Марко Незе
Октопод (22)

Краят на един банкер

Пътниците се блъскаха в коридорите. Мъкнеха тежка мукавени куфари, вързани с канапи. Други се показваха на вратите на купетата и се опитваха да се вмъкнат сред върволицата. Влакът забави ход, спирачките изскърцаха пронизително и той спря, като се разтърси.

— Трапани — изграчи високоговорителят. — Гара Трапани.

Катани най-после се добра до изхода. Крачеше бързо въпреки тежкия куфар. Приближи се до едно такси. Шофьорът изтича насреща му, пое куфара и го намести в багажника. Инспекторът даде адреса на старото си жилище и се обърна към прозорчето. Гледаше мрачно улиците, по които минаваха. Златното слънце прежуряше.

Таксито зави на едно площадче и навлезе в уличка, притисната от сиви къщи. Катани си спомни, че веднага след това имаше разширение, където се намираше барът до неговата къща. Реши, че може да закуси там.

— Оставете ме тук — каза той на шофьора.

В бара настъпи внезапна тишина. Докато си пиеше капучиното, Катани докосна неволно с лакът някакво старче и то рязко се отдръпна, сякаш ударено от електрически ток.

Когато най-после стигна до някогашното си жилище, повика асансьора с наведена глава. Не искаше да гледа нищо. Всяко кътче събуждаше мъчителни спомени, които го пробождаха в сърцето. На вратата още стоеше табелката с неговото име. Отключи и лъх на застоял въздух го удари в носа.

Отвори широко прозорците. Мебелите си бяха на мястото, но приличаха на стари празни и непотребни кутии. В детската стая две плюшени кукли го гледаха от един шкаф с весели очички. В единия ъгъл на терасата намери найлонов плик, в който имаше няколко тубички с маслени бои — останки от времето, когато жена му се увличаше по живопис.

Катани се опитваше да задържи всички тези образи на повърхността. Не искаше те да проникват дълбоко в съзнанието му, за да не задвижат лентата на спомените, а той не искаше да си спомня.

Почувства някаква празнота. Сякаш сега си даваше сметка, че само за няколко месеца животът му бе направил драматичен обрат. Погледна се в огледалото и му се стори, че е остарял с десет години. „Сякаш валяк е минал отгоре ми — помисли си той. — Смачкан съм като старо парче ламарина.“

Следобед неочаквано иззвъня телефонът.

Катани боязливо вдигна слушалката и я държа няколко мига до ухото си, без да отговаря.

— Ало!

— Добре дошъл!

Разпозна гласа на Олга Камастра.

— Да не би да притежавате някакви специални радари, та ме засякохте?

Олга се разсмя.

— Вие не познавате този град. Новините се разпространяват с невероятна бързина. Ще останете ли?

— Това не ви засяга — каза той грубо. — Извинете, но изобщо не ми се говори.

Затвори телефона, но след няколко минути той отново иззвъня. Пак беше графиня Камастра.

— Не искам да ме помислите за невъзпитана, но бих желала да поговоря с вас. Имам много неща да ви казвам.

— Не знам дали ще мога да ви изслушам — каза Катани. — Дойдох да си прибера багажа, да си взема нещата.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно? — подсказа му тя.

— Не. Предпочитам да си остана вкъщи — отсече той твърдо.

Вечерта изяде два сандвича, които си беше купил в бара. Намери в кухненския шкаф блокче шоколад, наля си доста уиски в чашата и се изтегна на дивана пред телевизора. Даваха някакъв американски филм, от тези, които побъркват домакините — с пресметливи милиардери, изтупани, сякаш излезли от витрина, с глупави синове и тълпа от алчни жени, които кръжат около тях като грабливи птици.

На вратата се позвъни, Катани сложи в устата си последното парче шоколад и отиде да отвори. Мислеше, че е портиерът със сметките за електричеството и телефона.

— Добър вечер — поздрави Олга Камастра. Лицето й излъчваше такова сияние и сигурност, че внушаваше подчинение. Той не каза нищо, а графинята влезе.

— Може на вас да ви е досадно, но аз се радвам, че ви виждам — каза тя.

— И тъй като сте графиня, аз, плебеят, трябва да ви се поклоня и да ви оставя да правите, каквото си искате.

Тя се засмя.

— Щом като ще разглеждате нещата по този начин, защо не? Тук у нас една жена не може да си позволи да отиде в дома на един мъж. Ако я разкрият, плаща с живота си. Аз обаче мога. За мен това е позволено. Никой няма да посмее да ме порицае. Ще бъде изтълкувано като някакъв каприз на графинята, дребен грях.

— Да, вие сте от друга класа, знам това — отвърна той, като й посочи креслото. Тя се отпусна в него, а той остана прав.

— Е, какво искате да ми говорите толкова настървено?

Тя се намръщи.

