Марко Незе
Октопод (12)

„Ще ви отмъстят“

Заместник-началникът Алтеро извади от една кутия предпазна ризница и я подаде на Катани.

— Облечете я — посъветва го той. — Ако не за друго, то поне против уроки.

Инспекторът претегли с ръка ризницата и я хвърли на един стол. Каза, че няма смисъл да разчита на нея.

— Човек не може да бъде спокоен дори ако се движи в бронирана кола — рече той.

Въпреки това Алтеро продължи да настоява. Смяташе, че ризницата може да осигури поне минимална защита.

— И освен това не трябва да се мотаете насам-натам безгрижно. Трябва ви конвой — добави той.

— Хм, я остави тази работа — каза грубо инспекторът. — Ако им е нужен трупът ми, никакъв конвой няма да ги разколебае.

— Сигурно е така, но поне ще ги затрудни. Ще се позамислят малко.

— Слушайте — започна Катани, но се спря за миг, сякаш за да подреди мислите си. — Вече не съм мишена за тях. Следствието е отишло много напред. Документите сами говорят. Никой няма сметка да ме очисти точно сега.

Алтеро каза, че намира неговите забележки за прекалено оптимистични.

— Не бъдете толкова сигурен — укори го той.

Катани съблече сакото си и го окачи на облегалката на стола.

— Чуйте какво ще ви кажа, мафията извършва само превантивни убийства. Убива само когато трябва да предотврати някакво действие, което би могло да бъде гибелно за нея. Но с мен тя пропусна удобния миг. Сега е твърде късно.

— Не се самозалъгвайте — въздъхна Алтеро. — Тези хора не прощават. Рано или късно ще намерят начин да ви отмъстят.

* * *

В една сладкарница срещу полицейското управление правеха много вкусни сладкиши с бадеми. Паола ги обожаваше. Тази вечер баща й реши да я зарадва и купи няколко пасти. Валеше дъжд и духаше вятър. Леден вятър, който проникваше под дрехите и пронизваше тялото с ледени иглички. „В такова време е най-добре да си седиш вкъщи, завит под одеялото“ — помисли си Катани.

Караше бавно сред гъстите колони от коли. Дъждът биеше по предното стъкло и го дразнеше. В някои участъци улицата се бе превърнала в истинско езеро. На Юг е чудесна, когато грее слънце, но лошото време е направо непоносимо.

За няколко минути успяла се добере до вкъщи. Тичешком се мушна през вратата и повика асансьора. Избърса си старателно обувките, преди да сложи ключа в ключалката. Лампата в антрето беше запалена, но къщата бе потънала в тишина. Странно.

— Паола — извика Катани.

Никой не отговори. Инспекторът отвори вратата на детската стая.

— Къде си?

Телевизорът беше загасен, в банята нямаше никого. Сърцето на Катани заби учестено. Той остави пакета със сладкишите на масата и отпусна възела на вратовръзката си. Топла вълна се надигна от стомаха му и се заизкачва по тялото му чак до слепоочията. Малка надежда го окуражи. Помисли си, че дъщеря му си прави шега и затова се е скрила. Погледна под леглото. И там нищо.

Телефонът в антрето иззвъня. Катани изтича, вдигна слушалката и чу нещо ужасно — толкова невероятно, че го вкамени.

— Дъщеря ти е при нас — съобщи му мрачен глас. — Внимавай добре: не го казвай никому. Никого не уведомявай, разбра ли? Иначе дъщеря ти ще умре, и то от една много лоша смърт. Ние ще те потърсим пак.

В слушалката се чу металическо изщракване. Бяха затворили. Но инспекторът все още чуваше този глас, който сякаш удряше с чук по черепа му. Стисна здраво зъби. Краката му се подкосиха, той се замъкна до дивана и се тръшна на него.

— Спокойно, спокойно — повтаряше си той, наведен с лице в шепите си. — Трябва да бъда много спокоен, за да спася детето си.

Наля си малко коняк и го глътна наведнъж. Бяха намерили начин да го пречупят и бяха успели.

* * *

Сега трябваше да си втълпи, че е друг човек. Един ранен мъж в такъв случай се превръща в животно, на което са отнели малките. Или става агресивен и напада, обезумял от ярост, или пък става податлив, прибира си ноктите и преглъща горчивите хапове. Как да постъпя? Въпросът отново и отново се връщаше в измъченото и разстроено съзнание на инспектора. Нищо, нищо не мога да направя: намирам се в положение, което ме заставя да търпя тяхното изнудване.

Прекара нощта на дивана, без да събуе обувките си. Все пак успя да подремне за около два часа, измъчван от кошмари. Чувстваше вдървени и болезнени крайниците си, но скочи веднага на крака, когато чу телефона.

— Добър ден.

Беше жена му.

— О, здрасти, ти ли си?

— Исках да разбера как е Паола. Да я поздравя, преди да е тръгнала на училище.

И тъй като той не отговори, тя настоя:

— Ало, Корадо, чуваш ли ме?

Той се помъчи да придаде на гласа си спокоен тон.

— Да, да. Чувам те. Паола е добре. Знаеш ли, сприятели се с някои деца и от два дни отиде да спи при едно момиченце. За да не бъде сама.

