Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (9)

Седма глава
В търсене на неизвестното

Само Родината дава смисъл на живота.

Михаил Дихан

(българин от Украйна)

… българин да се наричам

първа радост е за мене.

Иван Вазов

Ако искаме да посочим най-характерното за Цончо Родев при избора му на сюжет за неговите книги, това неизбежно би било влечението му към неизвестното. За да се избягнат недоразумения, веднага ще внеса едно уточнение. Под „неизвестното“ нямам предвид някакво уникално откритие, което да е непознато за човечеството въобще или за човешката наука в частност; не искам да представя Родев примерно в ролята на археолог, който с лопата и четчица в ръка ще даде на света или поне на Родината Панагюрското съкровище, Казанлъшката гробница, Варненското предисторическо злато или друга неподозирана — и затова сензационна — находка. Мисълта ми е за „неизвестното“ в по-събрани граници: познато е за много тесен кръг специалисти, но е направо неподозирано за читателя — даже не само за масовия, а и за ерудирания читател. То може да е малко известен факт от родната ни история, сведение на древен летописец, археологическо разкритие с голяма стойност или дори „само“ научна хипотеза. Цончо Родев взема това „неизвестно“ (тук кавичките станаха задължителни), изгражда върху него сюжет на поредната си творба и вече в белетристичен вид го поднася на читателската публика.

Ще посоча примери, разбира се, но съзнателно ще започна с една важна за мене уговорка. Фактите, които стават основа на генералните сюжети на Родев, абсолютно винаги са пряко свързани с важен, съдбовен момент от историята на Отечеството, а не се отнасят примерно дали царица Хикс е била в интимни връзки с благородника Игрек, или дали цар Зет е имал толкова и толкова любовници — нещо толкова характерно, да речем, за френската историческа романистика. Цончо Родев въобще няма никаква склонност да се рови в чаршафите на когото и да било; за него Родината дава смисъл не само на живота в неговата цялост, но и на творчеството в частност.

Своя афинитет към неизвестното Цончо Родев проявява още с първата си (издадена, не написана) книга — „Черният конник“.

Фабулата в случая е изградена върху хипотезата, че Черноризец Храбър и Симеон са едно и също лице. Това не е измислено от писателя. Още февруари 1927 година (месеци след раждането на Цончо Родев) проф. Васил Златарски е публикувал монографията си „Кой е Черноризец Храбър?“. В нея той не дава преки доказателства за идентичността на княза и по-късно на царя с изключителния средновековен автор, но многократно защитава тази теза по системата на изключването: „поради тази и тази особеност Черноризец Храбър не може да бъде никои друг освен Симеон.“ От тогава, та до днес професионалните историци и въобще любителите на историята са разделени „pro“ и „contra“ хипотезата на бележития наш учен; в интерес на истината трябва да кажа, че привържениците на становището „contra“ преобладават. (Тук ще вметна един пример, който буди недоумение и предизвиква усмивки… Покойният литературен критик Иван Богданов дотолкова запалено е бил „contra“, че в част II на своя основен труд „Тринадесет века българска литература“ дава библиография на Родевите произведения, като… прескача „Черният конник“.) И така, както няма доказателства за идентичността на Симеон — Черноризец Храбър, така няма и оборващи доказателства. И затова никой не може да упрекне Цончо Родев, че виждаш ли, си е наумил да предизвиква исторически сензации.^[1]

Втората му книга „Съкровището на Лизимах“ пък е построена върху абсолютно точно предадени цитати на Ксенофонт, Страбон, Теофан Изповедник, Плиний Стари, Флавй Ариан и други антични и средновековни автори. Колцина от нас са чували техните имена, да не говорим за познаване на творчеството им? Ето една друга форма на търсенето и претворяването на неизвестното.

За своя роман „Пиратът“ Цончо Родев още в предисловието изяснява как е попаднал на прелюбопитния случай от началото на XIV век. Чул е случайно за него от свой приятел историк, после се е заровил да проучва литературата и древните генуезки документи (включително непубликувани) и в резултат се явява на бял свят единственият наш „пиратски“ роман за времето на Средновековието. А за пирата Кривич (такова е името на главния герои, както фигурира то в прашасалите „Libri dei pirati“) смея да кажа, че и професионалните историци-медиависти са научили немалко или ще научат тепърва от романа на Родев.

