Пени Джордан
Игра на съдбата (9)

Девета глава

— Джанет… събуди се. Виж какъв красив и слънчев ден е навън. И леля Елинор ти е направила специална закуска…

Джанет едва отвори очи, но дори съзнавайки, че това ще бъде най-лошият ден в живота й, не беше в състояние да развали удоволствието на Анджелика.

Наистина беше прекрасно утро, небето беше кристално синьо, а в далечината имаше млечен оттенък.

Елинор, която беше спала при нея тази нощ, в последните дни извърши такива организационни подвизи, които изумиха Джанет. Приятелката й се появи с табличка, на която имаше чаша прясно изцеден портокалов сок, няколко филийки от домашно приготвен ръжен хляб, любимите на Анджелика макарони, бутилка шампанско и ваза с току-що откъснати от градината рози, все още влажни от росата и излъчващи силен аромат.

— Розите са от татко — развълнувано каза Анджелика. — Заедно ги откъснахме тази сутрин, защото той няма да може да те види, докато не отидем в църквата и искаше с розите да ти напомнят, че мисли за теб.

Джанет съсредоточено погледна цветята, надявайки се да сподави глупавите сълзи, които напираха в очите.

Някога Люк също й беше набрал рози, влажни от роса. Това се случи на сутринта, след като й направи предложение. И тогава й ги поднесоха на табличката за закуска, която майка й беше приготвила специално за нея. Колко различен беше този ден.

— Това също е от Люк — каза Елинор и посочи бутилката шампанско, — но ти се позволява само една чаша. Имам усещането, че той беше твърде склонен да ти го поднесе собственоръчно — добави тя.

Какво ли кара нормално чувствителните хора да губят способностите си да разсъждават, когато става дума за сватба, уморено се запита Джанет.

Елинор знаеше, че Люк не я обича и въпреки това седеше тук и с насълзени очи се опитваше да я убеди колко пламенен и нетърпелив бил той и как е трябвало да го възпре, за да не влезе при нея и да я люби страстно.

Някакъв шум отвън привлече вниманието й.

— Какво е това? — подозрително попита тя.

— О, това са хората, които издигат шатрата — отговори безгрижно Елинор, сякаш обсъждането на тази шатра не би трябвало да интересува никого, след като Джанет изрично бе заявила, че не желае приемът за сватбата да прелива от изобилие и разкош и че не вижда смисъл да се празнува събитие, което всъщност оскверняваше действителното му съдържание.

— Каква шатра? — подскочи тя и се втурна към прозореца.

Отвън на поляната беше изправена пъстра палатка. Джанет погледна осъдително Елинор.

— Хората все пак трябва да бъдат нагостени — рече приятелката й, — особено тези, които са пътували.

Щяха да дойдат Джордж, Луиз и нейните родители. А също и две възрастни лели на Люк.

— Джанет, какво има? — попита Анджелика. — Не харесваш ли шатрата? Аз избрах цвета… Исках да подхожда…

Тайничко кимване от страна на Елинор накара момиченцето да се изчерви и да прехапе устни, но Джанет, почувствала вина, едва ли забеляза нещо.

— Разбира се, че я харесвам — излъга тя с фалшива сърдечност. — Това е прекрасна изненада.

Елинор прикри задоволството си и започна да се суети из спалнята, като настояваше Джанет да изпие сока и да хапне от препечения хляб.

Церемонията трябваше да започне в три следобед. Люк беше спал в къщата на Елинор, тъй като обичаят повеляваше булката и младоженецът да не прекарват нощта преди сватбата под един покрив.

Долу се чу звънецът.

— О, това сигурно са доставчиците на продуктите — обяви Елинор.

— Доставчици ли? — подозрително попита Джанет. — Какви доставчици?

Но вече беше твърде късно. Елинор отвори вратата и се втурна надолу по стълбите.

Внезапно Джанет се почувства като попаднала сред буен поток, а течението я носеше незнайно къде, въпреки желанието й.

Часовете отлитаха удивително бързо. В действителност, затворена в стаята си и пазена от Анджелика, Джанет се ядосваше, а долу звънецът почти непрекъснато ехтеше и куп хора идваха и си отиваха. Когато Елинор предложи да организира тържеството, Джанет не беше и предполагала какъв ще бъде резултатът.

