Марко Незе
Октопод (29)

„Оттук се контролира страната“

Един млад и добре облечен мъж с ръце в джобовете гледаше разсеяно към някаква витрина. От време на време се обръщаше и поглеждаше към отсрещната страна на улицата, където Катани, останал сам, следеше с поглед таксито, което завиваше в дъното на улицата и отнасяше Олга.

Катани наведе глава и закрачи бавно по тротоара с цигара в уста. Един минувач го блъсна, той залитна и му хвърли поглед, изпълнен с омраза.

На отсрещния тротоар елегантният младеж също се бе раздвижил и го държеше под око. Видя го, че се спира пред тясната врата на нощен локал. Отгатна смущението му и забеляза как с яден жест захвърли угарката.

Последва го предпазливо във вътрешността на заведението. В синкавия полумрак се различаваха кресла, наредени около ниски масички, осветени от слабата светлина на лампите, които висяха над тях. Отекваха морни звуци на пиано.

Катани се отпусна в едно кресло и си поръча джин с тоник. Появи се някакво момиче и седна до него с определени намерения.

— Ще ми предложите ли нещо за пиене? — каза тя глезено.

Без да я удостои с поглед, той отвърна:

— Поръчай си, каквото искаш.

Тя се приближи още повече и започна да му се умилква като котка. Парфюмът й беше силен и го замайваше.

— Ехей! — обиди се момичето. — Ако така се цупиш, ще си отида.

В единия ъгъл, заел стратегическа позиция, за да наблюдава Катани, бе седнал младежът, който го следеше на улицата. Пиеше уиски. Той стана бавно и макар че беше доста едър, се движеше с меки стъпки като котка. Влезе в телефонната кабина и набра един номер.

— Да, тук е — каза той и даде адреса на заведението.

Момичето упорито се опитваше да разсее мрачното настроение на Катани.

— Не ти ли се говори? — шепнеше тя в ухото му.

Той не отвърна, а само махна неопределено с ръка.

— Искаш ли да танцуваме? Или пък искаш да отидем у вас, а? — предложи тя и хвана ръката му. — Ще бъдем по-спокойни.

Тя беше истински въодушевена. Стараеше се да направи нещо повече от професионалните си задължения да задържа клиенти. Този мъж, вглъбен в себе си, мрачен и тревожен, я разнежи и тя искрено желаеше да го ободри.

За да не се покаже прекалено нелюбезен, той я погледна. Имаше хубаво мургаво лице и дълги изкуствени мигли.

— Как се казваш? — попита я той.

— Лаурета.

Сега го гледаше доволна и продължаваше да гали ръката му. Но в един миг забеляза, че лицето му внезапно се промени, сгърчи се болезнено.

— О, господи — рече тя, — лошо ли ви е?

Нищо му нямаше, само че зад гърба й беше зърнал едно много добре познато лице. До младежа, който го бе проследил, спокойно седеше Ферети.

Катани стана и се запъти към него, като забрави момичето.

— Защо ме проследихте дотук? Какво искате от мен?

Ферети се обърна към младия преследвач.

— Тоньоли…

Тоньоли разбра и с леки стъпки се измъкна.

На неговото място се настани Катани, който с мъка потискаше гнева си.

— Сега ме слушайте добре — заговори през зъби Ферети. — Вие знаете прекалено много. Намирате се в позиция, от която вече не можете да се изтеглите. Това съвсем не е игра. Затова, ако сега вие, вместо да продължите напред, тръгнете да бягате, вашият живот ще увисне на косъм.

— Това заплаха ли е?

— Говоря за съвсем реални неща. Ако избягате, вие ще се превърнете в плаваща мина, която всеки момент може да се взриви с неизмерими последствия. Повярвайте ми, не е възможно да бъде компрометирана една толкова дълго и внимателно подготвена работа само защото вече не желаете. Никой няма да ви позволи — нито аз, нито моите противници — да се разхождате свободно с всичката тази информация, която имате в главата си. Бъдете сигурен, че някой ще ви убие.

Катани не се трогна от такава перспектива и примирено каза:

— Не издържам повече. Мислех, че ще успея, но рухнах.

Излязоха на свеж въздух. Група весели момчета ги задминаха.

