Пени Джордан
Игра на съдбата (4)

Четвърта глава

Джанет помоли да я събудят в седем, за да може да тръгне рано за Йорк, но когато чу краткото почукване на вратата, вече беше будна.

Закуси в стаята си, като старателно избягваше да поглежда през прозореца към реката. Точно беше привършила с опаковането на багажа си, когато някой потропа на вратата и я отвори.

На прага застана Люк, облечен също като нея в джинси и фланелка. Младата жена се вкамени, втренчена безмълвно в него.

Облечен тъй небрежно, той толкова много й напомняше за някогашния Люк, когото пазеше в спомените си, че тя едва се сдържа да не се втурне към него и да го прегърне.

Погледът му се плъзна към приготвения багаж и отново се върна към нея. За момент като че ли очите му потъмняха и това помогна на Джанет да се освободи от вцепенението. Тя като ли съзря съжаление в погледа му. Как смееше да я съжалява? Как смееше да чука на вратата на нейната спалня и да влиза, без да му е позволила?

— Радвам се, че още не си тръгнала — безгрижно подхвърли той. — Анджелика се тревожеше, че няма да успее да ти каже довиждане.

Непринуденото му приятелско държание беше толкова различно от хладното безразличие, с което се отнасяше към нея пред църквата, че Джанет се стъписа.

— Довел си Анджелика тук толкова рано сутринта? — пресипнало попита тя. Мозъкът й подсказваше точните отговори, докато тялото й се бореше да оцелее.

— Ние също сме отседнали тук — усмихна се Люк и добави: — Жалко, че не можа да дойдеш снощи на вечерята. — Начинът, по който я погледна, накара сърцето й да подскочи.

Тя примига, ужасена, че започва да си въобразява несъществуващи неща и по необясним начин да пренася в настоящето мъжа, когото познаваше от миналото. Щом погледна отново към него, забеляза, че странната нежност още блестеше в очите му, устните му бяха извити в добре познатата й очарователна усмивка.

— Джанет, бих искал да ти кажа нещо…

Тя го погледна недоумяващо и го чу да добавя през зъби:

— О, по дяволите, не ме гледай така.

Издайническа червенина покри бузите й. В този момент в стаята влетя Анджелика.

— Татко, тя тук ли е още? — задъхано попита момиченцето.

Инстинктът за самосъхранение най-сетне се събуди в Джанет. Тя бързо грабна сака си, прегърна Анджелика, неспособна да потисне порива да отвърне на сладката целувка на малкото момиченце. После побърза да си тръгне, докато все още имаше сили да го стори.

Лицето на Люк помръкна.

— Искаше ми се Джанет да остане по-дълго — каза Анджелика със съжаление в гласа. — Мислех да й кажа, че скоро ще живеем в Йорк, защото и нейната къща е там, нали, татко?

— Да — отвърна безучастно Люк. Погледът му бе привлечен от сивия сатен, който лежеше на пода. Мъжът приближи и вдигна дрехата. На устните му затрептя усмивка.

— Какво е това? — любопитно попита Анджелика.

— Нощница — отвърна Люк и добави с нескрито задоволство. — Нощницата на Джанет. — Наведе се и вдигна дъщеря си на ръце. — Искаш ли през следващия уикенд да отидем до Йорк, за да я занесем на Джанет? — Той не се съмняваше какъв ще бъде отговорът на дъщеря му.

Тя не го разочарова и прие с такъв ентусиазъм, че той се разсмя. Анджелика не беше свикнала да чува баща си да се смее и го погледна учудено.

 

 

Когато Джанет пристигна у дома, близнаците я чакаха, приготвили сами традиционния неделен обяд. Стомахът й се сви при миризмата на печеното. Нямаше представа как ще седне на масата и ще се храни. Ако имаше избор, би предпочела да отиде в ателието и да остане там, докато дойде на себе си.

Оказа се неподготвена за срещата си с Люк, която отвори старите рани. Студеният блясък в очите му, когато я забеляза, й напомни твърде остро за начина, по който я бе гледал, когато й съобщи, че няма да се ожени за нея.

