Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (13)

12. ЖЕНАТА ОТ ЦЪРКВАТА

Дон Хуан и аз седяхме мълчаливо. Бях изчерпал въпросите си, а и той като че ли ми беше казал всичко необходимо. Часът едва минаваше седем, но площадът бе необичайно пуст. Беше топла привечер. В този град хората обикновено се разхождаха по площада до десет или единайсет вечерта.

За миг се заех отново да претегля онова, което се случваше с мен. Времето, което трябваше да прекарам с дон Хуан, вече изтичаше. Той и неговата група скоро щяха да осъществят магьосническата мечта — да напуснат този свят и да отидат в невъобразими измерения. На базата на моя ограничен успех в областта на сънуването аз вярвах, че техните искания не са фантастични, а извънредно трезви, макар и противоречащи на обикновения здрав разум. Целта им бе да възприемат неизвестното и те я бяха постигнали.

Дон Хуан с право твърдеше, че като предизвиква редовно преместване на събирателната точка, сънуването освобождава възприятието, разширявайки обсега му. За магьосниците от групата на дон Хуан сънуването не само бе отворило врата към други, достъпни за възприятие светове; то също така ги бе подготвило да влязат в тези сфери с цялостното си съзнание. За тези хора сънуването се бе превърнало в нещо неизразимо, несравнимо — нещо, за чиято природа и обхват би могло да се говори единствено с алюзии — така, както дон Хуан бе казал, че то е вратата, водеща към светлината и мрака на вселената.

Сега за тях вече съществуваше само един проблем с неизвестен изход: моята среща с предизвикателя на смъртта. Съжалявах, че дон Хуан не ме беше известил по-рано, за да мога да се подготвя по-добре за това. Но той беше нагуал, който вършеше всички важни неща внезапно, без никакво предупреждение.

Докато седях с него в онзи парк и чаках да видя как ще се развият работите, аз за миг като че ли се почувствах добре. После емоционалното ми равновесие отново се разклати и моментално ме налегна черно отчаяние. Нападнаха ме разни дребнави мисли за моята безопасност, моите цели, моите надежди в живота, моите гршки. И все пак, като се вглеждах внимателно в себе си, трябваше да призная, че навярно единствената ми истинска гршка беше по-нататъшната съдба на трите ми спътнички в света на дон Хуан. А ако размислех още по-добре, дори това не ме тревожеше чак толкова. Дон Хуан ги беше научил да бъдат такива магъоснички, които винаги знаят какво да правят, и — което всъщност е най-важно — беше ги подготвил винаги да знаят как да използват собственото си знание.

След като в действителност отдавна се бях разделил с всички възможни причини за терзание, сега ми оставаше единсдпвено загрижеността за самия себе си; и аз се отдадох на това чувство най-безсрамно. Едно последно самозабравяне — страхът, че ще умра от ръката на предизвикателя на смъртта. Вече бях толкова уплашен, че повърнах. Опитах се да кажа някакви извинения, но дон Хуан се разсмя.

— Това, че дереш лисици от страх, съвсем не е нещо необичайно — рече той. — Когато аз трябваше да се срещна с предизвикателя на смъртта, направо се подмокрих, повярвай ми.

Един проточен, непоносим миг измина в мълчаливо очакване.

— Готов ли си? — попита дон Хуан. Казах „да“, а той добави, изправяйки се:

— В такъв случай да вървим и да видим как ще застанеш на огневата линия.

Той ме поведе пак към църквата. Колкото и да се старая, и до ден-днешен не мога да си спомня нищо друго за изминаването на това разстояние, освен обстоятелството, че той трябваше да ме влачи през целия път. Не си спомням момента, в който съм стигнал до църквата, нито пък как съм влязъл в нея. Когато се опомних, открих, че съм коленичил до една дълга църковна пейка от захабено дърво, в съседство с жената, която бях видял по-рано. Тя ми се усмихваше. Огледах се отчаяно, търсейки дон Хуан, но той не се виждаше никъде. Щях да побягна колкото ми крака държат, ако жената не ме беше сграбчила за ръката.

— Защо толкова се боиш от мен, клетата женица? — попита ме тя на английски.

Останах като закован на мястото, където бях коленичил. Нейният глас ме бе завладял мигновено и изцяло. В дрезгавия му звук имаше нещо, което не мога да опиша, но то пробуди най-дълбоко скритите ми спомени. Стори ми се, че винаги съм познавал този глас.

Омагьосан от неговия звук, не помръдвах от мястото си. Жената ме попита още нещо на английски, но аз не можах да схвана какво ми каза. Тя ми се усмихна многозначително.

— Всичко е наред — прошепна тя на испански. Беше коленичила от дясната ми страна. — Истинският страх е нещо, което разбирам. Аз живея с него.

Канех се да я заговоря, когато сънният пратеник се обади в ухото ми. „Това е гласът на Ермелинда, твоята дойка“, рече той. Единственото, което някога съм знаел за Ермелинда, беше разказът за нейната смърт — била блъсната от камион, излязъл извън уличното платно, фактът, че гласът на тази жена бе извадил на бял свят такива дълбоки, стари спомени, направо ме шокира. За миг ме обзе мъчителна тревога.

— Аз съм твоята дойка! — тихо възкликна жената. — Колко странно! Искаш ли гръдта ми? — добави тя и се преви от смях.

