Марко Незе
Октопод (28)

Двойни игри

Портиерът на резиденцията подаде ключа на Катани.

— Господине, на бара ви чака някакъв човек — каза му той.

Кой ли можеше да бъде? Катани се запъти натам, изпълнен с любопитство. Беше Теразини. Седнал в един ъгъл, адвокатът пиеше кафе.

— Извинявайте, че ви изненадвам така, но тази сутрин се опитах да ви предупредя по телефона и не ви намерих.

— Случило ли се е нещо? — попита Катани, като му подаде ръка.

— Не, нищо. Дойдох само да ви поздравя.

— За какво?

Теразини отвори чантата си. Измъкна някакви книжа и ги показа на Катани.

— За това. Това са вашите показания пред прокурора на Трапани. Оцених ги още повече, защото никой не ви ги беше искал. Това е наистина приятелски жест.

„Червей“ — помисли си Катани и каза на глас:

— Мисля, че ви го дължах след това, което направихте за мен.

Теразини го наблюдаваше със странна усмивка.

— Питах се към какво може да се стреми най-много един човек като вас?

— Защо ми задавате този въпрос?

— Интересува ме отговорът ви.

Теразини изглеждаше по-противен отвсякога. Главата му бе наклонена встрани и леко отметната назад. От него се носеше почти задушлива миризма на тежък парфюм.

— Какво да ви кажа? — засмя се Катани. — Тъй като съм полицай, бих желал да стана началник на полицията.

Теразини го изгледа невъзмутимо.

— Не се смейте на тези неща. Вие сте напорист и интелигентен. Защо да не се стремите към такава служба? Имате само нужда от подходящи приятели в удобен момент.

Катани се запита накъде ли бие. Какъв пъклен план е начертал пак? Застана нащрек, а Теразини продължаваше да говори ту с приятелски, ту със заплашителен тон в гласа.

— Аз например съм подходящ приятел. Между вас и мен има траен договор за сътрудничество.

Той замълча, като повдигна ъгълчето на устната си във вледеняваща усмивка, която откри няколко снежнобели зъба.

„Хиена“ — помисли си Катани.

— Сега повече нищо не мога да ви кажа — подхвана отново Теразини. — В Сицилия трябва да уредя някои неща, които засягат и вас.

Катани подскочи.

— И мене ли?

— Разбира се. Но бъдете спокоен, засега искам само да зная дали мога да разчитам на вашето сътрудничество. Е, мога ли да разчитам?

— Да, но не бих искал да ме надценявате.

— Какво, подигравате ли ми се?

Теразини говореше тихо, но думите му удряха като ковашки чук.

— Какво правите сега? Искам да кажа, какво работите?

— Ще постъпя на служба в секретариата на Канито.

— Моите поздравления. Това е най-малкото, което Канито можеше да направи за вас, нали? Да не би това да е надценяване? Когато се заемат подобни длъжности, има голяма възможност човек да бъде полезен на приятелите си.

Катани вече се чувстваше като риба, уловена на въдица. Опита се да се освободи.

— Вие самият сте добър приятел на Канито. Какво мога да направя аз повече за вас?

— Можете, можете. — Теразини бутна встрани чашката от кафето. — Канито има толкова неща на главата и често забравя някои работи. А пък вие ще бъдете там… Разбирате ме, нали?

Той стана, закопча спокойно сакото си и като кимна към празната чашка, се усмихна:

— Вие ме черпите, нали?

Но когато си тръгваше, му дойде наум нещо друго. Върна се и прошепна на Катани:

— Скоро ще ви се обадя. И не е нужно да споменавате на Канито за този разговор.

* * *

Шефът на отдел „Z“ Себастиано Канито с лъскави, залепени за черепа коси вдигна хищническото си лице към палещото римско слънце. Беше се изтегнал на терасата в компанията на Лаудео и на малки глътки отпиваше от освежителната ментова напитка.

— Малко ме тревожат обноските на този Каризи — каза Канито. — Трябва да разбере, че тук не е Америка.

— Ще се успокои — предположи Лаудео. — Ако не си чукне муцуната сам, няма да му стане ясно какво е положението. Затова да го оставим да действа. Когато се убеди, че няма друг избор, ще се върне при нас и ще ни падне на колене.

— Накъде ще бяга?

— Ще му затворим всички врати. Няма да намери изход.

Лаудео раздалечи показалеца и средния си пръст във форма на V, обърна ги надолу и почука с върховете на пръстите по креслото.

— Ще го стиснем за врата и ще трябва да мине под този чатал.

И двамата избухнаха в смях.

Приближи се камериерът със снежнобяло сако и оповести пристигането на Катани.

— Струва ми се, че се познаваме вече — поздрави го Лаудео.

— Да, запознахме се преди време в Сицилия.