— Чувствам се като въвлечен във водовъртеж от измени, фалш, двойни игри. Сред тези интриги вече не разбирам кой съм аз и на чия страна съм. Не мога да се любя с една жена само и само за да изтръгна някаква информация за противника си, като при това я излагам на риск да я убият. Не мога повече да се усмихвам на Канито и да дебна мига, в който ще се нахвърля върху него. Не мога да любезнича с Теразини, готвейки да го сразя.

— Някои неща се нужни — каза Ферети. — Аз влязох в Асоциацията на Лаудео, за да контролирам по-добре действията на противниците си. Вие сте честен и лоялен, но като всички големи моралисти не познавате нюансите — за вас или е черно или бяло. А пък аз мисля иначе: ако целта, която преследваш, си струва усилията, трябва да правиш известни компромиси, за я постигнеш.

По централните улици се движеха тълпи от шумни младежи със съмнителен вид. Всяка нощ сърцето на Рим бе атакувано от безделници, които пристигаха от далечните покрайнини, с касетофони в колите, пуснати пълна сила.

— Не сте заложили на печелившия кон — каза Катани. — Премного съм уморен и объркан.

Ферети го ободри:

— Точно моралист като вас трябва да се бори докрай. Би било непростима слабост да отстъпим сега, когато сме близо до целта.

— Но аз вече не знам срещу кого се боря.

— Срещу корупцията и преди всичко срещу онези мерзки личности, които трупат богатства от смъртта на други хора. Срещу контрабандистите на оръжия и наркотици и срещу всички техни съучастници.

Катани се спря за миг. Лицето му бе осветено от уличната лампа, а Ферети остана в сянката.

— Вие вярвате ли, че сте на добрата страна? — попита Катани.

Очите на Ферети блеснаха в полумрака.

— Мисля, че да. И на това залагам. И залогът е моят живот.

* * *

Когато се върна в стаята си в резиденцията, Катани съблече сакото си и изпразни куфара. После се хвърли на леглото. Искаше да потъне в дълбок и продължителен сън. Но преди да затвори очи, трябваше да отговори на телефона.

От Франция го търсеше Елзе. Гласът й бе развълнуван, защото бе открила нещо, което искаше да сподели с него.

— Намерих една тетрадка на Паола. Стара тетрадка от началното училище. На една страница има рисунка: три фигури — аз, ти и тя. Чак се разплаках.

— О, Елзе — въздъхна той и изтръпна от внезапно връхлетялата го мъка по дъщеря му. — Осъдени сме да прекараме останалата част от живота си в съжаления.

— Господи, колко далечно ми изглежда онова време. Паола беше толкова весела и така ни обожаваше! — отвърна жена му и сълзите й закапаха.

— Повярвай ми, в този миг ми се струва, че е хубаво дори когато имаме приятни спомени — каза той.

Гласът на жена му го успокояваше, звучеше в ухото му като балсам.

— Запази тази тетрадка. Много искам да я видя.

— О, разбира се, Корадо, когато поискаш.

— Направихме много грешки — каза той. — А грешките в живота се чувстват в трудни моменти.

— Може би повече няма да правим грешки — подсказа му тя.

— Не зная. Не е толкова просто, Елзе. Не е толкова просто.

* * *

Цареше тишина, нарушавана само от леките движения на някоя секретарка или от приглушеното бръмчене на телефоните. Катани беше свикнал с канцелариите на Оперативната команда, оживени от безспирното движение на шумни полицаи. В сравнение с тях отдел Z на тайните служби приличаше на болнично отделение.

Бяха му предоставили стая в съседство с кабинета на Канито. В нея имаше шкафове, които се отваряха с по три ключа. Бяха натъпкани с папки в идеален ред. На гърбовете им изпъкваха тайнствени инициали. На красивото лъскаво бюро бяха поставили кожена папка, сребърна перодръжка и лампа с керамична основа. Встрани, на дълга и тясна масичка, бяха наредени три телефона и бяла клавиатура на вътрешен комуникатор.

Първото посещение му направи Канито.

— Как се чувстваш? Добре ли те настаниха?

— Много добре. Но още не знам какво да правя.

Канито се засмя добродушно.

— Спокойно, момчето ми. Малко по малко. — Той сякаш говореше на момченце, което трябваше да научи нова игра. — В тези стаи постъпва цялата информация, която позволява да контролираме страната. Ще разбереш. Дори точно ти ще трябва да отделяш новините, които смяташ, че заслужават внимание. Твоята интуиция ще ти помогне.