— О, наистина бързате да ме отпратите. Дойдох да разбера защо се върнахте.

Внезапно Катани удари с юмрук по масата.

— Кой иска да знае това — извика той, — на кого трябва да го кажете?

Този път графинята се разсърди.

— Нямате право да ме обиждате по този начин. Аз не върша тези долни услуги. Попитах ви просто от любопитство, а също така и от вежливост, ако позволите. Зная ли, може би ще ви е нужна помощ. Между нас никога не е имало разногласия. Ако мога да ви бъда с нещо полезна, с удоволствие ще го сторя за вас.

Катани оправи косите си. Какво искаше тази жена? Наистина ли му беше приятелка, или бе троянски кон, промъкнал се в неговия дом, за да му нанесе смъртния удар? В този момент разбра, че вече не е способен да преценява хората. От дълго време изпитваше само недоверие, което го беше направило предпазлив и несигурен.

— Как е дъщеря ви? — попита графинята. Нейният интерес изглеждаше искрен.

— Дъщеря ми ме остави. Не пожела повече да живее — отвърна вяло Катани.

— О, господи!

Олга закри лицето си с ръка.

Сега той изпита желание да говори, да сподели.

— Една сутрин я намериха в езерцето в парка на клиниката. Хвърлила се във водата и се удавила.

— Не, не е възможно — простена тя. Изправи се с лице към светлините, които блестяха отвън, и добави:

— Какъв ужас! Каква безчовечност витае в този град! Извинете ме, но аз наистина съм потресена.

Инспекторът беше положил всички усилия, за да обуздае спомените си. Но сега те го връхлетяха и той се огъна под тяхната тежест.

— Не искам повече да говорим за това — каза той. — Простете ми — каза графинята съкрушена, — че така глупаво ви припомних мъчителни неща.

— Нищо не ме задържа тук. Дойдох да си прибера вещите.

— Разбирам. Но някой в този град ще си помисли, че сте се върнали по други причини.

Катани не разбра.

— По какви причини?

— За да си отмъстите.

Той примигна.

— Да си отмъщавам ли? Нямам сили за това. За да си отмъстиш, трябва да пламтиш от гняв. А пък аз угаснах, превърнах се в дрипа.

— И после кому е нужно? — отбеляза графинята. — Само ще се удължи върволицата от трупове.

Катани я погледна накриво.

— Но и вие веднъж се опитахте да ме вместите в списъка на покойниците.

— Няма да ме разберете — въздъхна жената. Беше посърнала. Притискаше с пръсти челото си. — Тогава не можех да се възпротивя. Попитаха ме с каква кола сте дошли при мен. Бях видяла вашия фургон и бях принудена да говоря.

Направи няколко крачки, като кършеше ръце. После добави:

— Беше жестоко, знам, но нямах друг избор. Нямаше да изляза жива от онази стая, ако не си бях отворила устата.

За пръв път, откакто я познаваше, Катани видя, че тази твърда като камък жена е готова да се разплаче.

— Вие не можете да си представите — простена тя, — вие не знаете какъв терор властва над този град.

— Хайде, оставете. Няма нужда да се оправдавате пред мен.

Тя го изгледа внимателно.

— Не искам да се оправдавам, искам да разберете някои неща.

— Да разбера! Защо все аз трябва да разбирам и да приемам благосклонно поведението на другите?

Гърлото на Олга се сви. Тя прокара пръст по ръба на един стол и каза:

— Може би сгреших, че дойдох тук. Очаквах да намеря човека, когото уважавам и от когото се възхищавам. Но вие ме смятате за неприятел, оприличавате ме на хора като Равануса и Теразини.

Тя грабна чантата си и се запъти решително към вратата.

— Извинете за нашествието — сбогува се тя сухо.

Катани остана зад вратата и чу как стъпките й се отдалечаваха бързо по стълбите. Сега му беше неприятно, че си е отишла. Лицето му се изкриви при мисълта, че повече никога няма да я види.

* * *

Теразини беше свикал ново заседание в специалната зала на Културния клуб. Този път беше поканил, само трима души, които седяха с него около голямата, кръгла маса. Не участваше и графиня Камастра.

Адвокатът заговори така, сякаш бе подхванал наново прекъснатия разговор.

— И така, моят приятел Франк Каризи ви благодари сърдечно за вашето участие в проекта му. — Той почука няколко листа на масата, огледа присъстващите, като се спираше поотделно на лицето на всеки, сякаш за да привлече вниманието им. — Сега остава само да изберем банката, с която ще осъществим тази операция.

Направи малка пауза.

— Спомняте ли си господин Сорби. Преди няколко години той напусна нашия град и се установи на полуострова. Работи в Рим и неговият кредитен институт има чудесна репутация.

Намеси се възрастен мъж с бели коси и леко треперещи ръце.

— Познаваме много добре господин Сорби… Но какво стана с Равануса? Казаха ми, че пратил дъщеря си и зет си в Бразилия.

