Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (8)

Шеста глава
„Той беше много странен, този самотен ездач“

Ако залагам главата си в твоето начинание, то е от българската си чест. А чест не се купува с всичкото злато на света.

Цончо Родев

„Светослав Тертер“

Чувствали ли сте се понякога странно, драги мои читатели? Чувствали ли сте се по-различни от другите, например като Чайката Джонатан Ливингстън на Ричард Бах, достигнала до прозрението, че не е важна храната, а летенето на свобода? Може би сте влизали в мислена битка със студеното равнодушие около себе си, със злото в името на човешкото добруване, правдата, честта и дълга? Аз поне често попадам в един житейски водовъртеж и духовността ми се обагря трагично… И тогава усещам себе си „самотен ездач“, пришпорил коня си напред към неизвестното. И колкото по-бързо лети конят ми, толкова по-надалеч виждам. И проумявам — само силният духом може да се превъплъти в „съвършената идея за свобода и полет, неограничавана от нищичко“ (по Ричард Бах). От „летежа“ и поривите ми, сблъскали се с лудостта на времето и стихийния вятър на злото, от болката се ражда активността ми… Затова сигурно усещам Светослав Тертер толкова близък, усещам духовните му стремления като свои…

Не, не съм забравила, че книгата ми не е автобиографична, че има свои герои. Напротив, споделяйки с вас — читателите своите разсъждения за лично изживяното от мен човешко време, ми се иска да поставя акцент още в началото на тази глава върху това, че повестта „Светослав Тертер“ на Цончо Родев, освен всички други достойнства, е психологически анализ на естествени човешки състояния, породени от зигзагообразния ни живот. Сигурна съм, че някои от вас ще преоткрият себе си в образа на Тодор-Светослав. Ще погледнат с други очи на света, ще проумеят истината за гордостта като „достойнство на индивида“, на българина, ще намерят верния път към духовната си свобода и сърцето на Родината… А може би някои ще коленичат и ще целунат буците пръст на българската земя и ще си кажат: „Нивга, нивга не съм преставал да се чувствам частица от тебе…“ Може би…

За кой ли път разгръщам страниците на книгата, която, повярвайте ми силно ме вълнува. А вълнението ми е породено не само от историческата личност на Светослав (очертана внушително от Родев) и напиращата духовна енергия от всяка страница на книгата, а преди всичко от факта, че творческото ми съзнание е завладяно от идеята за възможност чрез повестта да изясня за себе житейската философия на Цончо Родев, да прозра в човешката му същност, прикрита зад образа на историческия герой.

Инстинктивно определям „Светослав Тертер“ като книга — размисъл за човека, за паденията и възторзите на човешкия дух, книга за честта и достойнството, за дълга и вярата, за свободолюбивия български дух, за твърдостта и волята да бъде съхранено и извисено изконно българското.

Дано успея да разкрия на вас — читателите, в следващите страници всичко, което открих за себе си в книгата на Родев…

* * *

Заглавието на тази глава е всъщност едно изречение, взето „на заем“ от биографичната повест „Светослав Тертер“. Едно, но във висша степен забележително изречение — както в капката вода се отразява цялата вселена, така в него Цончо Родев е събрал най-характерното, най-същественото от личността и биографията на своя герои. Той е „странен“, защото цар Тодор-Светослав — познат повече като Светослав Тертер — е съвсем необикновен, съвсем различен от българските владетели преди него и след него, чак до заробването на второто българско царство от турците. „Самотен“ е, защото — така поне е представен в повестта — той до края на живота си остава напълно неразбран от приятели, близки, та и от собствената си жена дори (в самия край научаваме, че за щастие все пак има един, които го разбира и оценява — народът!). А „ездач“, защото подобно на литналия в шеметен бяг конник през целия си жизнен път е в движение напред — думата не е за самия него, разбира се, а за държавата, която той оглавява.

За да стане изложението ми по-ясно за читателя, тук ще изляза извън каноните на литературната критика и ще припомня страници от историята — само толкова от удивителната биография на цар Светослав Тертер, колкото ще е необходимо за разбиране на внушенията, прокарани от Цончо Родев в посветената на българския владетел животописна повест.

Тодор-Светослав е син на цар Георги Тертер І — владетел с твърде малко качества и затова довел твърде големи злочестини на царството и народа. Имал е повече от нещастно детство и младост — заложник първо при ромеите, а после почти десет години при татарите на хан Ногай; за да спечели благосклонността на могъщия хан, Георги Тертер дава дъщеря си (в книгата: Белослава) за жена на ханския син Чака и в притурка Тодор-Светослав за уж гост, а на дело заложник. По време на неволничеството Светослав Тертер се оженва за Енкона, взела християнското име Ефросина; тя му донася като прид нечувано за времето си богатство — факт, който по-нататък изиграва значителна роля в живота на бъдещия цар.

При размирици в татарската „Златна орда“ Ногай бива убит, а на престола застава Токтай. Бягайки от него, Чака пристига в България, където с правата си на зет на вече сваления Георги Тертер (и с помощта на неколцина боляри, подкупени със златото на Светослав) е коронясан за български цар (1299 г.). С него са верните му няколко татарски дружини, както и шуреят му Тодор-Светослав.