Обходи с бавни крачки стаята, сякаш за да маркира малкото царство, което му беше създал. После смени темата и попита:

— Слушай, оня Теразини не ти ли се е обаждал?

Тъкмо щеше да отвърне „да“, но се въздържа.

— Не — отговори.

— Сигурен съм, че скоро ще го направи — намекна Канито, като премрежи очи в лукава усмивка. — Аз никога не бъркам, когато преценявам хората.

Катани се почувства притеснен. Направи усилие да придаде естествен тон на гласа си и попита:

— Как трябва да се държа, ако ми се обади?

— Ела да ми кажеш. После ще преценим заедно как да постъпим.

— Разбира се.

— Нещо повече: ти му се обади.

Той хвана под ръка Катани и закрачи напред-назад. Говореше като човек, който открива на внучето си как трябва да избягва опасностите в живота.

— Следващата сряда ще има коктейл в оня хотел на Аурелия. Ти ще отидеш. Там ще бъдат Теразини и някои негови приятели.

Канито понечи да си тръгне, но се сети още нещо и му даде и последните наставления:

— Нека те видят весел. Забавлявай се, но си дръж очите отворени и слушай внимателно. Ще говорят за един много амбициозен проект. После ще ми докладваш, разбрахме ли се?

Намигна му и излезе.

* * *

Огромният макет се въртеше бавно на движеща се платформа и приличаше на кораб, който се готви да отплава в открито море. На него се виждаха огромни халета със сводести покриви, прилични на надлъжно разрязани и наредени една до друга пури. В средата пък се издигаха квадратни здания с различна височина. Наоколо — алеи с дървета. Авторите на макета бяха изработили толкова старателно детайлите, че дърветата изглеждаха като истински.

Наоколо, в голямата зала на хотела, цареше суматоха. Журналистите вдигаха врява, фотографите кинооператорите влачеха апарати и кабели.

Мъже с авторитетен вид, облечени в тъмни дрехи, заемаха местата си, придружавани от хубави и нагиздени жени с бухнали прически. Ръцете и шиите на дамите бяха отрупани с ослепителни бижута.

Катани беше застанал встрани с ръце на гърба и оглеждаше обстановката и лицата на хората. Видя Олга. Тя беше облечена и накичена като от приказка. И тя го зърна. Отначало се показа безразлична, дори отегчена, но неговата настойчива усмивка я разнежи и тя се промени. Кимна му с глава и примирието бе сключено. Както е известно, любовта се подхранва от дребни неща.

Теразини също забеляза Катани и го пресрещна.

— Това се казва приятна изненада — каза той. — Но може би се отегчавате.

— А, не. Много съм любопитен.

Теразини посочи с глава макета и подхвана:

— Огромно нещо е. Ще видите. Ще има много работа.

Чукна с опакото на пръстите си гърдите на Катани и добави със загадъчна нотка в гласа:

— И за вас.

После веднага смени темата.

— За да не се отегчите, ще ви поверя на една очарователна девойка.

Направи знак с ръка и едно русо момиче с огромни като на кукла очи се приближи с гъвкава походка. Беше една от трите девойки, които плуваха в басейна във вилата на Сорби.

— Ела, скъпа Елис, защото господин Катани има нужда от компания — каза Теразини.

Тя прие поканата с въодушевление. Кожата и бе златиста и гладка като порцелан. Облеклото й — минипола и ризка — ярко контрастираше на пищните дрехи останалите жени в залата.

— С това нещо тук бих си поиграла — каза тя, като насочи с брадичката си макета.

— На какво? — запита я Катани малко учуден.

— На „монопол“. Там можеш да си представиш, че имаш всичките тези милиарди за харчене.

Корадо направи весела гримаса.

— Само че тук милиардите са истински.

В дъното на залата, зад една дълга маса, се беше изправил Сорби и почукваше микрофона, готвейки се да вземе думата. Размърда рамене, сякаш се канеше да излети. Голямата му глава се разтресе.

— Господа — проехтя гласът на банкера и шумът в залата стихна. Всички застанаха неподвижни и отправиха очи към оратора. Сорби беше доволен. Изпъчи се още повече и започна: — Господа, днес е велик ден. Вече ви раздадоха проспектите с подробностите за този проект. Но позволете ми да добавя още някои пояснения.