Объркана и невярваща на ушите си, тя бе извикала, че не може да постъпи така с нея. Спомни си как лицето му се изопна и пребледня. Тя се беше втурнала към него, но той я бе отблъснал, стискайки китките й толкова силно, че бе извикала от болка.

Но тази болка не можеше да се сравни с другата, по-дълбоката. Болката, която всъщност никога не изчезна. Джанет се насили да се усмихне и да похвали близнаците за усилията им.

Спомни си как, докато седеше в църквата, Люк я наблюдаваше безучастно и безизразно и това я накара да усети колко уязвима е всъщност. Подканена от Ник, тя приседна и неохотно пое чаша вино. В това време Кит бъбреше как трябва да я омъжат, преди да отидат в университета. Джанет изведнъж осъзна как нито една от приятелските й връзки няма да доведе до брак, защото Люк беше унищожил вярата й, че заслужава да бъде обичана. Внезапно прозря, че омразата, която трябваше да бъде насочена към Люк, се беше обърнала към нея самата.

Джанет потрепери и Ник, който в това време режеше месото, размени загрижен поглед с брат си.

И двамата знаеха, че Джанет някога е била сгодена, макар и за кратко, за братовчеда на Луиз, но никой от тях не подозираше истинската причина, довела до развалянето на годежа. Винаги бяха смятали, че е станало по взаимно съгласие. Сега и двамата безмълвно се питаха какво ли се е случило на сватбата на Луиз, та сестра им се върна, толкова разстроена.

Джанет улови загрижените им погледи и направи усилие да се усмихне. Беше свикнала да се чувства отговорна за братята си, да ги защитава и обича, затова инстинктивно скри от тях собствените си терзания.

Насили се да им разкаже колко приятно изненадана е останала от съпруга на Луиз, как булката и нейните родители изпращат горещи поздрави, а също и че младоженците ще им гостуват в края на годината. Всъщност тя не спря да говори през целия обяд, без да спомене нито веднъж името на Люк. Само докато разказваше как Анджелика й бе предложила носната си кърпичка, се запъна и прехапа устни, припомняйки си как малкото момиченце се привърза към нея.

Кит и Ник забелязаха смущението й, но останаха безмълвни и продължиха да я наблюдават разтревожено.

След обяда Джанет си каза, че достатъчно се е самосъжалявала и че е глупаво да потъне в подобна емоционална криза заради мъж, който безсърдечно я беше изоставил. Тя решително си наложи да прогони Люк от мислите си и припомни на близнаците, че трябва да вземат решение дали да продадат къщата.

— Вече обсъждахме този въпрос — заяви Кит от името на двамата. — Не искаме да продаваме. Тази къща е наш дом, Джен — продължи напрегнато той. — Вярно, че отиваме в университета, но нали ще се върнем.

— Ако я продадем, двамата ще получите значителна сума — напомни им тя, но близнаците поклатиха глави.

— Ако не ти достигат пари, можеш да пуснеш квартиранти — каза Ник и замислено се взря в брат си. Джанет веднага улови и разбра погледа. — Между другото, ние имаме нов учител, който търси квартира, господин Андерсън…

Джанет усети заговора на братята си, които отново се опитваха да я сватосат.

— Слушайте и двамата, ако някога поискам да си намеря мъж, отлично мога да се справя и сама.

Беше разбрала отдавна, че трябва да бъде строга, ако иска близнаците да се вслушат в думите й, и затова се опита да бъде колкото може по-рязка с тях. Не обърна внимание на вътрешния глас, нашепващ й присмехулно, че лъже, още повече, ако се позоваваше на опита си напоследък.

Близнаците отново се спогледаха.

— Защо не го направиш тогава? — намръщено попита Кит и изпитателно се взря в лицето й. Изправи се, постави ръка на раменете й и добави смутено: — Не мисли, че целта ни е да се отървем от теб. Просто… и на двамата ни се иска да имаш някой до себе си. Някои хора имат нужда от семейство… — продължи той, затруднявайки се да изрази онова, което двамата с брат си споделяха. — Ти не си като Луиз.

— Благодаря ти — отвърна Джанет. — Каква съм тогава? Зависима, прилепчива лоза, която не може да оцелее без големия силен мъж, около когото да се увие?