Всеки път, когато казваше, че иска да излезе, Елинор се появяваше и настояваше приятелката й да си остане вкъщи. В дванайсет тя надникна в стаята и каза, че ще изпрати някой да й донесе обяд.

— Само да не е Люк — горчиво каза Джанет и по някаква причина предизвика силния смях на Анджелика.

В дванайсет и половина вратата на спалнята й се отвори и познат женски глас възкликна:

— Нима още си в леглото?! Ти надмина дори мен. — В стаята влезе Луиз, понесла огромна картонена кутия. — Мислех, че няма да успея, но ето ме тук — весело рече тя. Обърна се към Анджелика и се усмихна. — Твоят подарък е в стаята ти, скъпа. Тичай бързо. Елинор ще ти помогне да го разопаковаш, докато ние с Джанет си поговорим.

Джанет погледна разтревожено приятелката си, след това кутията и усети неприятно предчувствие.

— Какво има вътре? — тихо попита тя.

— Сватбената ти рокля, разбира се — повдигна вежди Луиз. — Трябва да призная, бях малко озадачена, когато Люк ми позвъни и каза, че ти си пожелала такъв подарък, но той ми обясни колко си заета… Между другото, завърши ли стенописа?

— Стенопис ли? Какъв стенопис?

Луиз приседна до нея, докато тя се опитваше да отвори капака на кутията.

— Сигурна съм, че ще ти бъде съвсем по мярка. Ще я харесаш. Това е най-романтичното нещо, което съм виждала през живота си.

Джанет погледна приятелката си и в този миг сълзите рукнаха от очите й и безмълвно се търкулнаха по лицето й.

— Хей, съвземи се — нежно каза Луиз. — Отлично разбирам как се чувстваш. Задушена си от чувства, които смяташ, че са присъщи само на тийнейджърите.

Джанет поклати глава и едва успя да промълви:

— Не искам да се омъжа за Люк. Не мога.

За нейно учудване, Луиз се разсмя.

— Не ставай глупава. Разбира се, че искаш. Ти го обичаш, а и той те обича.

Думите: „Не, той не ме обича“ бяха на върха на езика й, когато и двете чуха някой кратко да чука на вратата на спалнята.

— Това трябва да е обядът ни — каза Луиз и стана да отвори.

 

 

Два часа по-късно, неспособна да повярва на това, което й се случваше, Джанет пристъпваше, застанала между братята си по пътеката към олтара. Беше облечена в невероятно красива рокля от коприна и дантела. Малката селска църква бе препълнена с доброжелателно настроени хора.

Зад нея вървеше Анджелика. Лицето й грееше от радост и тя се вживяваше в ролята на единствена шаферка. Мекият прасковен цвят на роклята й подхождаше много на тъмния й загар.

Цветя бяха пръснати навсякъде, ароматът им изпълваше въздуха.

Службата беше доста внушителна. Когато Люк постави пръстена на ръката й, на Джанет й се стори, че мъжът трепери не по-малко от самата нея, но този миг беше тъй кратък, че тя едва го долови. Само след секунда тържествената музика на органа и чистият звън на камбаните заляха съзнанието й.

После всичко премина като в мъгла. На приема присъстваха само познати и приятели, а като че ли и разговорите й бяха познати.

Джанет беше като кукла на конци, без собствена воля, движенията й се диктуваха от други. Имаше речи, поздравления, смях, прегръдки, целувки и неизменните сълзи. Изведнъж Елинор я докосна по ръката и спомена, че било време да се преоблече.

Да се преоблече… Та тя вече е преоблечена. Беше се превърнала в непозната. Съпругата на Люк. Колко странно. Някога беше мечтала да облече тази рокля, която сега я задушаваше и й причиняваше болка.

Тя се остави да бъде отведена в стаята си. Някой беше подредил спалнята. На леглото беше поставен нечий куфар с прилежно сгънати вътре дрехи. Елинор отиде и затвори капака.

— Мисля, че не сме забравили нищо — каза тя. — Люк не каза къде ще те заведе, но спомена какво да приготвим за път.