Той се спря, сякаш да привлече вниманието и на онези, които още не го слушаха, и продължи:

— В Сицилия ще бъде издигнат този изключителен град на електрониката. Една „Силикън Валей“ на нашата древна сицилианска земя. Това творение ние дължим на споразумението между моята банка и някои тамошни кредитни дружества. В началото този град ще осигури работа поне на две хиляди души, а по-нататък според пресмятанията могат да се отворят още пет хиляди места.

Един журналист с брада и лукава физиономия го прекъсна:

— Колко ще струва реализацията на проекта?

— Ще бъдат инвестирани осемстотин милиарда лира през първите две години.

Журналистът направи нагла гримаса и подметна:

— И всички тези капитали италиански ли са?

Сорби го погледна гневно и отговори:

— Както вече ви обясних, това са капитали, гарантирани от моята банка и от тамошните банки. Става въпрос за едно съсредоточаване на икономическите сили от Континента и от Сицилия.

В залата прозвучаха вяли ръкопляскания. Елис също запляска с ръце и каза на Катани:

— Моето татенце ми внушава страхопочитание, защото все говори за милиарди. Познаваш ли го?

— Кой? Този, който говори ли? — попита Катани. Не, не го познавам.

— Аз му викам така: моето татенце. Той много ме обича.

„Татенцето“ отговаряше на друг журналист, който искаше да знае къде точно ще израсне градът на електрониката.

— Общината се намира в провинция Трапани — каза той. — Тя предостави терена, на който ще се издигне този индустриален комплекс. Дори използвам случая да поздравя кмета, господин Салеми, който се намира сред нас.

От третия ред се изправи едър мъж с волски очи и каскет в ръцете си. Той леко се поклони, за да благодари на анемичните аплодисменти.

Трети журналист с кръгли очилца и високомерно държане изкоментира:

— Значи се касае за благотворително дело.

Франк Каризи, който бе седнал на първия ред до Теразини, предъвка горчиво и скръцна със зъби:

— Кой е пък тоя глупак?

Теразини тръсна глава, като искаше да каже, че няма смисъл да се нервира.

Очевидно Сорби не можеше да се похвали със спокойствието на Теразини. Неговата нервна система беше по-лабилна и той вече започваше да се горещи.

— Вашата ирония е неуместна — повиши той глас. — Естествено, че става дума за предприемачи, които искат да произвеждат и да печелят от това, а не да вършат благотворителност.

Но напереният журналист не беше удовлетворен и зададе още един неудобен въпрос.

— Откъде идват всички тези пари?

Сорби облиза устните си.

— Група италианци, отдавнашни емигранти в Съединените щати, е събрала тези пари. И понеже не забравят родината си, са решили да ги инвестират тук.

Но това не беше, краят. Друг журналист с лула между зъбите се изправи и запита дали в цеховете за електроника ще бъдат произвеждани материали с военно и стратегическо предназначение.

— Кучи син! — измърмори Каризи.

Застанал пред микрофона, Сорби поклати нервно голямата си глава и се престори, че не е разбрал.

— Какво искате да кажете? — попита той.

Журналистът с лулата поясни:

— В Съединените щати има закон, който забранява износа на електронна апаратура със стратегически характер. Ако тези усъвършенствани уреди са произведени в Сицилия, могат да бъдат продадени в Средния изток без никакви проблеми.

Сорби не знаеше какво да отговори. Само каза:

— Ние спазваме законите на нашата страна. Нямам какво повече да кажа.

Напрежението в залата стана критично. Лицата на някои хора добиха землист цвят. Тържеството щеше да има злополучен край. Честването на този фараонски проект се превърна в публичен процес срещу неговите създатели.

Трагедията обаче настъпи, когато една журналистка с червени коси и със спокоен, но режещ като бръснач глас попита дали кметът Салеми, който е предоставил терена, не е същият човек, когото преди година са арестували с обвинение, че принадлежи към мафията.

От първия ред скочи адвокатът Теразини и се приближи бързо до микрофона. Разтрепераният Сорби бе щастлив да му отстъпи думата.

— Господин Салеми беше освободен още по време на следствието — заяви той. — Това беше грешка. Дори и политическите противници повярваха в честността на господин Салеми, който напоследък бе избран за кмет с почти пълно мнозинство.

Журналистката обаче беше неукротима и много добре информирана.

— Преди два месеца Салеми е получил още една призовка. Бил е замесен в друга история с мафията — отвърна тя.

