Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (5)

4. ФИКСИРАНЕТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

Тъй като се бяхме споразумели с дон Хуан да обсъждаме сънуването само тогава, когато той сметнеше за необходимо, аз рядко го разпитвах на тази тема и гледах никога да не прекалявам с въпросите си. Ето защо бях готов да го слушам жадно всеки път, щом сам пожелаеше да заговори за това. Той неизменно вмъкваше забележките и обясненията си за сънуването между други елементи от своето учение и винаги ми ги поднасяше внезапно, без предисловие. При едно мое посещение си говорехме за съвсем други неща, когато той без всякаква връзка каза, че благодарение на контактите си с неорганични същества по време на сънуване, древните магьосници станали изключително вещи в манипулирането на събирателната точка — една твърде обширна и зловеща тема.

Веднага се възползвах от предоставения случай и попитах дон Хуан приблизително по кое време са живели древните магьосници. По-рано неколкократно му бях задавал същия въпрос, без да получа удовлетворителен отговор. Този път обаче смятах, че щом сам е заговорил за това, навярно няма да откаже да задоволи любопитството ми.

— Извънредно мъчителна тема — заяви той. Начинът, по който го каза, ме накара да си помисля, че пак ще пренебрегне въпроса ми. Останах доста изненадан, когато той продължи:

— Тя отново ще подложи твоята рационалност на изпитание, също като темата за неорганичните същества. Впрочем, какво е мнението ти за тях сега?

— Вече не си съставям никакви мнения — отвърнах аз. — Не мога да си позволя да мисля каквото и да е.

Отговорът ми го развесели. Той се разсмя и ми разказа за собствените си страхове и за отвращението си от неорганичните същества.

— Никога не съм имал слабост към тях — рече той. — Разбира се, това се дължеше най-вече на страха, който всяваха у мен. Не успях да го преодолея навреме и нещата си останаха така.

— Страхуваш ли се от тях и сега, дон Хуан?

— Не, по-скоро изпитвам неприязън. Не искам да имам нищо общо с тези същества.

— Има ли някаква специална причина за твоята неприязън?

— Най-добрата възможна причина: ние сме напълно противоположни. Те обичат робството, а аз — свободата. Те обичат да купуват, а аз нищо не продавам.

Усетих необяснимо вълнение и рязко заявих, че тази тема е прекалено невероятна за мен, така че изобщо не мога да се отнасям сериозно към нея.

Дон Хуан ме погледна с усмивка и каза: — Най-подходящото отношение към неорганичните същества е това, което ти си възприел: да отричаш съществуването им, но и да ги посещаваш най-редовно, като си повтаряш, че сънуваш, а в сънуването всичко е възможно. По този начин човек не се обвързва.

Почувствах се странно виновен, макар че нямах представа на какво се дължи това. Бях принуден да попитам:

— За какво намекваш, дон Хуан?

— За твоите посещения при неорганичните същества — отвърна той сухо.

— Шегуваш ли се? За какви посещения говориш?

— Не исках да обсъждам това, но според мен вече е време да ти кажа, че натрапчивият глас, който все ти натякваше да съсредоточаваш сънното си внимание върху елементите на сънищата си, беше глас на неорганично същество.

Помислих си, че дон Хуан минаваше границите на всяка логика. Това така ме раздразни, че чак му се развиках. Той се разсмя и поиска да му разправя за моите отклонения при сънуването. Тази молба ме изненада. Не бях споменавал на никого, че имах много случаи, при които, издърпан от даден елемент, изхвръквах от някой сън, но вместо аз да го сменя с друг, както би трябвало да бъде, цялостното настроение на съня се променяше и се озовавах в някакво непознато за мен измерение. Там се реех, направляван от невидим водач, който ме караше да се въртя до безкрай. Винаги се събуждах от този вид сънища, като все още се въртях, и продължавах да се мятам и преобръщам дълго време, преди да се разбудя напълно.

— Това са си истински срещи с твоите неорганични приятели — заяви дон Хуан.

Не ми се спореше, но не исках и да се съгласявам с него. Реших да си замълча. Вече бях забравил въпроса си за древните магьосници, но дон Хуан сам подхвана тази тема.

— По моя преценка древните магьосници са съществували навярно още преди десет хиляди години — каза той и с усмивка зачака моята реакция.

Позовавайки се на общоприетите археологически данни за преселението на номадски племена от Азия към двата американски континента, отвърнах, че намирам тази дата за погрешна. Десет хиляди години изглеждаше твърде отдавна.

— Ти си имаш свои сведения, а аз си имам мои — отвърна дон Хуан. — Моите сведения са, че древните магьосници са били в разцвет в продължение на четири хиляди години — от около седемхилядната до трихилядната година преди нас. Залезът им настъпил преди три хиляди години. Оттогава дошлите след тях магьосници се занимават с прегрупиране и преустройване на онова, което е останало от древните.

— Откъде си толкова сигурен в твоите дати? — запитах аз.

— А ти откъде си толкова сигурен в твоите? — сопна ми се той.

Казах му, че археолозите разполагат с безпогрешни методи за установяване на дати, свързани с отминали култури. Той ми отвърна все така рязко, че и магьосниците си имат свои методи, които са не по-малко безпогрешни.

— Не се опитвам да ти противореча или да те оборвам — продължи той, — но скоро ще ти се удаде възможност да попиташ някой, който има сигурни сведения за тези неща.

— Никой не би могъл да има сигурно сведения за това, дон Хуан.

— Отново ще ти се стори невероятно, но съществува някой, който може да потвърди всичко това. Един ден ще се срещнеш с този човек.

— Хайде де, дон Хуан, ти май се шегуваш. Кой може да потвърди какво се е случило преди седем хиляди години?

— Много просто, един от древните магьосници, за който съм ти говорил. Онзи, с когото аз самият съм се срещал. Тъкмо от него научих всичко за древните магьосници. Надявам се, че ще запомниш онова, което ще ти разкажа за този човек. Той е важна фигура в много от нашите занимания и ти също ще трябва да се срещнеш с него.