В същи миг влязоха Луиз и Анджелика. Луиз й помогна да съблече роклята и, пренебрегвайки протестите й, разкопча дантеленото й бельо. Подаде й копринено боди с такава провокираща кройка, че Джанет инстинктивно възрази:

— Не мога да облека такова нещо.

— Или ще го облечеш, или няма да ти позволя да сложиш нищо друго — предизвикателно отвърна Луиз и понеже беше много по-лесно да се съгласи, отколкото да спори, Джанет облече бельото без желание. След като се приготви, тя слезе във всекидневната, където я чакаше Люк, спокоен и някак заплашителен.

Докато я водеше към колата, Джанет изпадна в паника, обърна се и бързо каза:

— Анджелика… Близнаците…

— Погрижил съм се за всичко — увери я Люк. — Елинор ще остане да се грижи за тях. Ние няма да отсъстваме дълго.

Джанет кимна с разбиране. Ала съзнаваше, че колкото и кратко да отсъстват, за нея щеше да бъде твърде дълго. Защо Люк правеше всичко това? Защото собствената му гордост го изискваше? Защото не искаше хората да си кажат, че се е оженил за нея само заради доброто на Анджелика? Защото това се очакваше от него?

Тя беше твърде изтощена, за да разсъждава. Можеше само да се възмущава.

По някакъв начин се оказа седнала до него и двамата потеглиха, преди да го помоли да й позволи да се премести отзад. Можеше поне да й даде известна независимост. Само за известно време, докато свикне с мисълта за новата си роля в живота.

Тя се чувстваше смазана и изтощена. Твърде изтощена, за да попита къде отиват и по-важното защо. Ако сватбата беше един фарс, тогава какво повече би могло да бъде едно сватбено пътешествие?

Люк спря колата на няколко мили извън селото. Джанет седеше апатично, без да задава въпроси. Той разкопча предпазния си колан и извади от вътрешния джоб на сакото си позната кожена кутийка.

Сърцето й болезнено се сви, когато мъжът повдигна капачето. Върху меко черно кадифе лежеше годежният пръстен, който й беше дал някога.

Тя му го беше върнала, защото не искаше да го вижда. Как е могъл да го запази и, още по-лошо, да го извади сега, когато би трябвало да осъзнава какво й причинява с този пръстен, който някога бе смятала за символ на споделена любов.

Вероятно Люк не съзнаваше на какво мъчение я подлага, защото хвана ръката й и бавно каза:

— Мисля, че е време този пръстен да се върне на мястото си, нали, Джанет?

Докато поставяше пръстена на ръката й, на Джанет й се искаше да изкрещи, да грабне пръстена и да го захвърли. Болката я заля като изригващ вулкан, но младата жена знаеше, че ако сега се поддаде на чувствата си, ще загуби самообладание.

Тялото й беше напрегнато и сковано.

— Свали го! — гневно каза тя. — Няма да го нося.

Люк я погледна. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Джанет…

— Веднага го свали — повтори тя.

— Не — твърдо отказа той, след което се обърна и запали колата.

Побесняла, Джанет хвана пръстена, но по някаква причина не можеше да го свали. Колкото повече дърпаше, толкова по-силно се впиваше пръстенът в кожата й и най-сетне тя трябваше да се откаже. Трепереше от ярост и безпомощност. И двамата седяха безмълвни. Мощният мотор на колата поглъщаше километрите. Пътуваха на северозапад в посока към Йоркшир Дейлс.

Надвечер пристигнаха в живописно селце. Прекосиха го и поеха по тясна алея, в началото на която имаше надпис: „Овърдейл Хаус“.

Къщата беше скрита от чужди погледи от огромни рододендрони. Някъде в дъното на долината се извиваше като змия сребристата панделка на реката и когато човек погледнеше към къщата, стените й сякаш поглъщаха цветовете на залязващото слънце.

Прекрасно място за хотел, помисли си Джанет, когато Люк спря пред сградата. Младата жена реши, че някога къщата е била частен дом. Зеленчуковите градини встрани от сградата и голямата зелена поляна сякаш подканяха за разходка.

