Пени Джордан
Игра на съдбата (10)

Десета глава

Двамата живееха заедно вече шест седмици. Джанет не успя да спечели битката за отделни стаи. Люк подчерта, че ако постъпят така, биха породили множество въпроси у близнаците и Анджелика. Ала той спазваше даденото през първата им брачна нощ обещание да не се докосва до нея. Тогава тя му бе казала, че по-скоро би спала навън на паркинга на хотела, отколкото да споделя едно легло с него.

Всъщност фактът, че той с готовност се съгласи да не поддържат сексуални отношения, само потвърждаваше мнението й, че желанието, което беше проявил първоначално, няма нищо общо с нея като личност.

Една сутрин, когато отиде да събуди Анджелика, момиченцето се оплака, че не се чувства добре. Джанет успя да говори с Люк, преди той да тръгне за работа. Мъжът се намръщи, когато разбра за симптомите на Анджелика и се качи да я прегледа.

Докато чакаше диагнозата, Джанет си мислеше, че щом Люк излезе, няма да се прибере до късно през нощта. Напрежението на работата, ето как обясняваха на близнаците и Анджелика неговата заетост. Джанет се надяваше да успее да поддържа илюзията, че бракът й е щастлив поне докато близнаците заминат за университета.

— Няма нищо тревожно — рече Люк, леко намръщен.

Изглежда състарен, помисли си Джанет. Може би защото съжалява за това, което направи?

— Вероятно е прекалила със сладоледа и игрите на вчерашния рожден ден.

На устните му се появи усмивка, която сякаш я подканяше да сподели задоволството от това, че детето не е сериозно болно. Тя усети как неволно, откликва и се опита да потисне импулса, като бързо се извърна. Никога не трябваше да забравя защо той се бе оженил за нея.

Близнаците бяха излезли рано. Щяха да прекарат няколко дни на къмпинг със свои приятели, така че нямаше нужда да играе сутрешния фарс, целувайки Люк по бузата и влюбено да го изпраща на вратата.

— Джанет…

Тя спря, усетила умората в гласа му. Решението й да се отнася към него хладно и безчувствено като че ли се пролука под натиска на любовта й. В този момент телефонът иззвъня и когато вдигна слушалката, Джанет чу как Люк твори външната врата след себе си. Когато приключи телефонния разговор, младата жена отиде при Анджелика. Момиченцето бе доста раздразнително и Джанет реши, че малко свеж въздух ще се отрази добре на детето. Облече я и двете слязоха в градината.

Към обяд състоянието на Анджелика се влоши, Джанет си помисли, че тревогата й е напразна, но все пак запали колата и отведе Анджелика до близката поликлиника.

Доктор Хартуел се беше грижил за близнаците през цялото им детство. Джанет му обясни причината за безпокойството си и разказа за симптомите на Анджелика, очаквайки лекарят да ги успокои и отпрати вкъщи. Вместо това, той се намръщи и попита къде и с кого е играла Анджелика напоследък и след като я прегледа, тихо каза на Джанет:

— Не съм сигурен, но струва ми се, съществува възможност детето да развива менингит. — Съзрял ужаса в очите й, лекарят побърза да я успокои: — Ако е така, открили сме го в съвсем ранна фаза. Искам обаче детето да бъде прието в болница. Ще се обадя в Йорк.

— Люк… Баща й работи там — промълви Джанет. — Той е главен хирург.

— Ще можеш ли да я закараш дотам? — попита доктор Хартуел.

Джанет кимна. Обезумяваше от страх, докато гледаше пламналото детско личице. Та нали именно тя бе настояла Анджелика да си намери компания на нейната възраст и уреждаше момиченцето да бъде канено на детски тържества. Докато чакаше докторът да предупреди болницата, Джанет мислеше как да каже на Люк, че се е провалила в задълженията си към детето му.

— Каза, че съпругът ти е главен хирург, искаш ли да му съобщят?

Джанет поклати глава. Това беше нейно задължение.

