Марко Незе
Октопод (7)

Една полезна инициатива

Тази идея му бе подхвърлил братът на Нани Сантамария, дон Манфреди.

— Хората ви гледат — беше му казал свещеникът. Не говорят, но с наострени уши следят всяка ваша стъпка.

Тогава той се запали от тази идея и твърдо реши да се обърне към тези хора, които внимателно го наблюдаваха. Искаше да им подскаже, че търси подкрепа о тях и затова смята, че е длъжен да ги информира за хода на следствието и за своите намерения. „Кой знае — мислеше си той, — може би след време някой, чието доверие съм спечелил, ще ми донесе полезна информация.“ Безразличието, което голяма част от населението изразяваше към полицията, винаги го гнетеше.

Катани прочисти гърлото си, опипа възела на вратовръзката и направи знак на Сантамария, че е готов. По екраните в домовете, където следяха програмите на Сицилианската телевизия, се появи сладникавата усмивка на журналиста, който обяви:

— Едно сензационно събитие, драги приятели, интервю с инспектор Катани, който ще говори за последните престъпления на мафията.

Телекамерата показа съсредоточеното лице на инспектора, докато Сантамария зад кадър задаваше първия въпрос.

— Разбира се — отговори Катани, — не мога да изложа всичко. Много неща все още трябва да останат тайна. Но направихме доста крачки напред и мога спокойно да кажа без фалшива скромност, че съм доволен.

Напомни („за тези, които не знаят“), че е преместен отскоро в Сицилия и веднага е трябвало да се сблъска със случаи на убийства, които са нанесли преки удари върху полицията.

— Съвсем случайно — добави той — успях да разнищя причините за убийството на Маринео и сега мисля, че съм близо до изясняването и на убийството на Де Мария.

Журналистът се възползва от една пауза, за да вмъкне следващия въпрос.

— Какво ще правя сега ли? Ще се опитам да нагазя в гнилия и корумпиран свят, който изплува на повърхността в хода на следствието. Но засега не зная нищо определено. Да кажем, че и аз като легендарния Тезей държа в ръката си крайчето на една нишка и съм сигурен, че ще тръгна по нея, за да открия къде ще ме отведе. Тази нишка се нарича „пари“ и малкото, което успях да разбера, е, че тя свързва местни хора с други лица, които действат в Рим, Милано, та чак и отвъд Океана.

* * *

Два дни след своето телевизионно изявление Катани бе призован от прокурора Скардона. Никак не му харесваше този човек. Представяше си го като някакъв дон Абондио^[1], който изритвал всички камъчета, които срещал по пътя си. С една дума, индивид, който предпочиташе да заобикаля проблемите, за да си няма неприятности.

Прокурорът го посрещна с иронична усмивка:

— Нашият инспектор стана телевизионна звезда.

Подаде му пухкавата си и влажна ръка.

— Знаете ли, че вашето появяване по телевизията имаше отглас чак в Рим? — каза той, сякаш смъмряше някой палавник. — От министерството поискаха касетата със запис.

Катани си позволи една саркастична реплика:

— И ще излезе, че подследственият съм аз.

— О, не — опита се да смекчи нещата прокурорът. И като поклати бавно глава, каза доволен: — Одобриха, одобриха инициативата ви.

— Драго ми е — отвърна Катани. — А вие, господин прокурор, какво мислите?

— Признавам, че отначало бях много против. Когато ви видях на екрана, просто не повярвах на очите си. Кой знае каква каша ще забърка този инспектор, си казах. Сега обаче, като поразмислих, не бих могъл да ви упрекна. Да, добре беше, говорихте с известен такт, опитахте се да биете на съвест. Да, да, полезно ще е.

* * *

Като излезе от кабинета на прокурора, Катани погледна часовника си и реши, че има време за едно посещение при Тити. Искаше да й окаже малко морална подкрепа, за да не се почувства изоставена. Унинието в тази фаза на лечението можеше да се окаже фатално и да компрометира възстановяването на момичето.