Вратата на хотела се отвори и възрастен мъж тръгна да ги посрещне.

— Господин Ратби? — попита той, когато Люк отвори вратата на колата. — Апартаментът ви е готов, сър. Да кача ли багажа ви?

Джанет беше впечатлена от вниманието, с което се отнесоха към Люк, и се запита колко ли гости обслужваше хотела. Вероятно малко. Атмосферата излъчваше дискретност и лукс. Тя се зачуди откъде ли Люк знае това място и какво го е накарало да го избере. Хотелът излъчваше спокойствие и усамотение, които според нея Люк избягваше.

Това е хотел за влюбени, помисли си тя и отбягна подадената й ръка, когато излизаше от колата.

Отвътре хотелът беше също толкова привлекателен, както и отвън, и при други обстоятелства Джанет би оценила спокойствието, което излъчваше цялата обстановка.

Усмихнатата администраторка ги поздрави също така топло и както портиерът се обърна към Люк по име.

— За съжаление, нямаме асансьор — извини се тя. — Вашият апартамент е на втория етаж.

Стълбите водеха към малка зала, в която някога вероятно са се изпълнявали концерти, но Джанет не обърна особено внимание на историческите детайли, а само хвърли бегъл поглед към огромния прозорец над стълбището.

На стъклото бяха изписани множество гербове — нещо, което при нормални условия би я впечатлило много, но тя беше твърде напрегната, за да слуша Люк, който обясняваше, че къщата била построена на мястото на много по-стара сграда.

Джанет умишлено се извърна, но успя да забележи как той сви устни, забелязал пренебрежението й.

Той беше постигнал това, което искаше. Беше намерил майка на Анджелика. Защо бе решил да изиграе този фарс за медения месец, не беше понятно. Това би могло да бъде само изискана форма на мъчение и за двамата. За Люк, като му напомни за неговия първи брак, за първата му съпруга, за първия му меден месец с жена, която е обичал. За Джанет това бе само излишно подчертаване на факта, че Люк не я обича.

Мъжът спря пред една врата и отключи, след което се отдръпна, за да направи път на Джанет.

Стаята беше обзаведена в същия стил като къщата. Прозорците бяха отворени, а точно срещу вратата имаше малко балконче.

Когато момичето на рецепцията беше казало апартамент, Джанет си представи две спални, свързани с неуютно и мрачно антре. Вместо това, се озова в елегантна всекидневна, обзаведена с удобни канапета, писалище и стол, голям шкаф, в който вероятно бе поставен телевизорът и овална маса за хранене, достатъчно голяма за четирима души.

Стаята беше боядисана в сини и жълти полутонове, отразяващи златистите лъчи на слънцето, струящи през отворените френски прозорци.

Някой почука на вратата. Люк отвори и пиколото внесе куфарите им.

Едва след като Люк дискретно му връчи бакшиш и вратата беше затворена, Джанет осъзна, че апартаментът е с една-единствена спалня.

— Предполагам, първо ще вземеш душ, а след това ще вечеряме, освен ако не искаш да разгледаш парка…

Спокойствието и непринудеността, с която Люк й говореше, като че ли разстроиха концентрацията й и Джанет несигурно го погледна.

Явно не беше разбрала нещо. Люк никога не би наел само една спалня. Излишно се тревожеше.

— Първо бих искала да разопаковам багажа. Колко време ще останем?

— Само два дни. За съжаление, в момента не мога да отсъствам по-дълго. Колега от болницата ми препоръча това място. Между другото, управителят тук е прекрасен и предлагат много забавления. Езда, риболов, тенис, разходки, голф.

— Предлагам да вечеряме в апартамента тази вечер. И без това трябва да свикнем с новото си положение.

Той се усмихна и тъй като и се стори, че мъжът се преструва как всичко това е тъй ново за него, както и за нея, Джанет отвърна хапливо.

— Не мисля, че ще ти бъде нужно много време, за да свикнеш. В края на краищата, не ти е за първи път.

Тя му обърна гръб и се запъти към прозореца. Сълзите й бликнаха, заплашвайки да я издадат. Какво, по дяволите, я накара да направи такава глупава забележка?