Хитър и ловък, Чака въздига Светослав в нищо не значещото „княз“, но управлението на войската оставя в ръцете на свои предани еднородци. Със своето несметно богатство и с привилегиите си на брат на царицата, за Светослав се открива възможност за безбурен и охолен живот. (Ето как в книгата той самият предпазливо описва положението си на своя чичо деспот Елтимир, човек със съмнителни морални устои: „Обикновено две причини карат людете «да гледат по-далеч»: жаждата за богатство и жаждата за власт. Знаеш, чрез Ефросина аз станах толкова богат, че може да ми завиди дори… дори някой български деспот. А чрез Чака ще имам и неограничена власт. Смяташ ли, че има за какво «да гледам по-далеч»?“ — стр. 26–27). Но Светослав е българин и не може да се примири с мисълта, че един татарин е на престола на Асеневците. Застава начело на заговор, едва не провален не от друг, а от главата на българската православна църква, партиарх Йоаким. И в решителна битка — в нея дава тържествена клетва на сестра си Белослава, че ще запази живота на Чака, мъжа й — успява да свали позорното татарско робство. И се възцарява под името Тодор-Светослав Тертер.

Царуването му започва с нечуван — за Средновековието, че и до днес — „грях“: за предателството му към България осъжда и предава на смърт самия патриарх. (Б.а. — Действието му е наистина нечувано и незапомнено — да изхвърлиш от „Лобната скала“ земния представител на Бога! Поне аз не помня в историята друг подобен случай. Отрови и кинжали — колкото искаш, особено в папската институция, но такава публична и позорна казън май няма аналог.) Наскоро следва друг, не по-малък „грях“: клетвопрестъпничество. Хан Токтай предлага вечен мир и добросъседство на България, както и земята между Прут и Днестър^[1] като дар на царството, но срещу… главата на съперника му Чака. След мъчителна борба със себе си Светослав нарушава клетвата си, дадена пред Белослава, и Чака бива убит в затвора. (Б.а. — Токтай е изпълнил думата си — предава обещаната земя и за дълги десетилетия татарите са безукорен и добронамерен съсед на царството.) „Падението“ му не спира до тук — Светослав посяга с желязна ръка и на наскоро обособилите се като самостоятелни феодали неколцина боляри, а между тях — наглед изумителна неблагодарност! — са и хора, които са го подпомогнали в борбата срещу татарските узурпатори. И в резултат започва онзи процес на неразбиране, за който говорих по-горе. Неговите съратници, най-близките му хора, дори и жена му (тя се посвещава на благочестие, аскетичен живот, заболява и не след дълго умира) постепенно странят от него, избягват го като прокълнат или болен, един по един го изоставят. Защо? — Защото те виждат само конкретната проява на суровост, но не и далечната цел, която тя преследва. Дори приближените на Светослав изтръпват пред смъртната казън на Йоаким, но не осъзнават, че с нея започва прочистването на царството от предатели и служители на чужди интереси. Потресени са от погубването на Чака, но не си дават сметка, че с това клетвопрестъпничество Светослав осигурява за цяло столетие сигурността на държавата откъм вечно размирния Север. Възмущава ги разправата с почти откъсналите се феодали, а не съзнават, че така младият цар води страната си към единство — единство на власт, единство на закон, единство на хазна и най-вече — единство на бранна мощ (няма да мине много време и това последното ще се окаже решително в защитата срещу вековния враг — Византия).

Самооправданието на Светослав Тертер за всичките му „грехове“ и „падения“ се съдържа само в една дума: дълг. Ще си позволя да цитирам един по-дълъг откъс от повестта (стр. 60–61), защото в него Родев през устата на Светослав излага своята философия за дълга на владетеля:

„— Имаме тъжен жребий — рече той примирително. — Когато Господ с една ръка ни е въздигнал до висините на царството, с другата ни е отнел онова, което ти, Белославо, нарече «просто човешко щастие».

— Тъжен жребий! — присмя се Белослава. — Можеш ли намери само една-едничка жена в царството, която да не би си пожелала нашия тъжен жребий? Дъщери на цар, сестри на цар — какво повече може да иска човек от съдбата?

— Тъжното произлиза от твоите налудничавости, Светославе, не от жребия — нападна го и Ана (б.а. — друга сестра на Тодор-Светослав) — Ти си цар и самодържец. Само да мръднеш пръст и животът ни ще потече в друго русло.

За момент той се изкуши да се измъкне с някакво смътно обещание, но веднага се отказа. Сестрите му не заслужаваха да бъдат мамени.

— Ние и тримата плащаме именно за това, че царете преди мене прекалено често са си «мръдвали пръста» за лични облаги или за облаги на своите близки. Константин Тих, Иван Мицо, баща ни, Смилец — за всички властта е била извор на охолство и изгоди.

— И не са се лъгали — язвително подхвърли Ана.

— Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде с богати пронии, а цената е била слабостта и разрухата на царството. Властта не е радост, веселба и «мръдване на пръста», Ано. Другото име на властта е дълг. Дълг да откриеш повеленията на бога на твоето отечество и да ги изпълниш… каквито и жертви да изисква това.

— Ти хубаво откри повеленията на бога — злъчно каза Белослава. — Уби божия първослужител, настрои против себе си болярите…

— Да, и това беше част от моя дълг.

— Чудно как ти си единственият, който схваща царския дълг по този начин. Дори жена ти не може да се съвземе от ужаса на твоята постъпка. (…)

— Когато един цар следва своя път, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.

