Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (4)

Втора глава
От главнята лумва пламък

Крушата не пада далеч от корена си.

Пословица

Вестта за гибелта на баща си Цончо Родев научава в концлагера (по онова време наричан по-нежно ТВО — Трудово-възпитателно общежитие) Кабиюк. Тогава и сега никой не знае защо е изпратен там. Държи един своеобразен рекорд — по-късно в лагери биват изпращани и съвсем млади хора, почти деца, но към март 1945 година той е най-младият концлагерист в България. Съносител е и на друга печална „слава“ — един от първооснователите е на нашия ГУЛАГ (лагерите или ТВО са създадени през м. януари 1945). „Слава“ и „рекорд“, които не дават повод за радост. А ужасното съобщение стига до него по най-нелеп начин — от един варненски вестник, проникнал някак си в лагера.

От, общо взето, не особено продължителния период в лагера в семейния архив е запазено само едно-единствено писмо от Цончо Родев — другите или са загубени, или изобщо не са стигнали до домашните му. То е с дата 1.IV.45, написано е с доста несигурен ученически почерк и не представлява особен интерес като съдържание. От него личи обаче, че след научаването за страшната гибел на баща си той е писал едно след друго две писма — очевидно е споделял чувствата си и е утешавал своите близки (доколкото изобщо е възможно от концлагера да се утешават другите, които са на свобода); за съжаление тези писма не са запазени — ако въобще са получени.

И все пак писмото е добър източник за наблюдения върху характера на бъдещия писател. Съдържа описание на един лагерен ден. Тонът му е лековат, почти безгрижен — момчето гледа да спести на своите допълнителните тревоги. И благодарение на този ловко избран тон някак си остават незабелязани скритите зад него трудности. Работният ден е 12 часа — от 6 сутрин до 6 вечер с кратка почивка на обед. Не говори, че храната не достига, а само се шегува: „гоним боба в чиниите“. Разказва, че работи в хамбара, но според него „чрез чувалите тренира вдигане на тежести“. А всъщност чувалите са по точно 102 килограма (за сравнение — личното тегло на момчето е 56): 100 кг зърно и 2 кг за чувала. И трябва да се пренасят на около 150 м. Споменава, че колетите са разрешени, но не моли да му пратят — знае, че семейството е с напълно блокирани влогове и преживява от разпродажба на вещи, случайно останали неописани в протокола на милицията (най-щастливият пропуск е шевната машина на майката — с парите от нея преживяват почти три месеца). Изобщо иззад доста делничното съдържание на писмото проличава една твърдост на характера, която изненадва за момче, още ненавършило 19 години. И все пак за това писмо можеше и да не се спомене, ако не беше едно кратко приложение към него: съученик на Христина е пожелал да й пише няколко реда от свое име. Ще си позволя да цитирам извадки от него — те още по-ясно показват от какво дърво е главнята, от която след години ще лумне огънят, завещан от предците. Допълнението, написано (както и главното писмо) с молив и по стария правопис с е-двойно и Ъ на края на думите, гласи:

„Христин,

Използвам случая като стар познат да драсна няколко реда. Думата ми е за Цончо. Тук сме заедно на «курорт», въздухът и самото място е чудесно. (…)

Христин, във всеки случай на Цончо му стана много мъчно, след като му съобщиха печалната вест, но все пак се показа мъж. В първите 15 минути само пожела да бъде сам, а след това по нищо не личеше, че е опечален. Пак ще повторя, понесе всичко геройски.

Христин, облазявам ви, че вашият Цончо проявява такива качества от ранна възраст.

Славно хлапе! (…)

Още веднъж ще напомня на всички ви да не се безпокоите за Цончо. Намирам го за толкова твърд, та даже излишни са ободрителни думи и т.н. (…)

Живко^[1]“

* * *

Давам си сметка, че тази глава започна не както трябва. Исках да напиша едно кратко житие-битие на Цончо Родев, пък го показах веднага в концлагера. Допускам, че подсъзнателно съм била изкушена: именно тук се дава оценка (не той проявява — той го проявява отдавна преди това, — а друг дава оценка на проявеното) на може би най-съществената черта на характера му, която ще бележи целия му живот.