Ник се усмихна. Сестра им бе практична, твърдоглава и независима, но не и емоционално.

Джанет беше създадена да обича и да бъде обичана. Тя привличаше с нежната си топлота и загриженост. Но близнаците бяха все още твърде млади, за да могат да изразят чувствата си с думи. Джанет заяви строго, че макар да намира предложението да даде стая под наем за добро, не толкова от финансова гледна точка, колкото защото ще има и друг човек в къщата, когато близнаците заминат, напълно е способна да намери квартиранта си сама.

— Знам, че го правите от добри намерения, но опитайте се да разберете и мен. Аз съм щастлива и така.

След като почистиха масата и Джанет отиде в ателието си, Кит печално погледна брат си.

— Не ме интересува какво казва, тя не е щастлива — рече Ник.

 

 

Близнаците не бяха единствените, които мислеха така. В сряда Елинор я заразпитва как е минала сватбата, но получи само един-два лаконични отговора. Изпитателно се вгледа в помръкналото лице на Джанет и побърза да смени темата, като попита дали е чула новината за новото назначение в болницата.

Джанет поклати глава. Елинор се занимаваше с благотворителна дейност, включваща и набирането на фонд за болницата. Това предизвикваше добронамерени клюки сред местното общество.

— Нали знаеш, че Хари Филипс трябваше да се пенсионира?

Джанет кимна. Хари Филипс бе главен хирург на болницата, за която младата жена трябваше да нарисува своите фрески, и се ползваше с добро име в обществото. Беше прехвърлил с пет години възрастта за пенсиониране, но макар и прекарал инфаркт в началото на годината, се надяваше да се върне отново на работа.

— Е, той се пенсионира и човекът, който ще го замести, пристига другата седмица. Той е доста млад и, между другото, печели доста добре. Дори се говори, че бил много по-квалифициран, отколкото е необходимо за тази работа.

Джанет се усмихна безучастно. Не се интересуваше от новото назначение в болницата, като се изключи фактът, че й напомняше за Люк. Питаше се с огорчение дали е осъзнал какво опустошение е причинил в душата й и дали изобщо го е грижа.

Бе се събудила в три часа сутринта с неговото име на устните, по лицето й се стичаха сълзи. Опита да се измъкне от обзелото я чувство за нещастие и да се пребори с безнадеждността от загубата и болката, дошли със съня. Спомни си как Люк я гледаше в хотелската стая. Потръпна, опитвайки се да прогони видението. Елинор бе забелязала колко много е отслабнала Джанет през тези няколко дни, бе усетила и болката, която я измъчваше, затова реши открито да я попита какво се е случило. Отказа се в последния момент, тъй като познаваше Джанет твърде добре и си даваше сметка, че един директен въпрос би я накарал да се затвори като мида.

Нямаше ни най-малка представа защо нейната приятелка и партньорка странеше толкова много от мъжете, но имаше предположения. По-късно, когато Джанет си отиде, а любовникът на Елинор й се обади, за да отмени уговорената им среща, тя изруга през зъби и се запита дали, ако изцяло изхвърлят мъжете от живота си, жените не биха живели по-щастливо.

На следната утрин Джанет имаше среща с клиентка, която неотдавна се беше преместила в Йорк. Жената искаше Джанет да проектира и изпълни стенопис в стаята на малката й дъщеричка. Джанет отиде с колата си до плодородна долина, пресечена от реката. Красотата на природата й действаше като балсам на душата. Ако можеше да стане чудо и като с магическа пръчица да изтрие от паметта си уикенда и Люк, тя с удоволствие би го направила.

На средата на пътя отби колата и изключи двигателя. Осъзна, че откакто Луиз й беше казала истината, упорито се бореше да я отхвърли.

Тя все още обичаше Люк.

Изминаха часове, преди да може да продължи пътуването си. За щастие, разполагаше с време, а и клиентката й се оказа много приятна млада жена на около трийсет, която призна на Джанет, че вече има разногласие с дъщеря се относно какво да бъде изобразено на стената.

