Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (1)

ПРЕДГОВОР НА АВТОРА

За последните двайсет години съм написал редица книги, описващи моето обучение при един мексикански магьосник от индианското племе яки — дон Хуан Матус. В тези книги съм обяснил, че той ме обучаваше в магьосничество, но не както ние разбираме тава понятие в общоприетия му смисъл — като прилагане на свръхестествени сили за въздействие над други хора или призоваване на духове чрез заклинания, магии или ритуали за постигането на свръхестествени резултати. За дон Хуан магьосничеството означаваше приложение на някои специфични теоретични и практически постановки, свързани с естеството на възприятието и с неговата роля за създаване на представа за света около нас.

По съвет на дон Хуан съм се въздържал да определям познанието му като шаманизъм — категория, присъща на антропологията. Вместо това навсякъде съм го наричал, както правеше и самият той, магьосничество. Но когато преосмислих написаното, си дадох сметка, че това название прави още по-неясни и без това неясните явления, с които дон Хуан ме бе запознал в своите уроци.

В антропологическите трудове шаманизмът е описан като система от вярвания, свойствена за някои северноазиатски народности и преобладаваща и сред известен брой коренни северноамерикански индиански племена; според тази система един невидим свят на първичните духовни сили, добри и зли, съществува навсякъде около нас и тези сили могат да бъдат призовавани или овладявани чрез практическите действия на хора, които служат като посредници между естествения и свръхестествения свят.

Дон Хуан наистина беше посредник между естествения, ежедневен свят и един друг, незрим, който той наричаше област не на свръхестественото, а на второто внимание. Целта му като учител бе да направи тази област достъпна за мен. В предишните си книги съм описал методите, използвани от него за тази цел, както и магьосническите умения, които ме караше да упражнявам; най-важното сред тях се нарича „изкуството на сънуването“.

Според твърденията на дон Хуан, нашият свят, в чиято цялост и неповторимост ние сме убедени, представлява само един от множеството последователно устроени светове, подредени като люспите на лука. Дон Хуан изтъкваше, че макар и в енергийно отношение да сме били определени да възприемаме само нашия свят, все още разполагаме с възможността да влизаме и в тези други сфери, които са също толкова реални, цялостни, неповторими и завладяващи, колкото и собственото ни мироздание.

Той ми обясняваше, че за да можем да възприемаме тези сфери, трябва не само да се стремим към тях, но и да имаме достатъчно енергия, за да можем да ги обхванем. Те съществуват постоянно и независимо от нашето съзнание, казваше той, а недостъпността им се дължи изцяло на нашето устройство. С други думи, само поради това свое устройство ние сме принудени да приемем, че единственият съществуващ и единственият възможен свят е този, с който се сблъскваме в ежедневието си.

Вярвайки, че нашето енергийно устройство е поправимо, дон Хуан посочваше, че магьосниците от древността постепенно са създали система от похвати и действия, предназначени да преправят енергийните ни способности за сетивно възприятие. Те са нарекли тази система „изкуството на сънуването“.

Сега, от дистанцията на времето, осъзнавам, че най-подходящото определение на дон Хуан за сънуването беше „врата към безкрайността“. Ала тогава, когато ми го каза, аз отвърнах, че тази метафора нищо не ми говори.

— В такъв случай край на метафорите — отстъпи той. — По-добре да речем, че сънуването е практическият начин, по който магьосниците използуват обикновените сънища.

— Но как изобщо могат да бъдат използувани обикновените сънища? — попитах аз.

— Винаги попадаме в капана на думите — рече той. — В моя случай учителят ми се опитваше да ми опише сънуването, като казваше, че това е начинът, по който магьосниците пожелават „лека нощ“ на света. Разбира се, той просто нагаждаше описанието към моите мисловни способности. Същото правя и аз спрямо тебе.

При друг повод дон Хуан ми каза следното: „Сънуването може да се преживее само лично. Сънуването не означава единствено да имаш сънища, нито пък да бленуваш, да желаеш или да си представяш разни неща. Чрез него ние можем да възприемаме други светове, които несъмнено сме в състояние да опишем, ала не можем да опишем какво ни е накарало да ги възприемем; и все пак чувстваме как сънуването разкрива пред нас тези други сфери. То е като някакво усещане — като процес на телата ни, като чувство в душите ни.“

По време на уроците от общ характер дон Хуан изчерпателно ми обясняваше принципите, основанията и практическите методи на изкуството на сънуването. Неговите указания бяха разделени на две части. Едната обхващаше процедурите на сънуването, а другата представляваше чисто абстрактни тълкувания на интелектуалното ми любопитство чрез абстрактните принципи на сънуването и насочване да търся изход в практикуването му.

