Метаданни
Данни
- Серия
- Октопод (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Piovra, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- , 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марко Незе. Октопод I
Италианска. Първо издание
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
Редактор: Любомира Михова
Коректор: Лилия Вълчева
История
- — Добавяне
Вила на древната Виа Апиа
В три часа следобед Катани почука на червената врата на малка къща с наклонен покрив. Чувстваше, че сърцето му бие силно. Изщракването на ключа, който някой бе завъртял в ключалката, отекна у него и засили вълнението му. На вратата се показа Елзе. Стори му се, че в красивото й лице има някаква особена мекота. Първият й порив беше да затвори вратата, но после се дръпна встрани и каза:
— Влез.
Катани влезе в малка всекидневна с две кресла, телевизор, масичка и малка ъглова камина.
— Не си отишла значи да живееш при родителите си.
Това беше повече констатация, отколкото въпрос.
— Не, предпочетох да се оправя сама. Една моя леля ми даде къщата под наем.
Тя се извини и отиде в кухнята да стопли вода за чай. Приготви две чаши на табличката. С колко захар го пиеше той? Да, с две лъжички. Отряза доста дебело резенче лимон, защото той обичаше да го притиска с лъжичката и да изцежда сока му. Така можеше да се наслаждава на острия му вкус, примесен с аромата на чая. А тя пиеше чая си с мляко.
Беше нервна. Стори й се, че по ръба на табличката има петно. Избърса го с парцала. После отвори шкафчето и взе оттам няколко кутии с бисквити. Какви обичаше той? А, да, тези с шоколада сигурно ще му харесат. С крайчеца на окото си се помъчи да разбере какво прави той, докато я чака. Видя го, че стои прав и разглежда някакви картини.
— Готова съм — каза тя, като влезе с табличката в ръце.
Настаниха се в креслата и засърбаха чая.
— Опитай тези бисквити — посъветва го Елзе.
Корадо изяде една бисквита.
— Чудесни са — каза той.
Прекараха няколко мига в мълчание, сякаш нямаше повече какво да си кажат. Тогава Елзе, която искаше да сложи край на това неловко положение, каза:
— Намерих си работа в библиотеката. А ти с какво се занимаваш?
— Трябва да се върна на служба в Рим. Но не знам нищо определено.
Елзе изпи и последната глътка чай.
— Защо дойде?
— Донесох някои твои неща — каза той. Понечи да запали цигара, но не си спомняше дали тя понася дима. Поколеба се и остави кутията в джоба си.
— Те са в куфари. Можеш да ги вземеш от багажното гише на гарата. Има също и някои неща на Паола. Справедливо е да ги вземеш ти.
— Благодаря ти.
Той изяде още една бисквита.
— Френските сладкиши са наистина великолепни — каза той.
— Много си любезен.
После Елзе смени тона и го попита:
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Придружи ме до гробището. Искам да посетя нашето дете.
Елзе го качи в колата. Минаха по уличка, покрай която бяха наредени вилички с остри покриви. Малкото френско градче Евиан беше чудесно в това време на годината. Цялото бе накичено със саксии и лехички с цветя. Пред гроба на Паола Катани падна на колене. Детето го гледаше от снимката върху надгробната плоча с блестящи очи и весело личице.
Елзе беше донесла букет от свежи цветя. И докато ги слагаше на мястото на увехналите, чу мъжа си да казва:
— Малкото ми момиче, толкова дни беше сама и имаше нужда от мен. Сега пък аз имам нужда да бъдеш до мен.
* * *
Към древната Виа Апиа се отварят врати, зад които се мяркат фасадите на импозантни вили. Там тържествува разкошът на модерния Рим. Казват, че по тия места преди около две хиляди години господ пресрещнал Петър, който бягал от Рим. Ужасен, апостолът го попитал: „Кво вадис, Домине?“ („Къде отиваш, Господи?“).
По същите тези места в една гореща юнска утрин сребрист мерцедес мина през една от тези порти, продължи между двете редици от пинии и спря пред вила с керемиденочервен цвят.
