Даря Калинина
Супернеудачница (1)

Глава 1

Лиза вървеше по улицата и в главата й се въртеше само една мисъл: „Господи, нима това ми се случи?“ — невъзможно й беше да повярва в това щастие. Ще си има дете! След толкова години в очакване, най-накрая ще има бебе! Колко хубаво, че Виталик я накара да си направи този тест. Какъв загрижен съпруг си има! Все пак сам отиде до аптеката, сам купи теста. Колко я обича! Честно казано, колко мъже са способни на такова внимание към своите жени?

През няколкото мъчителни минути на очакване, докато тестът „узряваше“, Лиза дори отиде в другата стая. Тя отдавна не вярваше в положителния резултат. Колко такива тестове бе направила и винаги показваха едно и също — не, не и не! Но този път всичко беше иначе. Съвсем различно.

— Лиза, Лизичка! Ела тук! — извика я мъжът й от другата стая.

Лиза се учуди. Гласът му беше някак странен. А и той толкова отдавна не я бе наричал Лизичка. Отиде при него, трепереща от обхваналото я тревожно очакване и извика, виждайки още отдалеч тясната лента в неговите ръце.

— Получи се! — сияещ, възкликна мъжът й. — Лизичка, получи се! Виждаш ли теста, ние с теб ще си имаме бебе! Какво щастие!

След това те дълго с гордост и недоверие разглеждаха лентичката с положителния резултат.

— Първата снимка на нашето момченце — пошегува се Виталик, а Лиза щастливо му се усмихна.

Тя не предполагаше, че мъжът й толкова много иска да си имат дете. Даже обратното, винаги й се е струвало, че Виталик се отнася хладно към децата. Когато ходеха на гости, където имаше и деца, мъжът й винаги се мръщеше с погнуса. Или пък, ако можеше, изобщо не отиваше в такива домове.

Ако нямаше никакъв начин да се избегне подобно посещение, той се стремеше да е далеч от децата. Усмихваше им се вежливо, слушаше възторзите на останалите гости, докато някой малолетен вундеркинд демонстрираше своите таланти — свирене на пиано, умение за декламация или рисуване на портрети на членове на неговото семейство. Справедливо е да се отбележи, че ако членовете на семейството поне малко приличаха на своите изображения, щеше да е уместно рисунките да бъдат изложени в специален отдел на Музея за редки предмети.

Виталик вежливо кимаше, когато някое от децата се приближаваше до него с въпрос. Но самият той (Лиза специално го наблюдаваше!) и с пръст не докосваше детето.

— Та онези деца са чужди! — обясняваше мъжът й своя нестихващ възторг. — А това е собствен, твой, мой, наш наследник!

Лиза се усмихна. Защо ли всички мъже по света са твърдо убедени, че ще имат син. Даже тези, които искат момиченце, въпреки това са уверени, че жена им ще им роди момченце. Лично на нея й беше абсолютно все едно какво ще се роди. Първо дете — няма какво да избираш. Освен това тя толкова се бе измъчила от копнежа си по майчинството, че беше напълно сигурна — еднакво ще се радва и на момченце, и на момиченце.

Като си помисли само колко навреме пристигна тази новина! Сякаш бъдещото й дете е почувствало колко тежко и тъжно е на неговата майчица. И то се е разбързало да се появи в нейния живот, за да я сгрее със своята топлина, веселие и радост.

Проблемът беше в това, че в последно време на Лиза все не й вървеше. Дори много повече от това — на нея постоянно не й вървеше в живота. А напоследък това постоянно се изостри до крайност. Лиза просто не можеше да разбере какво се случва с нея. Уроки? Магия? Неблагоприятно разположение на планетите над главата й? Тя нищо не разбираше, освен една проста истина: определено в нищо не й вървеше.

Като се започне от пропуснатата среща с много важен и перспективен клиент и то само заради това, че будилникът й се счупи, а на стенния часовник точно в този ден му свърши батерията. В резултат, клиентът й се преориентира към друга фирма, където сключи договор за покупка на голям петстаен апартамент в центъра на града. Лиза имаше подобен апартамент и беше готова да му го даде даже на по-ниска цена, толкова й беше омръзнала тази огромна и скъпа квартира, която никой от клиентите й не искаше да купи.

Жилището й висеше непродадено почти две години. И накрая се бе намерил чудак, готов да го купи и дори да плати точно толкова, колкото искаше собственичката. И Лиза изтърва този клиент! А той специално й бе намекнал, че има още няколко варианта, но много бърза и апартаментът му трябва буквално за утре.