Направих върховно усилие да остана спокоен, ала знаех, че самообладанието ми скоро ще ме напусне и съвсем ще изгубя ума и дума.

— Не обръщай внимание на шегите ми — продължи тя с тих глас. — Истината е, че много ми харесваш. Ти преливаш от енергия. Добре ще се разберем ние с теб.

Двама по-Възрастни мъже коленичиха точно пред нас. Единият от тях се обърна и ни погледна с любопитство. Без да дава вид, че го е забелязала, жената продължи да шепне на ухото ми.

— Нека да подържа ръката ти — помоли тя.

Молбата й обаче приличаше на заповед. Подадох й ръката си, неспособен да й откажа.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че ми се доверяваш и разчиташ на мен — каза тя шепнешком.

Гласът й ме влудяваше. Неговата дрезгавост беше толкова екзотична, толкова женствена. За нищо на света не бих го взел за мъжки глас, който се мъчи да мине за женски. Беше дрезгав, но не груб или гърлен. Напомняше по-скоро звука от боси крака, които тихо стъпват по чакъл.

Положих огромни усилия да разкъсам едно невидимо енергийно покривало, което като че ли ме беше обгърнало. Стори ми се, че съм успял. Изправих се, готов да си тръгна, и тъкмо това щях да направя, ако жената не бе станала също и не ми бе прошепнала на ухото:

— Недей да бягаш. Има толкова много неща, които трябва да ти кажа.

Седнах машинално, възпрян от любопитството, което ме обзе. Колкото и да е чудно, тревогата ми внезапно бе изчезнала, а също и страхът ми. Даже имах достатъчно присъствие на духа, за да задам въпроса:

— Ти наистина ли си жена?

Тя се закиска тихичко, също като някое младо момиче. После произнесе едно засукано изречение.

— Ако се осмеляваш да мислиш, че бих се превърнала в страшен мъж и бих ти причинила някакво зло, дълбоко се заблуждаваш — каза тя, подчертавайки още повече онези странни, хипнотични нотки в гласа си. — Ти си мой благодетел. Аз съм на твоите услуги, така както съм била на услугите на всички нагуали преди теб.

Събрах цялата си енергия и изразих решението, което бях взел.

— Предоставям ти енергията си — заявих аз. — Приеми я като дар от мен; аз обаче не искам от теб никакви дарове на силата. Говоря съвсем сериозно.

— Не мога да я взема просто така — прошепна тя. — Аз плащам за това, което получавам — такава е сделката. Глупаво е да си даваш енергията даром.

— През целия си живот съм бил глупак, повярвай ми — казах аз. — Наистина мога да си позволя да ти направя този подарък; тук няма никаква трудност за мен. Щом имаш нужда от енергия, давам ти я. Не искам обаче да се обременявам с излишни неща. Аз нямам нищо и това ми харесва.

— Може би — замислено промълви тя.

Войнствено я попитах дали иска да каже, че може би ще вземе енергията ми, или просто не вярва, че нямам нищо, и това ми харесва. Тя се закиска весело и отвърна, че би могла да се възползва от щедрото ми предложение, но все пак трябвало да ми се отплати. Била длъжна да ми даде нещо с подобна стойност.

Докато я слушах, осъзнах, че тя говореше испански с крайно своеобразен чуждестранен акцент. Прибавяше допълнителна фонема към средната сричка на всяка дума. Никога в. Живота си не бях чувал някой да говори така.

— Имаш доста необикновен акцент — казах аз. — Откъде идва той?

— От цяла вечност — отвърна тя с въздишка.

Вече бяхме започнали да установяваме контакт. Разбрах защо въздъхна. Тя беше нещо, кажи-речи, постоянно, докато аз бях временен. В това се криеше моето предимство. Жената предизвикател на смъртта, сама се бе заклещила в капан, а аз бях свободен.

Разгледах я внимателно. На вид тя беше на около трийсет и пет — четирийсет години. Беше мургава, типична индианка, сравнително едра, но не дебела, нито пък тромава. Видях, че кожата на ръцете й е гладка, а мускулите — стегнати, като на млад човек. Прецених, че е висока около метър и седемдесет. Носеше дълга рокля, черен шал и кожени сандали. Така, както беше коленичила, можех да видя гладките й пети и част от здравите й прасци. Талията й беше стройна. Имаше големи гърди, които не можеше или навярно не искаше да замаскира с шала си. Косата й беше смолисточерна и сплетена на дълга плитка. Лицето й не беше нито хубаво, нито грозно. В чертите й нямаше нищо забележително. Почувствах, че едва ли би могла да привлече нечие внимание, ако не бяха очите й, които тя постоянно свеждаше и криеше зад полуспуснатите си клепачи. Имаше прекрасни очи, ясни и спокойни. Освен тези на дон Хуан, никога не бях виждал толкова блестящи и пълни с живот очи като нейните.

Тя ме накара да се успокоя напълно. Зад такива очи не би могла да се крие зла воля. Усетих прилив на доверие и оптимизъм, наред с чувството, че съм познавал тази жена през целия си живот. Същевременно много добре си давах сметка и за нещо друго — за моята емоционална неустойчивост. В света на дон Хуан това мое качество винаги ме бе измъчвало, принуждавайки ме да бъда като топка на ластик. След мигове на пълно доверие и интуитивно разбиране веднага ме налягаха жалки съмнения и подозрения. Така щеше да стане и в този случай. В недоверчивия ми ум внезапно се зароди предупредителната мисъл, че съм започнал да се поддавам на чара на тази жена.