Отдясно имаше басейн. Две момичета плуваха в него, а трето седеше на ръба на басейна, с небрежно наведена глава.
От мерцедеса слязоха Канито, Теразини и Лаудео. Точно в този миг от вилата излезе стопанинът.
— Драги мои — размаха весело късите си ръце той.
Главата му беше огромна и толкова плешива, че блестеше на слънцето. Затова пък имаше къс торс и шкембе. Движеше се сковано, изпъчен напред, сякаш се стараеше да изглежда по-висок, отколкото беше в действителност. Непрекъснато клатеше ръцете си, като че ли лекият ленен костюм му беше неудобен.
Теразини го прегърна.
— Господин Сорби, колко се радвам, че ви виждам.
Влязоха вътре. Сорби ги покани да седнат на меките кожени кресла в салона. Откъм басейна се носеше веселата глъчка на момичетата. Сорби се показа на вратата и им подвикна:
— Пазете малко тишина, ако обичате.
— Добре, татко — отвърнаха те в хор и избухнаха в смях.
Наричаха го „татко“ на шега, но когато той оставаше насаме с тях, с поучителен тон им обясняваше, че това обръщение има скрит смисъл. Щом го наричат татко, твърдеше той, значи наистина виждат в него един баща.
Когато глъчката стихна, четиримата започнаха спокойно да говорят за своите работи.
— Мога да ви съобщя — започна Теразини, — че нашият приятел Каризи пристига от Америка. Идва да ни говори лично за своите проекти. Но веднага ще ви кажа, че той има намерение да инвестира в Италия огромни суми.
Лаудео се обърна към Сорби.
— И по какъв начин ще ги инвестира?
Сорби си прочисти гърлото. Когато говореше за пари, той движеше само половината си уста. Другата половина оставаше слепена, сякаш засегната от парализа.
— Капиталите ще дойдат в Швейцария от Съединените щати. Ще бъдат внесени на името на кредитни дружества, които са под мой контрол. После ще бъдат прехвърлени в Италия чрез моята банка.
Лаудео смяташе, че като се намира сред приятели, може напълно да открие картите си, затова каза:
— И по този начин кръгът ще се затвори. Искам да кажа, че парите, тръгнали от Италия, ще се възвърнат. — Той направи кръг с ръка. — Един затворен цикъл.
Но Сорби не възприе този толкова груб начин на изказване.
— Кротко, кротко — каза той. И намери по-благородна формулировка. — Става въпрос за чуждестранни капитали, събрани посредством една нова форма на спестяване. Ще бъдат инвестирани у нас с чудесни перспективи.
— Но нашият приятел Каризи се интересува преди всичко от електрониката, и то онази, която се използва във военната област. Иска да отвори път към средноизточния пазар за стратегическа техника — добави Теразини.
— И от какво има нужда, за да започнем? — намеси се Лаудео.
Сорби отметна назад огромната си лъскава глава и каза:
— Иска да закупи терени при изгодни условия, достъпни кредити и политическа протекция. Бих казал, най-вече политическа протекция. Тя ще е нужна, за да се премахнат някои пречки от бюрократичен характер, нали ме разбирате.
— Ясно е — каза Теразини. — Нашият приятел Каризи е с манталитет на американец и е свикнал да си върши работата бързо. Разните там пречки го дразнят.
— Що се отнася до мен — каза шефът на отдел „Z“ Канито, — ще се радвам, ако мога да се срещна насаме с мистър Каризи, когато той дойде в Италия.
Лаудео предложи да му се подготви тържествено посрещане.
— Ако иска някоя и друга статийка по вестниците, да речем, интервю, няма да има проблеми. Журналистите са на наше разположение.
Сорби затвори и другата половина на устата си, с която обикновено говореше. Направи гримаса на погнуса, с която искаше да каже, че шумотевиците го отвращават. Теразини схвана смисъла на гримасата му и каза:
— И мистър Каризи е против рекламата.
— Когато му дойде времето — изрази по-ясно мислите си Сорби, — все пак ще трябва да се мобилизира пресата да представи проекта в положителна светлина.