Тя увери доктор Хартуел, че ще се справи и внимателно настани Анджелика на задната седалка. По време на пътуването до Йорк, на Анджелика на два пъти й прилоша и докато познатите очертания се появят, дланите на Джанет бяха мокри от стискане на волана. Главата й болезнено пулсираше от напрежение.

Тя спря пред входа на детското отделение. Благодарение на работата си в болницата познаваше отлично разположението. На вратата я спря сестра, която пое детето.

— Май ще трябва да влезе в изолатора — рече тя. — Поне докато бъдат направени изследванията и разберем точно от какво е болна. Това е начинът…

— Боли ме сърцето… — промълви Анджелика и отвори очи. — Искам татко… Искам Джанет…

— Не се тревожете — обърна се сестрата. — Ще се погрижим за нея. — Тя тръгна към врата с надпис: „Влизането абсолютно забранено“.

— Може ли и аз да вляза с нея? — забърза след сестрата Джанет. — Нямах достатъчно време да й обясня всичко.

— Сега не може. — Сестрата смекчи отказа си с усмивка. — Ако дойдете, това само ще ни попречи, но след като направим изследванията, ще можете да я видите. Опитайте да се успокоите. Знам, че не е лесно. Аз имам две деца. В дъното на коридора, вляво, има чакалня…

Съзнавайки, че няма избор, Джанет стисна силно ръката на Анджелика и я увери, че скоро ще оздравее.

Малкото момиченце като че ли не я чу. Очите му бяха затворени, дишаше учестено.

Джанет изчака сестрата и детето да се скрият зад вратите и тръгна слепешком по коридора. Той й се стори необикновено дълъг и като че ли нямаше никаква чакалня. Накрая коридорът зави и завърши с врата, на която имаше надпис: „Служебен вход“.

Джанет застана пред нея и докато се чудеше какво да предприеме, вратата се отвори и се появи Люк, придружен от двама лекари.

Той говореше нещо, но млъкна веднага щом я видя.

— Джанет? — Съзрял мъката в очите й, Люк се извини на колегите си, хвана младата жена за раменете и попита: — Какво се е случило, Джанет?

Бе виждал доста хора, изпаднали в шок, и разпозна веднага симптомите.

— Нещо с близнаците ли?

Джанет поклати глава.

— Анджелика — промълви тя и усети как пръстите му се впиха в плътта й. — След като ти излезе, състоянието й започна да се влошава. Заведох я в поликлиниката веднага след обяд. Доктор Хартуел мисли, че може да е менингит. Ще й правят изследвания…

— О, не…

Тя инстинктивно протегна ръка да го докосне, да му предложи утеха, макар и незначителна.

— Доктор Хартуел каза, че ако е менингит, е в съвсем ранна фаза.

Двамата мъже все още стояха в коридора няколко крачки встрани. По-възрастният приближи.

— Люк, аз отивам в отделението и ще разбера какво е състоянието на детето.

В очите му Джанет прочете съжаление, което той не успя да прикрие. Това я ужаси още повече. Сърцето й блъскаше бясно в гърдите от болка и страх. При доктор Хартуел поне бе успяла да възприеме уверенията, че всичко ще бъде наред, че Анджелика може би не е сериозно болна. Но тук в болницата само за миг прозря истината в очите на Люк и неговите колеги.

Люк отстъпи назад. По-младият му колега почтително напомни:

— Операцията на Хендерсън… Да я отменя ли?

Люк беше с гръб към него и само Джанет видя резкия жест, когато мъжът протегна ръце и видя как треперят. Но това бе само за миг, след което Люк твърдо каза:

— Не, той не може да чака, състоянието му е критично. Ако не го оперираме днес, кръвното му налягане може да падне и отново ще са нужни дни, за да го възстановим. Дни, които той не може да си позволи. Дайте ми пет минути — рече той бързо и докато стъпките на колегите му заглъхваха по коридора, отново постави ръце върху раменете на Джанет. — Знам, че нямам право да те моля да стоиш при нея, Джанет. Бих искал аз да съм там, но не мога… все още.

— Казаха ми, че ще ме пуснат при нея едва когато направят изследванията — каза Джанет. — Потърсих чакалня, а вместо това, те намерих. — Сълзи бликнаха от очите й и тя зарови лице на гърдите му. — Аз съм виновна… Тя сигурно се е заразила на рождения ден. Люк… Толкова съжалявам.