Казах на дон Хуан, че целият съм в слух, макар и да не разбирам за какво ми говори. Той ме упрекна, че се отнасям снизходително към него и в действителност не вярвам на нито една дума за древните магьосници. Признах, че когато бях на обикновеното си ниво на съзнание, аз, естествено, не вярвах на тези фантасмагории. Но и когато се намирах във второто внимание, пак се съмнявах в тях, въпреки че тогава би трябвало да реагирам по-различно.

— Разказите ми се превръщат във фантасмагории само когато разсъждаваш над тях — отбеляза той. — Без намесата на здравия ти разум, те си остават чисто и просто въпрос на: енергия.

— Защо казваш, че и аз ще се срещна с един от древните магьосници, дон Хуан?

— Защото точно така ще стане някой ден. Вашата среща е изключително важна. Но засега нека да ти разкажа една друга фантасмагория, която се отнася до нагуала Себастиан, един от нагуалите от моята приемствена линия.

Оказа се, че нагуалът Себастиан бил клисар в някаква църква в Южно Мексико, някъде в началото на осемнайсети век. В своя разказ дон Хуан подчерта, че магьосниците, предишни или сегашни, често търсят убежище в стабилни институции, каквато е например Църквата. Той заяви, че поради изключителната си дисциплина те са надеждни служители, ревностно търсени от такива институции, които винаги изпитват остра нужда от подобни личности. Според дон Хуан, стига само някой да не е наясно с действията на магьосниците, те изглеждат като образцови работници, понеже са напълно лишени от идеологически убеждения. Един ден, докато Себастиан изпълнявал задълженията си като клисар, в църквата дошъл някакъв странен човек — стар и наглед болен индианец. С немощен глас той казал на Себастиан, че се нуждае от помощ. Последният помислил, че индианецът търси енорийския свещеник, но човекът с голямо усилие се обърнал именно към нагуала. Според неговите думи, изречени рязко и без заобикалки, той знаел, че Себастиан е не само магьосник, но и нагуал.

Себастиан, силно разтревожен от внезапния обрат на събитията, дръпнал индианеца настрана и му поискал извинение. Онзи отвърнал, че не е дошъл да се извинява, а до получи специфична помощ. Нуждаел се от енергията на нагуала, за да продължи живота си, който, по неговите твърдения, траел вече хиляди години, но в момента бил на път да угасне.

Себастиан, който бил много интелигентен човек и нямал желание да дава ухо на подобни глупости, наредил на индианеца да престане с палячовщините си. Старецът много се ядосал и го заплашил, че ще бъде разобличен заедно с групата си пред църковните власти, ако не изпълни молбата му.

Дон Хуан ми напомни, че това ставало в епоха, когато Църквата брутално и системно изкоренявала всякакви еретически занимания сред индианското население на Новия свят. Заканата на стареца никак не била за пренебрегване; над нагуала и групата му действително надвиснала смъртна опасност. Себастиан попитал индианеца как би могъл да му даде енергия. Човекът обяснил, че нагуалите, благодарение на своята дисциплина, придобиват особена енергия, която натрупват в телата си, и че той щял да я изтегли безболезнено от енергийния център, намиращ се в пъпната област на Себастиан. В замяна на това последният щял не само да получи възможност да продължава дейността си невредим, но и да се сдобие с дар на силата.

Мисълта, че възрастният индианец го изнудва, не се понравила на нагуала, но старецът бил непреклонен и не му оставил никакъв друг избор.

Дон Хуан ме увери, че твърденията на този човек ни най-малко не били преувеличени. Оказало се, че той бил един от онези древни магьосници, които са известни като предизвикателите на смъртта. Очевидно бил оцелял до наши дни чрез манипулиране на събирателната си точка по начини, които само той си знаел.

Дон Хуан каза, че описаната случка впоследствие положила началото на едно споразумение, обвързващо всичките шестима нагуали, които на свой ред дошли след Себастиан. Предизвикателят на смъртта удържал на думата си; като отплата за взетата от тях енергия той дал на всекиго съответен дар на силата. Себастиан се видял принуден да приеме такъв дар, макар и с неохота, понеже бил притиснат до стената и нямал друг избор. Затова пък всички други нагуали след него приели даровете си с радост и гордост.

Дон Хуан завърши разказа си с думите, че с времето предизвикателят на смъртта станал известен като наемателят. И в течение на повече от два века нагуалите от линията на дон Хуан спазвали тази двустранна спогодба, създавайки симбиозна връзка, която променила техния курс и крайната им цел.

Той не пожела да ми даде по-нататъшно обяснение на тази история и аз останах с едно странно усещане за достоверност, което ме обезпокои повече, отколкото бих могъл да предположа.

— Как е успял да живее толкова дълго? — попитах аз.

— Никой не знае — отвърна дон Хуан. — Поколения наред научаваме за него единствено онова, което сам реши да ни каже. Предизвикателят на смъртта е онзи, когото разпитах за древните магьосници, и от него разбрах, че те са били в апогей допреди три хиляди години.

— А откъде знаеш, че ти е казал истината? — попитах аз. Дон Хуан поклати глава смаяно, ако не и направо възмутено.

— Когато човек е изправен пред онази невъобразима неизвестност ей-там — рече той, посочвайки всичко наоколо, — той не си губи времето с дребни лъжи. Дребните лъжи са само за хората, които никога не са се срещали с онова, което ги очаква ей-там.

— Какво ни очаква ей-там, дон Хуан?

С отговора си — привидно безобидна фраза — той ме уплаши повече, отколкото ако ми беше описал най-голямата страхотия.

— Нещо абсолютно обективно — отвърна той.

После навярно забеляза, че това ми дойде много. Тогава ме вкара в друго ниво на съзнание, за да преодолея уплахата си.

