Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (14)

Дванадесета глава
Българинът му се отплаща, България му се отплаща

Наградите са хубаво нещо, само ако са заслужени.

Константин Шарков

На своите седемдесет и три години Цончо Родев прави същото, което е правил отпреди повече от половин век — работи. Както някъде вече казах, той все така прекарва своите осем часа дневно при бюрото си и с пишещата машина пред себе си (сбогувал се е с прословутото „писателско перо“ отдавна, още като журналист в „Народен спорт“).

Не го прави за пари — семейството не е и никога не е било богато, но сега разполага с достатъчно средства за един повече от приличен живот.

Не е и от вещомания. Писателят обитава удобен и уютен апартамент в един от панелните квартали на София — с толкова книги в него, че гостът отначало се пита дали не е попаднал във филиал на читалище. Има добра кола, добро лятно жилище — естествено край морето (това е единственото му наследство), разните технически съоръжения за нормален съвременен живот. За повече той изобщо не ламти.

Не страда и от снобизъм — тъй нареченият светски живот му е чужд, безцелен и празен; доходите на семейството стигат за напълно нормално ежедневие, за продължителна почивка (тя, разбира се, е край морето), а чрез сестра му Йоланта — и за някое пътуване в чужбина, когато след Промяната започват да го пускат да излиза извън границата.

Не търси и почести и награди — досега е получил твърде много отличия, но освен споменатата в предишната глава спортна купа „за дълголетната му спортна младост“ всички останали са в шкафовете и чекмеджетата. Той се радва на наградите, но не ги гони; за него може да се каже, че наградите са признание и стимул, но не и цел.

Но в такъв случай защо е този неотговарящ на възрастта му постоянен труд? Защо не се е отдал на почивка, каквато той е заслужил повече от мнозина други? — Причината е една: той продължава да изпълнява повелята на България и на дедите.

* * *

И така, Цончо Родев не работи, не твори за награди. Българинът и България обаче следят неговото творчество, благодарни са му, а единственият начин да му изразят признателността си, е да му я засвидетелствуват с отличия и награди.

Действително отличия и награди (почетните, без да броим спечелените в литературни конкурси) Цончо Родев има много. С едно изключение абсолютно всички други са за литературната му дейност. Това единствено изключение е почетният знак на гр. Мичурин (днес гр. Царево), който му е даден за подводните изследвания, извършени под негово ръководство от Китен на север до турската граница на юг и откритите при тях богати археологически находки. (Много стиснати на отличия били тези мичуринци, бе! Доколкото можах да проуча, за двадесетината години, откакто е учреден техният почетен знак, е даден всичко на всичко на трима души…)

Колкото и да е странно — особено като се имат предвид и произходът, и „дърпането опашката на дявола“, за което разказах в десета глава, — държавни отличия Цончо Родев е получил само преди Промяната, в тъй нар. тоталитарно време. Удостоен е с ордените „Кирил и Методии“ І степен и с „Червено знаме на труда“, както и с паметния медал „130О години България“.

Той е почетен гражданин на няколко града, че и на две села^[1]. Цончо Родев е трогнат от вниманието на всички, но не крие, че едно от тези признания има по-особена стойност за него — обявяването му за почетен гражданин на Провадия. Чувствата му са лесно разбираеми: да си бил изгонен от родния си град с една вилица и една лъжица в ръце, а след години ти, прокуденикът, да се завърнеш като почетен гражданин (ще рече — който се ползва от почитта на цялото гражданство), влизайки при това не през задната портичка за слугите, а през парадния вход и със символичния ключ на града в ръка — е, наистина има нещо вълнуващо в тази житейска ситуация…

Каза се вече, че Цончо Родев подари на Сливен цели осемнадесет години (ако човек обмисли този факт от друга гледна точка — почти колкото е трудовият стаж за получаване на пенсия…). За чест на моя роден град ще кажа, че той се отблагодари по достоен начин на писателя. Първият от хубавите жестове към него е от 1986 година, когато му бе връчен златният почетен знак на града (тогавашният — с конника, който „с тръба зове своите братя…“); заслужава си специално да отбележа хубавата мотивировка на общината за връчването на това отличие: „За принос в патриотичното и нравствено възпитание на младежта“. Сливен не е безразличен към делото на писателя и след Промяната. През 1995 година на Родев бе връчена наградата за краеведство на името на д-р Иван Селимински (схващате ли куриозното: онзи който в 1970-а отказваше да пише за Сливен и Сливенския край, защото абсолютно никак не ги познава, точно четвърт век по-късно получава отличие именно като най-личен краевед!), а през 1998 година — Голямата награда „Добри Чинтулов“ за литература и изкуство.^[2] Тази втора — или общо трета — сливенска награда е придружена също от почетния знак на града (сегашния — голям и извънредно красиво изработен и с лента за носене през рамо), както и от грамота, с която общината го провъзгласява за почетен гражданин на Сливен. Писателят не крие, че е особено чувствителен към тези отличия, получени и в двата периода от Сливен; веднъж в телевизионното предаване „Литературен автограф“, той разчувствувано сподели: „Оказа се, че не съм работил за неблагодарници…“

Искам да разкажа за още едно отличие на Цончо Родев, което е от съвсем особена категория. И за което той признава, че искрено го е развълнувало.

