Марко Незе
Октопод (3)

Смъртта на един полицай

Девойката бе седнала на пейката, обгърнала колене с малките си нежни ръце. Лицето й изразяваше страх и тревога. Де Мария пристигна забързан и веднага разбра, че годеницата му е в ужасно настроение.

— Ана, какво ти е?

— Заради брат ми. Преместиха го в друг затвор — в Учардоне в Палермо. Много е уплашен. Иска да те види. Казва, че има нещо важно да ти съобщи. Ще отидеш ли?

— Разбира се. Още днес ще отида — успокои я Де Мария.

Веднага щом се върна от Палермо, полицаят се обади на годеницата си по телефона.

— Да, говорих с него. Наистина е важно. Бъди спокойна. Трябва обаче веднага да се видя с инспектора.

В дома на Катани иззвъня телефонът. Инспекторът беше наблизо и веднага вдигна слушалката.

— Ало?

От другата страна се чу изщракване, сякаш някой бе прекъснал връзката. След две минути телефонът проехтя отново.

— Тук е Де Мария.

— Аха — рече инспекторът, — ти ли беше преди малко?

— Не, сега ви звъня.

— Няма значение. Хайде, разказвай.

— Бях в затвора на посещение при брата на Ана. — Гласът му беше развълнуван. — Трябва да ви видя веднага. Аз съм в бара на площада на три пресечки от вас, там, където завива автобусът.

— Идвам веднага.

Докато закачаше слушалката, в бара влезе нисък набит младеж, с ъгловато лице и с найлонова торбичка в ръка. Де Мария не го забеляза и се приближи към тезгяха. Младежът мина зад гърба му преднамерено бавно. Застана на две крачки от него, мушна ръка в торбичката и измъкна пистолет. Погледът му бе насочен право в тила на полицая. Насочи оръжието и натисна спусъка. Тялото на Де Мария се удари в тезгяха и се свлече на пода.

Никой не помръдна. Всички стояха като парализирани, освен собственика на бара, който, обзет от паника, крещеше истерично. Убиецът го хвана за яката и му изсъска в лицето:

— Само да гъкнеш!

Преди да прибере пистолета обратно в торбичката, той се прицели в главата на полицая и изстреля още един куршум. Излезе, без да бърза, зави зад ъгъла и изчезна. Точно в този миг зад срещуположния ъгъл се появи Катани и чу сърцераздирателните писъци на клиентите, които повече не можеха да се владеят при вида на безжизненото тяло, паднало в краката им.

* * *

— Това са глупости — повтаряше младият мъж монотонно. Беше се свил на кълбо, лявата страна на лицето му потрепваше от нервен тик.

Катани огледа празната килия.

— Слушай ме — каза той тихо и предпазливо, — никой не ни чува. Повтори ми, без да се боиш, това, което довери на Де Мария.

— Значи не сте ме разбрали. Това, което казвате, е глупост. Не съм говорил никакви поверителни неща — настояваше упорито затворникът.

— Тогава защо си пожелал да говориш с Де Мария?

— По семейни проблеми — вдигна рамене затворникът. — Сестра ми Ана остана сама, сираци сме. И макар че съм в затвора, аз съм длъжен да я закрилям. И понеже този Де Мария се въртеше около нея, исках да разбера какви са му намеренията.

Инспекторът губеше търпение.

— Това момче е било убито, защото ти си му казал нещо. Нещо, което не е трябвало да знае. Ако си мъж, трябва да ми кажеш за какво се отнася.

— Аз ли, господин инспекторе? — проплака младежът. — Но аз нищо не зная. Исках само да разбера дали смята да се ожени за сестра ми. Кълна ви се.

Катани го погледна напрегнато.

— Ти направи избора си — изсъска той. — Дано да е добър за тебе.

Момъкът мълчеше.

— Но ако размислиш, обади ми се чрез сестра си.

* * *

Сестрата, Ана Карузо, подреждаше кухнята, когато инспекторът позвъни на вратата. Изглежда, не се изненада, че го вижда. Мълчаливо се дръпна встрани и го пусна да влезе. Бе облечена в траурни дрехи и изглеждаше по-възрастна от своите двайсет години.

— Дойдох да ви моля за помощ — каза Катани. — Искам да зная дали вашият годеник ви е доверил нещо по-специално, или по-точно, казал ли ви е за какво е разговарял с вашия брат?

Момичето дори не вдигна очи.

— Съжалявам, че ви измъчвам — продължи Катани, — но аз също обичах Де Мария. Ако вие имате някаква улика, тя може да се окаже безценна.

— Нищо не зная — рече троснато момичето.

— Би трябвало поне да знаете защо вашият брат искаше да види Де Мария.