Няколко месеца по-късно в упражненията ми по сънуване настъпи странен обрат. Започнах да получавам насън отговори на въпроси, които възнамерявах да задам на дон Хуан. Най-впечатляващото в цялата работа беше фактът, че това скоро взе да ми се случва и в будно състояние. И ето че един ден, докато седях на бюрото си, получих отговор на непроизнесен въпрос относно реалността на неорганичните същества. В сънищата си толкова пъти бях виждал такива същества, че вече мислех за тях като за нещо реално. Напомних си, че в Сонорската пустиня, в състояние на повишено съзнание, даже бях докоснал едно от тях. Освен това сънищата ми редовно търпяха отклонения и преминаваха в панорама на светове, които едва ли биха могли да бъдат плод на моя ум. Исках да отправя към дон Хуан най-точното си попадение в областта на кратките запитвания, затова формулирах в съзнанието си следния въпрос: ако приемем, че неорганичните същества са толкова реални, колкото и хората, то тогава къде в цялата физическа необятност на вселената се намира мястото, което обитават?

След като формулирах въпроса си наум, чух странен смях, също като в деня на моята схватка с неорганичното същество. После един мъжки глас ми отговори: „Това място съществува в една определена позиция на събирателната точка“, каза той. „Точно както и твоят свят съществува в нейната обичайна позиция.“

Последното, което исках, беше да водя диалог с някакъв безплътен глас, затова скочих и побягнах към къщи. Помислих си, че полудявам; още една към и без това многото ми тревоги.

Гласът беше толкова ясен и авторитетен, че не само ме заинтригува, но и ме уплаши. С истинско опасение зачаках нови атаки от негова страна, но случката вече не се повтори. При първата удала ми се възможност разказах на дон Хуан за това.

Той изобщо не се впечатли.

— Трябва да разбереш веднъж завинаги, че подобни неща са съвсем нормално явление в живота на един магьосник — заяби той. — Ти ни най-малко не полудяваш; просто чуваш гласа на сънния пратеник. След като преминат през първата или втората врата, сънувачите достигат определен енергиен праг и започват да виждат разни неща или да чуват гласове. Всъщност не множество гласове, а един отделен. Магьосниците го наричат „гласа на сънния пратеник“.

— Какво представлява този пратеник?

— Чужда енергия в сгъстен вид. Чужда енергия, която уж подпомага сънувачите, като им казва разни неща. Проблемът е, че сънният пратеник може да каже само онова, което магьосниците вече знаят или би трябвало да знаят, ако не са съвсем бездарни.

— Определението „чужда енергия в сгъстен вид“ никак не ми помага, дон Хуан. Какъв вид енергия е това — доброжелателна, злонамерена, подходяща, неподходяща, какво точно?

— Тя е просто чужда, както вече ти обясних. Безлична сила, която ние превръщаме в нещо много лично, понеже притежава глас. Някои магьосници направо се кълнат в нея. Те дори я виждат. Или пък, както се е получило при теб, само я чуват като мъжки или женски глас. И този глас е в състояние да им дава различни сведения, на които те обикновено гледат като на свещено знание.

— Защо някои от нас чуват тази сила по такъв начин?

— Ние я виждаме или чуваме, защото поддържаме събирателните си точки в една характерна нова позиция; колкото по-силно ги фиксираме там, толкова по-ярък става начинът, по който възприемаме пратеника. Така че внимавай! Може да го видиш и да го усетиш даже и като гола жена.

Дон Хуан се разсмя на собствената си забележка, но аз бях така уплашен, че хич не ми беше до шеги.

— Тази сила в състояние ли е да се материализира — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Всичко зависи от степента на фиксиране на събирателната точка. Но мога да те уверя, че ако успееш да запазиш известна необвързаност, нищо няма да се случи. Тогава пратеникът ще си остане онова, което е: безлична сила, оказваща определено въздействие върху нас благодарение на фиксирането на събирателните ни точки.

— А надеждни ли са знанията, които ни дава?

— Това всъщност не са знания. Пратеникът просто ни казва как стоят нещата, а после ние сами си вадим заключения.

Тогава предадох на дон Хуан думите, които бях чул от гласа.

— Точно както ти казах — отбеляза дон Хуан. — Пратеникът не те е научил на нищо ново. Твърденията му са били верни, но изобщо не са били някакво откровение. Той просто е повторил нещо, което на теб вече ти е било известно.

— Боя се, че не мога да претендирам за такова знание, дон Хуан.

— Напротив, можеш. Ти знаеш много повече за тайните на вселената, отколкото си мислиш. Но това е нашата човешка болест — да знаем повече за тайните на вселената, отколкото подозираме.

Фактът, че съм се сблъскал с такова невероятно явление съвсем самичък, без подготовка от страна на дон Хуан, ме изпълни с въодушевление. Исках да получа още сведения за този пратеник. Понечих да попитам дон Хуан дали и той чува гласа му.

Дон Хуан ме прекъсна и каза с широка усмивка:

— Да, да. Пратеникът ми говори и на мен. Когато бях млад, даже го виждах като монах с черна качулка; един говорещ монах, който всеки път ми изкарваше акъла. Впоследствие, когато страховете ми се поуталожиха, той се превърна в безплътен глас, който ми казва разни работи и до ден днешен.

— Какви например?

— Ами всякакви неща, върху които съсредоточавам намерението си, но не искам да се мъча да ги проследявам сам. Като, да речем, някои подробности за поведението на моите ученици — с какво се занимават, когато не съм край тях. Пратеникът ме осведомява и за теб. Той ми разказва за всичко, което правиш.

Посоката, която бе взел нашият разговор, вече изобщо не ми допадаше. Трескаво прерових мислите си за другите въпроси, с които да сменя темата, докато дон Хуан се заливаше от смях.

— Сънният пратеник неорганично същество ли е? — попитах аз.

— По-скоро може да се каже, че той е сила, която идва от царството на неорганичните същества. Тъкмо по тази причина сънувачите винаги се натъкват на него.

— Значи всеки сънувач го чува или вижда, така ли?

— Всички сънуват пратеника; малцина обаче са онези, които го виждат или усещат.

— Имаш ли някакво обяснение за това?

— Не. Нещо повече — в действителност този пратеник никак не ме интересува. В един момент от моя живот ми се налагаше да реша дали да съсредоточа усилията си върху неорганичните същества и да вървя по пътя на древните магьосници, или да отхвърля всичко това. Моят учител, нагуалът Хулиан, ми помогна да избера второто. И никога не съм съжалявал за решението си.