Очите на Лаудео светнаха. Най-после се намери роля за печата, който бе под контрол на неговата Асоциация. И каза с известна гордост:
— Имаме в ръцете си най-квалифицираната преса. Само трябва да дадем нарежданията си. Журналистите са на наше разположение.
На около двеста метра от вилата, в която се провеждаше това събрание, дебнеше някой. На върха на хълма се бе скрил млад и буден мъж и наблюдаваше входа на вилата. Щом видя, че четиримата излизат оттам, той насочи телеобектива към тях и започна да щрака с фотоапарата.
* * *
Когато трябваше да си кажат нещо, Катани и Ферети използваха уговорения сигнал и се срещаха в склада за електроуреди. Този път Ферети го беше повикал, за да разбере дали Канито е удържал на обещанието си да назначи Катани при себе си.
— Не ми се е обаждал — каза инспекторът.
— Странно.
— Какво ще ме посъветвате? Да му се обадя ли по телефона?
— Не — тръсна глава Ферети. — Ще бъде доста подозрително.
Той затвори вратичката на една пералня, която се вееше като знаменце почти пред носа му. После изрази на глас мислите си:
— Този човек е много по-вероломен, отколкото можете да си представите. Мисля, че чака някакъв жест от ваша страна. Нещо много убедително. Думите не го задоволяват. Иска доказателства, че вие наистина сте минали на негова страна.
— Може би някаква инициатива в негова полза — подсказа Катани.
— Точно така — одобри Ферети.
Катани кимна.
— Знам какво да направя.
* * *
На другия ден Катани се върна в Трапани. В това старо градче, разположено край морския бряг, беше усвоил префиненото изкуство да лъже, да представя за истина това, което е само преструвка. И сега се бе върнал да демонстрира това, което беше научил.
Отправи се към службата на прокурора, който го бе арестувал. Намери го още по-прегърбен в упорството си да не гледа хората в лицата, все по-обезобразен от периодичните гърчения на лицето си.
— Значи искате да дадете нови показания — каза магистратът.
Катани се настани удобно на стола.
— Знаете ли — взе да обяснява той, — когато разказвах някои неща на господин Бордонаро, бях едва ли не в състояние на умопомрачение. Вие разбирате, нали? Моята дъщеря беше отвлечена и изнасилена. Не бях на себе си. Сега, когато съм по-спокоен, трябва да призная, че твърдях направо невероятни неща.
Докато приглаждаше методично полуголия си череп, магистратът огледа предметите, пръснати по бюрото, сякаш от тях очакваше вдъхновение. Накрая издаде някакъв скърцащ звук и каза:
— Добре. Вие сте лоялен служител на правосъдието.
— Стори ми се, че бях длъжен да го направя — подхвана Катани, — да поправя неточностите, които съдържа онзи протокол от разпита, защото засягат почтени хора. Не е справедливо да остава съмнение относно техните постъпки.
— Добре, добре — повтори магистратът, докато разлистваше стария протокол от разпита на Катани. — Ето тук например вие сте казали, че негово превъзходителство Канито се е опитвал по хиляди начини да блокира следствието, което сте провеждали, когато сте били шеф на Оперативната команда. Вярно ли е това? Потвърждавате ли го?
Катани направи знак, че не го потвърждава.
— О, не. Това е едно от нещата, които искам да поправя. Откровено мога да потвърдя, че негово превъзходителство Канито винаги ме е насърчавал да продължавам следствието, без да се съобразявам с никого.
— Добре, добре — каза магистратът, чийто ентусиазъм се покачваше все повече, докато Катани говореше. — Да видим какво още сте казали. Значи вие сте говорили и за адвоката Теразини. Казали сте, че е замесен в съмнителни сделки. И не само това. Направо сте го обявили за подбудител за отвличането на дъщеря ви.
Прокурорът направи пауза, сякаш изумлението му не позволяваше да продължи. Сплете ръце и като ги залюля, каза:
— Катани! Адвокатът Теразини — подбудител на отвличане! Но вие давате ли си сметка? Вие трябва да направите златна статуя на Теразини. Ако не беше той, и досега щяхте да бъдете в затвора.