Но нека своевременно да се поправя и да започна както си му е редът — от началото.

Щастливо, безгрижно и съвсем нормално детство и юношество в средата на задружно и сплотено семейство. Игри на воля, по-късно спорт (Цончо Родев пази няколко грамоти и награди за спортни постижения като юноша), само охлузените колене и четенето на българска и световна литература са малко повече, отколкото на приятелите от махалата. Отличен, но не блестящ ученик; много години по-късно със смях ще споделя пред провадийски публицист, че „е бил сила“ по езиците, литературата и историята, докато в математиката и изобщо в точните науки е нямал особени поводи за самопохвали. Самооценката сигурно е вярна. Той и днес говори и ползва половин дузина чужди езици, владее огромен запас от мъдри мисли — като се започне от латински и се свърши с турски (след години негови читатели турци ще се чудят и маят на тези негови познания). Учителката му по литература го води из всички класове да чете своите домашни „срочни“ работи и му предрича бъдеще на писател — с днешна дата знаем, че тя великолепно е прозряла в бъдещето. А че е имал слабост към историята, това може да свидетелствува всеки, който е прочел поне една от многобройните му книги.

Има и друго, което той получава в семейството. Възпитанието в дух на „безрезервен, безкомпромисен патриотизъм“, както, по моему твърде точно, се изразих някъде в началото на книгата. Непрекъснато му се втълпява, че не трябва да мине ден, в който да не е извършил нещо полезно за Отечеството. И още: че най-висшето благо за един мъж е като войник да защити бащината земя на фронта и там да загине с името на България на уста. За щастие историческият ход на събитията не му дава възможност да изпълни последната поръка, но че е останал верен на първата, свидетелствува цялото му творчество.

В такава обстановка настъпва събитието, което ще се окаже крах за него, за семейството му и за още стотици хиляди човешки съдби. 9 септември 1944 заварва Цончо Родев на гости на сестрите му в София — там Христина, вече дипломирана лекарка, е специализантка в болницата „Царица Йоанна“ (днес със същото име след като дълги години беше ИСУЛ), а Йоланта, завърнала се от Италия поради междуособиците и сраженията на Апенините, е в предпоследния курс на Медицинския факултет. В столицата тримата с изумление научават, че баща им е арестуван в Провадия, а както се дочува — и изтезаван. И друго: че също и Цончо Родев е търсен от милицията.

Арестуват го в София и първо го отвеждат в градското управление на милицията, което е настанено в хотел „Славянска беседа“^[2]. Там един с нищо незаслужен юмрук в зъбите му показва, че този път българската история не си играе на преврати или нескопосни въстания, а наистина е обърнала една своя много съществена страница.

Прехвърлят го в Дирекцията на милицията (при „Лъвовия мост“). Защо е бил арестуван — тогава и до днес никой не знае. Но затова пък обучението му като „народен враг“ е в пълен ход. Натикват го в една килия, където половината обитатели стоят на един крак — предназначена за осем арестанти, Цончо Родев влиза в нея като тридесет и седмият. Няма място да се седи, камо ли да се полегне: И той започва да се редува с другите в щъркеловата поза — да могат на смени да възстановяват кръвообращението си. За четири денонощия не им дават нито веднъж храна, нито дори коматче хляб, а само два пъти вода. Иначе ги водят сутрин и вечер в нужниците. Впрочем съвсем излишно — при този режим на хранене те просто нямат какво да правят в тях.

В тази килия на четвъртия етаж на Дирекцията, Цончо Родев вижда за пръв път помлени от бой арестанти. Ужасен е, има пориви за повръщане; по-късно ще се фамилиаризира с тази гледка.