— Не се обвинявай…

Невероятно, той я беше прегърнал и я галеше по косата. Присъствието му й внушаваше спокойствие.

— Трябва да тръгвам. — Той я пусна с неохота. — Ще ти покажа пътя към отделението, болницата е като лабиринт.

Джанет нямаше представа колко време е изминало. Чакалнята нямаше прозорци и нямаше как да се ориентира. Когато сестрата я повика, Джанет опита да стане, но не успя.

— Не се безпокойте. — Чу сестрата някак отдалече, опита се да извърне глава към нея, но не успя. — Останете за малко неподвижна… припаднахте. Скоро ще се почувствате по-добре.

— Анджелика… — успя да прошепне Джанет. — Как…

— Вашето малко момиченце ще оздравее. Почти сме убедени, че не е менингит. Предполагаме, че е получила силно хранително отравяне. Има ли алергия към храна?

Джанет се намръщи. Отпадналостта й започна да преминава, но все още се чувстваше замаяна, този път от облекчение.

— Доколкото знам, не.

Сестрата я погледна учудено, но Джанет дори не забеляза.

— Кога мога да я прибера у дома?

— Засега не може — усмихна се сестрата. — Ще я задържим тук през нощта, за да сме сигурни, че нищо лошо няма да се случи. Тя все още е твърде слаба и бихме искали да я държим под наблюдение. Можете да дойдете да я видите, ако искате…

Ако иска ли.

Анджелика все още беше в изолатора. Изглеждаше ужасяващо крехка и слаба, заобиколена от празни легла.

— Бях много болна — промълви тя се усмихна измъчено на Джанет, — но сега съм много по-добре.

Джанет приседна на леглото, след което плахо се обърна към сестрата.

— Бихте ли съобщили на съпруга ми, че детето е по-добре?

— Не можем да го безпокоим, докато е в операционната, но мисля, че доктор Кларк ще успее да му предаде.

Минаваше шест, когато в болницата потвърдиха, че неразположението на Анджелика се е дължало на хранително отравяне.

— Което означава, че тя няма да е единствената пострадала — въздъхна сестрата, докато съобщаваше новината на Джанет. — Въпреки това ще я задържим през нощта, просто за да сме сигурни.

— Мога ли да остана? — напрегнато попита Джанет.

Сестрата се поколеба и в същия миг вратата на отделението се отвори и на прага застана Люк.

— О, господин Ратби, идвате да видите малкото си момиченце. Анджелика е много по-добре, но сега спи. Съпругата ви тъкмо питаше дали може да остане при нея през нощта.

Люк изглежда беше загубил обичайната си енергичност и като че ли дори новините за Анджелика не можаха да възвърнат жизнеността му. Джанет инстинктивно приближи до него и нежно докосна ръката му.

— Люк, какво ти е? — попита тя и погледна към Анджелика. За миг си помисли, че не са й казали истината.

— С Анджелика всичко е наред — сподавено прошепна той.

Сестрата деликатно се отдалечи.

— Тогава какво? — настоя Джанет.

Той премигна и спря поглед на младата жена. В очите му се четеше болка. Тогава тя разбра.

— Операцията…

— Операцията беше успешна, но пациентът ми почина. — Гласът му беше дрезгав. — Сърцето не издържа. А той нямаше дори четирийсет… По дяволите! Току-що съобщих на съпругата му…

Джанет отмести поглед от спокойното лице на заспалата Анджелика към измъчения Люк и взе решение, родено от любов и състрадание.

— Ще те заведа у дома — нежно каза тя. — Хайде, да тръгваме.

На вратата тя се обърна и каза на сестрата:

— Ако Анджелика се събуди и попита за нас…

— Няма да се събуди — увери я сестрата. — Но не се безпокойте, дори да се събуди, ние ще се погрижим за нея.

След като двамата се прибраха вкъщи, Джанет го заведе във всекидневната и запали огън в камината. Не беше студено, но младата жена знаеше, че пламъкът създава уют, от който Люк се нуждаеше в момента.