Катани се престори на разкаян.
— Колко сте прав — въздъхна той. — Всъщност аз бих искал да поправя и това. Бил съм наистина глупак да замесвам такъв честен човек като Теразини.
— Значи вие изключвате факта, че господин Бордонаро е умрял, защото е разследвал по ваши сигнали.
— Напълно го изключвам.
— Освен това искам да ми кажете: преди да замине за Рим, господин Бордонаро случайно да е говорил с вас? Посвещавал ли ви е в намеренията си!
— Съвсем не.
* * *
След като даде показания, Катани се върна в хотела. Там намери бележка от графиня Камастра.
Обади й се по телефона.
— Направо е невъзможно да дойдеш в този град инкогнито.
— Можеше да ме уведомиш, че пристигаш — упрекна го тя. — Трябва да научавам за твоите действия от други хора.
— Щях да те потърся.
— Кой знае кога!
— Е, не се прави на сърдита — каза Катани. После смени тона и прошепна в слушалката: — Искам да те видя.
Олга мина да го вземе с колата от хотела. Насочи се към покрайнините и след няколко минути градът остана зад гърба им. Караше по тесен и лъкатушещ път. Лицето й сияеше.
И той се чувстваше добре. Отпусна се на седалката и въздъхна дълбоко.
— След толкова месеци напрежение днес за пръв път си позволявам миг спокойствие.
— И аз мога да кажа същото — промълви Олга. Караше бързо и сигурно. От време на време го поглеждаше и се усмихваше.
Беше щастлива. За нея сега светът се състоеше само от нея и него. Беше увлечена от този вятър, оставила бе другите далеч зад себе си. Той протегна ръка и тя я стисна. Гореща вълна пропълзя по ръката му и стигна до сърцето.
Движеха се между криви маслинови дървета.
— Къде ме водиш? — попита той.
— Изненада е.
След около час колата спря. Бяха на върха на един хълм, сред опърленото от сушата поле. Някъде далеч се виждаше ивица море, което пламтеше от залеза.
— Това е моят малък рай — каза Олга. — Тук съм родена.
Къщата не беше такава, каквато е била едно време, а разширена, подновена, преобразена.
— Ела — каза тя, като го хвана за ръката.
Заведе го при един рошков — тъмно дърво, с къс и дебел ствол и солидни клони.
— Това е любимото ми дърво — каза тя. — Когато бях дете, се покатервах там горе, сядах на конче на онзи клон и гледах далечното море.
Тя привлече главата му към себе си и го целуна. Държейки го така в прегръдките си, го погледна внимателно.
— Хиляди пъти съм сънувала, че те прегръщам така. Но ти все се изплъзваше, отбягваше ме.
Любиха се. После тя сложи пръст пред устата си и прошепна:
— А сега стой мирно под завивките. Ще ти поднеса вечерята в леглото.
Беше сложила в колата хладилна чанта, пълна с лакомства. Ядоха сухарчета със сьомга, хайвер, сладкиши и пиха шампанско.
— За нашето щастие! — вдигна наздравица Олга, Очите й блестяха особено.
— За нашето щастие!
Тя отнесе таблите. Отхвърли твърдо предложението на Катани да й помогне.
— Не, стой си там.
Беше доволна, че се грижи за него, щастлива, че най-после може да го прави като всички други жени по нейната земя.
Върна се в леглото и се сгуши до него.
— Знам защо дойде — каза.
— Кой ти го каза? Теразини ли?
— Да.
— Аха. Значи прокурорът има директна връзка с него.
Олга го подразни ласкаво.
— Никога няма да се примириш. Тук нещата се движат по други правила. Запомни го.
— Не само тук, уверявам те. Заразата вече се е предала и сега микробите се разпространяват.
— Така или иначе, след това, което си направил, всички са доволни от теб.
— А ти?
— Аз ли? Аз не се занимавам с тези неща.
Обърна се към него и нежно го погали по косите.