Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (2)

Встъпление, замислено от автора и обсебено от неговия герой

Тази книга беше почти готова на ръкопис, когато между нас се състоя приблизително следният разговор:

— Господин Родев, вътрешното чувство ми подсказва, че е необходимо нещо като предговор, като встъпление, като въведение. Нещо, което в кратки редове да дава представа за цялото.

— Като например?

— В него трябва да има и щрихи от биографията Ви, и няколко думи за творчеството, и нещичко за намеренията Ви… Изобщо целия Цончо Родев, събран в тридесетина реда.

— Ами че направете страница „книги от този автор“. То…

— Направила съм я вече.

— … и без това биографията на един автор са книгите, които той е оставил на хората. Не вярвам да имате намерение да описвате на своите читатели колко сини са очите ми.

— Имала ли съм случай да Ви кажа, че с Вас доста трудно се разговаря? Хуморът Ви е такъв, че ме кара да се притеснявам.

— Казвали сте ми, при това неведнъж, но аз все смятах, че се шегувате. Ако съм грешил, готов съм начаса да поискам прошка. И да се поправя.

— В такъв случай — помогнете ми.

— За встъплението ли?

— Разбира се. Нали през цялото време говорим за него. Да не би да помислихте, че ще Ви помоля да ми пренесете повредения хладилник до сервиза?

— Между хладилника и встъплението избирам встъплението. Ето го веднага.

Цончо Родев взе лист и молив и написа на един дъх, сякаш знаеше текста наизуст и само му оставаше да го нанесе на бялата хартия:

На 12-ия си рожден ден минавах за най-добър играч на топчета в махалата.

На 13-ия си рожден ден получих първите си дълги панталони.

На 14-ия ми предписаха първите очила. Бях напълно покрусен — не можех да си представя Тарзан с очила на носа…

На 15-ия завърших „Война и мир“. Прочетох романа по настояване на баща ми. „Войната“ горе-долу ми хареса, но „мира“ — никак. А от заключителните глави, философските, не разбрах нито една дума.

На 16-ия ми рожден ден учителката ни по литература г-ца Вяра Кючукова ми каза, че един ден ще има книги, на корицата на които ще бъде написано моето име, и че тя ще ги чете. Приех думите й като крайно несполучлива шега.

На 17-ия бях нещастно влюбен в моята съученичка М. Можех да се закълна, че романът „Страданията на младия Вертер“ описва мене.

На 18-ия се обръснах за пръв път.

Точно три месеца след 18-ия рожден ден зад името ми се появи определението „народен враг“. Беше 9 септември 1944 година.

…

На 40-ия си рожден ден бях автор на две книги.

…

На 73-ия ми рожден ден пишат книга, за мене. Авторката обещава, че няма да звучи като некролог…

Това е. Не си представях встъплението по този начин, но няма да го променя. Ако не друго, поне читателят ще разбере колко ми е било лесно да работя с „моя“ герой…