Джанет беше свикнала да се справя с подобни проблеми и с опита, който беше натрупала през тези години, успя да овладее положението. Същевременно осъзна, че нищо не се е променило и че в много отношения тя е същото двайсетгодишно момиче, готово да обича безрезервно и всеотдайно. Осъзна, че не може да се примири с постъпката на Люк, както бе сторила навремето.

Джанет се усмихна мило на клиентката си и тактично предложи първо да се уточни какво иска детето. С годините беше разбрала, че компромисите между желанията на децата и идеите на техните родители са най-добрите решения. Мери Андрюс се усмихна облекчено и отиде да извика дъщеря си. Не след дълго жената се върна заедно с намръщено момиченце на възрастта на Анджелика. Макар на външен вид да не приличаше на дъщерята на Люк, детето отново донесе спомена за преживяната мъчителна агония. Не само болката от раздялата с Люк, но и завистта към другата жена, носила неговото дете.

Ема Адрюс важно заяви, че знае точно какво иска. Джанет си водеше бележки и тактично направи предложения, които спечелиха одобрението на Ема и донесоха облекчение на майка й.

Джанет обеща, че ще приготви скици на стенописа и ще им ги покаже колкото може по-скоро, след което се сбогува и си тръгна.

Горчивият опит я беше научил, че единственият начин да се откъсне от действителността беше да се потопи в работа, а изтощението й действаше като силно сънотворно.

 

 

Близнаците и Елинор разбираха, че нещо се е случило с Джанет, но не бяха в състояние да разрушат стената, която беше изградила около себе си.

В събота, въпреки протестите на близнаците, Джанет обяви, че няма никакво свободно време и още в девет отиде в болницата.

През седмицата се бе сетила за няколко нови идеи за стенописа в детското отделение и искаше да прекара сутринта там, за да провери как точно пада светлината и да разбере дали хрумванията й са осъществими.

Една от идеите беше стенописът да изглежда като от рисуван филм, показващ как лекарите и сестрите помагат на децата. Възнамеряваше да покаже как пациентите оздравяват и реши да обсъди идеята с дежурната сестра. Трябваше да запамети характерните черти на лекари и сестри, за да може да ги пресъздаде по-реално в творбата си.

Дежурната сестра беше мило и усмихнато момиче на около двайсет и пет години, което учтиво прекъсна извиненията на Джанет и заяви, че всичко, което помага на пациентите, било то умствено или физически, не може да бъде загуба на време.

Джанет обясни какви са намеренията й и добави, че на другите стени в отделението ще изрисува нещо по-традиционно. Сподели, че най-много я затруднява огромната възрастова разлика на малките пациенти.

Обсъждането продължи повече от предвиденото. В отделението цареше весело настроение, независимо че някои от децата бяха сериозно болни и когато Джанет си тръгна, минаваше дванайсет.

Горещата вълна, обхванала страната, продължаваше и Джанет въздъхна завистливо, когато една спортна кола я задмина. Гюрукът беше свален и вятърът весело развяваше косите на шофьора.

Джанет беше събрала достатъчно материал, за да започне работа върху предварителните скици, и главата й гъмжеше от идеи, когато младата жена най-сетне навлезе в алеята към дома си.

Къщата беше само на километър от селото, но понеже бе доста встрани от главния път, изглеждаше отдалечена.

Първото нещо, което забеляза пред къщата, беше лъскав и очевидно съвсем нов сив ягуар.

Тя го огледа с лека завист, докато изключваше двигателя на собствената си кола. Предположи, че автомобилът принадлежи на родителите на един от приятелите на близнаците и веднага си помисли дали, ако колата беше нейна, тя би я поверила на такъв млад шофьор.

Надяваше се да намери близнаците и техния приятел в градината, но щом заобиколи къщата, видя, че в задния двор няма никой.

Поляната, обсипана с маргаритки и лютичета, които Джанет не можеше да се реши да унищожи, беше окосена наполовина, а косачът беше изчезнал. Щом влезе в кухнята, Джанет чу мъжки смях и се намръщи, като видя, че каната за кафе е празна. Свали я от поставката и машинално напълни филтъра.