— Ти си научила испански доста късно, нали? — попитах аз, колкото да се отърся от мислите си и да не й дам възможност да ги прочете.

— Едва вчера — отвърна тя и звънко се разсмя, показвайки малките си, необикновено бели зъби, които блестяха като бисери.

Хората се заобръщаха да ни погледнат. Сведох глава, сякаш се молех усърдно. Жената се премести по-близо до мен.

— Не можем ли да отидем някъде и да поговорим? — попитах аз.

— Нали си говорим тук — каза тя. — Тук съм разговаряла с всички нагуали от твоята линия. Ако шепнеш, никой няма да разбере, че си приказваме.

Страшно ми се искаше да я попитам на каква възраст е. В този момент обаче един отрезвяващ спомен ме избави от това желание. Сетих се за един мой приятел, който години наред ми бе поставял какви ли не уловки, за да ме накара да призная точната си възраст. Дребнавото му любопитство ми бе изглеждало противно, а ето че сега се канех да постъпя също като него. Веднага се отказах от намерението си.

Исках да разкажа този спомен на жената просто за да поддържам разговора. Тя като че ли долови какво ми се въртеше в главата. Стисна ръката ми приятелски, сякаш за да покаже, че между нас току-що е преминала една мисъл.

— Вместо да ми даваш дар, не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало в моя път? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Ние сме безкрайно различни. По-различни, отколкото смятах, че е възможно.

После стана и се измъкна иззад пейката. Пъргаво прегъна коляно, обръщайки се към главния олтар. Прекръсти се и ми направи знак да я последвам до един голям страничен олтар, който се намираше вляво.

Коленичихме пред разпятие, изработено в естествена големина. Жената заговори, преди да съм успял да кажа каквото и да е.

— Аз съм живяла много, много дълго време — рече тя. — Причината за тъй продължителния ми живот се крие в това, че контролирам промените и придвижванията на моята събирателна точка. А пък и не се задържам тук, в твоя свят, прекалено много. Трябва да пестя енергията, която получавам от нагуалите от твоята линия.

— Какво представлява съществуването в други светове? — попитах аз.

— Там аз се чувствам така, както ти в своето сънуване, само че разполагам с по-голяма подвижност. Освен това мога да оставам по-дълго навсякъде, където поискам. Точно както ти би останал в някой от сънищата си, стига да пожелаеш.

— Когато се намираш в този свят, трябва ли да се придържаш само към тукашния район?

— Не. Ходя където си искам.

— А винаги ли като жена?

— Била съм жена по-дълго, отколкото мъж; първото определено ми харесва много повече от второто. Струва ми се, че почти съм отвикнала да бъда мъж. Изцяло съм жена!

Тя улови ръката ми и ме накара да пипна слабините й. Сърцето ми се качи в гърлото. Действително беше жена.

— Не мога да взема енергията ти просто така — каза тя, като смени темата. — Ще трябва да се споразумеем за някакъв друг начин.

Отново ме заля вълна от земни разсъждения. Прииска ми се да я попитам къде живее, когато се намира в този свят. Не беше нужно да изричам въпроса си, за да получа отговор.

— Ти си много, много по-млад от мен — рече тя, — а вече ти е трудно да казваш на хората къде живееш. И даже и да ги заведеш в къщата, която притежаваш или си наел, то това не е истинското ти жилище.

— Има толкова много въпроси, които искам да ти задам, а в главата ми се въртят само разни глупави мисли — казах аз.

— Няма нужда да ме питаш за каквото и да било — продължи тя. — Ти вече знаеш онова, което и аз зная. Единственото, от което се нуждаеш, за да изявиш собствените си знания, е да бъдеш поразтърсен. Тъкмо аз ти осигурявам необходимото сътресение.

Не само имах глупави мисли, но и явно се намирах в състояние, в което силно се поддавах на внушения, затова веднага щом тя ми каза, че разполагам със същите знания като нея, аз почувствах, че зная всичко и няма защо да задавам повече въпроси. Весело споделих, че съм станал лековерен.

— Не си лековерен — рече тя убедително. — Ти знаеш. Всичко, защото сега си изцяло във второто внимание. Огледай се наоколо!

В продължение на няколко мига не можех да фокусирам погледа си. Имах точно такова усещане, като че ли в очите ми беше влязла вода. Когато гледката пред мен се избистри, разбрах, че се е случило нещо необикновено. Църквата бе станала различна, по-мрачна, по-злокобна и някак по-сурова. Изправих се и пристъпих към централната и част. Вниманието ми бе привлечено от пейките; те бяха направени не от дървени трупи, а от тънки, преплетени прътове. Това бяха пейки със семпла изработка, поставени във внушителна каменна сграда. Осветлението в църквата също беше по-различно. Неговото мътно, жълтеникаво сияние открояваше най-черните сенки, които някога бях виждал. То идваше от свещите, наредени по многобройните олтари. Помислих си колко добре се съчетаваше светлината на свещите с масивните каменни стени и орнаменти на колониалната църква.