— За съжаление повече не се видяхме — каза Лаудео. — Но сега трябва по-често да се срещаме. — Той го тупна по рамото и добави живо: — Вие сте славно момче. Веднага го разбрах още тогава, когато се запознахме.

Канито се приближи с чаша в ръка.

— Е, отърва ли се от твоята нерешителност? — обърна се той към Катани.

— Май че да.

— А, добре. Сега си от нашите. Кога искаш да започнеш? Какво ще кажеш за идната седмица? Хайде да бъде в понеделник.

— Както желаете.

В този момент прозвуча звънецът на вратата. Канито погледна часовника си.

„Съвсем точен е“ — каза той на себе си и влезе в стаята, като помоли за извинение.

Лаудео се възползва, за да омотае Катани в своята мека паяжина. Беше истински магьосник, надарен с тайнствен магнетизъм. За него хората бяха какавиди, които се криеха в пашкул и можеха да бъдат измъкнати оттам винаги, когато той решеше, че ще му бъдат полезни.

— Вие сте щастливец — каза Лаудео. — Да работите с Канито, значи да сте поставен на великолепен трамплин. Бихте могли да направите чудесна кариера.

— Надявам се, че имам качества за това — каза предпазливо Катани.

— Ни най-малко не се съмнявам. Щом Канито ви има доверие, значи, че наистина имате необходимите качества. Интелигентност, дискретност, вярност… Нека да поддържаме връзки, драги.

Катани почти не чу последните му думи, защото пред очите му се разигра изумителна сцена, от която дъхът му секна. От вътрешността на къщата Канито се връщаше към терасата, приятелски прегърнал през рамо новопристигналия — своя заместник Ферети.

Каква беше тази комедия? Катани бе смутен, Ферети, човекът, който му предложи сътрудничество, за да бъде демаскиран Канито и неговата компания, беше дошъл тук и се държеше така, сякаш бяха сърдечни приятели със своя шеф. Кой лъжеше? Ами ако всъщност всички тези хора са съюзници? Ако обединяват хитрините си и лукавствата си за постигането на една и съща сатанинска цел? Всъщност нищо чудно. Чудното беше, че Катани е бил толкова сляп и не го е разбрал отпреди.

— Ела, ела, Ферети — каза Канито, — искам да ти представя Катани, който следващия понеделник ще започне работа при нас в секретариата.

После се обърна към Катани и му обясни:

— Това е Ферети — мой любимец, като теб.

Двамата си стиснаха ръце. Ферети само хвърли разсеян поглед към Катани, който обаче го гледаше втренчено, сякаш искаше тук, на място, да получи някакво приемливо обяснение. Но Ферети се измъкна с онова скромно и безлично изражение, което в много случаи му позволяваше да остане незабелязан.

И в службата Ферети минаваше за неуловим, за човек, който се измъква. Понякога неговите сътрудници трябваше да го дебнат, за да говорят с него. Ако някой го видеше, че влиза в кабинета си, веднага съобщаваше на другите и пред вратата на стаята му се образуваше опашка. Но когато отваряха вратата, откриваха, че вече го няма. Измислиха дори, че Ферети има вертолет, с който се измъква през прозореца.

Веднага го хвана Лаудео.

— Трябва да ви кажа една приятна новина.

Катани беше на две крачки от тях и наостри уши.

Лаудео продължи:

— Вашата молба за влизане в Асоциацията е приета. Трябва да благодарите на Канито, който даде пълни гаранции за вас. А сега ще ви поздравя по нашия начин.

И той го прегърна три пъти. При всяка прегръдка бузите им се докосваха, а ръцете им бяха сложени на раменете.

Катани хвърли на Ферети поглед, който изразяваше гневно презрение, а Канито възторжено изръкопляска.

— Чудесна придобивка — каза той на Лаудео. — Ферети е човек с изтънчен ум.

После се обърна към Катани:

— Гледай Ферети, Корадо. В моята служба той е най-острият ум, най-довереният ми човек.

Катани кимна с глава, но вътре в себе си усети бодеж, който го накара да затвори очи.

* * *

Бродеше безцелно из уличките в центъра на града, съкрушен от сцената, която се бе разиграла пред очите му: Ферети бе приел покровителството на Канито и Лаудео. Чувстваше се като корабокрушенец в бурно море. На кого да вярва? Всички са еднакви: фалшиви, с хиляди гадни лица. Теразини, Канито, Лаудео, а сега и Ферети. Всички замесени от едно тесто.

Върна се в резиденцията и се хвърли облечен на леглото. Беше отчаян като човек, на когото са съобщили, че е болен от рак и скоро ще се пренесе в отвъдния свят.

Стана, взе един куфар и започна да го пълни. После се отказа. Закрачи напред-назад из стаята, без да може да вземе решение. Накрая хвана телефона и набра номера на Ферети.