Изпращат го по етапен ред в Провадия. Във влака, в купето за арестанти, един „брат по съдба“, когото водят за Габрово, очевидно се съжалява от видимото му изтощение и му подарява едно варено яйце и половин филия хляб. Цончо Родев твърди, че до ден днешен, повече от половин век по-късно, не е ял нещо по-вкусно…

В етапното комендантство на Червен бряг той за пръв път се среща със смъртта. Със своята смърт. В един изтърбушен хамбар стотина окаяници очакват „своя“ влак, когато някъде към полунощ се появява милиционерски офицер с кръвясали очи, огъващи се колене и дъх на бъчва от устата. Той оглежда арестантите с видимо доволство. И спира поглед на Цончо Родев. А по това време Родев е тъмнорус, със светло лице и сини очи. Запътва се към него, като междувременно разкопчава кобура на парабелума си: „Този мръсен шваба защо го държите жив, бе?!“ Изстрелът ще последва след секунди, никой в хамбара не се съмнява в това. Но Цончо Родев се спасява. Спасява се по най-необичайния начин — изрича най-мръсната българска псувня, която му идва на ум. Офицерът, вече с пистолет в ръка, спира изведнъж: „Брей, що щях да сторя!… Като нищо щях да му пръсна мозъка…“

В етапното комендантство на Каспичан за втори път се среща със смъртта. Този път с чуждата. Единственият арестант там, нещастник на около 50 години от Добрич, е дочул през дупката на комина, как комендантът и неговият помощник са се уговаряли да го разстрелят „при опит за бягство“. И наистина късно през нощта го извеждат. И някъде наблизо до гарата се разнасят два къси гърмежа — „като чупене на сухи клони“. Не връщат добруджанеца в ареста…

В провадийския участък („участък“, а не „арест“ — арестът „от фашистко“ е предвиден за 7–8 души, с прилични нарове и даже сламеници върху тях, докато сега задържаните са над сто и тридесет) Цончо Родев се среща с баща си. Милиционерите се „смиляват“ и им разрешават да се прегърнат и разцелуват. Но не позволяват да останат заедно — бащата се връща в сеновала, а сина захвърлят в гаража, където вече има десет души. И първата нощ в родния си град момчето прекарва само по риза и сако върху циментовия под. На следния ден домашните му донасят ученическия шинел и тенджерка с гозба — Боже, какъв разкош! А милиционерите за втори път проявяват милост: позволяват на единадесетте обитатели на гаража да си купят две-три рогозки, та да не лежат и спят направо върху цимента.

Тенджерки с ястия, дрехи, завивки — зад всичко това очевидно стои организация и човек със здрава ръка. Ръката е на съпругата и майката — в тези кошмарни дни напред излиза Мария Родева. Дотук тя е била онова, което традиционно се нарича „гледана жена“; сега изведнъж се оказва, че зад добре поддържаната й външност се е криела жена с железен характер — достойна наследница на дядо си Петър Нинчев, съратника на Раковски. Мъж и син в ареста, пълно безпаричие, често навестяване на униформени и цивилни милиционери, които идват да си вземат от дома й онова, което си пожелаят — целият този ужас се съсредоточава в Мария Родева. Тя поема всичко в ръцете си и се справя с твърдост и кураж, които едновременно учудват, но и будят уважение дори и в комунистите.

Разпитват Цончо Родев и той пише показания. И най-сетне всички разбират, че всъщност никой не знае — не се знае и до днес — защо изобщо е бил задържан този младеж. И може би тук помисляте, уважаеми читатели, че това е било достатъчно, за да го изхвърлят от участъка? — Нищо подобно. Той остава още месеци в него. Сутрин одеалата и чергите са засипани със сняг, проникнал през пролуките на гаражната врата. По собствено желание Цончо Родев отменя баща си в миенето на нужниците. Но и това не е достатъчно. Преминава и през преизподнята на инквизициите. Пак никой тогава, че и до днес не знае защо. Но от побоищата му остава един спомен и една чиста печалба. Споменът е един контузен и зарастнал накриво прешлен, който и до сега му причинява през година-две болезнени кризи, прилични на дископатия. А печалбата е, че когато десетилетия по-късно описва (в „сливенската“ си трилогия) изтезанията в турските зандани, той няма нужда да напряга въображението си — достатъчно е да разкаже онова, което лично е видял и изпитал на гърба си (в буквалния смисъл на думата) и по ходилата си.