Това беше нейният реален шанс да оправи материалното си положение и да добави тежест към позицията, която заемаше във фирмата. А Лиза го изпусна заради проклетите часовници!

— Нищо, котенце — утешаваше я мъжът й — не се ядосвай, глупачето ми. Може би този тип нямаше да купи твоя имот.

— Щеше да го купи! — ридаеше Лиза. — Щеше да го купи, знам това!

— Откъде знаеш?

— Чувствах го!

— Колкото и да искаш, понякога просто не можеш да изкараш мечтаните пари — философски констатира той и на Лиза не й остана нищо друго, освен да се утеши с този извод.

Бог е свидетел, че в последно време с финансите в тяхното семейство стана тегаво. В службата на мъжа й започнаха някакви съкращения. И макар самият той да не беше сред съкратените, защото беше първокласен специалист, орязаха заплатата му почти с една трета.

— Какво да се прави, Лиза — оправдаваше се той. — Няма да е за дълго. Директорът ни каза, че това са временни трудности. После ще ни върне всичко с лихвата. И премии ще ни плати допълнително!

Но обещаното заплащане все го нямаше. Мъжът й носеше вкъщи съвсем символични суми и при това изглеждаше толкова виновен, че тя не можеше да го накара да си намери друга работа или да потърси нещо допълнително.

И каква щеше да е тази допълнителна работа, когато той се връщаше вечер в десет, изстискан като лимон. А понякога се задържаше в офиса до десет-единадесет часа вечерта, като прибавим и поне един час за път — у дома се появяваше около полунощ. За каква допълнителна работа можеше да става дума! Прибираше се толкова изморен, че дори отказваше вкусната вечеря, приготвена му от Лиза.

— Какво говориш, миличко! — тихо и тъжно й казваше той. — Едва се държа на краката си, изобщо не ми се яде. На излизане от офиса едва не припаднах от глад. Наложи се да си купя няколко пирожки с долнопробна кайма от денонощния павилион. Бях толкова гладен, че ги излапах направо на улицата! Представяш ли си?

Лиза си представяше. За да изяде пирожките още пред будката, той направо не е бил на себе си. Нейният съпруг… как да го обясни, беше толкова… толкова специален. Той беше естет. Той беше разточителен. Възхищаваше се от всичко красиво, направено майсторски и с вкус, а следователно — и скъпо. Той непременно искаше да има най-скъпите неща.

Да обядва в улична закусвалня?! Това можеше да направи само в случай, че действително е умирал от глад. Обикновено обичаше да се храни в скъпи ресторанти.

— Макар и само от време на време, но искам да получа истинско удоволствие — поучаваше той Лиза. — Снежнобели покривки, първокласно обслужване, кристал, сребро! Ето към какво трябва да се стреми всеки уважаващ себе си човек. Разбери това, котенце!

Впрочем, при такива излизания той никога не взимаше Лиза със себе си. Навярно предполагаше, че така или иначе тя няма да ги оцени. И Лиза не го упрекваше. За какво й беше да ходи по скъпи ресторанти? Дори нямаше какво да облече. Нейният умен мъж си купи от някаква разпродажба чудесен италиански костюм, към който получи като подарък вратовръзка и риза. Костюмът беше ушит от вълшебен плат в преливащи се цветове — беше толкова красив! Щеше да е направо непростимо да имаш такъв костюм и поне веднъж в месеца да не го разходиш в обществото.

А Лиза нямаше подходящ тоалет към този на мъжа й, но това не беше по негова вина. Не беше, разбира се, че не беше! Сама трябваше да се поразтърси, като него, по разпродажбите. Току-виж, намерила някаква рокля, с която няма да я е срам да се покаже пред прилична публика. А сега той ходеше издокаран по ресторанти без нея.

От тези обиколки по ресторантите, мъжът й се връщаше толкова щастлив и в такова приповдигнато настроение, че Лиза също се радваше само като го гледаше. Да, нейният мъж беше стопроцентов естет и ценител на прекрасното. Фотографиите в богато илюстрираните списания направо го пленяваха. При вида на някакъв пепелник от малахит, украсен със сребърна инкрустация, той беше в състояние да изпадне във вцепенение за цял час.

— Каква вещ! — тихо шепнеше той, сякаш се боеше с гръмкото си възклицание да не прогони спусналото се над него благоговение. — Каква вещ! Веднага се вижда, изработено е от истински майстори, не е някаква евтина дреболия! Лиза, погледни тази възглавничка, ушита от коприна! Не е ли великолепна! Лиза, защо не се възхищаваш?

