проверя нещата чрез посочване. Това знание сякаш бе напълно изтрито от паметта ми.

Мракът в тази хотелска стая беше извънредно необичаен. Той ме изпълни с едно възхитително чувство на покой и хармония. Изпълни ме и с дълбока тъга, с копнеж за човешка топлота и дружба. Бях направо изумен. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Лежах и се опитвах да си спомня дали този копнеж бе чувство, което вече познавах; оказа се, че не е. Копнежите, които бях изпитвал дотогава, не бяха свързани с желание за човешка дружба; те бяха абстрактни и приличаха по-скоро на някаква тъга, породена от липсата на нещо неопределено.

— Просто се разкъсвам отвътре — казах аз на Карол. — Жадувам за хора, та чак ми се плаче.

Мислех, че думите ми ще й се сторят смешни. Аз самият исках да прозвучат като шега. Тя обаче изобщо не продума, сякаш добре ме разбираше. Чух, че въздъхна. Обърканото душевно състояние, в което се намирах, мигновено ме тласна към емоционален изблик. Обърнах се към Карол в мрака и промълвих нещо, което в момент на по-голямо умствено просветление би ми се видяло доста абсурдно. — Обожавам те безгранично — казах аз.

Подобни изявления бяха немислими сред магьосниците от линията на дон Хуан. Карол Тигз беше жената-нагуал. Между нас двамата такива прояви на привързаност въобще не бяха необходими. Всъщност ние дори не знаехме какво изпитваме един към друг. Дон Хуан ни беше научил, че магьосниците нямат време за подобни чувства, нито пък се нуждаят от тях.

Карол ми се усмихна и ме прегърна. Бях обзет от такава безпределна любов към нея, че неволно се разплаках.

— Твоето енергийно тяло се движи напред по сияйните енергийни нишки на вселената — прошепна тя на ухото ми. — Ние се движим, носени от намерението — този дар, получен от предизвикателя на смъртта.

Имах достатъчно енергия, за да проумея думите й. Дазке я попитах дали самата тя разбира значението на всичко това. Тя ме накара да замълча и отново прошепна на ухото ми:

— Напълно ми е ясно; дарът, предназначен за теб от предизвикателя на смъртта, са били крилете на намерението. С тяхна помощ ти и аз сънуваме самите нас в друго време — Във време, което още не е дошло.

Отблъснах я и седнах на леглото. Начинът, по който тя изрече тези слозкни магьоснически обяснения, ме изпълни с тревога. Карол по принцип не се отнасяше сериозно към абстрактното мислене. Винаги се бяхме шегували, че й липсва философска нагласа.

— Какво става с теб? — попитах аз. — Претърпяла си необичайно развитие; Карол магьосницата се е превърнала във философ. Говориш съвсем като дон Хуан.

— Все още не — отвърна тя със смях. — Но това положение скоро ще настъпи. То постоянно наближава и когато най-сетне ме достигне, за мен ще е от лесно по-лесно да бъда магъосница-философ. И никой няма да е в състояние да обясни това, защото то просто ще се случи.

В съзнанието ми проехтя сигнал за тревога.

— Ти не си Карол! — извиках аз. — Ти си предизвикателят на смъртта в образа на Карол. Така си и знаех!

Карол прихна да се смее; моето обвинение ни най-малко не я смути.

— Не се дръж като глупак — рече тя. — Ще изпуснеш урока. Сигурна бях, че рано или късно ще се поддадеш на склонността си да се самозабравяш. Повярвай ми, аз съм Карол. Ние просто правим нещо, което никога не сме правили: служим си с намерението във второто внимание — така, както са постъпвали древните магьосници.

Думите й не успяха да ме убедят, но нямах повече енергия, за да продължа да споря, понеже нещо от рода на мощните вихрушки, които познавах от сънуването си, бе започнало да ме тегли. Смътно долових гласа на Карол, която ми говореше на ухото: „Ние се сънуваме. Сънувай своето намерение към мен! Устреми ме напред! Устреми ме напред!“

С голямо усилие успях да изразя най-съкровената си мисъл. — Остани тук с мен завинаги — произнесох аз бавно, също като развален магнетофон. Тя отвърна нещо неразбираемо. Идеше ми да се посмея на собствения си глас, но в този миг вихрушката ме погълна.

Когато се събудих, бях съм в хотелската стая. Нямах представа колко дълго бях спал. Изпитах огромно разочарование, щом видях, че Карол не е при мен. Облякох се набързо и слязох във фоайето, за да я потърся. Освен това исках да се избавя от една странна сънливост, която ме беше налегнала. Администраторът на рецепцията ми каза, че американката, която е наела стаята, току-що е излязла от хотела. Изтичах на улицата, като се надявах, че ще я настигна, но от нея нямаше и следа. Беше пладне; слънцето грееше в безоблачното небе. Времето беше малко горещо.