Но в края на краищата все пак става ясно, че просто няма причина — или повод, както предпочитате — за задържането на Цончо Родев и за мъченията му. И тъй нареченият „народен обвинител“ (нещо като прокурор в също тъй наречения „народен съд“) го освобождава. Денят е 11 януари 1945 година.

И какво мислите, че последва? Приемат го да завърши гимназия заедно със съучениците си, вече абитуриенти? — Грешите. Той междувременно е изключен „завинаги от всички гимназии“. И отново никой не знае защо, нито пък си дава сметка, че няма закон, по който е станало това изключване. Цончо Родев се прибира у дома, колкото да изварят дрехите му, пълни с въшки. И да го понахранят малко. Но тази своеобразна „идилия“ трае, както е думата, „от ден до пладне“ — излязъл е законът за концлагерите и той поема към Кабиюк, Шуменско, като техен първоосновател. Един тъжно-смешен факт е, че конезаводът в селото, където той е пратен като лагерист, е създаден няколко десетилетия преди това от вуйчо му Станко, брат на майка му…

Цончо Родев избягва да говори за „трудовия си стаж“ в концлагера. Не парадира като жертва на режима, не се прави на мъченик, нито на герой. Причината не е само в сравнително краткия му престой в Кабиюк. По-скоро — в относително нормалния, човешкия ред в лагера. Вярно, работата е тежка, но по същество е обичайна селско-стопанска дейност. Охраната се държи порядъчно; не може да се каже, че милиционерите се отнасят доброжелателно към лагерниците, но са толерантни — Родев не е запомнил нито един случай на физическо насилие или самоцелна обида на личността. Разбира се, колетите и писмата се проверяват, но практически няма ограничение за получаването им. „В сравнение с по-късните Богданов дол, Куциян и Белене, да не говорим за Ловеч — разказва той, — в Кабиюк беше като в почивна станция.“ И така приключват разговорите на тази тема.

Освобождават го и се връща при семейството в Провадия. Точно на време, за да вземе участие в опразването на къщата — властта изпълнява присъдата. Постановена е пълна конфискация и местните управници я прилагат с нечувана суровост: определят само 24 часа, за да се освободи дом, трупан с години… Всъщност задачата „да се изнесат“ се оказва не чак дотам трудна — освен личните си вещи всеки член на семейството има право да вземе само по една вилица, една лъжица, една чиния, една чаша, една завивка, общо за всички една тенджера, една маса… Майката доказва, че пианото — стар семеен роял на Нинчеви от Видин — е нейна собственост и следователно би трябвало да не подлежи на конфискация. Скъсват документите й пред нея — заповедта е колкото се може повече от вещите да си останат на мястото. Защото целта е след Христо Родев да бъдат затрити и близките му, само че икономически, а не с „онези“, другите средства…

Изобщо за семейството настъпват тежки времена. Времена, когато са на ръба на физическото оцеляване. И толкова тежки, че девиз им става изречението: „Ние не можем да си позволим лукса да бъдем болни“. Негов автор е Йоланта.

Йоланта е и човекът, който успява да обърне една по-щастлива страница в книгата на съдбата. Защото се промоцира и бива назначена стажант-лекар във Варна. Получава варненско жителство (тогава още не е въведен строгият режим на жителствата), обявява се за глава на семейството и покрай нея майка й и брат й стават също варненци. Вярно, недоимъкът си остава, но поне моралният тормоз се поразмива в множеството на големия град.

Междувременно Министерството на просветата служебно е отменило незаконното изключване на Цончо Родев „от всички гимназии“. И ето го през есента на 1945 година ученик в VІІІ клас последен гимназиален по тогавашната уредба на Втора варненска мъжка гимназия.

В изобщо пестеливите си разкази за миналото той е като че ли най-свидлив за тази последна година в гимназията. Веднъж в разговорите ни го попитах съвсем директно за нея. „Беше една от най-трудните години в живота ми — беше неочакваният отговор. — След като бях заставал очи в очи със смъртта, след преизподнята в Държавна сигурност и 100-килограмовите чували в лагера, за мен беше мъчение да се насиля да смятам, че най-важното нещо на света е какво гласи законът на Ом или колко е висок връх Персенк.“^[3] Не подкачих повече тази тема.