Аз не съм мерило за историческа осведоменост, но все пак ще призная нескромно, че се имам за информирана над средното ниво на българския читател. И от тази позиция ще направя признанието, че изобщо не ми е минавал през съзнанието интересния исторически факт за тъй нар. печенежки смутове по време на византийското робство, при които не за година или две, а за четвърт век днешна Добруджа и Лудогорието без да са били свободни, не са били и под властта на ромеите. Не ми е известно как Цончо Родев се е добрал до тази чудна страница от историята. Но той не само се е добрал до нея, а я е разчепкал до най-дребните подробности, включително е издирил и имената на действителни герои — българи и печенеги — от конкретната епоха. И така неизвестното за мене, а вероятно и за всички деветстотин деветдесет и девет от хиляда читатели, е разкрито и популяризирано от перото на Цончо Родев в уж юношеския му роман „Мечът на непримиримите“.

Ще спра с примерите — рискувам изложението ми да стане нещо като поменик на цялото творчество на Цончо Родев. Не мога да отмина обаче двата му сходни (единия с герои деца и другия — с възрастни) сборника разкази „по истински случаи“ съответно „Отмъстителят“ (1983) и „Една торба ключове“ (1994). Защото те са своеобразна кулминация на пристрастието на писателя към търсенето на неизвестното. Защото в 13-те разказа в „Отмъстителят“ аз за себе си открих само един познат случай — малкото чираче Райчо, бъдещият капитан дядо Райчо Николов, което преплувало Дунава с кратунки под мишниците, за да занесе важни сведения на разположените на отсрещния бряг руски войски (а като сливенка може и да съм дочувала нещичко за ранните лудории на онзи, които един ден ще стане Хаджи Димитър). От „торбата ключове“ пък половинчато (т.е. без конкретни подробности) ми бяха известни построяването на Беленския мост от Уста Кольо Фичето и завоюването на гръцкия лавров венец за литература от Григор Пърличев. Всичко останало ми беше абсолютно непознато, преди да прочета книгите.

И двете книги са възхвала на българския дух и на българските добродетели (затова по-горе ги нарекох „сходни“). В „Отмъститепят“ героите са все деца — от 7-годишната Рада до 16–17-годишните Хаджи Димитър в два от разказите, посветени на него, за случки от по-напредналото му детство, както и бъдещия му побратим Стефан Караджата. Поради тази ранна възраст на героите за някакво особено обрисуване на характерите им не може да се говори — кой по-дяволит, кой по-буен, кой по-честолюбив, кой по-кротък, те всичките повече или по-малко са еднакви, просто деца и юноши. Онова, което ги обединява — тях самите, а също и разказите, които са им посветени, — е подвигът, който са извършили в даден момент от възрастта си.

Известни различия съществуват само в характера на подвизите, извършени от малките българчета. Повечето от разказите са посветени на героични дела, осъществени в подкрепа на освободителните руски войски. Христо Стоянов от Мидия отвлича кон на турски куриер и заедно с важните документи, които са в джобовете на седлото, го отвежда в командния пункт на руския адмирал Грейг. За Райчо вече споменах, пък и този случай е сравнително по-популярен. Рада, като невръстна санитарка, подпомага ранените руски войни не другаде, а във въртопа на епичната Шипка. Никола Михлюзов от Панагюрище на няколко пъти преминава бойната линия през Освободителната война, за да разясни на руското командване действията на турските войски срещу тях. Хаджи Димитър и Джендо от Медвен — един ден той ще стане безсмъртен под името Захари Стоянов — са непримирими колкото срещу турците, толкова, че и повече, срещу българските чорбаджии. Раковски от момче проявява съпротивата си срещу агресивния панелинизъм. Мацко (с този прякор е известен в изворите) и Цено Христов участвуват в освободителните борби — вторият като съратник на самия Левски. А младият Стефан Караджа съвсем отрано проявява чутовната си физическа сила срещу един прославен турски пехливанин.

Смятам, че не е възможно българче да чете за тези юначества и да не си рече „Българин да се наричам…“! И да не изпита желание да им подражава в някаква степен.