Лиза не споделяше възторзите на съпруга си. Тя разбираше, че всичките тези предмети имат един съществен недостатък. Тяхната цена. А ценоразписът на харесваните от него неща винаги минаваше разумния предел. Например, Лиза не можеше да разбере, защо обувките, по които се захласваше мъжът й, струваха колкото три чифта напълно прилични женски ботуши.

— Какво разбираш ти! — мръщеше се той. — Тези обувки струват точно толкова и нито стотинка по-малко. Проумей го!

Лиза не спореше. Тя не умееше да възприема скъпите вещи така, както го правеше той — с цялото си тяло, с всяка клетка на своето същество, разум и душа.

Ах, колко се разстрои той, когато не успяха да купят онази кола, която бе видял на страниците на поредния каталог. Всъщност те си имаха кола. Сив Опел Вектра, който им служеше добре от дълги години. И почти не искаше грижи. Лиза беше много доволна от колата и с удоволствие би карала предания Опел и занапред, но мъжът й бе категорично против.

— Тази вехтория! — роптаеше той, загледан през прозореца. — Не мога да я гледам повече! Ама че стара каруца! Ама че бричка!

Разбира се, техният опел не беше породист състезателен кон, а най-обикновено работно конче. Но то винаги ги доставяше на нужното място в нужното време. А ако не успяваше, нямаше вина. Мъжът й изобщо не се грижеше за колата — често забравяше да смени маслото или да долее антифриз. И тя започна да се раздрънква.

— Пълен боклук! — озлобяваше се той в такива случаи. — Срамота е дори в автосервиз да отидеш с такава кола! Знам, че всички монтьори презрително ще ми се присмиват зад гърба.

И съпругът й се запали по покупката на нова кола — черно BMW със скосена муцуна и хищно проблясващи фарове. Колата не се хареса на Лиза. Беше й чужда, не беше за техния начин на живот. Подхождаше на хора със съвсем друг стандарт, но си замълча. А мъжът й се захвана да търси пари за новата кола. Взе кредит, потъна в дългове, но въпреки всичко събра необходимата сума.

Лиза добре си спомняше онзи злополучен ден, когато се приготвяха за автосалона. Тръгнаха твърде рано. Автосалонът беше още затворен. И Лиза, в опита си да направи нещо приятно за мъжа си, предложи да отидат до най-големия и скъп универсален магазин в града. Тя много добре знаеше колко обича мъжът й тези места, където сред бляскавите витрини са изложени скъпите вещи, по които той се бе прехласвал, разлиствайки страниците на списанията и рекламните каталози.

Разбира се, той веднага се съгласи. И Лиза, изгаряща от желание да му достави колкото е възможно повече удоволствие, се постара да демонстрира своя интерес към скъпите изящни украшения и дреболийки.

— Виж, какви чудесни фигурки!

Лизиният възторг беше почти неподправен. Порцелановите статуетки на балерини с разперени пачки, цветарки с ажурни плетени кошнички в ръце и малки момиченца с почти въздушни полички, направо я омагьосаха. Наведена над фигурките, с желание да ги разгледа по-отблизо и да разбере как е изработена тази красота, Лиза се препъна. И, о ужас…! Рухна направо върху стъклената витрина!

По принцип, Лиза винаги бе вярвала, че стъклените витрини в магазините са доста здрави. Все пак сигурно ги правят, предвиждайки, че някой може случайно или дори не съвсем случайно да ги удари. Обаче тази витрина се оказа някак си много чуплива. Дали пък не беше виновен лошият късмет на Лиза, но витрината се свлече надолу, разпръсквайки се на стотици остри парченца. Лиза залитна и падна директно върху щанда. Обсипа я още един дъжд от парченца, но този път разноцветни — това бяха загиващите балерини, цветарки и всякакви други порцеланови фигурки.

— Боже! — възкликнаха продавачките, когато най-после успяха да проговорят. — Какво направихте!?

Лиза мълчаливо се размърда, опитвайки се да стане. Никой не й се притече на помощ. Продавачките бяха в шок. А мъжът й… Мъжът й беше изпаднал в странно състояние, сякаш се бе превърнал в мраморна статуя. Как я гледаше! Така, сякаш я вижда за първи път в живота си!

Последва дълга разправия в кабинета на управителя на магазина, когото спешно извикаха от вкъщи. Лиза не можеше да се оплаче, управителят се държа вежливо, но твърдо. За счупената стока трябва да се плати. Колко? Една минута, продавачките ей сега ще изчислят щетите.