В центъра на дон Манфреди попадна на всякакви странни типове. Видя например една „върлина“ с дълги руси коси и превръзка на главата, който плевеше градината. А едно слабичко момче със свински очички и с детински вид му се усмихна и му препречи пътя, като буташе една количка, пълна с пакети. Имаше и едно момиче, което явно бе гледало прекалено много любовни филми. Беше облечено в рокличка от лека коприна, която се вееше, и бе втъкнала в косите си две цветенца. Всички бяха заети и необикновено весели.

Тити остави блузката, върху която бродираше нещо и тръгна с Катани, който забеляза, че общото състояние на момичето се е подобрило.

— Е, как ти изглежда болната? — попита тя.

— Да речем, че играе добре ролята си — отвърна Катани, като се засмя.

— Все се безпокоиш за мен. А ти как си? Как сте с жена ти?

— Свършено е. Приключих с този въпрос и не желая повече да се връщам на него.

Замълчаха. Тити съжаляваше, че му е развалила настроението. Тя смени темата на разговора:

— Понякога ме обзема ужасен страх.

— От какво?

— От него. Страхувам се, че всеки миг ще се появи Чирина с проклетите си опиати, и този мой страх се е превърнал в кошмар. Понякога сънувам, че е дошъл и ме отвлича.

— Няма причини да се безпокоиш. Чирина е в затвора и ще стои там още доста години.

— Да, но този човек всява страх дори когато е в затвора.

— Тук навън, пред вратата, денонощно пазят двама полицаи.

Тази новина малко изненада Тити.

— За теб е много важно да оцелея, защото съм главният ти свидетел, нали?

— Не само затова. Интересува ме твоята лична сигурност преди всичко, защото си ти.

Тя се почувства малко смутена и сви рамене, без да може да каже каквото и да е. Но после, след като изследва всички черти на лицето му, попита:

— Но ти какво искаш от мен?

Да, наистина какво искаше от нея. „Труден въпрос“ — помисли Катани. Той прецени цялата сложност на положението и накрая, за да се измъкне от затруднението, каза:

— Ти си ми много скъпа.

* * *

Когато се върна вечерта вкъщи, не намери нищо за вечеря. Без да се разправя, той си изпържи две яйца в тиганчето. Това беше единственото ястие, което можеше сам да си приготвя. С това се прехранваше като малък в редките случаи, когато майка му не си беше вкъщи. Наля си чаша бира и докато отпиваше, чу, че жена му влиза в кухнята. Продължи невъзмутимо да яде яйцата.

Елзе беше нацупена и с мъка успяваше да потисне дълбокото си напрежение, готово всеки миг да избие навън. Взе чашата, оставена върху плота на хладилника, и отвори вратичката на шкафчето, за да я сложи на мястото. Но беше много нервна и не можеше да контролира движенията си. Чашата се задържа за миг на ръба, падна на пода и се пръсна на парчета.

— Какво ти става? — рече той раздразнен.

Елзе разпери ръце като махленка, сведе очи, огледа се от горе до долу и каза:

— Виж ме, ето докъде ме докара. С разстроени нерви. Не издържам повече.

Той обаче не се смути и рече студено:

— Хайде, изплюй камъчето, но го направи веднага, че да приключим.

Жената се стъписа. Стисна устни и удари на мъжа си звучна плесница.

— Ти ме озлоби. Не мога да те понасям. Другата седмица ще се кача на влака и ще се махна.

Инспекторът се опита да остане спокоен.

— Не можем ли да решим този въпрос по-културно? Освен това има и едно дете между нас.

Елзе се съгласи с кимване на глава, сякаш потвърждаваше, че се е държала като глупачка. Плесницата изигра ролята на отдушник, намали напрежението и сега тя се почувства изтощена и безсилна.

Не си размениха нито дума през останалата част от вечерта. Когато дойде време да си лягат, Катани измъкна от шкафа чаршафи и одеяла и си постла да спи на дивана.