— Да — нацупи се Ана. — Вече научихме това на собствен гръб…

— Властта е дълг и бреме — продължи Светослав. — Владетелят, истинският владетел, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже, ако се налага, от вечния мир в царството небесно. И да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…“

Ще отбележа за читателите, че Родев, с изостреното си чувство за съвременност, се „възползува“ от героя си, за да „бие“ по властимащите със словото си (годината е 1971). Тези му разсъждения могат са бъдат коректив в работата на всеки държавник, трябва да звънят като камбана в съзнанието му, за да не забравя никога, че да си владетел означава да не принадлежиш на себе си, а само и единствено на народа си.

Веднъж в разговор с автора на повестта той шеговито ми разказа един популярен за ония години (имам предвид 70-те години, когато излиза от печат „Светослав Тертер“) анекдот за България, която „заставала на първо място в света по брой на резиденции на глава от населението, сметките в швейцарските банки на определени лица и семейства набъбвали стремително като козуначено тесто…“

Мисля, че в анекдотите, които народът създава, винаги има истина и неволно свързвам разказаното ми с разсъжденията и делата на Светослав Тертер. И ако Родев е реагирал така без страх от цензура срещу своята съвременност, то тогава това не е ли знак за неспособността му да приема владетели (разбирай държавници), за които властта е само извор „на охолство и изгода“, а цената — слабост и разруха на царството (разбирай държавата)?

Словото на Светослав (Родев) звучи актуално и днес… Защото и днес не без болка констатирам за себе си, че всеки; изкачил се по стълбицата на властта, е обсебен от гибелната й отрова. И, самозабравил се, чувам го да приветства висините и възторжено да вика: „Аз съм принц по рождение и боговете са мои братя“ (по „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски). И ушите му оглушават за стенанията народни и очите му ослепяват за „грозотата на земята“.

Но да се върнем към историята.

Не минава много време и „греховете“ и „паденията“ дават своя плод. Византия предприема поредния си поход срещу Българското царство. Тя очаква да има пред себе си необучени и лошо въоръжени войскари от владения на болярите-феодали. Ала срещу нея застава една мощна, великолепно подготвена и прекрасно въоръжена войска. Която, в съюз с военачалническия гений на Светослав Тертер, при река Скафида^[2] нанася гръмовно поражение на ромейските пълчища. И в резултат границите на България отново приютяват към майката-родина изконните български земи на юг.

Извършил и това, Светослав осигурява продължителен мир на народа си, благодарение на който той се съвзема от продължителните войни и междуособици. За да го подсигури, той дори се оженва за една византийска принцеса…

И за финал нека дадем думата отново на Цончо Родев, който с авторски текст (в епилога) прави равносметка и на царуването на Светослав, и на самата му личност (стр. 159):

„До края на живота си Светослав не бе разбран от своите роднини и от болярите. Но народът с непогрешимия си инстинкт го оцени и го постави наравно с онези български владетели, въздигнали България до най-големи висоти. В народната памет Светослав Тертер остана царят, който пръв след Иван Асен ІІ възвърна част от заграбените български земи и разпростря държавата си от Странджа на юг до Днестър на север; държавникът, който — макар и с цената на нечувани за времето си «грехове» и «престъпления» — избави страната си от татарски нашествия и ромейски вмешателства, смаза вътрешните разцепления и междуособиците и възвърна единството й; вождът — победител при Скафида, но и творец на благоденствие.

И още нещо — може би най-главното — не убягна от народното прозрение: че през целия си живот цар Светослав Тертер вървя винаги подир повелята на дълга.“

* * *

Разказах (по-точно: преразказах) всичко това, за да мога върху основата на битието и личността на Светослав Тертер да изясня житейското кредо на Цончо Родев, както той го излага чрез образа на своя исторически любимец. Ще си позволя обаче да задържа читателя още малко на „тепиха“ на литературната част на тази канава. За да изповядам една моя безпомощност.

Думата е за „греховете“ и „престъпленията“ на цар Тодор-Светослав и начина, по който те се възприемат — и съдят — от читателя.

На практика Цончо Родев е успял да постигне нещо доста необикновено. Нека да вземем например клетвопрестъпването и гибелта на татарина Чака. Че стореното е грях в религиозния смисъл или престъпление от гледна точка на общочовешките нравствени норми — не подлежи на съмнение и спор. То се потвърждава и от реакцията на Светославовото обкръжение — ужасени, роднини и съратници се отдръпват от него. Но странно: читателят, който в случая е безпристрастен съдник, не реагира по този начин. Той със сърцето си може би осъжда постъпката на царя, но с разума си я одобрява или най-малкото оправдава. Казано по друг начин, с тези или подобните свои действия Светослав Тертер прегрешава и във верския, и в човешкия смисъл на думата. И всяка от тези простъпки би трябвало да го свалят с по няколко стъпала надолу в моралната стълбица на нормалния читател (както това става с неговите околни), а се получава точно обратното — читателят издига Светослав с няколко стъпала нагоре и му се възхищава.

Отделих много време и труд, за да открия как, по какъв начин и с какви литературни средства Цончо Родев е успял да осъществи тази пълна промяна на ценностната (моралната) система. Ще споделя честно, че, фигуративно казано, оглеждах тези страници на книгата под микроскоп. И, струва ми се, не постигнах нищо. Или почти нищо.