От датировката под разказите проличава, че Цончо Родев ги е писал в доста дълъг интервал от време, почти десет години — от 1972 до 1981 година. Но как е могъл да се добере до историческите факти, залегнали в тях — все пак става дума за деца-герои! — е пълна загадка за мене.

Много по-богата е палитрата на Родев в другия сборник, „Една торба ключове“, което ми дава основание да го поставя на по-високо ниво от „Отмъстителят“ (това не е само мое мнение — някои изследователи на творчеството му смятат тази по брой на страниците малка книга за едно от върховите му произведения). По същество конструкцията е същата — авторът е издирил или е попаднал случайно на интересен и неизвестен исторически факт, превърнал го е в разказ, снабдил го е с обяснителна бележка и го поднася на читателя. Разликата обаче е, че, вземайки за герои зрели или възрастни хора, той има възможност да прояви едно от подчертаните си качества на разказвач — да сътвори характери. И тези характери, както и изявяването им в съответните разкази, е изключително многообразно — почти няма два разказа, за които да може да се каже: „По извършения подвиг си приличат.“ Това ме кара да допущам, че Цончо Родев е разполагал „на склад“ със значително по-голям брой разкази с приблизително сходна тематика, но не ги е струпал безразборно, за да направи томчето по-внушително по дебелина, а съзнателно е извършил строга пресявка, за да получи търсеното от него разнообразие.

Тук искам да направя едно уточнение. Цончо Родев не е търсил многообразие въобще, целта му не е била да осъществи едно своеобразно белетристично народопсихологично изследване на българина; в пресявката си той преднамерено е потърсил многообразието на само една черта на българина — чувството за собствено достойнство впрочем това той заявява още в подзаглавието на книгата си: „дванадесет разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина“ (подчертаното от мене — С. К.). Тази е причината, предполагам, поради която между разказите няма посветени на подвизи в оня смисъл, възприет за канава на почти всичките в „Отмъстителят“, а историята ни е пребогата на такива примери. Другояче казано, Цончо Родев в своите „дванадесет разказа и новели“ не търси героичното в Омировия смисъл на думата — героизмът с щит и меч в ръце, — а „тихи“, по-скоро интимни прояви на хора, които не се стремят да се изкачват към върха на пиедестала, а далеч по-скромно (понякога анонимно) желаят да живеят — или дори да паднат — с високо вдигнато чело.

Че Родев е проникновен тълкувател на човешката психика, че миналото както с героиката си, така и с драматичната съдба на народа ангажира изцяло съзнанието му, е факт. Че е прецизен до педантизъм по отношение на историческите събития, това също не е ново за читателите. Но ми се иска тук да изтъкна умението му да показва героите си като нравствени същества, да прозира в душите им, в невидимото, да внушава на читателите си силата на духовния подвиг, извършен от обикновения българин.

Тази му дарба ще илюстрирам с два разказа от книгата „Една торба ключове“ — „Хоро върху острието на ятагана“ и „Решение № 1424“. На онези читатели, които познават разказите и новелите, може би вече е ясно, че първият разказ е пряко свързан с тежненията на робството в предосвобожденска България, а вторият — с първата година на свободата — 1878.

Не случайно избирам тези две творби. Самият Родев ги е подредил една след друга в книгата си, а в това откривам дълбок смисъл. Чрез първата само с няколко детайла (опожаряването на село Бояджик от Шевкет паша; издевателството над българските момци край Рачарския мост; душевните терзания на Шевкет в търсене на отговор на въпроса „Защо сърцето му не изпитва удовлетворение“ от „обезглавените или накълцани трупове, спечената черна кръв, оглозганите от кучета и гарвани кости, пустошта на опожарените къщи и дюкяни, разпраните утроби на трудните жени“ и т.н.) той успява да изгради реалистична картина на жестокостта на поробителя. Читателите тръпнат, бунтуват се, съпреживяват. А във втория разказ Родев показва как наслояваната векове омраза към турците се стопява под напора на разума. И на вроденото благородство, на чувството за собствено достойнство. Сливенските общинари на 8 август 1878 „затварят очите си“ за преживяното, за злата си участ в годините на робия и подават ръка на гладуващите турци. Дават им своята подкрепа още в първата година на лелеяната свобода.