Чу да се отваря вратата на всекидневната и оттам долетя гласът на Кит:

— Джен се е върнала. Хайде да отидем и да й кажем добрите новини.

Близнаците влязоха в кухнята, следвани от Люк и Анджелика.

Стъклената каничка се изплъзна от вдървените й пръсти и се разби шумно на плочките.

Вкаменена, Джанет впери поглед в Люк, който стоеше неподвижно зад близнаците, а лицето му беше безизразно.

Люк е дошъл… Защо? Какво ли иска?

Сърцето й биеше лудо и когато Анджелика се стрелна да я поздрави, младата жена отдръпна поглед от загадъчното изражение на Люк и машинално пристъпи напред, за да предпази момиченцето от счупените стъкла.

Кит, който вече почистваше, я смъмри за несръчността й. Под прикритието на всеобщата врява, Джанет отново погледна към Люк. Той беше облечен в официален костюм и бяла риза, чиито ръкавели и яка блестяха в тъмнината на коридора.

— Джен, защо не си ни казала новините за Люк?

Новини за Люк… Тя спря поглед върху Ник и изведнъж й се стори, че плува в развълнувано море, а приливът постепенно я залива. Изглежда се беше откъснала от действителността и беше в полусънно състояние, където единствено шокът от присъствието на Люк беше реалност. Анджелика се хвърли в обятията й и бързо каза:

— Аз исках да ти кажа още миналата седмица, но ти замина…

Джанет опита да се съсредоточи върху думите, върху звънливото гласче на Анджелика, върху гласовете на близнаците, но всичките й сетива бяха завладени от Люк. Сърцето й блъскаше бясно в гърдите, тя дишаше на пресекулки, сякаш огромна тежест се бе стоварила върху гърдите й.

Устата й пресъхна, а тялото й се напрегна да преодолее шока.

И тогава, съвсем спокойно и учтиво, сякаш това беше най-нормалното нещо на света, Люк се обърна към нея:

— Извинявай, задето пристигнахме така неочаквано, но с оглед на затруднението, в което попаднах, и предположението на леля Каролина, че би могла да помогнеш, реших да дойда и да се срещна с теб.

Леля Каролина? Какво общо би могла да има майката на Луиз с пристигането на Люк? Тя се втренчи в лицето му и тогава Кит каза нетърпеливо:

— Не би могло да стане по-добре, дори да го бяхме планирали, Джен. Люк започва работа в болницата в Йорк. Постъпва следващата седмица и двамата с Анджелика трябва да отседнат някъде, докато си намерят жилище. Майката на Луиз предположила, че можем да ги подслоним и, разбира се, ние казахме на Люк, че няма никакъв проблем… В края на краищата, имаме толкова много стаи, а и ти си повечето време тук и ще можеш да наглеждаш Анджелика. Не би могло да бъде по-добре, нали? — заключи Кит и с усмивка се обърна към Люк: — Тъкмо тази седмица обсъждахме с Джанет възможността да вземе наемател, когато отидем в университета. Не сме толкова далече от селото, но и двамата не бихме искали тя да живее сама тук.

Джанет усети, че краката й се подкосиха. Не можеше да повярва на ушите си. Люк беше дошъл тук и по някакъв начин беше убедил близнаците, че тя не би имала нищо против двамата с Анджелика да се нанесат у тях.

— Разбира се, трябва да уточним сумата за наема — чу тя гласа на Люк, след което мъжът се обърна към Кит: — А що се отнася до това сестра ви да се грижи за Анджелика, Джанет е твърде заета и аз не бих и помислил да я моля за подобно нещо.

— О, Джанет не би имала нищо против — увери го Ник разпалено. — Тя обича децата. Непрекъснато й повтаряме, че трябва да се омъжи и да има свои.

Анджелика, която все още стоеше до Джанет, вдигна поглед и каза доволно:

— Това е най-прекрасното нещо на света, нали? Казах ти миналата седмица, че искам да се преструваш на моя майка.

Джанет безпомощно се вгледа в момиченцето. Очите й срещнаха доволния поглед на Люк и тя разбра, че е попаднала в капан, от който няма надежда да се измъкне.