Жената ме гледаше втренчено; блясъкът на очите й беше изумителен. Тогава разбрах, че сънувам и че тя направлява съня ми. Аз обаче не се страхувах нито от нея, нито от съня. Отдалечих се от страничния олтар и отново погледнах към централната част на църквата. Там имаше хора, коленичили в молитва. Бяха много на брой — необикновено дребни, тъмни, сурови. Вшкдах сведените им глави по цялото протежение до подножието на главния олтар. Тези, които бяха близо до мен, ме гледаха с явно неодобрение. Аз се пулех в тях и във всичко останало. Затова пък не чувах никакъв шум. Хората се движеха, но не можех да доловя и най-слаб звук.

— Нищо не чувам — казах аз на жената и гласът ми прокънтя така, сякаш църквата беше празна раковина.

Почти всички глави се извърнаха към мен. Жената ме издърпа обратно в сянката на страничния олтар.

— Ще можеш да чуваш, ако не слушаш с ушите си — рече тя. — Слушай със сънното си внимание.

Нейният съвет като че ли беше всичко, от което се нуждаех. Внезапно бях залян от специфичния монотонен звук на молитва, произнасяна едновременно от множество хора. Той мигновено ме увлече. Стори ми се, че никога не съм чувал по-прекрасен звук от него. Прииска ми се да споделя възторга си с жената, но се оказа, че тя не е край мен. Потърсих я с поглед. Вече беше отишла почти до вратата. Обърна се и ми направи знак да я последвам. Настигнах я при портика. Уличните лампи бяха изчезнали. Единственият източник на светлина беше луната, фасадата на църквата също изглеждаше различно; тя беше недовършена. Навсякъде се търкаляха правоъгълни варовикови блокове. Около църквата нямаше къщи или други постройки. На лунната светлина всичко изглеждаше някак свръхестествено.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Никъде — отвърна жената. — Просто излязохме навън, защото е по-просторно и никой няма да ни безпокои. Тук можем да си поговорим до насита.

Тя ме подкани да седна върху един полуодялан варовиков блок.

— Богатствата, които могат да се открият във второто внимание, са неизчерпаеми — започна тя. — Началната поза, в която е разположено тялото на сънувача, е от ключово значение. И тъкмо тук е тайната на древните магьосници, които даже и по мое време вече бяха древни. Помисли си за това.

Тя седеше толкова близо до мен, че усещах топлината на тялото й. Прегърна ме през рамо и ме притисна към гърдите си. Тялото й излъчваше особен аромат, който ми напомняше за пелин и дървесни ухания. Не че се беше парфюмирала; просто като че ли от цялото й същество се разнасяше специфичното ухание на борова гора. Освен това телесната й топлина не беше като моята, нито като тази на който и да е от познатите ми. Нейната топлина беше хладна и свежа като ментол, непроменлива и някак стабилна. Мина ми през ума, че тази топлина крие неумолимо постоянство, лишено от припряност.

Жената започна да ми шепне на лявото ухо. Тя каза, че нейните дарове за нагуалите от моята линия били свързани с онова, което древните магьосници наричали „двойни пози“. Тоест, началната поза, в която сънувачът разполага физическото си тяло, за да започне да сънува, се отразява огледално от позата, в която той държи енергийното си тяло в сънищата, за да фиксира събирателната си точка в положението, определено от неговия избор. Тези две пози образуват едно цяло; и на древните магьосници им били нужни хиляди години, за да открият съвършената връзка, която съществува между всеки две такива пози. Жената добави със смях, че съвременните магьосници никога не биха имали необходимото време и нагласа, за да свършат цялата тази работа, затова за мъжете и жените от моята линия било голям късмет да разполагат с нейните дарове. Смехът й беше изключително ясен и звънлив.

Не бях разбрал напълно обяснението й за двойните пози. Казах й решително, че не желая да практикувам тези неща, а просто искам да получа теоретични сведения.

— Какво точно искаш да знаеш? — тихо попита тя.

— Обясни ми какво имаш предвид под двойни пози или начална поза, в която сънувачът разполага тялото си при започване на сънуването — казах аз.

— По какъв начин си лягаш, за да започнеш сънуването си? — попита тя.

— Както ми падне. Не следвам никакъв образец. Дон Хуан никога не е придавал значение на това.

— Е, аз пък придавам — рече тя и се изправи.

Тя си смени мястото. Седна от другата ми страна и започна да шепне на дясното ми ухо, че, според собствените й знания, позата, в която човек разполага тялото си, е изключително важна. Предложи ми да проверя това чрез едно крайно деликатно, но просто упражнение.

— Започни сънуването си, като легнеш на дясната си страна с леко присвити колене — каза тя. — Упражнението е да заспиш, запазвайки тази поза; после да сънуваш, че си лягаш в съвсем същата поза и заспиваш отново.

— И какво се постига по този начин? — попитах аз.

— Събирателната точка се задържа, действително се задържа като прикована в положението, в което е била при второто заспиване.

— Какъв е резултатът от това упражнение?

— Тотално възприятие. Твоите учители със сигурност са ти казали, че същността на даровете ми е именно тоталното възприятие.

— Да, но май не ми е ясно какво означава „тотално възприятие“ — излъгах аз.