Тя го настани на канапето и мъжът остана неподвижен, загледан в пламъците. Джанет отиде в кухнята и приготви омлет за двамата, а после, без да знае защо, вместо да направи кафе както възнамеряваше, взе бутилка вино и две чаши и сложи всичко върху количката за сервиране.

Люк седеше както го беше оставила. Когато тя влезе, мъжът се обърна към нея и направи гримаса, щом видя количката.

— Не съм гладен.

— И аз — тихо каза Джанет, — но ще ям, така че и ти ще го направиш.

Бегла усмивка се появи на устните му и в очите му проблеснаха пламъчета.

— Ще ме заставиш ли…

— Ако се наложи — увери го хладно тя.

Не се наложи. Той взе чинията и изяде омлета. Веждите му се повдигнаха учудено, когато видя бутилката с вино.

— За кого ще пием? — попита той. — За мен или за теб?

— За мен — призна Джанет, докато пълнеше чашите. — Мисля, че не бих издържала още един такъв ден.

Люк беше преживял много повече тревоги. Загуби пациент, трябваше да работи с мисълта, че детето му е сериозно болно, а той няма как да помогне. Но Джанет знаеше, че Люк първо откликва на нуждите на другите, а след това на своите, макар че и тя самата недоумяваше как го бе разбрала.

— Бях толкова изплашена, Люк — призна тя. — Обичам много Анджелика, но тя е твоя дъщеря и…

— Не, не е.

Думите му паднаха като камъни в пропастта на мълчанието. Той изпразни на един дъх чашата си, без да поглежда към младата жена.

— Люк, какво говориш? — изненадано попита Джанет.

— Анджелика…

— Анджелика ми е полусестра, а не моя дъщеря. — Той уморено се надигна от канапето. — По дяволите, не исках да ти го кажа по този начин… Меден месец, интимност, тиха вечер… възможност и двамата да се отпуснем, да се върнем в миналото. Но за съжаление не се получи. В мига, в който те докоснах, в мига, в който вдигна към мен големите си дълбоки очи… Щом разбрах, че вече нямаш доверие в мен, изведнъж всичко загуби смисъл. Исках да те грабна в обятията си и да те любя. Но и това се провали, нали? Ти не желаеше любовта ми.

— Любовта ти? — Джанет го гледаше потресена. — Ти никога не ми даде любовта си, Люк. Ти ми даваше тялото си… желанието си… Но не и любовта си. Знам, че се ожени за мен само защото търсеше майка за Анджелика.

— Какво?! — Той хвана ръцете й и я погледна изумен. — Какво говориш? Много добре знаеш защо се ожених за теб и това няма нищо общо с Анджелика — грубо рече той. — Ожених се за теб, защото те обичам и ти го знаеш. След като се любихме, те попитах дали имаш представа защо съм се оженил за теб и ти ми отговори, че знаеш.

Джанет го гледаше втрещена.

— Но аз мислех, че… — Тя прехапа устни и се отпусна на канапето. — Люк, не е възможно да ме обичаш — колебливо рече тя. — Ти ме отхвърли. Ти дари детето си на друга и се ожени за нея.

— Не — избухна той, хвана младата жена за раменете и я изправи. Постави ръката й върху силно туптящото си сърце. — Прилича ли ти на сърце, което не обича? — Той пристъпи към нея. — Отговори ми! Джанет, малкото ми глупаче. Разбира се, че те обичам. Винаги съм те обичал. Защо според теб не мога да се владея, когато сме заедно?

Гъста руменина заля страните й. Не смееше да го погледне и едва успя да промълви:

— Не знаех… Не бях сигурна…

— Искаш да кажеш, че винаги съм се държал така — присмя й се той. — Предполагам, невъзможно е да се държиш по-различно, когато копнееш за една-единствена жена. А аз бях луд по теб. Мога да ти кажа, че не е минал ден, без да се събудя с мисълта за теб.

— Но ти развали годежа ни — обвини го тя. — Ти се ожени за друга.

— Зная. Ела и седни, ще ти обясня всичко.