„Почти“ е за случая с осъждането на патриарх Йоаким. Дали самият той, стъписан от необичайността на тази присъда и казън, в този случай — и само в този случаи — Цончо Родев се е погрижил да подготви нас, читателите, показвайки ни Божия заместник като най-обикновен предател и престъпник. Споменава се, че Йоаким, воден от омразата си към Тертеровци, още по времето на Светославовия баща е предизвикал татарско нашествие в българските земи. Виждаме го още да сплетничи с Византия срещу родината си, да настройва Чака срещу шурея му Светослав, да нарушава дори светостта на църковната изповед, за да съобщи, предателствувайки, за съществуващия заговор против татарите. И „обработен“ по този начин, читателят приема може би с почуда, но и с вътрешно оправдание изхвръкването на патриарха от Лобната скала.

Не е така обаче с другите „грехове“ на Светослав Тертер. Например със споменатото клетвонарушение и гибелта на Чака, с вдигането на ръка (двама даже биват погубени) срещу довчерашни съюзници и сподвижници в борбата против татарския узурпатор, борба, в която те са залагали не, да речем пари или обществено положение, а живота си. В тях няма абсолютно никаква подготовка на читателя и въпреки това той е готов да извика заедно с другите обикновени воини от книгата (стр. 156): „Аз ти вярвам, царю Светославе!“ Повтарям: отделих много време и изследвах тези епизоди едва ли не буква по буква — не можах да разкрия скрития авторов похват, чрез който той е довел мене, читателя, до пренареждане на моралните ми оценки. И от там — до непрекъснатата градация нагоре на личността на Светослав Тертер.

Ако в изследователската си работа върху творчеството на Цончо Родев сама не стигнах до изводи за неговия педантизъм по отношение на историческите факти и умението му с извисения си интелектуализъм да владее читателя до последната страница на всяка своя книга, ако не познавах най-сетне самата себе си, то бих казала: в творбите на Родев има някаква магия, на която сме подвластни дълго след прочетеното…

И все пак загадка ли е „загадката Родев“? Търся свой отговор, но всеки читател е в правото си да потърси своята истина, да ме опровергае, ако греша.

Авторът притежава изключителната дарба да облъхне с много любов герои като Светослав Тертер (целеустремени, непримирими срещу злото, борбени личности — безпощадно искрени, свободни от догми и предразсъдъци, хора на честта и дълга, такива, които с поведението си едновременно шокират, но и респектират) и успява да ни я предаде чрез словото си. Без да налага своите разбирания за патриотизъм, Родев пронизва читателското ни съзнание с патриотичните пориви, които владеят душата му. Съумява както в „Светослав Тертер“, така и в другите си книги да прокара идеята си, че всичко, сторено в името на България и добруването на българския род, е оправдано.

Да, безбройни са пътищата на словесното изкуство. Но, когато те са определени от любовта към Родината, от съзнанието за отговорността към нейната съдба, когато авторът влага целия себе си, целия си талант, за да изгради образите на героите си, кондензирайки в тях духовната енергия на народа ни — той импулсивно зарежда читателите, „омагьосва ги“ с гордост и вяра, с дух.

Решена на всяка цена да разгадая тайната на Родев, четох и препрочитах книгата му и не без вълнение посегнах към романа на Иван Вазов „Светослав Тертер“. (За историци и литературоведи, за читателите, познаващи творчеството на българския класик, не е тайна, че през „цялото първо десетилетие на века, без да забравя своето съвремие и неговите задачи, Иван Вазов често се пренася в миналото на българския народ, за да търси в него вдъхновение и нови сюжети. Не намерил дълго време достойни за възхвала герои през 90-те години, той се обръща към потъналите в забрава и романтика сведения за български царе и воеводи, за да проучи по-отблизо съдбините на народа през второто българско царство.“^[3])

Няма да скрия от вас, моите читатели, че въоръжена с молив и лист в ръка се заех с нелеката и твърде отговорна задача да съпоставям биографичната повест „Светослав Тертер“ на Цончо Родев с едноименния роман на Вазов. Заех се да търся общото и различното между тях или, простичко казано, да съпоставя Вазовия Светослав с Родевия — разбира се с надеждата да проумея тайната, на която търся отговор…, а и за да бъда докрай откровена, искаше ми се при една задълбочена работа върху текстовете да установя накъде ще наклонят везните. Борих се с натрапчивата мисъл: Вазов е творец, пред когото се прекланям, но не успява да ми внуши, че само и единствено чистите патриотични пориви са владеели героя му в стремежа да си върне българския престол, завзет от Ногаевия син („Чоки“ при Вазов, „Чака“ при Родев). Може би респектът от класика Вазов, страхопочитанието пред творческия му гений, ме караше да си мисля, че спомените ми от прочита на неговия роман са поизбледнели, а по-ярки и живи са те от Родевата повест, та затова в съзнанието ми изплуват само „куманския произход на Светослав“ и „честолюбивите му намерения“. Смело посегнах към томовете на Вазов, решена от позицията на натрупания житейски опит да вникна в съдържанието на книгата…

Препрочетох романа „на един дъх“. Увлекателен сюжет, завладяващ читателя. Определено, неподлежащо на съмнение, белетристичното майсторство на Вазов е голямо. С много любов е изградена персонажната система. Вярно е пресъздадена атмосферата на описвания отрязък време — от царуването на Смилец (поставен на българския престол от татарина Ногай в 1285 година за негов заместник на мястото на избягалия във Византия Георги Тертер), женитбата на Светослав с Ефросина Пантолеон, идването на Чоки в Търново, народното недоволство, тайните заговори на Балдю, Светослав, Радуил, свалянето на Чоки от престола, смъртта му и тази на българския патриарх. Пресъздава бита на народа чрез празници и тлъки, описва старо Търново (гл. 9) в края на тринадесетото столетие — махалите, бърдата Царевец и Света гора, пищността и великолепието на крепостта при Великата порта, Царевия друм, храмовете и т.н.