Тя не обърна внимание на думите ми и продължи да ми обяснява, че упражнението има четири варианта: да заспиш на дясната си страна, на лявата, по гръб и по корем. После трябва да сънуваш, че заспиваш повторно в същата поза, която си избрал при започване на сънуването. Жената ме увери, че това води до изумителни резултати, които са напълно непредсказуеми.

След тези думи тя рязко смени темата и ме попита:

— Какъв дар искаш за себе си?

— Никакъв — нали ти казах вече.

— Но аз непременно трябва да ти предложа дар, а ти трябва да го приемеш. Такова е споразумението ни.

— Нашето споразумение е да ти даваме енергия, така че направо я вземи от мен. Това е за моя сметка — моят дар за теб.

Жената изглеждаше слисана. Аз настойчиво я уверих, че нямам нищо против тя да вземе това, от което се нуждае. Даже й казах, че я харесвам извънредно много. Разбира се, говорех сериозно. У нея имаше нещо необикновено тъжно и същевременно необикновено привлекателно.

— Хайде да влезем пак в църквата — промълви тя.

— Ако действително искаш да ми направиш някакъв подарък — казах аз, заведи ме на разходка из този град сега, на лунна светлина.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Добре, но при условие, че не казваш нито дума — рече тя.

— Защо пък да не говоря? — попитах аз, макар че вече знаех какво ще ми отвърне.

— Защото сънуваме. Аз ще те водя все по-навътре в моя сън. Тя ми обясни, че докато сме стоели в църквата, аз съм разполагал с достатъчно енергия, за да мисля и да разговарям, но навън, отвъд пределите на тази църква, положението било по-различно.

— А защо е така? — смело попитах аз.

С извънредно сериозен тон, който не само засили нейното загадъчно излъчване, но и ме изпълни със страх, жената заяви:

— Защото това „навън“ не съществува. Това е сън. Ти се намираш при четвъртата врата на сънуването и сънуваш моя сън.

Тя ми каза, че изкуството й се състояло в способността да обективира намерението си, и че всичко, което съм можел да видя наоколо, било плод на нейното намерение. Прошепна ми, че църквата и градът били породени именно от него; те не съществували и все пак съществували по някакъв начин. После добави, като се взря в очите ми, че това била една от загадките, свързана с двойните пози на сънуването, загадки, постигнати чрез намерението във второто внимание. Тази загадка можела да се осъществи, но не и да се обясни или проумее.

Жената ми каза, че нейната приемствена линия се състояла от магьосници, които знаели как да се движат във второто внимание, обективирайки намерението си. Те практикували изкуството да обективират мислите си в сънуването, за да възпроизведат реално всеки избран от тях предмет, постройка, характерна забележителност или пейзаж.

Според нейните думи, тези магъосници първоначално се взирали в някой простичък предмет, докато запомнели всеки негов детайл. После затваряли очи и го визуализирали, като от време на време сверявали зрителната си предтава с истинския предмет — и така до момента, в който вече можели да го виждат със затворени очи в цялостната му същност.

Следващият етап бил да сънуват предмета и напълно да го материализират в съня, от гледна точка на собственото си възприятие. Това действие, както каза жената, било наречено „първата крачка към тоталното възприятие“.

От обикновените предмети тези магьосници преминавали към все по-сложни и по-сложни елементи. Крайната им цел била всички заедно да визуализират един цялостен свят, после да го сънуват и така да пресъздадат напълно действителен свят, в който можели да съществуват.

— Когато всеки магьосник от моята линия беше способен да извършва това — продължи жената, — те можеха с лекота да притеглят когото и да било в тяхното намерение, в техния сън. Сега същото правя и аз с теб, както съм го правила и с всички нагуали от твоята линия.

Тя се закиска.

— Така беше, повярвай ми — рече тя, като че ли аз се съмнявах в думите й. — Жителите на цели области изчезваха, сънувайки по този начин. Тъкмо затова ти казах, че тази църква и този град са една от загадките, постигнати чрез намерението във второто внимание.

— Казваш, че жителите на цели области са изчезвали по такъв начин. Как всъщност е ставало това? — попитах аз.

— Те визуализираха дадена местност и после я пресъздаваха в сънуването — отвърна тя. — Ти никога не си визуализирал каквото и да е, така че за теб е много опасно да навлезеш в моя сън.

Тя ме предупреди, че да минеш през четвъртата врата и да пътуваш из места, които съществуват само в намерението на някой друг човек, било твърде рисковано, тъй като всеки елемент в един такъв сън трябвало да бъде нещо крайно лично.

— Все още ли имаш желание за подобна разходка? — попита тя.

Отговорих утвърдително. Тогава жената ми каза още някои неща за двойните пози. Същността на обяснението й се изразяваше в това, че ако аз сънувам например родния си град и сънят ми е започнал, докато съм лежал на дясната си страна, много лесно бих могъл да стоя в града на моя сън, ако сънувам, че лягам на дясната си страна и заспивам. Вторият сън не само щял непременно да е свързан с моя роден град, но и щял да се отличава с най-голямата конкретност, която човек би могъл да си представи.

Жената беше сигурна, че по време на обучението ми по сънуване аз съм имал безброй извънредно конкретни сънища, но ме увери, че всеки един от тях трябва да се е дължал на някаква щастлива случайност. Както каза тя, единственият начин да се сдобиеш с абсолютен контрол над сънищата бил да използваш техниката на двойните пози.