Вече съм описал всичко това дотолкова подробно, доколкото е било по силите ми. Изобразил съм и обкръжението от магьосници, в което бях поставен от дон Хуан, за да изуча неговите изкуства. Взаимодействието ми с тава обкръжение бе от особен интерес за мен, защото се извършваше изцяло в областта на второто внимание. Там аз контактувах с десетте жени и петимата мъже, които бяха магьосници като дон Хуан, а още и с четиримата млади мъже и четирите млади жени, които бяха негови ученици.

Дон Хуан ги бе събрал веднага след появата ми в неговия свят. Той ми даде да разбера, че те образуват традиционна магьосническа група — точно копие на неговата собствена, и че аз би трябвало да им стана водач. В работата си с мен обаче той установи, че съм по-различен от онова, което е очаквал. Обясни ми, че тази разлика се отнася до едно специфично устройство на енергията, което може да се види само от магьосниците — енергийните ми отделения, вместо да са четири на брой, както при него самия, бяха само три. Тава устройство, което погрешно бе сметнал за поправим недостатък, се оказа до такава степен неподходящо за моето общуване или заставане начело на онези осем ученици, че се наложи дон Хуан да събере нова група от хора, по-близки до моята енергийна структура.

Писал съм обширно за тези неща. Но никога не съм споменавал втората група ученици; дон Хуан не ми позволяваше да го направя. Доводът му бе, че те спадаха изцяло към моята област, а според споразумението ни аз можех да пиша само за неговата област, не и за моята.

Втората група беше съвсем малобройна. Състоеше се само от три жени: Флоринда Грау, сънувач; Тайша Абелар, прикривач; и Карол Тигз, жена-нагуал.

Моите контакти с тях се осъществяваха единствено във второто внимание. В ежедневния свят ние нямахме дори и смътна представа един за друг. Във взаимоотношенията ни с дон Хуан обаче нямаше нищо смътно и неясно; той полагаше огромни усилия да обучи всички ни в еднаква степен. И все пак към края, когато времето на дон Хуан вече изтичаше, психическото напрежение, породено от предстоящото му отпътуване, започна да размива границите на второто внимание. В резултат на това нашето общуване постепенно се пренесе в света на ежедневието, където се срещнахме привидно за първи път.

Никой от нас не подозираше, че във второто внимание сме контактували активно и задълбочено. Тъй като бяхме все образовани хора, останахме повече от шокирани, когато разбрахме, че и по-рано сме се срещали. За нас това беше и, естествено, все още е недопустимо в интелектуално отношение; и въпреки всичко знаем, че лично сме го преживели. Така ни остана тревожното знание, че човешката психика е неизразимо по-сложна, отколкото насадените ни светски или академични представи, в които ни бяха карали да вярваме.

Веднъж помолихме единодушно дон Хуан да ни изясни положението, в което се намирахме. Той отвърна, че разполагал с два варианта. Единият бил да се погрижи за накърнената ни рационалност и да излекува раните й, като ни каже, че второто внимание е състояние на съзнанието, което е не по-малко илюзорно от летящи в небето слонове, и че всичко, което мислим, че сме преживели в това състояние, е било само плод на хипнотични внушения. Другият възможен избор бил да ни го обясни така, както го разбират магъосниците-сънувачи: като енергийна конфигурация на съзнание.

Все пак, докато изпълнявах свързаните със сънуването задачи, бариерата на второто внимание оставаше непроменена. При всяко навлизане в сънуването аз навлизах и във второто внимание, а събуждането ми от едното не винаги означаваше, че съм напуснал и другото. Години наред можех да си спомням само малки отрязъци от преживяванията ми по време на сънуване. В енергийно отношение бях неспособен да обхвана изцяло извършеното от мен. Нужни ми бяха петнайсет години непрекъснат труд, от 1973 до 1988, за да натрупам достатъчно енергия и да подредя наново в съзнанието си всички събития последователно. Тогава си спомних цели върволици от различни случаи на сънуване и най-сетне бях в състояние да запълня някои привидни празноти в паметта си. Така успях да си изясня неразривната приемственост на дон Хуановите уроци за изкуството на сънуването; приемственост, която ми бе убягнала поради факта, че той ме бе карал да снова между нивото на ежедневното съзнание и съзнанието, свойствено за второто внимание.

Настоящото произведение е резултат от това подреждане на събитията.

Накрая искам да посоча причината за написването на тази книга. След като вече имам на разположение повечето от уроците на дон Хуан за изкуството на сънуването, уместно е да изложа в едно бъдещо произведение настоящата си позиция и мястото на последните четирима ученици: Флоринда Грау, Таиша Абелар, Карол Тигз и аз самият. Но преди да опиша и обясня последиците от напътствията и влиянието на дон Хуан върху нас, трябва, в съответствие със сегашните си знания, да направя преглед на онези части от неговите уроци за сънуването, до които по-рано не бях имал достъп.

Основната причина за написването на тази книга обаче бе изказана от Карол Тигз. Тя е убедена, че обяснението на света, който дон Хуан ни остави в наследство, е най-голям израз на нашата признателност към него и на предаността, с която следваме неговите стремежи.