Когато донесоха сметката, първи я погледна мъжът й. Толкова силно пребледня, че и без думи Лиза разбра колко е лоша работата. Разбира се, той плати. Без да мигне извади от джоба си дебела пачка с пари и отброи необходимата сума с такъв вид, сякаш за него това е някаква дреболия. Управителят беше поразен. Продавачките сразени. Съпругът й, наслаждавайки се на своя триумф стана и с величествен вид й каза:

— Да си тръгваме, скъпа! Днес ни очакват доста по-приятни неща от това да се занимаваме с някаква паплач!

Но всичко това беше театър за пред публика. И в момента, в който публиката изчезна, Лизиният мъж изпадна в отчаяние. Нищо не й каза, но тя и сама разбираше всичко. Мечтаната кола се отдалечи в необозримо бъдеще. Честно казано, през целия обратен път и после у дома, той не упрекна Лиза с нито една дума. Затова пък самата тя не спираше да се ругае.

Навъсен и мрачен, щом я закара вкъщи, мъжът й веднага изчезна нанякъде, без да спомене, къде отива. Тя и не попита. Явно имаше нужда да остане сам, за да осъзнае цялата сериозност на сполетелия го пореден удар. Лиза също остана насаме със своята беда.

— Непохватна глупачка! Не можеш на краката си да се държиш! Кретенка! Идиотка! Коза саката!

Лиза продължи да се самобичува така дълго. Няколко дни, надявайки се, че това ще й помогне. Не помогна. Наистина, мъжът й се върна същата вечер късно, затова пък в превъзходно настроение. За колата нищо не спомена. Донесе на Лиза букет цветя — нещо, което не му се беше случвало от месеци, дори от години.

— Ти си моето котенце! — ласкаво й заговори той. — Ти си моята награда! Моето злато! Моето съкровище! Ако искаш, можем да се върнем и да изпочупим целия им отвратителен магазин. На теб всичко ти е позволено!

Разбира се, Лиза не искаше нито да удря, нито да чупи. Така й му каза. А в отговор той я прегърна топло. Е… и всичко останало, което последва.

Но ако отношенията със съпруга й се оправиха и дори станаха по-добри отпреди, то всичко останало нямаше никакво намерение да се оправя. Дори напротив. След този злополучен ден, над главата на Лиза сякаш се изсипа пълен чувал с нещастия и проблеми от всякакъв характер.

В работата й започнаха неприятности. Защо да си криви душата, Лиза винаги е била малко разхвърляна и немарлива. Мъжът й редовно я обвиняваше за тези нейни недостатъци.

— Донасям вкъщи разкошна вещ, а теб те мързи даже прахта да й чистиш! Или поне да я беше поставила в подходяща светлина на видно място. Не, от теб такова нещо човек не може да очаква. Все нямаш време, винаги е после. А ако те попитам с какво си се занимавала цял ден, не можеш да ми отговориш!

Лиза покорно кимаше с глава. Да, на нея често й се случваше така — цял ден да се върти, а резултат — нула. Но тя работеше в агенция за недвижими имоти като обикновен агент, а в тяхната работа, както е известно, се налагаше да тичаш доста, докато заработиш нещо. Прибирайки се късно вечер, след поредния неуспешен оглед, Лиза лягаше пребита от умора и се опитваше да разбере какво пак не беше направила както трябва, защо клиентите се отказваха, защо преписката по друга сделка е задържана и парите не са дошли в банката, а началството е бясно.

Такива неприятности й се случваха и преди, но след тази история със счупената витрина те приеха катастрофален размах. След това се повреди старият им Опел. И кога се счупи! Точно в момента, когато Виталик трябваше да я закара до нейния офис на важно съвещание. И директорът щеше да присъства, и пряката началничка на Лиза — Клава Матвеевна също щеше да е там. А Лиза закъсня! Отново! Влетя в кабинета, раздърпана и запъхтяна, в момента, в който всички вече ставаха, за да си тръгват.

Затова не се изненада, когато Клава Матвеевна я повика с обичайния си сух тон:

— Соколова, елате при мен. С Вас трябва да си поговорим!

Лиза изтръпна цялата. Вече си представяше какво се крие зад тези думи. Но най-неочаквано, Клава Матвеевна се отнесе с нея повече от тактично и й заговори с топъл глас. От това на Лиза не й стана по-леко.