— И не ме питай защо е така — добави тя. — Това е нещо, което просто се случва. Като всичко останало.

После ме накара да се изправя и отново ме предупреди да не говоря и да не се отдалечавам от нея. Внимателно ме хвана за ръка, сякаш бях дете, и ме поведе към тъмните силуети на група къщи. Вървяхме по улица, покрита с калдъръм. Коравите речни камъни бяха набити в земята накриво. Поради неравномерното им набиване повърхността тук-таме беше грапава. Хората, които бяха настлали калдъръма, явно бяха следвали профила на терена, без да си правят труда да го изравнят.

Къщите бяха големи, варосани, едноетажни постройки с керемидени покриви. Наоколо имаше хора, които спокойно се разхождаха. В някои от къщите съзирах тъмни сенки; те ми напомняха за любопитни, но наплашени съседи, които тайничко клюкарстват. Виждах също и заоблените планини, които опасваха града.

За разлика от онова, което обикновено ми се бе случвало по време на заниманията ми по сънуване, сега мисловните ми процеси изобщо не бяха нарушени. Мислите ми не бяха изместени на заден план под въздействието на събитията в съня. Затова, преценявайки положението, реших, че се намирам в сънния вариант на града, в който живееше дон Хуан, само че по друго време. Любопитството ми бе стигнало своя връх. В действителност бях в съня на жената, предизвикател на смъртта, заедно със самата нея. Но сън ли беше това? Така го бе нарекла тя. Исках да наблюдавам всичко, да бъда свръхбдителен. Исках да проверя всичко чрез виждане на енергията. Това желание ме накара да се почувствам неловко, но жената стисна ръката ми по-силно, сякаш за да ми покаже, че е съгласна с мен.

Все още обзет от някаква абсурдна стеснителност, машинално изразих на висок глас намерението си да видя. Фразата, която винаги бях използвал по време на сънуване, беше: „Искам да видя енергия.“ Понякога ми се налагаше да я повтарям дотогава, докато получех резултат. Жената обаче избухна в смях, щом започнах да повтарям тези думи по обичайния си начин в сънния й град. Смееше се силно и от все сърце, също като дон Хуан.

— Какво смешно има тук? — попитах аз, донякъде заразен от нейното веселие.

— Хуан Матус по принцип не харесва древните магьосници, особено пък мен — отвърна тя на пресукулки между изблици от смях. — За да виждаме по време на сънищата си, трябва само да посочваме с кутрето си елементите, които искаме да видим. Да те накара да викаш в моя сън е начинът, по който той е решил да ми изпрати своето послание. Наистина е умен, не може да се отрече.

Тя замълча за малко, а после добави с такъв тон, сякаш ми разкриваше някаква голяма тайна:

— Разбира се, тези идиотски крясъци също вършат работа.

Магьосническото чувство за хумор направо ме слиса. Жената така се заливаше от смях, че явно не беше в състояние да продължи разходката. Чувствах се глупаво. Когато се успокои напълно и си възвърна самообладанието, тя любезно ми каза, че бих могъл да посоча всичко, което си избера в нейния сън, включително и самата нея.

Посочих една къща с кутрето на лявата си ръка. Тази къща, както се оказа, беше като елементите на обикновените сънища; в нея нямаше енергия. Изредих всичко, което се намираше наоколо, но резултатът беше все същият.

— Посочи мен — подкани ме жената. — Трябва да се увериш, че това е методът, който използват сънувачите, за да виждат.

Тя излезе напълно права. Наистина това беше методът. Щом я посочих с пръста си, тя мигновено се превърна в кълбо от енергия; и то твърде странно кълбо, бих могъл да добавя. Енергийната й форма изглеждаше точно така, както ми я беше описал дон Хуан; приличаше на огромна морска раковина, извита навътре по протежение на една цепнатина, която я пресичаше открай докрай.

— Аз съм единственото произвеждащо енергия същество в този сън — каза тя. — Затова за теб ще е най-добре просто да наблюдаваш всичко.

Едва в този миг си дадох сметка каква невероятна шега си беше направил дон Хуан. Той бе съумял да ме научи да викам с цяло гърло по време на сънуване, за да мога да извикам и в съня на предизвикателя на смъртта. Този прийом ми се стори толкова забавен, че малко остана да се задуша от смях.

— Хайде да продължим разходката си — тихо каза жената, когато вече се бях насмял до насита.

Имаше само две улици, които се пресичаха; на всяка от тях бяха разположени три групи от къщи. Изминахме и двете улици по цялото им протеже, и то не веднъж, а четири пъти. Наблюдавах всичко и се ослушвах със сънното си внимание. Долавях много малко шумове — само кучешки лай в далечината или шепот на разговарящи хора, покрай които преминавахме.

Кучешкият лай ме изпълни с някакъв непознат и дълбок копнеж. Трябваше да поспра за малко. Търсейки опора, аз облегнах рамо на една стена. Допирът направо ме шокира, и то не защото стената беше необикновена, а защото беше материална, също като всяка друга стена, която бях докосвал през живота си. Пипнах я със свободната си ръка. Прекарах пръстите си по грапавата й повърхност. Това беше истинска стена!