— Искам да отменя нашата среща за неделя — каза му той.

Ферети се разтревожи. Уплаши се, че Катани е размислил и вече не желае да му сътрудничи.

— Защо? — попита той тихо.

— Трябва да замина — отвърна неопределено Катани.

— Тогава да се видим преди това.

— Не — Катани се колебаеше, — мисля, че вече няма нужда.

— Това пък какво означава? Извинете, но кога ще се върнете? Нали в понеделник трябва да постъпите на служба при Канито?

Катани се престори, че не е чул последните му думи.

Тогава Ферети наистина се разтревожи.

— Какво става?

На другия край беше тихо.

— Сигурен ли сте, че няма какво да ми кажете?

— Имам — отвърна Катани. — Имам да ви кажа още нещо. — Гласът му сега звучеше гневно. — А вие защо влизате в Асоциацията на Лаудео? Да не сте луд? Или пък играете двойна игра?

Ферети понижи още повече обичайния си глас и каза почти шепнешком:

— Нека се видим за малко. Ще ви обясня.

— Това вече няма значение.

— А пък аз мисля, че има. Трябва да говоря с вас, преди да заминете.

— Какво искате да направите, да ме спрете ли? Не се и опитвайте.

Катани беше извън себе си, изпълнен с всякакви подозрения.

— Какво говорите? Спомнете си, че срещу тези хора имате само един съюзник и това съм аз. Ало?

Катани беше затворил.

Ферети помисли малко. Това беше ново усложнение, което трябваше да се изясни. Вдигна белия триъгълен телефон, натисна един бутон и каза:

— Тоньоли, елате при мен, имам важно поръчение за вас.

* * *

Катани чу три леки почуквания на вратата и отиде да отвори. Преди още да разбере кой е, Олга се втурна към него, въодушевена и разпалена, с блеснали очи. Привлече го и го прегърна с копнеж, опря глава на широките му гърди. После се поотдръпна с ръце все още около кръста му.

— Не ме очакваше, нали? — попита.

— Откровено казано, не те очаквах.

Хладният тон на Катани неприятно я изненада, защото противоречеше на нейното излияние. Тогава тя забеляза отворения куфар.

— Заминаваш ли? — попита тя с трепета на човек, който се страхува, че ще му отговорят утвърдително.

Той се освободи от прегръдката й и отговори:

— Влакът ми е в полунощ.

— О, извинявай! — Ентусиазмът на Олга се изпари и на лицето й остана само тревожна гримаса. — Значи съм дошла в неподходящ момент.

— Не е точно така — каза той без особена сърдечност, — радвам се, че те виждам.

Протегна ръка и докосна лицето й, но ласката му бе съвсем неубедителна.

— Защо дойде така неочаквано?

— Домъчня ми за теб. Защо да не го изненадам — си рекох — и ето ме тук.

Взе ръката му и я стисна между дланите си, сякаш искаше да му предаде някакво тайно и нежно послание. Но той остана хладен и унесен, толкова далечен, че страх и студ завладяха сърцето й.

Изпусна въздишка на огорчение.

— Исках да се върна в Сицилия утре. Но може би ще успея да взема самолета още тази вечер.

— Не, почакай — задържа я той, но само от любезност.

Тя тръсна глава.

— Пусни ме да си вървя… Балът свърши.

— Моля ти се… — промърмори той.

— Да си вървя, нали? — прекъсна го Олга саркастично. — Да, ще си замина.

— Опитай се да ме разбереш.

— Какво да разбера? Че ти досаждам ли? Разбрах.

Катани се приближи до нея и сложи ръка на рамото й в нежен порив.

— Ти пристигна в много труден за мен момент. Това е всичко.

— Но аз бих могла да споделям с теб и болките ти, не само радостите.

Олга запали цигара и издуха яростно дима. Дръпна още веднъж и подхвана разпалено:

— А ти ме отблъскваш. Сякаш те отвращавам, сякаш не знаеш каква съм ти.

Тя смачка нервно угарката в пепелника и продължи:

— В края на краищата нищо не съм искала от теб. Нямах никакви претенции. Исках само да бъдем заедно, когато можем, когато, имаме нужда един от друг. Това ми стига. Но ако ти отхвърляш и тези редки възможности, значи няма смисъл.

И без да дочака отговора му, тя отвори вратата и се вмъкна в асансьора.

След миг объркване Катани облече сакото си и изтича подир нея. Настигна я на улицата, докато се опитваше да привлече вниманието на едно такси.

— Сега пък какво искаш? — попита Олга хладно.

— Не си отивай така. Бих искал да ме разбереш.

— Разбирам, разбирам — каза тя. Сега пак играеше ролята на делова жена, която не си губи времето с излишни сантиментални истории. — Следващия път ще бъде по-добре.

Вмъкна се в таксито и изчезна сред гъстите редици от коли.