Тя се поколеба за миг, но седна, разкъсвана между противоречието дали да повярва на искреността, с която й признаваше любовта си, или на суровата истина на миналото.

— Анджелика е дъщеря на баща ми. През лятото, когато с теб се сгодихме, баща ми имаше любовна връзка с една от неговите пациентки… — Той усети как Джанет ужасено пое въздух. — Да, знам. Баща ми беше много слабоволев и самовлюбен човек. Аз нито го обичах, нито го уважавах, но майка ми го боготвореше. Той беше всичко в живота й. Когато баща ми дойде и каза, че една от неговите пациентки е бременна от него — младо момиче, чиито родители го бяха заплашили, че ще го изложат публично и ще съсипят живота и кариерата му — единственото, за което помислих, беше какво ще се случи с майка ми. В миналото се носеха слухове за дискретни връзки с други жени, но майка ми някак успя да ги отклони и превъзмогне с гордостта и вярата си, но тогава тя беше по-силна и по-здрава. Знаех, че подобна вест ще я унищожи. Той също го знаеше, въпреки че не нея искаше да защити, а себе си — каза Люк с отвращение. — Първоначално той искаше момичето да направи аборт, но тя не се съгласи. Родителите й бяха възрастни и много религиозни. Искаха дъщеря им да създаде уважавано семейство, внуците им да имат баща, какъвто и да е баща — добави горчиво той. — Баща ми ме помоли да му помогна. Казах му, че е невъзможно и че те обичам, че сме сгодени и че дори да съм свободен, нямам основание да смятам, че Гуен би се омъжила за мен. Но очевидно грешах. Гуен беше много отстъпчива, много млада и наивна. Тя беше устояла на натиска на баща ми да направи аборт и това беше отнело всичките й сили и смелост. Когато я срещнах за първи път, тя беше много изплашена. Родителите й шантажираха баща ми, майка ми умираше бавно пред очите ми, оставаше й около година живот. Една година, през която тя не заслужаваше да преживее подобна травма. Бях попаднал в капан и нямах изход… — Той не смееше да вдигна поглед и да срещне очите на Джанет. — Това беше поведение на идеалист, на видиотен глупак и ти нямаш представа колко често горчиво съжалявах за това. Гуен беше бреме, което не исках да нося. Тя беше напълно зависима в емоционално отношение по същия начин, както майка ми беше зависима физически. Пожертвах собственото си щастие в името на майка ми. Това беше мое решение, моя болка. Но също така пожертвах и твоето щастие, Джанет, а това беше нещо, което нямах право да извърша. Мислех, че зная кое е най-доброто. Ожених се за Гуен и заминах за Щатите, изпълнен с благородни намерения, казвах си, че ти скоро ще ме забравиш, потънал в такова самосъжаление, че почти се бях удавил в него. Накарах баща ми да се закълне, че ще стои неотлъчно до майка ми и ще направи последните й месеци по-щастливи и съдържателни. Изглежда, майка ми прие моите доводи да се оженя за Гуен, въпреки че изглеждаше доста изненадана. Предполагам, че е възприела Гуен като задоволяване на сексуални прищевки. Не мисля, че дори за момент се е досетила за истинската причина, поради която се ожених, макар да знаеше, че обичам теб. Както и да е, Гуен разбра, че от брака ни няма да излезе нищо. Щом усети, че прекарвам безкрайни часове в работа само за да те забравя, тя разбра, че никога няма да бъде наистина с мен. Проумя, че нашият брак означава отделни спални, отделен живот. Започна да се оглежда за друг и го намери. Анджелика беше на единайсет месеца, когато Гуен ми каза, че ме напуска. Майка ми беше починала и Господ да ми прости, първото нещо, което почувствах, беше облекчение, облекчение и радост, че мога да се върна при теб и да ти кажа истината. Но за съжаление, тогава Гуен загина при автомобилна катастрофа и когато се върнах, разбрах, че вече си безразлична към мен, че животът ти е изпълнен с други занимания, други мъже… — Устните му се изкривиха в гримаса и съжаление изпълни сърцето на Джанет, когато си спомни Коледата, в която той се появи съвсем неочаквано заедно с Анджелика, живото доказателство за любовта му към другата жена.