Нейната изумителна реалност незабавно сложи край на копнежа ми и ме накара отново да наблюдавам с интерес всичко около мен. Оглеждах се най-вече за елементи, чрез които бих могъл да направя съпоставка между този град и града на моето време. Не постигнах успех в трва отношение, колкото и внимателно да наблюдавах. В сънувания град също имаше площад, но той се намираше пред църквата, точно срещу портика й.

На лунната светлина околните планини се виждаха ясно и аз почти можех да ги разпозная. Опитах се да се ориентирам по луната и звездите, сякаш се намирах в реалността на ежедневния живот. Луната тъкмо бе започнала да намалява; вероятно беше един ден след пълнолуние. Бе застанала високо над хоризонта. Часът навярно беше между осем и девет вечерта. Виждах Орион вдясно от луната; двете му най-ярки звезди, Бетелгейзе и Ригел, бяха разположени на една линия с нея. Прецених, че това положение отговаря на началото на декември, а моето време беше май. През месец май Орион изобщо не може да се види в такъв час. Дълго се взирах в луната. Нищо не се променяше. Това беше истинска луна, доколкото можех да преценя. Разликата във времето силно ме развълнува.

Докато разглеждах повторно южния хоризонт, като че ли успях да различа подобния на камбана планински връх, който се виждаше от двора на дон Хуан. После се опитах да разбера къде би могла да бъде неговата къща. За миг ми се стори, че я виждам. Това така ме омая, че издърпах ръката си, която дотогава жената държеше здраво. Веднага бях обзет от изключителна тревога. Осъзнах, че трябва да се върна в църквата, защото в противен случай просто ще умра на място. Обърнах се и хукнах натам. Настигайки ме, жената бързо сграбчи ръката ми и побягна заедно с мен.

Докато се приближавахме към църквата тичешком, аз разбрах, че в това сънуване градът се намираше зад нея. Навярно щях да мога да се ориентирам, ако бях отчел този факт по-рано. Сега вече сънното ми внимание беше на привършване. Съсредоточих всичко, което ми бе останало от него, върху архитектурните особености и орнаменти на задната страна на църквата. В света на ежедневния живот никога не бях виждал тази част на сградата, ето защо си помислих, че ако успея да запомня елементите й, по-късно бих могъл да ги сверя с тези на истинската църква.

Такъв беше планът, който съчиних под напора на момента. У мен обаче имаше нещо, което се отнасяше с презрение към усилията ми да получа потвърждение на фактите. По време на цялото ми обучение постоянно бях измъчван от желанието за обективност, което ме бе принуждавало да проверявам отново и отново всичко, свързано със света на дон Хуан. И все пак за мен винаги бе важно не потвърждението само по себе си, а именно потребността да използвам това желание за обективност като опора в миговете, когато познавателните ми модели претърпяваха най-голям крах; а после, щом дойдеше време за истинската проверка на фактите, аз никога не я довеждах докрай.

Когато влязохме в църквата, жената и аз коленичихме пред левия страничен олтар, където бяхме застанали по-рано, и в следващия миг се събудих в добре осветената църква на моето време.

Жената се прекръсти и стана. Машинално направих същото. Тя ме хвана под ръка и тръгна към вратата.

— Почакай малко — казаха аз и се изненадах, че изобщо съм в състояние да говоря. Не можех да мисля ясно, но въпреки това ми се щеше да й задам един заплетен въпрос. Исках да зная как е възможно някой да има такава енергия, че да визуализира цял град с най-малки подробности.

Жената усмихнато отговори на неизречения ми въпрос; тя каза, че визуализирането й се удава много добре, понеже се е научила да го прави за период от един обикновен човешки живот, а после е имала на разположение още много такива периоди, за да го усъвършенства. Добави, че градът, който бях разгледал, и църквата, в която бяхме разговаряли, били образци от нейни неотдавнашни визуализации. Това била същата църква, в която Себастиан изпълнявал службата на клисар. Поради нуждата да оцелее жената си поставила за цел да запомни и най-незначителната подробност от всяко кътче на тази църква и на този град.

Тя завърши обяснението си по твърде обезпокоителен начин.

— Тъй като знаеш доста неща за този град, макар че никога не си се опитвал да го визуализираш — рече тя, — сега ти ми помагаш да го създам чрез намерението. Сто на сто няма да ми повярваш, ако ти кажа, че градът, който гледаш в момента, в действителност не съществува извън твоето и моето намерение.

Тя се взря в мен и прихна да се смее, понеже забеляза, че изпаднах в ужас, когато осъзнах пълния смисъл на думите й.

— Нима все още сънуваме? — смаяно попитах аз.

— Да — отвърна тя. — Само че това сънуване е по-реално от предишното, защото ти ми помагаш. Не е възможно да се обясни какво означава това; то просто се случва — като всяко друго нещо — добави тя и посочи всичко наоколо. — Няма начин да се каже как точно се случва, но ето че е факт. Никога не забравяй какво ти казах по-рано: това е загадка, постигната чрез намерението във второто внимание.

Жената нежно ме придърпа към себе си.

— Хайде да се поразходим до площада на този сън — рече тя. — Но може би ще трябва мъничко да се наглася, за да се почувстваш по-непринудено.