— Джанет…

Тя не беше усетила кога е приближил и замръзна, щом усети ръцете му върху раменете си. Рязко се отдръпна и рече троснато:

— Отивам да разопаковам багажа. — Застана в средата на стаята, поколеба се за момент и попита: — Коя е моята спалня?

След дълга пауза, през която я гледаше замислено, Люк проговори.

— Обикновено младоженците спят в една стая.

Тя смело издържа погледа му и удивено промълви:

— Наел си само една стая? Защо? Заради мнението на хората? И двамата знаем, че не защото…

Необяснимо защо последните думи заседнаха в гърлото й. Трудно й беше да каже „не защото ме желаеш“. Но това беше истината.

— Какво знаем и двамата, Джанет? — попита Люк нежно и пристъпи към нея. — Какво щеше да кажеш? Че не те желая?

Той я погледна замислено. Стомахът й се сви болезнено и горещи вълни обляха тялото й.

— Наистина ли си толкова сляпа? — присмя й се той. И преди да го спре, той премина разстоянието, което ги делеше, и я грабна в обятията си. Устните му задушиха протестите й, а ръцете му нетърпеливо се плъзнаха по тялото й. За част от секундата тя усети възбудата му.

Бе успяла да възбуди Люк?! Невъзможно. Но доказателството, осезаемо и еротично беше налице. Не само възбудата, а и тъмната червенина, избила по кожата му, както и премреженият му поглед.

— Мисля да отложим разопаковането и вечерята. Какво ще кажеш? — нежно попита той и преди тя да успее да откаже, я вдигна на ръце и я занесе в спалнята, като затръшна вратата с крак.

Спалнята беше боядисана в същите тонове като всекидневната. Тежки дантелени пердета преграждаха пътя на слънчевата светлина. Във въздуха се носеше аромат на пчелен восък, цветя и билки.

В мига, в който Люк я остави на леглото, Джанет понечи да му каже, че не го желае, но преди да изрече и дума, мъжът започна да я целува. Целуваше я с дива страст.

Притискаше я с тяло към леглото, сякаш вече не можеше да се владее. Гласът му беше непознат. Мъжът шепнеше, че я желае, че има нужда от нея…

Преди да го възпре, той разкопча роклята й и я съблече.

Младата жена потръпна, когато ръцете му докоснаха гърдите й. Тялото й се напрегна, спомняйки си удоволствието, което вече й бе доставил.

Това беше лудост… Пълна лудост… Докато със съзнанието си се опитваше да отхвърли това, което се случваше с нея, тялото я предаде. Устните му я изгаряха. Тя стенеше и конвулсивно се извиваше в прегръдките на мъжа.

Това беше непростимо, погрешно. Но как би могло да бъде погрешно, когато тя се чувстваше прекрасно, изпитваше болезнена нужда от допира на ръцете му, на устните му, на тялото му? Той я желаеше, а тя винаги беше мечтала да бъде желана от него. Нима нямаше право да вземе това, което й се предлагаше?

— Докосни ме, Джанет. Искам да усетя ръцете ти върху себе си… Устните ти…

Горещият му дъх изгаряше ухото й. Желанието му изостряше сетивата й и я караше да губи контрол. Тя инстинктивно го прегърна, подчинявайки се на завладялата я безумна страст.

Той беше свалил сакото си, а тя нетърпеливо разкопча ризата му. Сърцето й биеше лудо. Мъжът нежно я хапеше по врата, галеше гърдите й, търкаше с палци втвърдените зърна, които се очертаваха под тънката копринена материя на бельото.

Той се изправи, за да свали ризата си. Тъмните му очи не я изпускаха нито за миг. Привлече я към себе си и неволно свали презрамката на бельото й. Младата жена усети натиска на коприната върху ръката си и сведе очи. Люк проследи погледа й. Разголената й гръд ясно се открояваше на фона на бельото.

Джанет отблъсна мъжа и понечи да вдигне презрамката, но Люк бавно свали другата и със стон, изпълнен с желание, впи устни в гърдите й. Неподготвена за подобно разтърсващо усещане, а и за реакцията на собственото си тяло, Джанет извика тихо.