— По семейни работи — измърмори Ана. — Питал го е кога мисли да се ожени за мен.

— Да, все същата песен — каза раздразнен инспекторът. — Знаете ли, че мога да ви подведа под отговорност за укриване на истината?

Накрая Ана вдигна глава и го погледна унило.

— Все ми е едно.

* * *

Силният и напорист африкански вятър тласкаше огромните облаци, набъбнали от влага. Това бяха жълти облаци, заредени с пясък от пустинята, и излъчваха нереална сярна светлина. Пясъчните дъждове често връхлитат Сицилия, а когато преминат, оставят следи — колите са обвити в пясъчен покров, а хората са омаломощени от знойното африканско дихание.

Катани отиваше на работа в мрачно настроение. Тази неестествена светлина го правеше още по-раздразнителен. Неговата стратегия го бе довела до задънена улица. При всяка стъпка — шах. Затворено. Блокирано. А сега накъде? Какво по дяволите да направи на това място?

Паркира колата пред полицейското управление, взе пистолета, който винаги държеше в жабката под таблото, докато кормуваше, и се отправи към стаята си. Заместникът му Алтеро го последва с погребална физиономия.

— Нищо ново за съжаление. Знаем само, че убиецът на Де Мария е бил много млад.

Влязоха в асансьора.

— Продължаваме разследването — рече усърдно Алтеро, сякаш искаше да се извини за пълния мрак, в който се движеха.

Бяха стигнали до кабинета на Катани. Инспекторът се обърна внезапно и порази Алтеро с погледа си.

— Хайде, помислете си и ми се изповядайте: няма ли нещо, което да криете от мен?

Лицето на заместника му се вкамени и помръкна.

— Не разбирам въпроса ви.

— Например през нощта, когато са убили Маринео, вие сте говорили по телефона с една жена.

— Жена ли? Не си спомням. Навярно е била съпругата ми.

— И винаги ли, когато се обади съпругата ви, тичате презглава?

— Слушайте, драги Катани — каза Алтеро, леко раздразнен, — вие започнахте да ме ненавиждате още от първия ден, в който дойдохте. Не разбирам причината. Вижте, ако ми нямате доверие, отстранете ме от следствието, правете каквото знаете, но не мога да понасям да ме дебнат като неприятел.

— Вървете, вървете — отпрати го Катани. — Продължавайте работата си, но не претендирайте за сляпо доверие към вас. В този миг не се доверявам дори на себе си.

* * *

Паола с радостен вик се хвърли в прегръдките на баща си.

— Татко, татко, ела да видиш какво е направила мама. Прекрасно е. — И го поведе към терасата. — Гледай.

На статива бе опънато изрисувано платно. Абстрактна картина със силни цветове и много подчертани контрасти. Елзе се присъедини към тях.

— Започнала си отново да рисуваш — отбеляза отегчен инспекторът. — От години не си хващала четката. Е, мисля, че е добро.

— Татко, не ти ли харесва? — настояваше дъщерята.

— Разбира се, че ми харесва, хубава картина — каза той без въодушевление.

Жена му следеше напрегнато всяка негова реакция, наблюдаваше го като лаборант, който изследва нещо под микроскопа.

Той се помъчи да скалъпи някое и друго изречение по този повод, но главата му тежеше, беше изтощен и искаше да го оставят на мира.

— Реших да направя изложба — съобщи жена му, като продължаваше да следи поведението му. — Пресметнах, че ако работя здраво, за около два месеца ще подготвя достатъчно картини за една изложба.

— Толкова бързо? Ами изложбената зала?

— О, няма проблеми — отвърна тя весело, — всичко ще организира Нани Сантамария, в една централна галерия ще бъде.

Катани почувствува, че кръвта нахлува в главата му.

— И после ще ти направи реклама в своята треторазредна телевизия, и всички сноби ще се затичат да си купят от твоите картини, защото си жената на инспектора.

— Или пък защото ще бъдат хубави — отвърна Елзе засегната.

Обзе я неудържима ярост. И за да излее гнева си, сграбчи картината от статива, удари я няколко пъти в стената, докато тя се превърна в парче смачкано платно.

— Какво те прихвана? — изрази учудване инспекторът. — Беше наистина хубава. Хареса ми.

— Да, видях колко ти хареса. Ти си грубиян.

— Какво искаш от мене? — Катани говореше спокойно и строго. — Не виждаш ли, че едва се влача от умора? Хората, с които работя, ме убиват, не знам къде да се дяна, а ти се горещиш, че не се възхищавам от твоя шедьовър, че не те сравнявам с Пикасо.

Елзе се стресна.