Тя ловко промени външния си вид, докато аз я гледах неразбираемо. Действията й бяха съвсем прости; в тях нямаше нищо необичайно. Най-напред ебали дългата си пола, под която, както се оказа, носеше друга, най-обикновена пола, достигаща до средата на прасците й. После нави дългата си плитка на кок и смени сандалите си с обувки с ниско токче, които извади от една платнена торба. Обърна черния си шал, който имаше две лица и от другата страна беше бежов. В този вид изглеждаше като типична представителка на мексиканската средна класа; човек можеше да помисли, че вероятно е дошла на посещение в това градче от някой голям град.

Тя ме хвана под ръка с женствена самоувереност и ме поведе към площада.

— Какво е станало с езика ти? — попита тя на английски. — Да не би да си го глътнал?

Поразителната възможност да се намирам все още в сън изцяло бе завладяла вниманието ми; нещо повече — бях започнал да мисля, че ако това наистина е вярно, аз рискувам никога да не се събудя.

С безгрижен тон, който ми прозвуча някак чуждо, казах на жената:

— Чак сега осъзнах, че ти одеве ме заговори на английски. Къде си го научила?

— В света ей-там. Аз зная много езици.

Тя замълча за малко и ме изгледа внимателно.

— Имала съм достатъчно време на разположение, за да ги усвоя. И тъй като дълго ще бъдем заедно, някой ден ще те науча да говориш на моя роден език — добави тя и се закиска, явно развеселена от изражението ми на отчаяние.

Спрях да вървя.

— Действително ли ще прекараме дълго време заедно? — попитах аз, издавайки чувствата си.

— Разбира се — весело отвърна тя. — Ти ще ми дадеш енергията си, и то безплатно — наистина много щедро от твоя страна. Нали сам ми каза това?

Бях направо поразен.

— Какво те тревожи? — попита жената, като премина отново на испански. — Само не ми казвай, че съжаляваш за решението си. Ние сме магьосници. Твърде късно е да променяш своя избор. Не те е страх, нали?

Отново бях обзет от ужас, но ако някой ме бе накарал да обясня защо, не бих могъл да кажа. Определено не се боях от това, че съм попаднал в друг сън с предизвикателя на смъртта, или че мога да си изгубя ума или даже живота. Запитах се дали не се страхувам от някаква проява на злото? Тази мисъл обаче беше съвсем несъстоятелна. След всичките години, прекарани в света на магьосниците, аз знаех без сянка на съмнение, че във вселената не съществува друго освен енергия; злото е само една брънка от веригата на човешкия ум, завладян от фиксирането на събирателната точка в обичайната й позиция. Логично погледнато, нямах никаква причина да изпитвам страх. Съзнавах това и същевременно си давах сметка, че истинската ми слабост се състои в недостатъчната ми подвижност, поради която не можех мигновено да фиксирам събирателната си точка във всяка нова позиция, до която тя биваше преместена. Благодарение на контакта с предизвикателя на смъртта събирателната ми точка променяше мястото си с невероятна бързина, а аз нямах необходимата сила, за да следвам това темпо. Крайният резултат беше едно смътно, лъжливо чувство на страх, че може да не успея да се събудя.

— Всичко е наред — казах аз. — Хайде да продължим нашата сънна разходка.

Жената ме хвана под ръка и ние мълчаливо се отправихме към парка. Мълчанието ни съвсем не беше напрегнато. Аз обаче се чувствах объркан. Мислех си колко странно е всичко: едва преди малко бях вървял с дон Хуан от парка към църквата, обхванат от извънредно силен, но все пак нормален страх. Сега вървях обратно от църквата към парка, заедно с обекта на моя страх, и се боях повече от всякога, но по един различен начин — по-зрял и по-неумолим.

За да разсея тревогата си, започнах да се оглеждам наоколо. Ако това беше сън, както си мислех, аз можех да проверя дали наистина е така. Посочих с пръст къщите, църквата, паважа на улицата. Посочих хората. Посочих всяко нещо. Даже сграбчих смело няколко души, които очевидно здравата се уплашиха от мен. Те бяха плътни. Бяха толкова реални, колкото всичко, което смятам за реално — само че не произвеждаха енергия. Нищо в този град не произвеждаше енергия. Всичко излелждаше истинско и нормално — и все пак беше сън.

Обърнах се към жената, която здраво ме държеше под ръка, и я попитах какво означава това.

— Ние сънуваме, — отвърна тя с дрезгавия си глас и тихо се засмя.

— Но как е възможно хората и нещата край нас да са толкова реални, толкова триизмерни?

— Това е загадка, постигната чрез намерението във второто внимание! — възкликна тя с благоговение. — Хората наоколо са тъй реални, че даже имат мисли!

Тези думи съвсем ме довършиха. Вече не исках да питам за каквото и да било. Исках да се отдам изцяло на съня. Едно силно разтърсване на ръката ми ме накара да се опомня. Бяхме стигнали площада. Жената беше спряла и ме дърпаше да седна на някаква пейка. Разбрах, че съм изпаднал в беда, когато при сядането не усетих пейката под себе си. Започнах да се въртя. Стори ми се, че се издигам. Успях да зърна бегло парка, сякаш го гледах отгоре.

— Това е то! — извиках аз. Помислих си, че умирам. Въртеливото ми издигане престана и аз потънах в мрак.