Невероятен майстор на словото е Вазов, но струва ми се далеч по-добър е той при изграждане образа на български цар в повестта „Иван Александър“, отколкото в романа „Светослав Тертер“. Въпреки че романът е изцяло ориентиран към наследниците на Георги Тертер, главният герой стои някак си на втори план. Едва във втора и трета глава „излиза“ от сянката на другите персонажи. Това е така, защото Вазов е поставил акцент на царувалия преди Светослав — Смилец, на народното недоволство, проследява развитието на няколко сюжетни линии (Смилец — Чоки — Светослав; Светослав — Фросина; Балдю — Светослав — Радуил; Радуил — Славка). Ако е обяснима „късната“ поява на Светослав в романа, то трудно обяснимо е защо „безродник“ като Радуил е по-активен, по-действен герой отколкото Светослав; боляринът Балдю е много по-борбен, жертвоготовен и патриотично привързан към България отколкото Светослав… Вазов, разбира се, няма нужда от защитници. И все пак романът като жанрова форма му е дал свободата да използува романтични похвати (характерни за „Под игото“, под влияние на Юго) — засади, отвличания, кроежи, които отдалечават читателя от главното събитие, от главния герой, за сметка на междуличностните конфликти. А жанрът биографична повест (избран от Родев) е строго ориентиран към личността на българския цар Светослав Тертер. Ако и двамата творци (Вазов и Родев) са насочили вниманието си към един от най-ярките периоди в българската история, ако засягат точно определени моменти от него (свалянето на татарина от престола и възцаряването на Светослав), това, разбира се, са допирни точки. Но само дотук са приликите между тях. Различията са много повече: жанрови особености; имената дори на героите са различни (при Вазов сестрата на Светослав, съпруга на Чоки, се казва Елена, а Белослава е при Родев). Ако Вазов започва романа си с женитбата на Светослав с Фросина, то Родев от първите страници внушава, че у юношата Светослав (докато е в плен при византийците) се ражда идеята да изпълни повелите на Отечеството, още в началото получаваме информация за това колко наблюдателен е той, с „умислено-съсредоточенѝ“, „горестни очи“, с което Родев подчертава и болката му по България, и бунтуващата се, търсеща изход личност. В заканителния му глас: „Те ще платят за нея (гаврата с тях, униженията, на които са подложени от страна на византийците — б.а.), мамо. Кълна се, че ще платят!…“ се прокрадва идеята за ненавист към враговете на България, жертвоготовността, мъжественият му дух, воинският нюх и сръчност. Тези качества на героя, заложени в първа и втора глава, Родев доразвива, доразширява, за да представи българския цар в цялото му величие — духовно и физическо, в следващите части. Могат да се открият и други различия, с не по-малко значение за фабулата. Например ако Вазов подсказва, че Фросина (съпругата на Светослав) е подбудител на съпруга си да възвърне бащиния си престол, то при Родев тя (като Ефросина, което исторически е вярното) е сдържана, дори против Светославовите намерения. Или един друг момент — при Вазов Елена подкрепя своя брат в начинанието за сваляне на Чоки (Светослав и се доверява в татарския стан), докато при Родев Белослава е защитничка на съпруга си — татарин; против него е и другата му сестра Ана (няма такава героиня при Вазов, а тя, както разбирам от повестта на Цончо Родев, е историческа личност, т.е. от задължителните „бели фигури“). Разбира се, най-важната според мен отлика е, че класикът разгръща подробностите (исторически) преди възкачването на Светослав на престола, докато Родев е показал царуването му в продължение на 28 години. И в това е предимството на повестта над романа. От тук идват предимствата на Родевия Светослав. Дълбоко мотивирани са постъпките му. Най-ярък пример е осмъртяването на патриарха Йоаким и Чака. Героят на Вазов действа някак прибързано, необмислено, а Цончо Родев ни подготвя за мига на отмъщението още в пролога на книгата си. Всеки, погаврил се с българската чест, с българското име, всеки, посегнал на българщината, трябва да плати висока цена — с живота си. Родев поставя акцент на военачалническия гении на българския цар, на битките му с болярите-феодали за укрепване единението на държавата, на борбите му за укрепване на границите и най-сетне на огромната му любов към народа и земята.

Разлиствайки страниците на двете книги, мога да твърдя, че Вазов нахвърля само щрихи към образа на българския цар Светослав Тертер, а Родев задълбочено ги доразвива и изследва в пълнота. Родевата биографична повест „Светослав Тертер“ идва като естествено продължение на започнатото и недоизказано от Вазов в романа му.