 

 

Останалата част от следобеда премина в уточняване на подробностите. Люк трябваше да започне работа след една седмица. Той нямаше и най-малка представа колко време ще му отнеме намирането на къща и икономка, подходяща да се грижи за Анджелика.

Кит го увери, че това не е проблем. Той може да остане колкото си иска и Анджелика, която вече почти боготвореше близнаците, му хвърли признателен поглед, който напомни на Джанет собствената й младост и благоговението, което изпитваше към Люк.

Докато слушаше плановете, които се крояха, и решенията, които се вземаха около нея, Джанет продължаваше да се пита защо, за бога, Люк би искал да живее тук с тях. Анджелика несъзнателно даде отговор, разкривайки как споделила с майката на Луиз колко разочарована останала от бързото заминаване на Джанет, а леля Каролина предложила на Люк да опита да влезе във връзка с Джанет и да я попита дали не може да помогне, още повече след като Анджелика беше установила близки отношения с нея.

Бясна от гняв и болка, Джанет мислеше, че разбира мотивите на Люк. Той хладнокръвно я използваше като безплатна гувернантка на неговото дете и, за жалост, тя бе напълно безпомощна. Близнаците бяха очаровани от ситуацията, виждайки в присъствието на Люк отговор на тяхната братска загриженост. За тях Люк беше само братовчедът на Луиз. Джанет се съмняваше, че дори си спомнят как тя и Люк някога са били сгодени и очевидно нямаха дори най-малка представа какво й причиняваха, канейки го да живее при тях.

Тя не бе в състояние да изрече и една дума. Знаеше, че ако погледне Люк, ако му проговори, се излага на опасност от психически срив и цялата болка, насъбрана в сърцето й, ще се излее и ще я унищожи. Не би могла да си позволи да му покаже колко е уязвима всъщност, колко силна е болката от неговата загуба, от неговото предателство. Какво бе изпитала, когато го видя с Анджелика… Как да го погледне, като в нея бушуваха отчаяние и нужда, заради които не можеше да остане в стаята и секунда повече.

Тя искаше да отмени поканата на близнаците, да разруши невъзмутимото му изражение и да го накара да осъзнае жестокостта на това, което й причиняваше. Но за да го направи, трябваше да разкрие, че все още го обича, а подобно нещо не би сторила за нищо на света.

Бе попаднала в капан и го разбираше. Отчаяно се обърна към Кит и каза, че ще заведе Анджелика горе, за да й покаже стаята. Но какво беше учудването й, когато Кит се усмихна и каза:

— Няма нужда. Вече го направихме. Люк ще се настани в стаята до твоята. Тя е единствената с двойно легло, а той не би могъл да спи на единичните, които са в другите две стаи.

— А аз ще си имам малка стая със смешно прозорче — намеси се Анджелика, преди Джанет да може да изрече и дума.

Люк да спи в съседство с нейната стая?! Стаята, в която спяха родителите й? Джанет се усмихна едва-едва и каза студено:

— Имам работа! — И преди някой да възрази, взе скицника и се втурна към ателието си.

Щом затвори вратата след себе си, Джанет дори не се опита да работи. Как ли би могла? Застана до прозореца и се загледа към полето. Чудеше се как е възможно този Люк, когото тя познаваше като човек, който винаги се е съобразявал с чувствата на хората, винаги е бил загрижен, винаги е проявявал състрадание, на което тя се стараеше да подражава, да е станал дотолкова безчувствен, че да й причини такава болка.

Развалянето на годежа… Тя си обясняваше неговото предателство с факта, че се е влюбил в друга, така че нейните страдания не можеха да бъдат избегнати, но това… това нахлуване в живота й… Това нахално предположение, че тя не би имала нищо против… Безочието, с което отхвърляше нуждите на другите, задоволявайки единствено своите.

Съзнанието, че всъщност никога не го е познавала добре, би трябвало да я освободи от оковите на любовта, но не беше така.

Тя трепереше, впримчена в капана на чувствата си, разхождаше се напред-назад, търсейки укритие в сенките. В този момент вратата на ателието се отвори и пропусна силната слънчева светлина, а заедно с нея и Люк.