Залата зашумя. Чуха се гласове на възмущение и изумление. Някой на пръсти напусна залата. Едрият Салеми се размърда гневно на стола си и беше почти готов да се нахвърли върху журналистката. Теразини му отправи смразяващ поглед, той се успокои и притвори объркан волските си очи.

— Господа — прозвуча отново гласът на Теразини в микрофона, — тук се раздават присъди, преди делото да е стигнало до съда. Има възбудено следствие, но нека видим докъде ще стигне и тогава пак ще говорим.

Отново се намеси брадатият журналист. Искаше да знае каква е ролята на Теразини в сделката с електронното предприятие. И когато адвокатът отговори, че действа като юрисконсулт, журналистът се засмя весело. С гримаса на преднамерено коварство добави:

— Вие бяхте обект на разследванията на заместник-прокурора Бордонаро, когото убиха тук, в Рим. Магистратът смяташе, че сте замесен в отвличането на едно дете.

Като чу това, Катани, който седеше близо до изхода, се сепна. Сърцето му заби учестено. А Теразини в този момент изчерпваше всичките си хитрини, за да се измъкне от директната атака. Направи се на развълнуван и каза:

— Вие ми напомнихте за човека, чийто образ ме изпълва с мъка — господин Бордонаро, с когото ме свързваше най-искрено приятелство. Аз сътрудничих лоялно на следствието, което, както знаете, после бе консервирано. — Изпъчи се, сякаш да пропъди спомена за Бордонаро, и добави: — Но, драги журналисти, защо продължавате да се отклонявате? Очевидно нашият проект е толкова значителен, че някой се дразни от него и търси начин да го потопи в полемики и клюки, нали?

Със своята ловкост Теразини беше успял да овладее положението, което бе започнало да става критично. Адвокатът се върна бавно и седна на мястото си до Каризи, а Сорби пое отново микрофона. Явно беше по-ободрен. Мушна късите си пухкави ръце в джобовете на сакото и покани графиня Камастра да съобщи някои технически подробности по реализацията на индустриалния комплекс.

— Моето предприятие — започна Олга, като придърпа микрофона — е определено да извърши строителството, защото има зад гърба си дългогодишен опит и добра репутация.

Тя бе прекъсната от журналистката с червените коси, която от упор й зададе въпроса дали познава Франк Каризи.

Графинята помисли за миг, за да прецени дали няма някаква уловка, и колебливо каза:

— Да, познавам го.

Журналистката се обърна към Каризи, който я гледаше накриво.

— Мистър Каризи значи представя групата от итало-американци, които ще финансират проекта чрез банката на Сорби, така ли е?

Теразини отново се изправи и без да се доближава до микрофона, потвърди:

— Да, така е.

Журналистката отвърна гневно:

— Не може ли да ми отговори самият Каризи?

— Няма защо да се горещите — усмихна се Теразини. — Мистър Каризи не говори добре италиански.

— Тогава ми отговорете вие — настоя журналистката. Червените й коси подскочиха над очите. — Вярно ли е, че преди години мистър Каризи е бил подследствен в Съединените щати, защото е бил свързан с Коза ностра?

Теразини отвърна с невероятно спокойствие:

— Мистър Каризи няма неуредени сметки с правосъдието на своята страна.

Нямаше смисъл да продължават. Сорби си даде сметка, че се налага да прекъснат срещата, за да не си навредят повече.

— Приятели — каза той, — полемиките са полезни, защото събуждат интерес. Но сега на всички гърлата ни са пресъхнали и е тъкмо време да пийнем нещо. Затова ви моля да се приближите към бюфета.

С въздишки на облекчение гостите започнаха да се събират около дългата маса, зад която се движеха неуморими сервитьори.

Каризи повече не можеше да се владее. Пенеше се от гняв като разярен бик. Накрая избоботи:

— Но кои бяха тези кучи синове?

Теразини го хвана под ръка, сякаш искаше да му предаде част от своето спокойствие, и каза:

— Платили са им за това. Зная много добре кой им е подшушнал тези сведения и кой ги е пратил да ни се пречкат.

— А, така ли? — рече Каризи. — Тогава размърдай се, направи нещо.

— Ех, да — каза замислен Теразини, — зад тази работа стоят Канито и Лаудео, които искат да ни сложат пръст в колелата, защото ги изхвърлихме.

Сред тълпата той съгледа Катани.

— Но може би нещичко би могло да се направи — заключи той, като скръцна със зъби.