— Исках да те намразя. И теб, и Анджелика, но не можах.

Тя се опита да намери думи, за да опише чувствата, които бушуваха в нея. Действията, които току-що описа, бяха толкова типични за него. Ако в онези години беше по-възрастна, по-опитна, щеше сама да се досети за истината.

— Можеше да ми кажеш! — Очите й бяха потъмнели от болка.

Той поклати глава.

— Не и без да те помоля да ме чакаш, да поискам от теб обещания. Нямах право на това. Исках да си напълно свободна, Джанет. Или поне така си мислех. Бях егоистично завладян от самосъжаление. И двамата имахме собствени рани и аз никога не можах да забравя, че съм причинил твоите, докато за моите сам бях виновен. Мислех, че ще ме забравиш и ще си намериш друг.

— Не можах — тихо каза тя и потръпна, срещнала погледа му.

— Заради мен ли не допусна нито един мъж до себе си? — прошепна той срещу устните й.

— Да. — Джанет почувства как Люк потръпна при движението на устните й. — Исках ти да си единственият ми любовник, Люк. Единственият.

— Онази Коледа си дойдох у дома с единствената надежда да намеря начин да те върна при мен. Вместо това, открих, че си загубила интерес към мен и че има други мъже в живота ти. Имах чувството, че губя желание за живот. Казах си, че нямам право да ревнувам, да се опитвам отново да се сближа с теб. Това беше мъчение, агония, но дори тогава не изпусках нито едно късче информация, свързана с теб. Изглежда, всичко вървеше с главата надолу. В кариерата преуспявах, но бях загубил жената, която обичах, а трябваше да нося и бремето на отговорността за смъртта на съпругата ми. Ако тя не се беше омъжила за мен…

Джанет не можа да се въздържи. Протегна ръка и го погали.

— Всеки постъпва според волята си — припомни му нежно тя.

— Да — съгласи се безизразно Люк. — Но аз ти отнех правото да постъпиш според твоята воля, когато развалих годежа, без да ти кажа истината. И макар да мислех, че съм те загубил, не можех да устоя на изкушението да приема тази работа в Йорк. Последен отчаян опит да се върна в живота ти. И тогава, случайно застанал под прозореца на спалнята на Луиз, чух, че все още ме обичаш. Не можех да повярвам. Струваше ми се истинско чудо, подарък на съдбата. Ала от начина, по който изрече думите, ми стана ясно, че не мога да изтичам по стълбите, да те прегърна и да ти кажа, че и аз те обичам. Ти беше издигнала толкова много бариери срещу мен, и то не без основание. Трябваше да съставя план. План, който да ме направи част от живота ти и тогава да ти кажа истината, а и да имам шанс да бъда чут. Случилото се в нощта, преди да обявя годежа ни, не беше част от моя план. Бедата беше, че толкова упорито се борех срещу изкушението да те прегръщам и любя, та когато Анджелика влезе, бях останал без съпротивителни сили. Сега знам, че ме обичаш — смутено рече той, — но можеш ли да ми простиш, Джанет? Можеш ли да ме приемеш отново в живота си?

Тя пое дълбоко въздух и развълнувано каза:

— Да. Разбирам защо си го направил, Люк, и постъпката ти е правилна — призна тя с болезнена откровеност. — Бедната ти майка! — Младата жена леко потрепери.

— Можем ли да забравим миналото, Джен? — тихо попита той. — Можем ли да започнем отначало, да изградим нашата любов, да създадем нови отношения, силни като истината и доверието?

— Да — прошепна уверено Джанет.

— О, Джанет — изстена Люк и я грабна в прегръдките си. — Толкова много се нуждаех от теб.

— Люби ме, Люк — сподавено промълви тя. — Люби ме за всичкото време, през което бяхме разделени.

Мъжът се подчини на прошепнатите желания. Тя го чу да й повтаря колко я обича, докато думите се вляха в кръвта й като жизнени сокове, и младата жена се отдаде на удоволствието от споделеното пленничество в любовта.