Теразини издаде напред горната си устна.

— Клетият Равануса! — каза той. — Не излиза от къщи. Опитах се да го измъкна, но безуспешно. Каза, че е болен и не може да се движи.

Всички направиха физиономии на съчувствие и почти в хор казаха на сицилиански:

— Горкият, нещастният!

— Такъв е животът — въздъхна Теразини. — Трябва да се примирим. Равануса е зле, но банката му ще спасим. Тя играе важна обществена роля и не можем да допуснем да се разори.

Един румен дебелак напомни, че по-голямата част от акциите са в ръцете на Равануса. Но Теразини не смяташе, че това е кой знае колко голяма пречка.

— Акциите — каза той — непрекъснато минават от ръка в ръка. Купуват се, продават се.

— И кой ще купи тези на Равануса? — попита старчето с белите коси.

— Най-подходящият човек явно е господин Сорби — отговори Теразини.

Третият човек, с ниско чело и широки челюсти като на булдог, още не се бе намесвал в разговора. Примигна с черните си очички и запита:

— Това какво означава? Че Равануса си е продал пакета с акции на Сорби ли?

— Не — отвърна Теразини. Само ме натовари формално да му намеря купувач.

Руменият дебелак се разтресе. Тесните му дрехи сякаш щяха да се пръснат по шевовете.

— Тогава няма проблеми — заключи той. — Значи трябва да смятаме, че Равануса е окончателно вън от играта.

Направи движение с пълната си ръка, сякаш люлееше камбана, която бие за мъртвец.

— Приятели, радвам се, че се разбираме — каза развеселен Теразини. — Да смятаме, че сме приключили с въпроса за преминаването на акциите у господин Сорби. Да се приготвим да приемем отново сред нас един достоен син на нашия град, който се е отличил на Континента.

Той се усмихна накриво и добави:

— Това ще допринесе за затвърждаването на връзките ни с Континента. Откровено казано, Континентът ще спечели от това.

Прозвучаха доволни смехове. Старчето с белите коси имаше да каже още нещо и вдигна ръка като ученик.

— По повод на Континента разбрах, че се е върнал оня инспектор Катани — рече той.

— Да — потвърди Теразини. — Казаха ми.

— И какво мислите?

— Дошъл е да си прибере покъщнината. Има семейни неприятности, лични страдания и може би няма желание да ни създава главоболия. Така поне твърди графиня Камастра.

Теразини внезапно се намръщи и издаде напред брадичката си.

— Но може би ще вземем някакви предпазни мерки — добави мрачно той.

* * *

Банкерът Равануса беше побеснял и крещеше с вдигнати ръце.

— Вие сте извършили нечуван произвол. Как ви дойде наум да кажете, че съм ви дал пълномощно да продадете акциите ми? Нищо не продавам. Оставам си на мястото.

Потънал в едно кресло, Теразини изглеждаше раздразнен от този непристоен тон. Вмъкна палеца в джобчето на жилетката си и каза с леден глас:

— Боя се, че нямате друг избор.

— Какво означава това? — Равануса все повече се ядосваше.

— Че сте направили грешка — каза Теразини с ледено спокойствие. — Много страшна грешка. Разговорът ви с господин Бордонаро е бил, как да кажа, малко по-дълъг, отколкото е трябвало.

Равануса не си даваше още сметка за положението и упорито отвърна:

— Искам да говоря с приятелите. Ще им обясня всичко.

— А приятелите искат ли да говорят с вас? — шибна го безпощадно Теразини.

Равануса усети, че земята потъва под краката му. Погледът му се замъгли като на пребит от бой боксьор. И Теразини се възползва от това да му нанесе последния удар.

— Не бихте могли да понесете техните погледи, които не прощават. Нека да свършим дотук, повярвайте ми.

Той измъкна от джоба си лист хартия с няколко реда, написани на машина, и го подаде на банкера.

— Какво е това? — попита Равануса.

— Пълномощно — каза Теразини и запали пура. — Трябва да ми подпишете пълномощно за продажбата на вашите акции.

— За колко?

Теразини дръпна от пурата си, вдигна глава и издуха облаче дим. После каза сухо:

— За една лира.

— За една лира ли? — подскочи банкерът. — Да не сте луд? Моите акции струват поне осем милиарда лири.

— Днес те струват точно една лира — каза почти разсеяно Теразини.

На лицето на адвоката, обвито в тютюнев дим, Равануса прочете истината. Дишаше тежко, с ръце, омекнали и отпуснати на масата. Когато дойде на себе си, той взе писалката и подписа документа, който му бе дал Теразини.

Заеквайки, банкерът попита:

— Мога ли поне да отида при дъщеря си в Бразилия?

Теразини му отправи любезна усмивка.

— Вие сте свободен човек. Можете да отидете, където искате.