— Миличка — произнесе Клава Матвеевна — в последно време Вие не изглеждате добре. Болна ли сте?

— Да, не се чувствам добре.

Лиза не излъга. Със здравето й също започнаха проблеми. Ту главата й се въртеше, ту кръвното й се вдигаше и без някаква видима причина й ставаше лошо, започваше да й се гади. Непрекъснато й се спеше. Понякога заспиваше в метрото или в обществения транспорт. Вече два пъти я обираха. А три пъти се озоваваше толкова далеч, че не знаеше как да се прибере.

— Виждам! — радостно възкликна Клава Матвеевна, радвайки се на своята прозорливост. — Трябва да си починете, приятелко моя!

— Какво значи това? — Лиза се напрегна. — Уволнявате ли ме?

— За какво говориш! — демонстрира фалшиво учудване Клава Матвеевна. — Какво уволнение? Просто ти е необходима почивка. Да презаредиш батериите.

— И дълго ли ще ги презареждам?

— Както ти прецениш. Месец или месец и половина. Можеш и за повече време.

— А какво ще стане с моите клиенти?

— Ще ги предадеш на Льоша.

— Но аз имам три сделки в процес на оформяне при нотариус! Остава само да се получат документите, да се освободят жилищата от мебелите и предишните обитатели!

— Тъкмо Льоша ще се заеме с това.

— А моята комисионна?

— Ще си я получиш! — отсече Клава Матвеевна с такъв тон, че Лиза веднага разбра: нищо нямаше да получи, а ако все пак получеше нещо, щяха да бъдат жалки стотинки. И никой нямаше да й плати тичането нагоре-надолу и главоболията по още четири други сделки, които се намираха в процес на разработка.

Може би трябваше да направи скандал, да поиска аванс за излизането си в отпуск или нещо от този род. Но Лиза не обичаше да се кара. Това никак не й се удаваше. След подобни разправии на нея самата й ставаше толкова неприятно, чувстваше се изтощена до краен предел, та й идваше направо в земята да потъне. Затова сега тя не се подведе след чувствата си в тази посока.

— Всичко е ясно — унило промълви тя. — Значи, да предам работата си на Льоша?

Клава Матвеевна сухо кимна с глава, показвайки, че разговорът с провинилата се подчинена е приключил и тя няма намерение повече да губи с нея скъпоценното си време. Лиза се измъкна от кабинета на началничката и се натъкна на съчувствения поглед на същия този Льоша, на когото беше длъжна да предаде своите клиенти. Всичко това беше толкова несправедливо!

Цялата агенция знаеше, че Льоша спи с непристъпната Клава Матвеевна. И че тя не се притеснява да му дава най-вкусните парчета от сделките, за да може любимият й да заработва добре. При това Льоша по някакво чудо успяваше да остане в добри отношения с всички служители.

Трябваше само добродушно да се усмихне и дори и най-злостните завистници веднага решаваха, че нищо ужасно не се е случило и в крайна сметка Льоша е достоен за специалното отношение към неговата персона.

— Уволни ли те? — шепнешком се заинтересува Льоша.

Тя кимна, сдържайки с мъка напиращите сълзи.

— Само недей да плачеш! — строго й занарежда Льоша. — Всичките ти комисионни ще ти платя до стотинка. Познаваш ме, не съм крадец като някои…

Лиза му кимна с благодарност. Въпреки това, унижението я изгаряше. Защо трябваше да му благодари за нещо, което й се полагаше по право?!

— В последно време все си бледа — продължи той. — Иди на лекар, да му се не види! Знае ли човек при вас жените какво става там вътре.

Лиза не отиде на никакъв лекар. Прибра се вкъщи, легна си в кревата и започна да се самосъжалява. Мъжът й се върна късно, тя вече спеше. На другия ден си поговориха, той отиде до аптеката и й купи този тест за бременност. И животът на Лиза отново се промени по вълшебен начин!

Майната й на загубената работа. Все едно щеше да й се наложи да напусне. Нямаше да може да тича с огромен корем по огледи и да се задушава в многочасови задръствания в центъра на града по пътя към поредния обект за продажба. Това можеше да навреди на бебето. Със съпруга й взеха твърдо решение — тяхното бебе щеше да бъде най-хубавото, най-здравото, най-красивото. И нямаше да го възпитават през пръсти като другите родители, а само според умните книги.