Да, безбройни и неизбродни са пътищата на словесното изкуство… Но сега вече съм убедена, че „загадката Родев“ е разкодирана — ключът е в умението му да убеждава чрез словото си, а то е толкова убедително, защото неподправена и чиста е любовта му към всичко родно, силна е вярата му в непобедимия български дух; самият автор е безпощаден към безродниците…

Може би точно в това се крие благородната литературна „хитрост“ на Цончо Родев…

И все пак бих била благодарна, ако някой ми открие по друг начин тайната на тази „хитрост“ на Цончо Родев.

* * *

И вече стигнахме до главното — до веруюто на Цончо Родев, което той излага чрез сложната личност на цар Светослав Тертер.

… Като преравях по-старите литературни издания, аз с недоумение констатирах, че не само текущата, оперативната критика, но и такива сериозни и задълбочени изследователи на творчеството на Цончо Родев като Здравка Ташева и Ганка Попдимитрова не са отделили подобаващо внимание на неговата повест „Светослав Тертер“. Каква е причината за това разминаване? Недоглеждане? Недооценяване? Виждане в повестта единствено биографичните елементи? Или възприемането й само като художествено претворяване на историческия материал или като определено историческо изследване (например очерка на проф. Йоно Митев „Цар Светослав Тертер“ в „Бележити българи“, т. І, ДВИ, С., 1967)? Не мога да си дам смислен и задоволителен отговор на тези въпроси.

Че Цончо Родев изпитва нескрит пиетет към личността на Светослав Тертер, не подлежи на никакво съмнение. Това се доказва и от публикувания почти четвърт век след повестта роман „Пиратът“, в който цар Светослав, представен физически и интелектуално във вече познатия ни образ, „играе“ уж от втора позиция, но в края на краищата се оказва, че именно той е умът и стратегът на една изумителна дипломатическа и военна (и по-точно: военно-морска) операция. Как Родев си представя неговата роля в историята на Отечеството ни? С разрешение на писателя ще отговоря на този въпрос, цитирайки изцяло кратката анотация на повестта „Светослав Тертер“, съставена от самия автор.

„Последно вътрешно единство, последно териториално разширение, последни бранни успехи — такава е за втората българска държава ролята на цар Светослав Тертер.

Преминал детството и младостта си като заложник при ромеи и татари, той се завръща в България и я заварва окаяна, разпокъсана, съсипана икономически и военно, с един татарин на престола на Асеневците. И Светослав, опазил през изпитанията българската си чест, облегнат на здравите народни сили, смъква позорното татарско иго.

Укрепил властта си, Светослав реорганизира войската и потърсва правдата на меча. Самороден военен гений и продължител на традициите, завещани от Симеон и Калоян, той през тежки войни и славни победи възвръща заграбените от Византия земи. И отново издига България до първостепенна сила на Балканите — границите и се разпростират от Странджа на юг до устието на Днестър на север…“

Но това е външното, биографичното, тъй да се рече официалното лице на повестта. Защото скрит зад могъщата фигура на своя герой, в нея Цончо Родев изразява ако не цялата си лична философия, то поне онази част от нея, която се отнася до съотношението власт — властник (властимеющ), привилегии — равенство, родината България — българин. И ако си припомним, че книгата е издадена в 1971 година, трябва да си признаем, че на автора не му е липсвало дързост да разравя и раздухва именно тези въглени. Колко по-безопасно би било да се напише роман или повест за преуспяващо ТКЗС, за вредата от тютюнопушенето, за възвеличаване на знатен миньор или на ударничка-тъкачка…

* * *

Цар Светослав Тертер — български владетел, за когото сме чели и учили по история, винаги съм приемала като значима личност, но след прочита на Родевата повест съм възхитена от духовния му стоицизъм, проявите на мъжество в името на дълга към България. Разсъждавайки върху книгата обаче, трябва да призная, възхита събуди у мен и неговия животописец. Заради куража не с оръжие, а със слово да воюва срещу догматизма на съвремието си, срещу заслепението на властниците и злоупотребите с властта — възхищавам му се, а пред таланта му се покланям.

Някои от вас сигурно ще ми кажат, усмихвайки се скептично: „Е, не е само той куражлията…“ Ще им отговоря лаконично: Мнозина са искали (искат и днес) да изкрещят от болка, но са потискали гневните си думи, малцина са тези, които са дръзнали (дръзват и днес) да намерят начин и да посочат грешките, да поучат, да отрезвят съвременниците си със своите книги. Възхищавам се на твореца Родев, защото книгата му, почти 30 години след издаването, е актуална и днес, а и в това виждам предимството й. Чрез делата на българския цар, подчинени на дълга към Отечеството, можем да преоценим себе си, заобикалящата ни действителност. Повестта полемично кореспондира с всеки читател, но и със сложните болезнени проблеми на нашето време: отчуждението от родното, разединението на народа ни голото патриотарство, потъпкването на националните ценности. В този смисъл Светослав Тертер още в 1284 година прозира истината: „Голямото зло не иде отвън, а отвътре. От разединението…“ Актуално звучат думите му и днес — не без болка констатирам това. Има ли читател, който да не се съгласи с Тертеровия син, че на народа български днес му трябва цар не като Георги Тертер и Смилец — за народа всемогъщи властници, пък за честта българска — малодушни послушници, а достойни български царе като Калоян и Иван Асен, като Борис и Симеон. Трябват властници (разбирай държавници), но не господари, а „слуги“ на България, да обрекат „имот, власт, люде, живот“, за да върнат предишната слава на Родината…

Познавам Цончо Родев не само като творец, но и като човек и затова бих могла да свидетелствувам пред читателите, че слушайки Светославовия глас, всъщност чувам самия Цончо Родев. И ми се иска да изразя тук разбирането си, че Светослав Тертер е умело намерен исторически герои, „използван“ от автора като образ-резоньор^[4], чрез когото дава израз на светоразбирането си, на философията си.