— Смяташ ли, че и аз трябва да отхвърля неорганичните същества, дон Хуан?

Той не ми отговори направо; вместо това започна да ми обяснява, че цялото царство на неорганичните същества винаги е настроено да обучава. По всяка вероятност, понеже съзнанието им е по-дълбоко от нашето, те се чувстват длъжни да ни вземат под крилото си.

— На мен лично ми се струваше безсмислено да им ставам ученик — добави той. — Те искат твърде висока цена.

— И каква е тя?

— Нашият живот, нашата енергия, нашата преданост към тях. С други думи — нашата свобода.

— Но на какво ни учат в замяна?

— На неща, свързани с техния свят. Точно както ние бихме ги учили, ако изобщо бяхме способни на това, на неща, свързани с нашия свят. Само че методът им е да вземат основната ни същност като мерило за потребностите ни и после да ни обучават в съответствие с това. Изключително опасна работа!

— Не виждам защо пък да е опасна.

— Ако някой рече да вземе за мерило твоята основна същност, с всичките ти страхове, алчност и завист, и прочие, и прочие, и да те научи на неща, които биха задоволили едно такова ужасно състояние на личността, какъв ще е тогава резултатът според теб?

Не знаех какво да отговоря. Мислех си, че прекрасно разбирам причините за неговия отказ.

— Лошото при древните магьосници било, че те усвоявали удивителни неща, но при наличието на своята необлагородена същност — продължи дон Хуан. — Неорганичните същества станали техни съюзници и чрез специални примери ги учели на същински чудеса. Съюзниците извършвали определени действия, а древните магьосници били подтиквани, стъпка по стъпка, да им подражават, без да променят нищо в основната си природа.

— Съществуват ли и днес подобни връзки с неорганични същества?

— Не бих могъл да кажа със сигурност. Мога само да те уверя, че за мен е немислимо аз самият да завързвам такива връзка. Всякакви взаимоотношения от този род ни ограничават в търсенето на свобода, понеже поглъщат цялата ни налична енергия. За да съумеят действително да следват примера на своите съюзници, древните магьосници трябвало да прекарат живота си в царството на неорганичните същества. А количеството енергия, което е нужно за извършването на такова продължително пътешествие, е наистина изумително.

— Да не искаш да кажеш, дон Хуан, че древните магьосници са можели да живеят там по същия начин, както ние живеем тук?

— Не съвсем по същия начин, но несъмнено живеели — успявали да запазят своето съзнание, своята индивидуалност. За тях сънният пратеник добил съдбовно значение. Ако някой магьосник поиска да живее при неорганичните същества, пратеникът е идеалната свръзка за него, защото говори и има склонност да обучава, да подтиква.

— Ти бил ли си някога там, дон Хуан?

— Безброй пъти, също както и ти. Но сега няма смисъл да приказваме за това. Все още не си изчистил напълно сънното си внимание от разни ненужни неща. Ще разговаряме за това царство някой друг път.

— Правилно ли съм схванал, дон Хуан, че ти не одобряваш или пък не харесваш пратеника?

— Нито го одобрявам, нито го харесвам. Той спада към една по-различна атмосфера — тази на древните магьосници. Освен това, в нашия свят уроците и наставленията му са пълна глупост. И за тази глупост пратеникът ни иска огромна цена под формата на енергия. Някой ден и ти ще си на моето мнение, ще видиш.

Тонът на тези думи леко загатваше неговото убеждение, че аз имам друго мнение по въпроса. Бях готов да споря за това, когато в ушите ми се разнесе гласът на сънния пратеник. „Той има право“, каза ми гласът. „Ти ме харесваш, защото не намираш нищо лошо в това да изследваш всичките възможности. Ти искаш знание, а знанието е сила. Ти не желаеш да се спотайваш на сигурно място сред навиците и вярванията на ежедневния свят.“

Той изрече тези неща на английски, с интонация, характерна за района на Тихоокеанското крайбрежие. После премина на испански. Долових слаб аржентински акцент. Дотогава никога не го бях чувал да приказва така. Бях като омагьосан. Пратеникът продължи да ми говори за познание, за реализация; за това колко съм далече от родното си място; за моята жажда за приключения и за силния ми копнеж по нови неща, нови хоризонти. Той ми заговори даже и на португалски, с подчертана интонация от района на южните пампаси.^[1]

За мен беше не само страшно, но и някак противно да слушам как този глас ме отрупва с всевъзможни ласкателства. Моментално заявих на дон Хуан, че трябва да прекратя упражненията си по сънуване. Той ме погледна с изненада. Ала когато му повторих онова, което бях чул току-що, се съгласи с мен, макар и да усетих, че го направи само за мое успокоение.

След няколко седмици тази моя реакция вече ми изглеждаше малко истерична, а решението да се откажа от сънуването — необосновано. Отново се върнах към упражненията си. Бях сигурен, че дон Хуан е разбрал за това.

По време на едно от моите посещения при него той внезапно заговори за сънищата.

— Фактът, че не сме научени да възприемаме сънищата като истинско поле за изследване, съвсем не означава, че те не са именно това — започна той. — Хората ги анализират, за да разберат значението им, или пък ги смятат за знамения, но никога не се отнасят към тях като към сфера на реални събития.

— Доколкото зная, само древните магьосници са имали такова отношение — продължи дон Хуан, — но накрая се провалили. Станали ненаситни и когато стигнали до съдбовен кръстопът, поели в погрешна посока. Заложили всичко на една карта: фиксирането на събирателната точка във всяка от хилядите позиции, които тя може да заеме.

Дон Хуан намираше за твърде странно обстоятелството, че от всички удивителни неща, които древните магьосници научили, изследвайки тези безбройни позиции, само изкуството на сънуването и изкуството на прикриването са се запазили до сега. Той повтори за кой ли път, че първото изкуство е свързано с разместването на събирателната точка. После определи прикриването като онова умение, което се отнася до нейното фиксиране във всяко от положенията, до които тя бива преместена.