Отидох до църквата. Изпитах искрена, но не особено силна изненада, когато установих, че архитектурните й особености действително са такива, каквито ги бях видял в онзи сън. Равнодушно изтъкнах някои заядливи доводи пред самия себе си. Може би някога бях разглеждал задната страна на църквата заедно, с дон Хуан и сега просто не си спомнях за това. Обмислих тази възможност, но открих, че тя изобщо не ме интересува. Моят план за проверка и потвърждение на фактите, така или иначе, нямаше никакво значение за мен. Бях твърде сънен, за да ме е гршка за подобни неща.

Оттам полека изминах разстоянието до къщата на дон Хуан, като все още се надявах да намеря Карол. Бях сигурен, че ще я заваря да ме чака в неговия дом. Дон Хуан ме посрещне така, сякаш бях възкръснал от мъртвите. Той и останалите магьосници от групата, развълнувани до немай-къде, ме разглеждаха с нескрито любопитство.

— Къде си бил? — поиска да разбера дон Хуан. Не можех да проумея за какво беше цялата тази суетня. Казах му, че съм прекарал нощта заедно с Карол в хотела при площада, понеже не съм имал достатъчно енергия, за да извървя разстоянието от църквата до тяхната къща, и добавих, че те вече са узнали всичко това.

— Нищо подобно не сме узнали — сепна се той.

— Карол не ви ли каза, че беше с мен? — попитах аз, обзет от смътно подозрение, което би ме накарало да се разтревожа, ако не бях толкова изтощен.

Никой не ми отговори. Всички си размениха изпитателни погледи. Обърнах се към дон Хуан и му казах, че, доколкото бях разбрал, той самият бил изпратил Карол да ме намери. Дон Хуан закрачи напред-назад из стаята, без да продума.

— Карол Тигз изобщо не е била при нас — рече той след малко. — А пък теб те нямаше в продължение на девет дни.

Умората, която изпитвах, ми попречи да реагирам по съответен начин на тези поразителни твърдения. Тонът, с който ги изрече, както и загрижеността на цялата група, беше предостатъчно доказателство за тяхната сериозност. Аз обаче бях толкова капнал, че просто не знаех какво да кажа.

Дон Хуан ме помоли да им разправя най-подробно за всичко, което се бе случило между предизвикателя на смъртта и мен. Останах смаян от факта, че успях да си спомня извънредно много неща и да ги разкажа въпреки изтощението си. Напрегнатата атмосфера се поразведри за миг, докато описвах как се бе смяла жената на моите безсмислени викове, с които бях изразил намерението си да видя енергията в нейния сън.

— За тази цел е по-добре да посочваш нещата с кутрето си — казах аз на дон Хуан, но в думите ми нямаше и следа от упрек.

Той ме попита дали смехът е бил единствената реакция, с която жената е посрещнала виковете ми. Аз си спомнях само нейното веселие и факта, че тя бе отбелязала каква силна неприязън изпитва той към нея.

— Не изпитвам неприязън към нея — Възрази дон Хуан. — Просто не ми допадат насилствените методи на древните магьосници.

Обръщайки се към всички, заявих, че аз лично бях харесал тази жена извънредно много, без каквито и да е предубеждения; и че бях почувствал такава любов към Карол Тигз; каквато никога не съм смятал, ме мога да изпитам към някого. Те като че ли не разбраха за какво им говорех. Само си размениха погледи, сякаш аз внезапно бях полудял. Исках да кажа още нещо, да се доизясня. Дон Хуан обаче направо ме изтика от къщата — както си помислих, за да ми попречи да издрънкам и други глупости — и ме поведе обратно към хотела.

Същият администратор, с който бях разговарял преди, любезно изслуша нашето описание на Карол Тигз, но категорично отрече да е виждал някога както нея, така и мен. Той даже побика камериерките, които потвърдиха думите му.

— Какво би могло да означава всичко това? — изрече дон Хуан на глас, макар че този въпрос явно бе насочен към самия него. После внимателно ме изведе навън.