— О, извинявай, скъпи! — каза тя и го прегърна. — Аз съм глупачка, но все пак имам нужда от твоето внимание.

Той я погали по косите.

— Когато си мил с мене, съм щастлива.

Някой позвъни на вратата.

— Моля да ме извините, господин инспекторе, че ви безпокоя вкъщи, но трябва спешно да говоря с вас.

Беше Манфреди Сантамария, свещеник и брат на журналиста. Дон Манфреди бе добил известна популярност заради някои свои хуманни постъпки и заради пламенните си проповеди, в които открито нападаше „този срам — мафията“. По негова инициатива бе основан Център за лечение на млади наркомани.

— Донесох ви това — каза той и му подаде бяла кутия.

— Бонбони. Някой ще се жени ли? — попита Катани.

— Не — каза дон Манфреди сериозно. — Не ви съветвам да ги опитвате. Пълни са с хероин.

Катани трепна.

— Къде ги намерихте?

— Едно момче, което приех в центъра, се е сдобило с тях и ми ги предаде.

Катани повъртя кутията в ръцете си. Имаше напълно нормален вид и изобщо не будеше подозрение с фирмата на лично място: „Фабрика за сладкиши Братя Капитумо. Носител на международни награди.“

— Какво означава това? — попита объркан Катани.

— Много просто — обясни свещеникът, — това е доказателство, че тук работи централа за контрабанда на наркотици. Чрез износа на бонбони прокарва в Съединените щати големи партиди хероин.

* * *

— Искате да знаете дали вземам опиати? Всички знаят, че съм натъпкана с хероин — ръкомахаше невъздържано и цинично дукеса Тити Печи Шалоя.

Беше седнала в колата на инспектора, който караше по пътя за Палермо. Катани беше поканил момичето на вечеря.

„На усамотено място — беше и казал, — далеч оттук.“

А сега я наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато колата препускаше в розовия залез.

Все още не разбираше дали интересът му към нея е чисто мъжки или професионален. А може би и двете. Понякога се улавяше, че мисли за нея с известно умиление, друг път се сещаше, че му е нужна за следствието. Но, така или иначе, младата дукеса спохождаше често мислите му и накрая си извоюва известно предимство.

Катани кормуваше със същото упорство, с което гонеше някаква „следа“ по време на следствие.

— Хайде — подразни го момичето, — прочетете ми едно конско. Опиатите са вредни, наркотиците разсипват здравето…

Той я погледна накриво.

— Вие сте достатъчно голяма, за да разберете сама тези неща. Най-вече искам да зная кой ви снабдява? Чирина, нали?

— Защо пък точно той?

— Защото го зная.

— Тогава защо ме питате? — Момичето се обърна към прозореца и се загледа в пейзажа, който бързо се сменяше, и тихичко добави: — Да, той ме снабдява.

Едно мургаво и доста опърпано момченце им показа мястото за паркиране пред ресторанта.

— А сега какво ще ми кажете? — попита Тити. Ще ми обясните, че Чирина е опасен тип и една жена от добро семейство трябва да стои настрана от него нали?

— Да, това ще ви кажа.

Пред вратата на ресторанта Катани докосна нежно раменете й, за да я подкани да мине пред него.

Вечерята беше изискана. Поискаха да им отворят бутилка охладено сицилианско вино „Рапитала“. Тя вдигна чашата си. Любуваше се на златистия цвят на виното. Катани доближи своята и двете чаши се докоснаха с весел звън.

— Искам да вдигна наздравица за вашето излекуване — предложи инспекторът.

Тити беше изненадана и объркана.

— Да, защото можете да се излекувате — каза твърдо Катани. — Трябва само да положите малко повече усилия и да имате търпение. Но ще успеете. Като първа крачка трябва да си наложите да скъсате окончателно всякакви връзки с Чирина.

Тити отпи от виното.

— Но вие бихте могли да бъдете по-опасен и от Чирина — каза тя, като примигваше мило.

— В какъв смисъл?

— Вие сте мъдър, смел, вдъхвате сигурност. На една жена малко й трябва, за да се залепи за един мъж като вас.

Катани напълни още веднъж чашите.

— Ако не ми вярвате, познавам един свещеник, който разбира от тези неща. Може наистина да ви помогне.

— Сега пък в играта се включиха и попове — каза тя и се засмя.

На връщане професионалната половина на Катани започна да взима надмощие.

— Ще ви бъде ли неприятно, ако ви задам един неудобен въпрос? — подготви почвата той.

— Слушам.

Той пристъпи направо към същината.

— Маринео идваше ли у вас?

— У нас? Понякога…

— И беше там вечерта, когато бе убит, нали?