— Да фиксираш събирателната точка на някое ново място означава да придобиеш компактност — каза той. — Тъкмо с това се занимаваш и ти по време на упражненията си по сънуване.

Но аз мислех, че се занимавам с усъвършенстване на енергийното си тяло — възкликнах аз, някак изненадан от твърдението му.

— Ти правиш това и нещо много повече — учиш се да притеаваш компактност. Сънуването постига това, като принуждава сънувачите да фиксират събирателните си точки. Сънното внимание, енергийното тяло, второто внимание, взаимоотношенията с неорганични същества, сънният пратеник — всички тези неща са просто вторични резултати от придобиването на енергийна компактност; с други думи, те са все вторични резултати от фиксирането на събирателната точка в известен брой позиции на сънуване.

— Какво означава „позиция на сънуване“ дон Хуан?

— Това е всяко ново положение, до което събирателната точка е била преместена по време на сън.

— Как можем да я фиксираме в такава позиция?

— Като задържаме гледката на всеки елемент в сънищата си, или като ги сменяме по своя воля. Чрез тези занимания ти всъщност упражняваш способността си да притежаваш компактност; иначе казано, способността да поддържаш нова енергийна форма, фиксирайки събирателната си точка в позицията на всеки от сънищата си.

— Наистина ли поддържам нова енергийна форма?

— Не съвсем, и то не защото не можеш, а защото само променяш събирателната си точка, вместо да я придвижваш. Една нейна промяна поражда незначителни разлики, които са практически незабележими. Предизвикателството на промените се състои в това, че, поради тяхната многобройност и малките им размери, да поддържаш компактност във всяка от тях е истински триумф.

— По какво можем да познаем, че сме постигнали това?

— По яснотата на възприятието. Колкото по-ясно виждаме всичко в сънищата си, толкова по-голяма е степента на нашата компактност.

Тогава дон Хуан заяви, че е назрял моментът да приложа на практика наученото по време на сънуване. Без да ми даде възможност да го попитам каквото и да е, той ме накара да съсредоточа вниманието си, точно както правех насън, върху листата на едно растящо наблизо меските — вид пустинно дърво.

— Искаш просто да се взирам в тях, така ли? — попитах аз.

— Не искам просто да се взираш в тях; искам да направиш нещо много специално с тези листа — каза той. — Запомни, че когато успееш да задържиш насън гледката на даден елемент, ти всъщност задържаш определена позиция на сънуване на събирателната си точка. Сега трябва да гледаш втренчено листата, сякаш се намираш в някой сън, само че с една малка, но твърде важна разлика: ще трябва да задържиш сънното си внимание върху онова меските, докато си на обикновеното си ниво на съзнание.

Бях толкова нервен, че изобщо не можех да проследя нишката на мисълта му. Той търпеливо ми обясни, че като гледам втренчено листата, ще извърша незначително разместване на събирателната си точка. След това, извиквайки сънното си внимание чрез взиране в отделни листа, на практика ще фиксирам това разместване и благодарение на новата компактност ще получа възприятие по начин, характерен за второто внимание. Накрая дон Хуан добави, като се усмихваше под мустак, че описаният процес е изключително лесен.

Той се оказа прав. Нужно беше само да съсредоточа и да задържа погледа си върху листата и мигновено бях въвлечен в някакво усещане, което силно наподобява вихрушките от моите сънища. Листата на дървото се превърнаха в цял океан от сетивна информация. Те сякаш ме погълнаха, но не само зрението ми беше завладяно; ако ги докоснех, можех действително да усетя какви са на пипане, можех и да ги помириша. Сънното ми внимание бе добило многостранна сетивност, вместо да е само зрително, както беше при обикновеното ми сънуване.

Първоночалното ми взиране в листата на пустинното дърво беше преминало в сън. Вярвах, че се намирам в сънувано дърво — нещо, което ми се бе случвало безброй пъти. И аз, естествено, се държах така, както бях свикнал да се държа в сънищата си; прехвърлях се от един елемент на друг, притеглян от силата на някакво завихряне, което се зараждаше във всяка част от дървото, върху която съсредоточавах многосетивното си сънно внимание. Завихрянията се образуваха не само когато се взирах, но и щом докоснех каквото и да било с някоя част от тялото си. Насред този сън, или може би видение, изведнъж ме връхлетяха рационални съмнения. Започнах да се чудя дали всъщност не съм се покатерил на дървото в замаяно състояние и дали действително не прегръщам клоните, потънал сред листата, без да зная какво върша. А не бе изключено и да съм заспал, хипнотизиран от движенията на листата, които трепкаха от вятъра, и сега вероятно сънувах. Но, точно както ставаше и в сънуването, нямах достатъчно енергия, за да разсъждавам твърде дълго. Мислите ми бързо отлетяха; те траяха само миг, а после силата на непосредственото преживяване напълно ги измести.

Някакво внезапно движение разтърси всичко наоколо и фактически ме накара да изплувам от мескитовите листа, сякаш се бях отскубнал от магнетизма на дървото. В същия миг пред мен се разгърна безкраен хоризонт, който аз наблюдавах от едно възвишение. Бях заобиколен от тъмни планински хребети и зелена растителност. Тогава друг енергиен тласък ме разтресе до мозъка на костите и аз се озовах на съвсем различно място. Навсякъде се издигаха огромни дървета. Бяха по-големи от дъгласовите ели, които растат в Орегон и щата вашингтон. В Живота си не бях виждал такава гора. Пейзажът, който така рязко контрастираше със сухата пустош на Сонора, не остави у мен никакво съмнение, че сънувам. Бях се вкопчил в тази необикновена гледка и не смеех да и позволя да отлети, защото знаех, че това наистина е сън и че той ще изчезне, щом сънното ми внимание се изтощи. Но образите не се стопиха дори когато, по моя преценка, вниманието ми трябваше вече да е съвсем изчерпано. Една ужасяваща мисъл проблесна в съзнанието ми: ами ако това не беше нито сън, нито пък ежедневна реалност?