— Хайде да се махаме от това проклето място — каза той. Когато излязохме на улицата, дон Хуан ми нареди да не се обръщам назад към хотела, нито пък да гледам към църквата, която се намираше отсреща, а да си държа главата наведена. Погледнах към обувките си и мигновено осъзнах, че вече не съм с дрехите на Карол, а с моите собствени. Колкото и да се мъчих, не можах да си спомня кога съм се преоблякъл. Предположих, че това трябва да е станало след събуждането ми в хотелската стая. Вероятно тогава бях нахлузил собствените си дрехи, макар че не помнех абсолютно нищо.

Докато разсъждавах над този въпрос, стигнахме до площада_ _Преди да го прекосим, за да се отправим към къщата, аз разказах на дон Хуан за дрехите. Той ме изслуша много внимателно, като клатеше глава ритмично. После седна на една пейка и с искрено загршкен тон ме предупреди, че за момента няма как да узная какво се е случило във второто внимание между жената от църквата и моето енергийно тяло. Каза, че контактът ми с онази Карол Тигз от хотела е бил просто върхът на айсберга.

— Ужасно е да си помисли човек, че ти си бил във второто внимание в продължение на девет дни — добави дон Хуан. — За предизвикателя на смъртта девет дни са само един миг, но за нас са цяла вечност.

Не смогнах да възразя, да обясня или да кажа каквото и да е, защото той ме възпря със следната забележка:

— Разсъди добре. Ако все още не можеш да си спомниш всички неща, на които съм те учил и които съм правил с теб във второто внимание, представи си колко по-трудно би било да си спомниш на какво те е научила жената от църквата и какво е направила с теб. Аз съм те карал само да преминаваш в друго ниво на съзнание, а тя те е накарала да преминеш в друга вселена.

Почувствах се слаб и победен. Дон Хуан и другите двама магьосници от групата му, които бяха с нас, ме подканиха да напрегна всичките си сили и да си спомня в кой момент съм се преоблякъл. Не бях в състояние да го направя. В съзнанието ми нямаше нищо: нито впечатления, нито спомени. Някаква част от мен като че ли отсъстваше.

Вълнението на тримата ми спътници започна да става неудържимо. Никога не бях виждал дон Хуан толкова разтревожен. Във всяка негова дума или постъпка винаги бях долавял шеговитост и липса на сериозно отношение към самия себе си. Този път обаче положението беше по-различно.

Отново напрегнах паметта си, като се мъчех да извикам някой спомен, който би могъл да хвърли светлина върху всичко това; и отново не постигнах резултат, но вече не се чувствах победен — точно обратното, бях обзет от невероятен оптимизъм. Струваше ми се, че всяко нещо си идва на мястото.

Дон Хуан беше обезпокоен най-вече от факта, че не знаеше нищо за сънуването, което бях осъществил заедно с жената от църквата. Според неговите разбирания създаването на сънувания хотел, сънувания град и сънуваната Карол Тигз беше просто един отделен пример за невероятните способности на древните магьосници в областта на сънуването — способности, чийто пълен обсег надхвърля човешкото въображение.

Накрая дон Хуан импулсивно разпери ръце и на лицето му се появи обичайната жизнерадостна усмивка.

— Можем само да си направим извода, че жената от църквата ти е дала практически урок — каза той с бавен и предпазлив тон. — Превръщането на една неразбираема маневра в нещо разбираемо ще бъде колосална задача за теб. Бил си свидетел на майсторски ход, осъществен от предизвикателя на смъртта в образа на жената от църквата. Тя е използвала енергийното тяло на Карол, както и твоето, за да отлети, за да се освободи от котвите си. Приела е предложението ти за безвъзмездно даване на енергия.

Тези думи не ми говореха нищо, но явно бяха от голямо значение за другите двама магьосници, които силно се развълнуваха. Обръщайки се към тях, дон Хуан обясни, че предизвикателят на смъртта и жената от църквата били различни проявления на една и съща енергия; по-мощното и сложно проявление била жената. След като поела нещата в свои ръце, тя си послужила с енергийното тяло на Карол Тигз по някакъв неясен, злокобен начин, съответен на типичните за древните магьосници машинации, и така създала онази Карол Тигз от хотела — една Карол Тигз, сътворена изцяло от намерението. Дон Хуан добави, че не е изключено Карол и жената да са постигнали някакво енергийно споразумение по време на своята среща.

В този миг дон Хуан като че ли бе осенен от неочаквана мисъл. Той се взря в сподвижшците си с невярващ поглед. Те също го стрелнаха с очи. Бях сигурен, че не си разменят погледи просто за да открият признаци на разбирателство, защото и тримата явно бяха осъзнали дадено нещо едновременно.