С диплома за завършено средно образование в джоба Цончо Родев смята, че е в състояние съвсем точно да предскаже по-близкото си и не съвсем близко бъдеще. Защото вече съществува понятието „неблагонадежден“ и той е свидетел за съдбата на неколцина от тази категория: за три години в трудови войски (където междувременно по режим и норми почти са се изравнили с концлагерите) и по тъй нар. „черни роти“ и ако случайно оживее — работа по строежи или фабрики. Да, но в края на лятото (1946) едно подир друго му се случват три чудеса. Първото е на варненската гара. Изпраща някого, а се сблъсква с един състудент на Христина, който вече е станал асистент в университета, а сега идва да провежда кандидатстудентски изпит. От него научава, че и без въведената току-що ОФ-бележка може да се яви на кандидатстудентския изпит на следния ден (1 септември), пък за представяне на бележката срокът е продължен до края на септември. Да се мисли и говори за подготовка е направо смешно — кой ще се подготви за такъв изпит за някакви си 24 часа? И той се задоволява да направи единственото разумно — навива си будилника за 6 сутринта…

Не щеш ли, темата на изпита е тъкмо от област, където той „е сила“ — за средновековната българска книжовност. И след десет дни е второто чудо: списъците са излезли и той, който не се е готвил нито една минута за изпита, благодарение на писмената си работа и на отличната диплома, е в първата десятка на приетите. Буквално в последния момент — на 29 септември — идва и третото чудо: един варненски колега на баща му, оказал се стар социалдемократ, му издейства заветната ОФ-бележка. Същата нощ Цончо Родев пътува за София и, както се казва, „хваща влака, когато вече е потеглил“ — представя бележката само часове преди да е хлопнала вратата. И ето го на следващата нощ да пътува обратно за Варна, но вече като студент по право в Софийския университет.

Извънредно сложна задача е да се пресъздаде студентството на Цончо Родев. Той следва право (и след много перипетии го завършва), а в университета открива, че призванието му е писаното слово. Добре подготвен юрист е („но не блестящ“ — уточнение на Цончо Родев — Б.а.), пък познанията му в областта на литературата превишават юридическите. В студентските веселби и лудории не отстъпва на приятелите си, но редом с тях изучава и философия, самоусъвършенства се.

Ще се опитам накратко да сложа малко ред в този период на живота му. Той слуша лекции, но някак си избирателно — само по предметите, които му допадат (по това време посещенията на лекциите в Юридическия факултет не са задължителни). Изпитите си взема лесно и с малко усилие, но получените бележки абсолютно не го интересуват. Чете много, извънредно много — прекарва от 6 до 8 часа дневно в Университетската библиотека, — но не юридическа литература чете, а антични автори (ето как по-късно в книгите му ще намират място цитати от Епиктет, Ксенофонт, Тукидид, Светоний, Плутарх и пр. — Б.а.) — те и философията са били слабо застъпени в бащината библиотека. Следи спортния живот (привърженик е на „Черно море“ — Варна) и… симфоничните концерти. Но може би най-важното е, че открива в себе си онова, което десетина години по-рано г-ца Кючукова, учителката му по литература, му е предсказала — дадената от Бога дарба да се изразява оригинално, въздействуващо и точно върху белия лист.

Това става повече или по-малко случайно. Той живее с други трима варненци в две стаи на ул. „Иван Асен II“ и заедно с още поне толкова външни приятели и приятелки са твърде сговорна и весела студентска компания. За да ги забавлява, Цончо Родев пише нещо като хумористичен дневник на „малкия им кръжец“, всяка нова страница от който се посреща с небивал смях и възторг. Веднъж в период на голям глад, когато всички са без пари и с празни шкафове, някой от компанията му предлага да напише разказ, та, като го отпечатат, с парите да залъжат гърчещите си стомаси. Колко му е — до вечерта разказът е готов (говори се в него за някакъв граничар в отпуска). През нощта Стефан, който има пишеща машина и умее да пише на нея, го преписва и на сутринта го занася от свое име (да, от свое име — Цончо Родев вече знае, че неговото върви с определението „народен враг“ или най-малкото „неблагонадежден“) във в-к „Изгрев“, защото в „Изгрев“ поддържат постоянен подлистник за къси разкази. И чудо — след два дни разказът е отпечатан и Стефан получава 2000 лева. Разбира се, същата вечер се състои великолепен студентски гуляй в „Червените раци“. След десетина дни — нов разказ, този път с подписа на Ваньо. И пак е отпечатан. След още десет — трети от името на Тошо… И така бавно, бавно, учудващо бавно Цончо Родев открива сам за себе си, че писането му се удава, че има нещо в него, което му позволява да измисля разни историйки и да ги превръща в написани разкази.