Обзет от някакъв животински страх, отскочих към листата, от които бях изплувал. Преминах през тях и се завъртях около твърдите клони, тласкан от инерцията на обратното движение. Тя ме откъсна от дървото и в следващия миг аз отново стоях до дон Хуан, край вратата на къщата му в Сонорската пустиня.

Веднага разбрах, че пак съм в състояние да мисля свързано, но не можех да говоря. Дон Хуан ми каза да не се тревожа. Той заяви, че говорната ни способност е извънредно крехка и пристъпите на временно онемяване са нещо обичайно сред магьосниците, които са дръзнали да преминат границите на нормалното възприятие.

Най-лесно ми беше да си помисля, че на дон Хуан му е станало жал за мен и е решил да ме поободри с тези думи. Ала гласът на сънния пратеник, който в този момент чух съвсем ясно, ми каза, че щом поспя и си отпочина няколко часа, ще се възстановя напълно.

Когато се събудих, подробно описах на дон Хуан, по негова молба, всичко, което бях видял и направил. Той ме предупреди, че не бих могъл да разбера това преживяване с помощта на моята рационалност, и то не защото тя е накърнена по някакъв начин, а защото става дума за явление, което е извън пределите на разума.

Аз естествено започнах да споря, че е изключено да има нещо, което да е извън неговите предели; някои явления може и да са неясни, но разумът винаги успява, рано или късно, да хвърли светлина върху всичко. Действително бях убеден в това.

Дон Хуан с безкрайно търпение посочи, че разумът е само вторичен резултат от обичайната позиция на събирателната точка; следователно, да знаеш как стоят нещата, да си здравомислещ, да не хвърчиш в облаците — всички тези източници на гордост за нас, които смятаме за естествена последица от нашите достойнства, — са просто последица от фиксирането на събирателната точка на обичайното и място. Колкото по-скована и неподвижна е тя, толкова по-голяма е нашата самонадеяност и чувството ни, че познаваме света, че можем да предвиждаме нещата.

Той добави, че сънуването ни дава необходимата подвижност, за да проникнем в други светове, като заличава усещането ни, че познаваме този свят. Дон Хуан нарече сънуването пътешествие от изключителен мащаб, което ни кара да възприемем всичко, отговарящо на човешките възможности, а после принуждава събирателната точка да надскочи човешкия обхват и да възприеме невъобразимото.

— Отново се връщаме на старата тема, която е и най-важната в магьосническия свят — позицията на събирателната точка — продължи той. — За човешкия род тя е трън в очите, а за древните магьосници се оказала истинско проклятие.

— Защо я наричаш така, дон Хуан?

— Защото и хората като цяло, и древните магьосници са нейни жертви: първите, понеже в незнанието си, че събирателната точка съществува, са принудени да приемат вторичния резултат от обичайната й позиция като нещо окончателно и неоспоримо. А вторите — понеже, макар и да знаели всичко за тази точка, били подведени от лекотата, с която тя може да се манипулира.

— Гледай да не попаднеш в тези капани — продължи дон Хуан. — Би било същинско безобразие, ако застанеш откъм страната на човечеството, сякаш въобще не си наясно със съществуването на събирателната точка. Но още по-коварно би било, ако се присъединиш към древните магьосници и цинично я манипулираш, за да извлечеш облаги.

— Просто не мога да те разбера. Каква връзка има всичко това с вчерашното ми преживяване?

— Вчера ти беше в друг свят. Но ако ме попиташ къде се намира той и аз ти кажа, че се намира в определена позиция на събирателната точка, това обяснение няма да ти говори нищо.

Дон Хуан заяви, че разполагам с две алтернативи. Първата била да се придържам към логиката на човечеството и да изпадна в следната неприятна ситуация: собственият ми опит да ми казва, че има и други светове, докато разумът ми отхвърля дори възможността за тяхното съществуване. Втората алтернатива била да съблюдавам логиката на древните магьосници и безрезервно да приема, че съществуват и други светове — тогава единствено моята ненаситност би карала събирателната ми точка да се задържа в позицията, която ги поражда. Това отново би довело до неприятна ситуация, а именно до необходимостта да се прехвърля физически във фантастични области, тласкан от надежда за власт и облаги.

Все още не се бях възстановил съвсем и ми беше трудно да проследя мисълта на дон Хуан, но изведнъж осъзнах, че това изобщо не е трудно, защото бях напълно съгласен с него, въпреки че нямах цялостна представа с какво точно се съгласявам. Единомислието ми беше някакво чувство, дошло от много далеч — стара увереност, която бях загубил, а сега бавно си възвръщах.

Вълненията около описаното преживяване отминаха, когато поднових упражненията си по сънуване, но на тяхно място се появиха други. Например, гласът на сънния пратеник престана да ме дразни или учудва, след като го бях чувал всеки ден в продължение на месеци. Той се превърна в нещо естествено за мен. И под влияние на неговите думи направих толкова много грешки, че почти разбрах защо дон Хуан не желаеше да го взима насериозно. За някой психоаналитик би било истинско събитие, ако му паднеше случай да интерпретира пратеника с оглед на всички „възможни пермутации на моята интраперсонална динамика“.

Определението на дон Хуан за пратеника беше категорично: безлична, но постоянно действаща сила, която идва от царството на неорганичните същества; ето защо всеки сънувач се среща с нея кажи-речи по един и същ начин. А хората, които са решили да приемат думите й като съвети и наставления, са просто непоправими глупаци.

Аз определено спадах към тях. Но нямаше как да остана безразличен, когато се намирах в пряк контакт с такова необикновено явление: глас, който кратко и ясно ми даваше тайни сведения, и то на три езика, за всеки или за всичко, върху което съсредоточавах вниманието си. Пратеникът имаше само един недостатък, който не ми изглеждаше съществен — това беше липсата на синхрон между мен и него. Той ми предоставяше информация за дадени хора или събития едва тогава, когато вече изобщо не си спомнях, че съм проявявал интерес към тях.

Попитах дон Хуан на какво се дължи този особеност; отвърна ми, че е свързана със сковаността на моята събирателна точка. Той ми обясни, че притежавам опасна склоност към морализъм, понеже съм бил отгледан от стари хора, които са насадили у мен старчески възгледи. По неговите думи, с настояванията си да поглъщам психотропни растения той само се опитвал да поразклати събирателната ми точка и да й придаде минималната необходима подвижност.