* * *

Още в преразказа на повестта аз частично открехнах завесата към моята истинска тема в тази глава на книгата ми — гражданската философия на Цончо Родев, изразена чрез героя му. С един сравнително по-дълъг цитат посочих как за писателя понятието власт (когато се отнася до владетеля… или „държавния ръководител“, както е била приетата тогава терминология) има две измерения: власт — всемогъщество, и власт — дълг. „Власт — всемогъщество“ би могло да бъде изказано още като „приятна и полезна употреба на властта“. Съмнявам се дали съществува български читател, комуто да е необходимо да се разяснява това понятие. А „власт — дълг“ означава в името на Родината да забравиш себе си и (както е в цитата преди няколко страници) своите най-близки и да посветиш всичко — сили, знания, денонощен труд, лично щастие, дори здраве — на нейното процъфтяване.

Властта Цончо Родев вижда и по друг начин, не само като дълг. И този „друг начин“ няма нищо общо с развлеченията и охолството. Но нека го оставя той сам да изрази мисълта си — отново чрез една много силна реплика на Светослав (стр. 58):

„Боже, защо си заслепил людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта — това е бреме, бреме, бреме!…“

Родев-Светослав (позволявам си така да определя автора, имайки предвид казаното по-горе: образ-резоньор) не е по-снизходителен и когато става дума не за владетеля („държавния ръководител“), а и за неговите съратници, с които е завзел властта — по-близки или по-далечни до трона. Още с встъпването си на престола той недвусмислено заявява, че под неговия скиптър няма да има „хранени люде“ (термин, който се среща на паметните колони в Плиска — б.а.); преведено на днешен език — никои да не очаква съществуването на номенклатура, привилегии, „активни борци“. Ето какво ги предупреждава той още в първия ден на властването си (стр. 53):

„Всички знаете, че позорното татарско иго бе свалено с меч и кръв. Мнозина съдействаха за победата — знатни и безизвестни, — а някои дори дадоха за нея живота си. От височината на този престол обявявам, че никой не трябва да очаква каквото и да било възнаграждение за участието си в борбата. Тя беше чест и родолюбив дълг и не следва да се възнаграждава с никаква плата. Все едно, че ни е нападнал външен враг и ние по повеля на родината сме грабнали оръжието в свещена война, за да го отблъснем.“

Има ли читател, комуто този заклеймяващ текст на Родев е нужно да бъде дообясняван?

* * *

„Аз служа на два бога. Вярвам и се прекланям пред Исуса Христа, всемилостивия, който увисна на кръста заради нас, людете. Но над него поставям другия бог — Бога на България!“

Моля читателя да запомни или поне да прочете внимателно тази реплика на Светослав Тертер (стр. 52). Защото в тези няколко реда Цончо Родев е изразил собствената си житейска философия — философия, на която той е подчинил целия си живот и е посветил цялото си литературно творчество; дръзвам да изкажа оценката, че ако дойде ден да бъдат издадени „събрани съчинения“ на писателя, тези думи на Родев-Светослав напълно заслужено биха могли да послужат за мото на целокупното издание. (Всичко това ми даде основание да поставя „един живот за България“ в заглавието на книгата си.) Ще се опитам да изясня това „верую“ на писателя, като за целта ще се облегна както на нескритите или завоалираните внушения от многобройните му творби, така и на някои уточнения, до които се добрах в дългите ни разговори.

Казано съвсем накратко, Цончо Родев смята, че дълг, чест и гордост за всеки българин е да служи на Отечеството, да му е полезен, да посвещава сърце и труд за неговото преуспяване. Според него това всъщност върши — съзнателно или несъзнателно — всеки от нас с изключение на неколцина предатели, безродници или дегенерати. (Записала съм в бележника си един пример, който писателят ми даде за „дегенерати“ — хората, които изнасят в чужбина за пари паметници от културното ни наследство. Предполагам, че при тази негова ценностна система той не би се затруднил да посочи и много други примери.) Несъзнателното служене на Отечеството той разбира така: Иван, Стоян и Драган може да са например обущар, зидар и електротехник, които прекарват деня си съответно с чукчето и клечките, с мистрията и отвертката. И докато работят с тях, те никак, ама наистина съвсем никак не занимават умовете си с високопарни размисли за Родина, величие, напредък и пр. По-скоро те мислят за нуждата от нови панталони за сина, броят на ум левовете, които са им нужни за напазаруване на път към къщи, преценяват новата работа, предложена им за утре. Но така, както делничността изпълва ежедневието им, те всеки по свой начин — с чукчето, с мистрията, с отвертката — допринасят нещо за утрешния ден на Отечеството. Защото в неговия утрешен ден ще има нужда не само от големи пълководци, от бележити учени, от майстори на изкуството, но също от обувки, от жилища, от светнала лампа. Погледнато едромащабно, приносите им може да са песъчинки, но песъчинки все за благото на Родината.