И точно тогава — крах! Взел е изпитите си за трета година, когато получава писъмце: да се яви за справка (Боже, все „за справка“!) в Ректората. Той разбира какво означава това — от година са започнали изключванията от Университета и е дошъл неговият ред. И за съжаление не се излъгва… Изключен е. В този случай — тогава и сега — всички, включително Цончо Родев, много точно знаят защо… Понеже междувременно е излязло поверителното нареждане на ЦК от 2.II.1949 г., то отдавна е престанало да бъде „поверително“ (особено за заинтересуваните), а в него недвусмислено се казва: „Изключват се от ВУЗ студенти, (…) синове и дъщери на ликвидирани от народния съд…“

Като се страхува да не последва изпращане на лагер, Цончо Родев се укрива месец-два в село Т. — докато се разбере, че бурята е преминала над главата му. (По-късно той ще има още няколко случая да гостува на роднините си в това село. Все по същите причини…) Когато се разбира, че други последици няма да има, той се връща в София. И след седмица е вече общ работник на строежите. Казано накратко, борбата за оцеляване продължава… Той трябва „да си вади хляба“. Но сега вече не само своя. Сестрите му, лекарки на село, са го подпомагали в следването; сега едната, Христина, се нуждае от помощ. Защото с възможно най-нелепото обвинение — че тя, лекарят, се е готвела да сложи отрова във водоема на селото си — Христина първо е разследвана продължително (три месеца в единична килия), после, макар да е доказана пълната й невинност, е пратена „за да й дойде умът в главата“ за една година на лагер в Скравена. И трябват пари за колетите, които майката всеки месец изпраща. Пък и за майката също — на нея й е отнета наследствената пенсия. И грижата за двете естествено пада върху Йоланта и него.

Не минава година и Цончо Родев решава да се квалифицира. Избира си „машинист на строителни машини“. И какво, мислите, прави, за да го постигне? — Той е преценил абсолютното „социалистическо безредие“, което се е възцарило, и решава да го използува. Отива на един от големите софийски строежи и казва на главния ръководител: „Аз съм машинист на строителни машини, ако имате нужда от мене…“ На следното утро е вече при бетонобъркачката.

Бетонджийската бригада, с която му се пада да работи, веднага преценява, че той не разбира нищичко от занаята. Тогава обаче се проявява солидарността на онези, които са долу, в най-ниското — макар и намаленият добив на бетон съвсем директно „да ги удря в джоба“, никой, нито един от бригадата не възроптава. Напротив — те самите почват да го учат кое как се прави. Че на всичко отгоре го хвалят и пред бригадира на машинистите, и пред началника на строежа… Малко по-късно се разбира, че четирима от всеки пет бетонджии от тази бригада са дошли тук от затворите и концлагерите; дори се намира един, който е бил заедно с Родев в Кабиюк, но после е продължил и в пъкъла на лагера „Росица“…

Хванал „чалъма“ на работата — колко му е на един млад и здрав мъж (той вече е станал „цели“ 61 килограма!) да се справи с една бетонобъркачка? — Цончо Родев поглежда нагоре. Нагоре към разрядите и заплащането. Защото е разбрал, че старите и опитни майстори стоят със сравнително ниски разряди, понеже владеят бетонобъркачките, пък слабото им образование не им позволява да вземат теоретичните изпити за по-горен разряд. А какво представлява теоретичният изпит за машинист на строителни машини за човек, който има почти завършено висше образование? Той за три-четири вечери „изяжда“ учебника и подава молба за изпит — седмица по-късно от трети е станал четвърти разряд. След три месеца… и след още три месеца… и ето го с вписан в трудовата му книжка шести разряд. Втори след най-високия (седмия).