— Ако не доразвиеш този минимум — продължи дон Хуан, — или ще станеш още по-голям моралист, или пък ще се превърнеш в истеричен магьосник. Аз не ти говоря разни неща за древните магьосници с цел да ги очерня, а за да те противопоставя срещу тях. Рано или късно събирателната ти точка ще се сдобие с по-голяма подвижност, която все пак няма да е достатъчна, за да компенсира способността ти да бъдеш като тях: моралист и истеричен.

— Как мога да избягна всичко това, дон Хуан?

— Има само един начин. Магьосниците го наричат „безусловно разбиране“. Аз го наричам „романтична връзка със знанието“. Това е силата, с която си служат те, за да узнават, да откриват, да се удивляват.

Той смени темата и продължи обясненията си за фиксирането на събирателната точка. Според неговите твърдения, когато видели, че при децата събирателната точка постоянно се движи от някакви вибрации и променя мястото с лекота, древните магьосници си направили извода, че нейната обичайна позиция е плод на навика, а не е нещо вродено. А когато видели, че само при възрастните тя е фиксирана на едно място, предположили, че специфичното й разположение води до специфичен начин на възприемане. Чрез продължителна употреба този начин се превръща в система за интерпретиране на сетивната информация.

Според дон Хуан, тъй като сме въвлечени в тази система по силата на факта, че сме родени в нея, още от раждането си ние упорито се борим да приспособим начина си на възприемане към изискванията на тази система, която ни управлява цял живот. Следователно древните магьосници били напълно прави в убежденията си, че именно актът на нейното отхвърляне и директното възприемане на енергията превръщат даден човек в магьосник.

Дон Хуан изрази удивлението си от онова, което нарече най-голямото постижение на човешкото ни възпитание: заковаването на събирателната ни точка на обичайната й позиция; щом тя вече е прикрепена там, нашата възприемателНа способност може да бъде обучена как да интерпретира онова, което възприемаме. С други думи, тогава ние можем да бъдем обучени да получаваме възприятия по-скоро от гледна точка на нашата система, отколкото на собствените ни сетива. Той ме увери, че човешките възприятия се отличават с всеобща еднородност, защото събирателните точки на целия човешки род са фиксирани на една и също място.

Магьосниците си изясняват всичко това тогава, когато видят, че щом събирателната точка бъде преместена отвъд определена граница и през нея започнат да преминават нови енергийни нишки от вселената, нашите възприятия изглеждат безсмислени. Причината за това е фактът, че новата сетивна информация е обезсилила системата ни и последната вече не може да ни послужи за съответно интерпретиране.

— Без старата ни система възприятията ни, естествено, са хаотични — продължи дон Хуан. — Но колкото и да е странно, когато всичко вече ни изглежда събсем объркано, тя се окопитва, притичва ни се на помощ и трансформира новите ни неразбираеми възприятия в съвършено разбираем нов свят. Точно както се случи и при теб, когато се взираше в мескитовите листа.

— Какво всъщност се случи тогава, дон Хуан?

— Твоите възприятия известно време бяха хаотични; всичко ти дойде някак наведнъж и системата ти за интерпретиране на света не проработи веднага. После хаосът се подреди и пред теб се разкри един нов свят.

— Отново се връщаме там, откъдето тръгнахме, дон Хуан. Съществува ли онзи свят наистина, или просто беше скалъпен от моето съзнание?

— Действително се връщаме към самото начало и отговорът си е все същият. Онзи свят съществува в конкретната позиция, в която се намираше събирателната ти точка в дадения момент. Налагаше се да имаш компактност, за да го възприемеш, тоест налагаше се да задържиш събирателната си точка фиксирана в онова положение — както и направи. В резултат на това ти за известно време получи цялостно възприятие на нов свят.

— Но биха ли могли и други хора да възприемат същия свят?

— Да, ако имат еднородност и компактност. Първото означава да запазиш съгласувано една и съща позиция на събирателната точка. Древните магьосници наричали придобиването на еднородност и компактност извън обикновения свят „прикриване за улавяне на възприятието“.

— Изкуството на прикриването — продължи той, — както вече съм ти казвал, е свързано с фиксирането на събирателната точка. Древните магьосници чрез практически занимания открили, че колкото и да е важно преместването й, още по-важно е да я закрепиш на новото й място, където и да е то.

Той ми обясни, че ако събирателната точка не застане неподвижно, няма как да получим свързани възприятия; ще наблюдаваме само калейдоскоп от откъслечни образи. По тази причина древните магьосници наблягали еднакво и на сънуването, и на прикриването. Едното изкуство не може без другото, особено що се отнася до онзи род дейности, с които древните магьосници се занимавали.

— Какви били дейностите им, дон Хуан?

— Те ги наричали „лабиринтите на второто внимание“ или „Великото приключение в неизвестността“.

Той каза, че тези дейности произлизат от разместванията на събирателната точка. Древните магьосници се научили не само да преместват събирателните си точки до хиляди позиции на повърхностна или във вътрешността на енергийните cu фигури, но и да ги фиксират в тези нови положения и така да запазят собствената си компактност за неопределено време.

— И каквабила ползата от това, дон Хуан?

— Тук не става дума за някаква полза. В този случай можем да говорим само за крайни резултати.

Той ми обясни, че степента на компактност у древните магьосници им позволявала да се превръщат — физически и по отношение на възприятията — във всичко, което им налагали специфичните позиции на техните събирателни точки. Те можели да се трансформират във всяко нещо, за което разполагали със специфичен инвентар. Този инвентар, каза дон Хуан, включва всички детайли на възприятието, които трябва да участват, за да се превърнеш, например, в ягуар, птица, насекомо и какво ли не.

— Много ми е трудно да повярвам, че подобна трансформация е възможна — казах аз.

— Възможно е — увери ме дон Хуан. — За теб или мен може би не чак толкова, но за тях това било нищо работа.