— А на теб какво ти е? — попита го жена му. — Май че си в лошо настроение.

— Не, само малко съм уморен. Работата ми е убийствена.

Гласът й издаваше, че не вярва на думите му.

— Неприятно ли ти е да разговаряш с мен?

— Не ми е неприятно — каза той. Беше затворил очи, облегнат на стената. — Само че чакам много важен телефонен разговор от службата и трябва линията да е свободна.

— О, извинявай — изказа съжаление тя. — Ще ти се обадя друг път.

Катани си приготви кафе и изпи две чашки на бавни глътки. Задържаше кафето в устата си, за да усети по-добре горчивия вкус на кофеина. Вдигна щорите на прозорците. Дъждът беше спрял и се очертаваше един слънчев ден.

Този път, когато телефонът иззвъня, Катани беше съвсем близо до него и вдигна слушалката, преди още да бе отзвучал първият звън. Беше същият глас от снощи.

— Е, какво реши, полицайче?

— Какво искате?

— Преди всичко отговор. Искаме да знаем дали ще изпълняваш всички наши нареждания.

Катани разтърка подутите си очи.

— Да, добре.

Гласът от телефона стана ехиден.

— Браво. Така трябва да постъпиш. Чуй ме добре, рогоносецо, сега ще отидеш в службата и ще се държиш, сякаш нищо не се е случило. Продължавай да заповядваш на твоите жабоци, но помни, че от този миг нататък заповедите, тези, които важат, ще ги даваме ние.

— Дъщеря ми, къде е дъщеря ми?

След няколко секунди тишина се чу умолителният глас на детето.

— Татко…

— Паола, Паолета, как си?

Катани викаше името на момиченцето като обезумял. Стискаше с изпотени ръце слушалката, сякаш не само искаше да чуе гласа на детето чрез апарата, но и да усети присъствието му.

— Отговори ми, Паолета.

Но не чу повече гласа на дъщеря си. На другия край отново бе мъжът, който се наслаждаваше на предимството си, че го държи в шепата си.

— Добре е. Добре е засега!

* * *

Първият човек, когото Катани се сети да потърси, беше Сантамария. Помоли го да го свърже незабавно с професор Лаудео, който му обещаваше планини от злато. Този човек имаше хора навсякъде и трябваше само да премести нужната пионка, за да освободят дъщеря му.

— За жалост — отвърна журналистът — професор Лаудео се намира в чужбина. По работа. Не зная как да го намеря.

Той огледа внимателно инспектора и попита:

— Но защо? Да не се е случило нещо?

— Не, нищо, нищо.

Катани махна с ръка, сякаш му правеше знак да не се намесва. Но после размисли, вторачи се в Сантамария и каза:

— Слушайте, аз ще си държа устата затворена. Няма да говоря с никого, но ако вие имате нещо да ми кажете, кажете ми го. Моля ви!

Като го чу да говори така мрачно и загадъчно, журналистът облещи очи и преглътна уплашено.

— Кълна се, че не разбирам за какво говорите. Кълна ви се!

* * *

Откъде да започне, за да влезе в контакт с някого? Къде да търси края на някоя нишка, дори най-слабата, която да го отведе до онова потайно място, където дъщеря му е затворена? Като не знаеше къде да се дене, инспекторът реши да почука на всички възможни врати.

Отиде в съда да търси адвоката Теразини.

— Какво ви води насам, инспекторе? — поздрави го Теразини с обичайното си благодушие.

Катани го гледаше напрегнато с надеждата да улови някакъв намек за споразумение, покана да се видят насаме. Но тъй като Теразини оставаше равнодушен, направи опит да го провокира.

— А вие нищо ли не знаете за последните новини?

— Намеквате за следствието ли? — Теразини тръсна рамене. — Какво искате да ви кажа? Вдигате доста врява. Надявам се, имате сериозни основания.

Изпълнен с надежда, Катани отново улови погледа на адвоката.

— А нямате ли някакви други новини? — попита той.

Теразини отметна глава назад, сякаш за да го види по-добре.

— Инспекторе, защо ми задавате гатанки тази сутрин?

* * *

Може би графиня Камастра? Дали не бяха избрали като канал за връзка точно нея, толкова решителна и вдъхваща доверие.

Намери я в нейната канцелария. Тя отпрати двамата инженери, с които разискваше върху новия проект, и покани Катани да влезе.

— Олга — започна той. — Трябва да ви говоря. Жената сбърчи чело разтревожена.

— Какво се е случило? Нещо не е наред ли?

Катани се колебаеше. После каза:

— Вие приятелка ли сте ми или неприятелка?

— Що за въпроси?

— Вие не знаете ли какво е станало?

Графинята въздъхна и загледа Катани, сякаш искаше да прочете мислите му.

— Бихте ли се изразили по-ясно, ако обичате?

Катани стана.

— Нищо, нищо. Извинявайте!

Тръгна към вратата и точно когато излизаше, графинята извика след него:

— Инспекторе, кажете ми, какво се е случило?

Той се обърна и я погледна. Тя се бе изправила зад бюрото и изглеждаше искрено разтревожена. Катани дръпна вратата след себе си.