(В скоби държа да кажа нещо, което мене лично — душевно и професионално — много ме удовлетворява. На най-лично място между „несъзнателните съратници“ Цончо Родев поставя учителя и лекаря. Защото единият осигурява телесното здраве на народа, а другият — интелектуалния му и нравствен потенциал. Нищо, че и те във всекидневието си броят дните до следващата заплата или със страх поглеждат полученото съобщение за електричеството…)

А онези, които съзнателно посвещават усилия и сърце за преуспяването на Отечеството, са пак същите — лекарят, учителят (понятието учител Родев схваща във възможно най-широкия диапазон — от „госпожата“ в детската градина до беловласия професор в университетската аудитория), офицерът, архитектът, поетът и т.н., и т.н. Изобщо всички, които на дело се занимават със занаята или професията си, но го правят именно с творческа насоченост към нуждите на днешния и утрешния ден на България.

Мисля, че по-голям интерес представлява категоризирането на онези, които подобно на Светослав Тертер служат на Бога на България. (Акцентувам на това, че в тази „таблица“ изобщо не влизат безродниците, предателите и дегенератите.) За Цончо Родев на най-долното стъпало са несъзнателните труженици, тези, като измислените Иван, Стоян и Драган. Над тях — съзнателните, които, повтарям, работят именно с мисъл и грижа за Отечеството. Но още по-високо — онези, които дават живота си за него: войникът на фронта, полицаят в борба с престъпника, загиналият в мирен подвиг и пр. Писателят не крие своята почит и възторга си към онези, за които важат Вазовите думи („Новото гробище на Сливница“) „Българийо, за тебе те умряха“. Не е случайно, че в две свои книги — нещо невероятно за прецизен автор като него! — той цитира безсмъртния стих на Хорации „Dulce et decorum est pro patria mori“ („Сладко и почтено е да умреш за отечеството“). Но на най-високото стъпало Родев поставя хората, които в името на Отечеството жертвуват нещо повече от живота си — своята чест.

Въпросът с жертвуването на честта за благото на Родината дълго, почти през целия му творчески път занимава писателя. И абсолютно винаги с по-ярко или по-приглушени краски той изразява уважение, че и възхита към подобни изключителни личности. Редицата се води от „Светослав Тертер“ (1971). Към същата тема — жертвуването на честта — Цончо Родев се връща отново в „Пиратът“ (1994). Там благородният и горд български воин Кремен приема да стане оплискан с кръв пират Кривич — дори неговата любима запраща в лицето му жестокото „презрян пират“, — но, оказва се, то е било, за да се спаси Отечеството от унизителните набези на корабите на Генуа, най-великата морска сила на епохата. И когато узнава, читателят също и тук се изпълва с почит и възхищение към героя. И е благодарен на писателя, загдето е завършил романа си с „хепиенд“^[5] — великата саможертва на Кремен-Кривич го заслужава.

Отново жертвуване на честта откриваме в „И стана ден“ (1998). В тази книга Кокон Таша — историческа личност — съзнателно и по собствена воля се отдава на турския управник на Сливен (за известно удовлетворение на читателя той, турчинът, е обрисуван като положителен, дори благороден човек и мъж), но по този начин узнава и съобщава на въстаниците от Април 1876-та онези от техните редове, които са предатели и шпиони. И докато самата тя живее със съзнанието, че е дълбоко осквернена, обезчестена, ние, читателите, сме признателни на Иван Силдаров (който по-нататък и ще се ожени за нея), загдето „осъжда“ греха и с думите „Ти си светица!“

Защото първо я е „осъдил“ по този начин Цончо Родев. И е внушил „присъдата“ си и на нас…

А може би ни е внушил и нещо много повече — своята ценностна система за „грях“ и „безгрешност“, когато се касае за доброто на България!

* * *

Споделяйки тези свои разсъждения с вас, читателите, ми се иска да отбележа още един факт. В творбите на Родев, конкретно в „Светослав Тертер“, откривам неговите философски възгледи за човека и живота. Направих един експеримент. Извадих в бележника си онези от тях, които звучат афористично, онези, които могат да ми бъдат опора, когато отново се почувствам „самотен ездач“ всред житейския водовъртеж. Предлагам ви няколко (убедена съм — могат да ви послужат…):

1. Научи се да не издаваш мислите и чувствата си (стр. 9).

2. Превърни лицето си в камък. Нека никой да не може да чете върху него онова, което таиш в сърцето си (стр. 9).

3. Глупак е онзи, който мисли, че щастието се дарява от всевишния. Щастието се извоюва. И в това е неговата сладост (стр. 13).

4. Да, всички люде не са еднакви. И не е вярно, че всички сме проядени от покварата. Още има между хората — хора (стр. 37).

5. Аз давам повече вяра на един осъзнал се грешник, отколкото на светец, който нивга не е грешил (стр. 100).

…

…

…

Без тенденциозна поучителност Цончо Родев съветва своите читатели. Не е малък жизненият опит, натрупан през годините, и затова са толкова мъдри съветите му (макар че не са изведени в отделна глава, като при Сервантес например, но всеки може да ги открие за себе си).

Ако някои от вас, драги мои читатели, съжали, че не съм извела всичко от „житейския си наръчник“, то ще го посъветвам да прочете „Светослав Тертер“. В тази книга всеки българин ще открие разковничето за достоен живот, подчинен на повеленията на Бога на България, ще осъзнае може би, че жертвата пред олтара на Родината е свята жертва…

Струва си да служим на два Бога…