Какво, похвалвате го, нали? Заблуждавате се… — стореното от него е грешка, много голяма грешка. Защото е забравил да се съобрази с най-българската черта: завистта. А завистта властва дори и там, на строежа. И нейно оръдие става бай Цено от Божурище, който освен бригадир на машинистите е и партиен секретар на строежа. Бай Цено изобщо не го долюбва (за цялото време, в което работят заедно, той нито веднъж не се обръща към него по име, а с „Виж какво бе, онзи…“), изпитва към него естествена омраза на простака към интелигента. А сега този шести разряд е за него като орела, който гризе вътрешностите на Прометей. Разбира се, бай Цено от Божурище не е чувал за никакъв Прометей. Но този човек до него в работилницата, който в обедната почивка чете фашистки стихове от някой си Дебелянов, когото онзи ден са видели да отива с приятелка не на ОФ-събрание, а на опера и който единствен от 700-те души на строежа се оказа способен да бъде преводач на швейцарците, когато идват да монтират първата печатарска машина, му е решително противен. Изобщо да не говорим и за този шести разряд… И бай Цено отделя няколко дни, за да провери битието му. А подир още няколко влиза, сияещ като месечина, в работилницата със заповед в ръка: Цончо Родев е уволнен „по непригодност“. А това всъщност означава „по политическа непригодност“. Защо ли? Ами че защото строежът не е даже национален, а партиен обект — Партийната печатница (днес Полиграфически комбинат). Народен враг на партиен обект — е, това за бай Цено е като да пуснеш лисица в курника. Вън!

Куриозен щрих: в същия този забранен за него партиен обект подир петнадесетина години ще започнат да печатат книгите на изгонения Цончо Родев… Животът понякога обича да си прави шеги — нали?

Късичката формулировка „по непригодност“ се оказва с дълга опашка. Нужда от машинисти, особено от машинисти с висок разряд, има навсякъде, но пак навсякъде щом видят двете думички в трудовата книжка (пък да не говорим, ако поискат справка от Партийната печатница), гузно извръщат поглед. Дори не непременно на държавни или партийни обекти, но и на съвсем обикновени жилищни сгради — ръководителите на строежите мислят и за собственото си положение. След като напразно чука на много врати, Цончо Родев хвърля трудовата си книжка в печката. Така изгаря формулировката „по непригодност“, но заедно с двете думи отива в огъня и квалификацията му на машинист. С това аутодафе той се разделя завинаги със строежите.

Неволята отново е станала най-верен спътник на младия човек. Вярно, в семейството са малко по-добре — Христина се е върнала от лагера и отново си е намерила работа в едно варненско село. Но това не променя особено положението на брат й.

И някъде по това време става една, нека да я наречем така, смяна на личността, която ще трае повече от десет години — името Цончо Родев се превъплъщава в по същество вярното, но нищо не значещо „Ц. Христов“. Ето неговата история.

Случва се, че вестник „Народен спорт“ обявява конкурс за репортер. Почти на шега Цончо Родев се явява на него. Но вече не на шега го спечелва. Тогава все още мелницата на отделите „Кадри“ не съществува. И ето го, той е вече спортен журналист.

Кандидатствува като Цончо Христов Родев, но, постъпил на работа, той подписва материалите си дискретно „Ц. Христов“; в редакцията приемат това като никому не пречеща чудащина. Там се интересуват от качеството на продукцията. А този „Ц. Христов“ хем умее да пише, хем познава спорта не само като зрител от трибуните, но и откъм „кухнята“ като бивш състезател. Помага му и редакторът Климент Симеонов — единственият, който е бил в спортната журналистика и преди 1944 година. И „Ц. Христов“ скоро се налага в страниците на „Народен спорт“, особено в отразяването на спортове като волейбола, атлетиката и др., които той е практикувал като юноша. И фалшивият розов цвят на действителността така го омагьосва, че той се престрашава да направи една от най-решителните стъпки в живота си — оженва се за приятелката си, току-що завършила химия. А тя? Дава ли си сметка тя, че става съпруга на човек, който е сега, днес, а ще бъде още дълго време с единия крак в концлагера?