Лиза веднага отиде до книжарницата и си купи пет книги за бременност, раждане, отглеждане и възпитаване на новородени. Да си признае, прочетеното леко я шашардиса. Тя не си и представяше, че едно дете е такава отговорност. Но за първи път в живота си Лиза беше уверена, че ще се справи! А ако не успееше, в края на краищата си имаше Виталик. Той беше толкова умен, със сигурност щеше да й помогне.

Лиза вървеше по улицата, размишлявайки по този начин. Тя бе потънала в розови мечти за чудесното време, когато бебето вече ще се е родило и тя ще го разхожда по алеите на парка в розова или синя количка. А може би количката ще бъде в неутрален цвят. Може би ще си имат и второ дете. И кой знае какво ще бъде второто — момиченце или момченце?

Както стана ясно, Лиза беше доста разсеяна. В ежедневието някак й се удаваше да прикрива този си недостатък. Тя с всички сили се наблюдаваше, контролираше всяка минута от своето време, правеше си график за всеки ден и след това стриктно го спазваше. Но сега беше изпаднала в състояние на еуфория от предстоящото майчинство. И затова забрави за необходимостта да се самоконтролира всеки час и всяка минута. Тя вървеше сама и разговаряше с бъдещото си дете. Не я интересуваше, че то все още не я чува. Нямаше значение от какъв пол е. То беше в нея! Мило, топло, родно зрънце. И това бе най-важното!

— Сега се прибираме у дома и ще се нахраним добре — говореше Лиза на мъничкото същество в нея. — После ще си починем и отново ще се поразходим. На теб ти трябва много чист въздух. А довечера ще си дойде нашият любим татко. И всички заедно ще гледаме някой приятен спокоен филм.

Лекарката от клиниката каза, че на Лиза са й необходими само положителни емоции.

— Радвайте се — напътстваше я младата гинеколожка — доставяйте си колкото е възможно повече приятни минути. Това е особено полезно за Вашето бебе.

Всъщност, отначало лекарката не й хареса. Това не беше личната й лекарка, а лекарка от частна клиника, в която я изпрати мъжът й. Все едно, после Лиза щеше да продължи консултациите в своята районна поликлиника.

— В началото трябва да отидеш при добър частен лекар! — настоя мъжът й. — Аз не се доверявам на тези лични лекари. Достатъчно е да погледнеш олющените стени в кабинетите им и ще ти настръхне кожата. Блажна боя. Жълта. Ужас! За какво мислят изобщо!

В клиниката, която избра Лизиният мъж, стените бяха покрити с дървена ламперия. В кабинетите имаше чисто ново оборудване. С посетителите разговаряха меко и грижовно, обръщаха се към тях вежливо, сякаш са скъпоценни кристални кубчета, пълни с вълшебен нектар.

Но, както вече стана ясно, лекарката не допадна на Лиза. Лицето й беше някак странно. Като на дребен хищник. Ако Лиза не се страхуваше, че ще обиди жената с такова сравнение, би казала, че прилича на зъбат плъх. Обаче, докторката беше много мила с Лиза. Направи й изследвания, потвърди диагнозата и даде една камара с препоръки.

Днес Лиза ходи при нея за втори път. Всичко се оказа добре, направо чудесно! Бебето също се развиваше добре. Сърчицето биеше. И лекарката поздрави Лиза, давайки й още различни брошури.

— Прегледайте си ги вкъщи — каза тя. — Ще видите какво чудесно бебе ще имате. И колко радост и щастие ще Ви донесе!

Все още под впечатлението от разговора с лекарката, Лиза се отвлече от мисълта за това, къде се намира. А се намираше на оживена улица. Около нея бързаха пешеходци, отстрани профучаваха коли, като бръмчаха и свистяха с гуми. И изведнъж Лиза усети нещо като пробождане от инжекция. Мигновена режеща болка и тя се хвана за мястото на убождането.

В този момент силно я блъсна една висока атрактивна жена с буйна огненорижа коса.

— Защо не внимавате?! — изпищя Лиза.

В отговор жената иронично се подсмихна. И отмина, без да се извини.

— Какво нахалство! — промърмори на себе си Лиза, опитвайки се да потуши пристъпа на неволно раздразнение, който я обзе при вида на тази шикозна особа.

И в този момент почувства световъртеж. Всичко около нея започна да се преобръща. А настилката под краката й изведнъж се приближи. Лиза дори не успя да разбере какво става, когато се свлече върху паважа. Падна, както беше с широко отворени очи. Щом усети студа на камъка, разбра, че й се случва нещо лошо, стана й зле и припадна.

Това беше последната й ясна мисъл. След това мракът покри нейното съзнание.