Катани имаше толкова сериозен вид, че Тити дори не направи опит да отрича. Сърцето й се сви.

— Хайде — каза тя тихо, — да чуем какъв още коз държите в ръцете си.

— Моят коз е една кутийка „Минерва“ с петно от кръв на нея.

— Аз не пуша.

— Но Маринео е пушил. Този кибрит е бил негов и кръвта там е неговата. След като сте измъкнали трупа, вие или някой друг от прислугата е прибрал кибрита в кутията с цигари.

Заваля ситен дъждец. Катани пусна чистачките и тяхното скрибуцане нарушаваше тишината.

После пак се чу гласът на инспектора.

— Онази вечер в хола у вас е имало двама мъртъвци. Маринео и майка ви. Много странно съвпадение, не ви ли се струва? Всъщност, ако помислим, не е чак толкова странно. Маринео и майка ви са били любовници, нали?

— Стига! — извика Тити. — Откарайте ме вкъщи, веднага.

Сви се на седалката с гръб към Катани, притиснала чело до вратата. Не каза нито дума повече.

Когато колата спря пред нейната къща, Тити не помръдна. Катани загаси мотора. Дъждът беше спрял и по уличното платно се отразяваха светлините на лампите.

— Съжалявам — каза инспекторът. — Държах се безобразно.

Тити продължаваше да седи мълчаливо, студена като парче лед.

— Не знам дали ще можете да ми простите — опита отново да я раздвижи той.

Момичето отвори рязко вратата, но не слезе от колата. Свеж полъх я накара да потрепери. Обърна се към инспектора. Широко отворените й очи блестяха в мрака. Внезапно хвана ръката на мъжа, протегна устни и докосна леко неговите. После мълчешком си тръгна с наведена глава и с ръце, мушнати в джобовете на шлифера.

* * *

В голямата празна къща стъпките й прозвучаха зловещо. Обиколи стаите и запали лампите навсякъде. Но не успя да разпръсне мрака, който беше обгърнал душата й. Тити се опита да се съвземе с малко алкохол. Наля си щедра порция уиски и го изпи наведнъж. Топлината полази по гърлото й. Затвори очи, за да й се наслади. Един ласкав спомен мина през главата й и накара да вземе друга чаша. Сложи я до своята и сипа в нея уиски. Чашите звъннаха за въображаема наздравица.

Сепна се, когато телефонът иззвъня.

— Май че ченгето пак те притиска. Какво искаше от теб?

Беше побеснелият Чирина. Неприятно изненадана Тити измънка:

— Нищо. Питаше ме дали познавах неговия помощник, този, когото убиха.

— И ти какво отговори?

— Казах, че не го познавам.

— Не му вярвай на тоя, разбра ли? — Сега Чирина искаше да покаже, че я покровителства. — Ако нещо не е наред, аз съм насреща.

Тя слушаше неохотно със затворени очи. Придърпа с крак един стол и се отпусна на него. Едва успяваше да проумее думите, които бръмчаха в ухото й.

— Да не би да те е свалял? — поднови атаката Чирина. Изглежда, че ревнуваше.

— Не — отвърна тя след кратко колебание. — Нищо подобно.

Беше притиснала с ръка дясното си слепоочие. Усещаше първите остри симптоми на мигрената.

— Мога ли да дойда при теб сега? — попита Чирина.

— Не, сега не, моля те. Не се чувствам добре.

Гласът му отново стана заплашителен.

— Май че криеш нещо от мен.

— Не, кълна ти се, нищо. — Беше опряла лакътя си на коляното и подпираше с длан главата си. Думите й обаче не го убедиха.

— Слушай, ако си правиш шегички, повече няма да ти давам от онова, глупава дукесо.

— Моля те, недей да правиш това. Нали няма да ме оставиш без него?

Разтрепери се. Беше готова да избухне в плач.

От другата страна на жицата Чирина слушаше с наслада отчаяните хълцания. „Колко си наивна, дукесо — мислеше си той, — държа те в шепата си. Санте Чирина ще те владее, ще те мачка, ще те разкъса, ако пожелае, да те вземат мътните.“

Не изглеждаше обаче доволен. За да превърне победата си в триумф, се престори на влюбен.

— Тити, знаеш, че никога няма да ти причиня зло. Обичам те. А ти? Ти обичаш ли ме?

Без да ще, гласът му затрептя от вълнение. Ясно беше, че Чирина се мъчеше да бъде твърд, но бе влюбен до уши в това момиче.

Чакаше ефекта от своите думи. Дълго време беше тихо. После от слушалката се изтръгна шепот, прекъсван от хлипане.

— Да, обичам те.

Той доволно скръцна със зъби и затвори телефона.