Той каза, че древните магьосници притежавали изключителна подвижност. Трябвало им само най-незначително преместване на събирателната точка, най-малък възприятиен знак от тяхното сънуване, и те веднага издебвали възприятието си, пренастройвали компактността си съобразно с новото състояние на съзнанието си и се превръщали в животни, в птици, в други хора или в каквото и да е.

— Но не е ли това същото, което правят и душевно болните — измислят си своя собствена реалност?

— Не, не е същото. Душевно болните си изграждат въображаема реалност, защото нямат никаква предварително поставена цел. Така те внасят хаос в хаоса. Магьосниците, за разлика от тях, внасят ред в хаоса. Тяхната предварителна и върховна цел е да освободят възприятието си. Магьосниците не си измислят онова, което възприемат; те възприемат енергията директно и откриват, че се намират пред един непознат нов свят, който може да ги погълне изцяло, защото е не по-малко реален от всички реални за нас неща.

Тогава дон Хуан ми даде ново обяснение на онова, което се беше случило с мен, когато се взирах в мескитовите листа. Той каза, че най-напред съм възприел енергията на дървото. На субективно ниво обаче съм бил убеден, че сънувам, защото съм си служел с похвати от областта на сънуването. Според неговите уверения, прилагането на такива похвати в ежедневния свят било едно от най-ефективните изобретения на древните магьосници. Благодарение на този метод възприемането на енергията отначало напомняло някакъв сън, вместо да е напълно хаотично, докато в даден момент възприятието се пренастройвало и магьосникът се озовавал пред един нов свят — точно както беше станало и с мен.

Казах на дон Хуан какво ми беше хрумнало тогава, макар че не смеех и да си го помисля: че онази гледка, разкрила се пред мен, не бе нито сън, нито ежедневна реалност.

— Съвсем вярно — отвърна той. — Колко пъти съм ти го казвал, а ти смяташ, че просто си бая едно и също. Зная колко трудно е за ума да допусне такива безумни възможности да се превърнат в реалност. Но други светове действително съществуват! Te ce обгръщат взаимно, също като люспите лука. Светът, в който живеем, е само една от тези люспи.

— Значи ли това, дон Хуан, че целта на обучението е да ме подготвиш, за да мога да преминавам в тези светове?

— Не, основната цел е друга. Ние преминаваме в тях само за упражнение. За сегашните магьосници тези пътувания са част от миналото. Ние прилагаме сънуването така, както са правили и древните магьосници, но в даден момент се отклоняваме в различна област. Те предпочитали преместванията на събирателната точка, затова били винаги в повече или по-малко познати, предсказуеми сфери. Ние предпочитаме придвижванията на събирателната точка. Древните магьосници търсели човешката неизвестност, ние се стремим към отвъдчовешката.

— Аз още не съм стигнал дотам, нали?

— Не, ти си още начинаещ. В началото всеки трябва да мине по пътя на древните магьосници. Все пак именно те са създателите на сънуването.

— А кога ще започна да изучавам този вид сънуване, с който се занимават съвременните магьосници?

— Има още много да учиш дотогава, може би с години. Освен това, в този случай аз трябва да съм извънредно внимателен. По природа ти определено си свързан с древните магьосници. Казвал съм ти го и по-рано, но винаги си успявал да се изплъзнеш от опитите ми да те разбера. Понякога даже ми се струва, че някаква чужда енергия те съветва, но после отхвърлям тази мисъл. Ти не се преструваш.

— За какво говориш, дон Хуан?

— Ти неволно направи две неща, които просто не ми дават мира. Още когато сънува за пръв път, пропътува с енергииното cu тяло до място, което е извън този свят. И даже се разходи там! А после пропътува пак така до друго място извън нашия свят, само че като напусна ежедневното си ниво на съзнание.

— И защо те тревожи това, дон Хуан?

— Сънуването ти се удава прекалено лесно. В случай на невнимание това е цяло проклятие. То отвежда към човешката неизвестност. А съвременните магьосници, както вече споменах, се стремят към отвъдчовешката неизвестност.

— А какво представлява тя?

— Освобождаване от човешкото битие; невъобразими светове, които са извън човешката зона, но все пак са достъпни за нашето възприятие. Ето тук е отклонението, по което поемат съвременните магьосници. Техните предпочитания са към онова, което е извън човешкия обсег. А извън него се намират всеобхватни светове — не просто сферата на птиците, на животните или пък на човека, дори това да е неизвестен вид човек. Говоря ти за светове като този, в който живеем; цялостни светове с безпределни граници.

— И къде се намират те, дон Хуан? В различни позиции на събирателната точка?

— Точно така. Само че става дума за позиции, които се постигат не чрез преместване, а чрез придвижване на събирателната точка. Попадането в тези светове отговаря на този вид сънуване, който практикуват единствено днешните магьосници. Древните го избягвали, защото той изисква голяма необвързаност и абсолютно никакво чувство за собствена значимост, а те не можели да си позволят да заплатят такава цена. За магьосниците, които се занимават със сънуването в наши дни, то означава свободата да възприемаш светове, които надминават всяко въображение.

— Но какъв е смисълът да възприемаш всичко това?

— Днес вече ми зададе този въпрос. Говориш като истински търговец. Какъв е рискът, питаш ти, с какъв процент ще нарастнат моите капитали? Ще подобря ли положението се? Тези въпроси нямат отговор. Умът на търговеца се интересува от сделки. Но свободата не може да бъде капитал. Тя е безкрайно приключение, в което рискуваме живота си и какво ли още не, за да усетим за няколко мига нещо, което е отвъд всякакви думи, което надхвърля мислите и чувствата.

— Но аз не зададох въпроса си в този дух, дон Хуан. Исках да зная коя движеща сила би могла да накара такъв лентяй като мен да прави всичко това?

— Стремежът към свобода е единствената движеща сила, която познавам. Свободата да отлетиш ей-там, в безкрая. Свободата да се разтвориш, да се издигнеш, за да бъдеш като пламъка на свещ, която даже сред светлината на милиони звезди остава непокътната, защото никога не се преструвала, че е нещо повече от това, което е — обикновена свещ.