Предисторията е през лятото на 1997 година, когато Цончо Родев е на почивка във Варна. Там получава писмо, препратено му от София. До този момент изобщо не е чувал за подателя ЕйБиАй (ABI — Американски биографски институт със седалище в Северна Каролина, САЩ). Писмото е съвсем персонално, че дори и мъчното за изписване на латиница негово първо име е предадено напълно точно, а не с безличното обръщение „Дийр сър“; още по-малко наподобява нашите подобни писма, които са отпечатани на циклостил (ксерокс) и само името е добавено на ръка. Издържано в абсолютно изискан стил писмото на Института съобщава, че „г-н Цончо Родев е номиниран за мъж на годината за 1997 година“. Адресатът повъртява писмото из ръце, препрочита го няколко пъти, оставя го настрана и забравя за него.

Да, но само няколко месеца по-късно, през есента на същата година, когато е вече в София, пощенският раздавач му донася дълъг цилиндричен пакет с марки и печати от Съединените щати. Изненадата е пълна: в руло от твърд картон получава златопечатна (като древните хрисовули) грамота от ЕйБиАй; с изключително подбрани и тържествени думи тя известява, че Цончо Родев е избран за „мъж на годината — 1997“. Той още го оглежда с невярващи очи, когато от рулото изпадва още нещо — отново писмо лично до него, подписано от директорката на Института г-жа Джанет Еванс (и то собственоръчен подпис, а не като печата на Полихаев от „Златният телец“). Известяват му, че предложението за неговото номиниране е било „доста настойчиво направено“ от „български имигранти в САЩ, които, тръгвайки за далечната си нова родина, са си взели по няколко негови книги, за да поддържат чрез тях националното си самосъзнание и самочувствие“. След проведения в Института избор, за издаването на грамотата трябвало да се внесе определена сума; това сторили пак българските имигранти, като изрично помолили имената им да не се съобщават. Повече данни не се съдържат в писмото на г-жа Еванс — от старата или новата емиграция ли са тези достойни българи, дали са се преселили по политически или икономически причини, нищо!

В Съединените щати Цончо Родев има съвсем слаби връзки — само две семейства — съответно в Сан Диего и в Чикаго. Влиза във връзка с тях — не, нито едно от двете не стои зад анонимното почетно отличие (макар че и те си имали негови книги в библиотеките си). Това вече истински разчувства писателя — излиза, че съвсем непознати нему българи са потърсили опора за своето национално чувство не другаде, а именно в неговите творби. Трябва да се съгласим, че подобно признание би разчувствало къде-къде по-твърди хора от Цончо Родев…

Каквото и да е изпитвал, Цончо Родев, верен на природата си, отговаря на Американския биографски институт сдържано и повече от достойно. С кратки думи той благодари за почетното отличие, добавяйки, че го приема колкото за себе си, толкова и като признание „за нашия малък народ и неговата голяма литература“.

Пиша за тази голяма награда, за това високо отличие на Цончо Родев, и да си призная пред вас, читателите — вълнувам се много. И заради самият творец, и заради всички нас — българите. Възторгът, „че и ние сме дали нещо на света“ ме опива, но вътрешният ми глас тревожен се бунтува, говори ми… От споделеното със себе си ми става и страшно, и тъжно… вярно е, че живеем във време на икономическа разруха, вярно е, че трудно оцеляваме в борбата за насъщния, но трябва ли да оставяме да потъват в „забвение“ онези „будители на българския дух“ като Цончо Родев? Нямаме право за забравяме духовните си водачи (позволете така да определя писателя Цончо Родев, защото всичките му книги са трепети на съвестта, защото са зов към всички нас за изпълнение на човешкия ни дълг към Отечеството). Трябва ли, мисля си, нашите сънародници от далечната чужбина да ни дават уроци по патриотизъм, да ни показват как следва да почитаме заслужилите си сънародници като Цончо Родев…? Чувам да ми казвате, че на тях, емигриралите, всичко им е наред, та затова имат време и за книги — не искам да оспорвам свободата да мислиш така, драги мой читателю. Но прочел вече книгата ми, сигурно ще се съгласиш с мен, че Родев е от малцината български писатели, които днес повече от всякога са ни необходими, за да съхраним родолюбивото си чувство, за да поддържаме живо националното си самосъзнание и самочувствие.

Убедена съм, че като личност той би могъл да бъде в живота на всеки от нас, в живота на всеки българин, величина, с която да съизмерваме делата си (превъзмогнал всички страдания на духа, в личен план, той и до днес служи на България). А като творец — с книгите си той ни е повече от добър приятел, мъдър съветник… и учител по патриотизъм. Няма такъв общообразователен предмет в българското училище; може би и по-добре, защото колцина биха заслужили званието „учител по патриотизъм“? А и университетите не подготвят кадри за това — изпитите по себеотрицание, безкористен патриотизъм, вяра в силата на българския дух, самовзискателност, нравствен максимализъм биха били непосилни за желаещите да упражняват тази професия. Професия ли? Може би призвание… само за онези, които като Родев-Светослав могат да целунат буците пръст на коравата българска земя и да кажат: „Нивга, нивга не съм преставал да се чувствам частица от тебе…“

Животът на Цончо Родев, отдаден на България, се съизмерва единствено с любовта към земята и корените български.

ЕДИН ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРИЯ…

ЕДНА ЛЮБОВ — БЪЛГАРИЯ!