Беше изпитвала желание и преди. За нея не беше чуждо да чувстваш непреодолимо физическо привличане, а същевременно съзнанието ти да не позволява да удовлетвориш желанията си, но никога не бе изпитвала подобно нещо. Никога не беше очаквала да види Люк толкова бързо завладян от същите емоции, от същите нужди, така че да не може да се въздържи. Той я галеше, целуваше, възбуждаше я така, че тя дори не можеше да си помисли да се съпротивлява.

Ръцете му свличаха бельото от тялото й, устните му следваха пръстите. Когато докосна с език пъпа й, тя изстена и обви ръце около врата му. Всичките й задръжки като че ли изчезнаха. Тя умоляващо прошепна, че го желае, не можеше да издържа повече на напрежението, което пулсираше вътре в нея.

Но молбите й не го възпряха и когато накрая лежеше гола до него, без да откъсва поглед от очите му, той хвана ръцете й и ги плъзна по тялото си. Прошепна й, че иска тя да го гали и младата жена прозря в очите му същото желание, същата нужда, която изпитваше и тя.

Мускулите му играеха под дланите й. Ароматът на тялото му я възбуждаше, принуждаваше я да го гали с устни и език, а мъжът стенеше и се извиваше от допира. Обхвана бедрата й, плъзна пръсти по нежната кожа. Ласките му бяха изпълнени със страст. Тя стенеше и извиваше тяло към неговото, нетърпелива да го усети в себе си. Сега нищо друго нямаше значение.

Облекчено въздъхна, когато усети как той проникна в нея. Блаженството бе неописуемо, но облекчението беше твърде кратко, а тя жадуваше за още и още. Движеше се заедно с него, следваше ритъма на тялото му. Винаги бе искала да бъде така. Силата, която беше завладяла и двамата, я караше да стене и да се извива, а пружината на напрежението вътре в нея се навиваше все повече и повече. Внезапно в тялото й нещо сякаш избухна и се превърна в конвулсии на неописуемо удоволствие, сълзи рукнаха от очите й. Не можеше да повярва, че това е реално. Люк извика. Това беше див, победоносен вик, който разтърси плътта и духа й. Телата им се отпуснаха изтощени, все още потръпвайки от изживяното удоволствие.

— Джанет…

Тя неохотно отвори очи и погледна към него.

— Знаеш защо се ожених за теб, нали? — промълви Люк и тя изведнъж осъзна какво е извършила. Тялото й се вледени.

— Да — отговори рязко и за да не издаде чувствата си, му обърна гръб. — Мисля, че случилото се току-що бе необходимост. В противен случай, бракът ни нямаше да е законен, нали? Но искам да ти кажа, че никога няма да позволя да се повтори.

Тя усети как мъжът се размърда зад гърба й. Той сигурно знаеше, че думите й бяха продиктувани единствено от гордост. Джанет разбираше защо той бе сметнал за необходимо да я попита дали знае защо се е оженил за нея. След нейната реакция вероятно се е ужасил от това, че тя може би не е разбрала мотивите му. При мъжете беше по-различно. Те можеха да изпитват сексуално влечение, без да са емоционално ангажирани, а тя подозираше, че Люк би бил твърде доволен да се възползва от тялото й, когато имаше нужда, дори да беше изяснил, че не иска да се ангажира емоционално.

— Джанет…

— Не искам да говоря за това, Люк — гневно рече тя. — Ти ме принуди да се омъжа за теб. Аз не исках и все още не искам — добави тя.

Само гордостта не й позволи да го попита за коя си е мислел, докато се любеше с нея.

— Ти искаше да се любим — припомни й той. Гласът му беше рязък като нейния. Сякаш тя го беше наранила или обидила и той не можеше да овладее чувствата си. Но това беше невъзможно.

— Аз съм почти на трийсет години, Люк — каза тя, опитвайки да потисне чувствата си и да стори това, което беше необходимо. — Ти ме възбуди и аз отвърнах. Това не означава, че искам да го направя отново. Мисля, че би било добре да си наемеш друга стая.

— Разбирам… — Тя усети напрежение в гласа му. — Щом така искаш…

— Да, така искам — излъга Джанет.