Композирайки така творбите (една след друга), Родев показва издевателствата на поробителите, но и проявите на мъжество в години на робство: защита на честта българска (Йова да не стане жертва на плътското влечение на Шевкет паша); смелостта и единомислието пред очите на смъртта („Хоро ли иска тоя звяр? Хоро. Хайде тогаз да му ударим едно такова хоро, че да види и помни, дорде мърси божата земя, как български юнак с игра и песен отива към гибел.“); сила на духа и дързост българска пред очите на врага („Не беше хоро това, играно върху острието на ятагана, а подигравка. И надменност. И пълна с отвращение ненавист. И присмех, сякаш не те, а Шевкет беше безсилният и обреченият на смърт. И злост. И дързост. И високомерие на по-силен към по-слаб. И неизречена хула. Всичко, всичко, каквото можеше да го обиди и унижи, се съдържаше в това хоро и в погледите на играчите.“); юначество, подкрепено с оръжията на духа („Оръжията им не бяха пушки или калъчи, а насмешката и презрението.“); достойнство „по-високо от живота“, а не състрадание към себе си (песента:

„Ех, гиди Стара планина!

Дорде е Стара планина,

на турчин не се покланям.“).

Проява на духовен подвиг е да запазиш гордостта си в години на жестокост, проява на духовен подвиг е и мъжката дума на общинските съветници в Сливен, прозрели „половин година след петвековното робство и декемврийските вандалщини“, че „прошката облекчава опростения и възвисява опростителя“. Протягат ръка за помощ на съгражданите си турци „в името на човещината“.

Не мога да не се чувствувам горда, че сливенци са били духовно богати и мъдри българи. Потиснали парещите спомени за изнасилванията, за осмъртяванията на невинни в „Джендемите“, за жестокостите на Сюлейман паша (заповядал на всяко дърво по пътя — от конака до Татар Мезар — да виси по един българин), те се доверяват на чистата си съвест, на чувството си за търпимост и човеколюбие и изпълняват моралния си дълг — да впишат своето „Да“ в защита на останалите в Сливен турски семейства след Освобождението.

Двата разказа са идейно свързани. Като че ли „Решение № 1424“ е своеобразно продължение на „Хоро върху острието на ятагана“. Ако в първия Родев пресъздава драматичната съдба на народа в миналото, то във втория разказва за драматизма на новото време. Духовният подвиг е това, което вътрешно ги споява, обединява — прояви на духовен подвиг в години на потисничество и в години на свобода.

„Хармонията на цялото“ (доколкото по памет цитирам Йовков) се разкрива едва след затварянето на последната, страница от сборника. В основата на всеки разказ лежи различен нюанс на онова, което очевидно авторът сумарно разбира под понятието „достойнството на българина“. Смелост пред лицето на смъртта. Великодушие към довчерашния поробител (и то след като понякога лично си пострадал от варварската му жестокост). Непримиримост към посегателствата върху вярата. Щедрост. Гордост да се наричаш българин. Доблест да признаеш грешката си. Безукорна честност. Недопущане най-дребно петно върху челото на Отечеството. Отсъствие на угодничество. И така нататък — примерите са дванадесет, кръгла дузина.

Разказите са с висока художествена стойност всеки сам за себе си; не мога да си представя българин да ги чете и поне на два-три от тях да не почувствува влага в очите си. Но когато затвори книгата и се замисли над прочетеното, невъзможно е в съзнанието си да не извърши още едно действие — да наложи един върху друг образите (и характерите) от цялата дузина. И именно тогава — то е своеобразен апотеоз — пред вътрешния му поглед се възвисява в целия си ръст достойнството на българина. Такова, каквото Цончо Родев си е поставил за цел да ни го представи.

Можех тук да завърша главата. Но ми се ще да споделя онова, което лично аз изпитах, когато прочетох книгата. Поправям се — не толкова изпитах, колкото въпрос, който си зададох. И той беше приблизително такъв: кой е на по-високо стъпало по стълбицата на достойнството — възрожденският и следвъзрожденският българин, когото Цончо Родев е избрал за герой на дузината си разкази и новели, или днешният? Аз, ти, непознатият в автобуса или по тротоара?

С горест ще кажа, че според мене везната не наклони към днешния българин, към нас, съвременниците…