— Всичките ни предположения са безполезни — каза дон Хуан с тих, спокоен глас. — Мисля, че Карол Тигз вече я няма. Няма я и жената от църквата; те двете са се слели и са отлетели, понесени от крилете на намерението — понесени, струва ми се, напред. Онази Карол Тигз от хотела е била толкова загрижена за външността си поради факта, че тя всъщност е била жената от църквата, която те е накарала да сънуваш една друга Карол Тигз; една несравнимо силна Карол Тигз. Не си ли спомняш какво ти е казала? „Сънувай ме цялата от намерение! Устреми ме напред!“

Какво означава това, дон Хуан? — смаяно попитах аз.

Означава, че жената от църквата е изминала своя път.

Сега тя е свързана с теб. Твоята съдба е и нейна.

— В какъв смисъл, дон Хуан?

— В смисъл, че ако ти постигнеш свобода, и тя ще постигне същото.

— Как именно ще го направи?

— Чрез Карол Тигз. Но не се тревожи за Карол — каза той, още преди да съм изрекъл опасенията си. — Тя е способна да извърши не само това, но и много по-сложни неща.

Самата безкрайност се стоварваше върху мен. Вече усещах смазващата й тежест. В един миг мислите ми се проясниха и аз попитах дон Хуан:

— Какъв ще е крайният резултат от всичко това?

Той не ми отговори. Огледа ме внимателно от глава до пети. После каза бавно, сякаш премисляше всяка дума:

— Дарът на предизвикателя на смъртта се състои от неизчерпаеми сънни възможности. Една от тях е бил твоят сън за Карол Тигз в друго време, в друг свят; един по-просторен свят без ограничения; свят, в който неизпълнимото би могло да се изпълни. Този сън е загатнал, че ти не само ще преживееш тези възможности, но и че някой ден ще ги разбереш.

Дон Хуан стана от мястото си и ние мълчаливо се отправихме към къщата му. Мислите ми запрепускаха с бясна бързина. Това всъщност не бяха мисли, а образи, смесица от спомени за жената от църквата и за Карол Тигз, спомени за нашия разговор в мрака на сънуваната хотелска стая. На няколко пъти почти ми се удаде да сгъстя тези образи в едно усещане за собствената ми личност, но в крайна сметка трябваше да се откажа от това; нямах достатъчно енергия, за да осъществя подобна задача.

Малко преди да стигнем до къщата, дон Хуан се спря и се обърна към мен. Отново ме огледа внимателно, сякаш търсеше някакви знаци по тялото ми. В този момент се почувствах длъжен да му изясня един въпрос, за който той, както смятах, имаше съвършено погрешна представа.

— Бях с истинската Карол Тигз в хотела — казах аз. — За миг и аз самият вярвах, че тя е предизвикателят на смъртта, но след като прецених добре нещата, не мога да се придържам към тази мисъл. Това си беше Карол. По някакъв непонятен, свръхестествен начин тя беше в хотела, точно както бях там и аз самият.

— Разбира се, че това е била Карол — съгласи се дон Хуан. — Ала не онази Карол, която познаваме ние с теб, а една сънувана Карол, както вече ти казах, една Карол, сътворена изцяло от намерение. Ти си помогнал на жената от църквата да изгради този сън. Нейното изкуство е превърнало съня във всеобхватна реалност — изкуството на древните магьосници, най-страшното нещо, което би могло да съществува. Аз те предупредих, че ще получиш върховен урок по сънуване, нали така?

— Според теб какво е станало с Карол Тигз? — попитах аз.

— Тя си е отишла — отвърна той. — Но някой ден ще срещнеш новата Карол Тигз, онази от сънуваната хотелска стая.

— В какъв смисъл си е отишла?

— Отишла си е от света — каза той.

Почувствах пристъп на безпокойство, който ме прободе в слънчевия сплит. Постепенно се пробуждах. Бях започнал да си възвръщам съзнанието за собствената ми личност, но все още не го владеех напълно. Въпреки това то вече си пробиваше път през мъглата на съня; изникваше като смесица от чувството за неизвестност и от смътното оп намирам едва ли не на една крачка от неизмеримото.

Лицето ми сигурно е изразявало недоверие, защото дон Хуан добави с убедителен тон:

— В сънуването стават такива неща. Вече трябва да си разбрал, че действията, извършени в него, са окончателни. Карол Тигз си е отишла.

— Но къде мислиш, че еотишла, дон Хуан?

— Там, където са отишли и древните магьосници. Казах ти, че дарът на предизвикателя на смъртта се състои от неизчерпаеми възможности на сънуване. Ти не си искал нищо конкретно, затова жената от църквата ти е дала абстрактен дар: Възможността да летиш на крилете на намерението.