Обаче „животът обича чудесното, но се скъпи за истинските чудеса“ (Стефан Цвайг). В случая „чудесното“, тази своеобразна слънчева светлина в живота му, която би могла да бъде озаглавена „Ц. Христов — журналистът“, продължава само до тогава, до когато репортерът подава наведнъж две информации от състезания в Перник (тогава Димитрово). И колегите му, за да не се повтарят имената, подписват втората „Цончо Родев“. Точно 72 часа по-късно същият този Цончо Родев изхвръква от редакцията на „Народен спорт“ — толкова време е необходимо, за да дойде съответният разобличителен донос (недоказано, но навярно от Провадия — мисли си Ц. Р.) и главният редактор „да му отреже квитанцията“, както е популярният израз. И сякаш за поддържане на традицията — отново с мотивировката „по непригодност“.

Необикновеното в случая е, че — абсолютно съвпадение по време! — изхвръкването завършва с кацане. Не другаде, а в старото гнездо — в Юридическия факултет. Две години по-рано Цончо Родев е подал молба за реабилитация и най-сетне някой (неизвестно кой) е решил, че „народен враг“ и „син на народен враг“ не е едно и също нещо. И отменя изключването.

Предишните състуденти отдавна са станали адвокати, прокурори и съдии, когато Цончо Родев отново сяда на студентската банка. И то не като студент четвърта (последна) година, а втора; по време на отсъствието му програмите са променени, деканатът не му признава някои предишни изпити (те са били по още „фашистки“ лекции и закони) и две пълни години от живота на Родев са загубени; единствената полза е, че го включват в студентското военно обучение, та той изкарва службата не с трудоваците, а за две лета с новите състуденти. Разбира се, изкарва я, но не му дават офицерски чин (кой ще направи офицер един „неблагонадежден“?) и той се уволнява като сержант. И черпи за това!

Второто му студентство напълно прилича на първото — лесно вземане на изпити и страхотна самоподготовка, която… няма нищо общо с правната наука. Любопитно, дали не е било някакво предчувствие, че той никога не ще влезе в съдебна зала като юрист, а в най-добър случай като свидетел по дело? Разликата е само тази, че той няма тепърва да открива Божата си дарбица да владее перото, а го знае от предишното следване, проверил го е и донякъде усъвършенствувал в сухия език на вестникарството. И сега решава да се подложи на най-сериозния, най-решителния изпит в живота си — да напише не къси разказчета за вестниците, а по-голяма литературна форма. Повест. А защо не роман?

Като внимава да не даде повод за ново изключване, той е педантично редовен в следването (междувременно лекциите и упражненията са станали задължителни), но следобедите посвещава на замисленото начинание. За първа своя тема той си избира въстанието на Ивайло. И подготвителната му работа е изчерпателно, до дребнавост дори, да проучи епохата; не само казаното за Ивайло (в старинните летописи то се съдържа в няколко изречения), но и всички подробности за неговото време — как са яли и как са спали тогавашните ни предци, облеклото им, държавната уредба от царя до последния полски пазач, устройството на войската, военното изкуство през Средновековието и какво ли още не. Напълват се няколко тетрадки с такива сведения. Той още не знае, какво богатство са те; на тях ще се обляга той не само в първата си книга, но и на другите в онова бъдеще, което тогава е далеч отвъд хоризонта.

След проучването се зареждат следобеди, в които той лежи на канапето вкъщи и измисля бъдещата си книга — някъде по-нататък ще разкажа по-подробно за тези часове на канапето, които ще станат част от професионалния му живот. После е ред на самото изписване на романа; Цончо Родев го завършва почти едновременно със семестриалното следване. Заглавието му е „Жар под пепелта“.

Преписан начисто на машина (с помощта на съпругата — тя освен всичко друго е и дипломирана машинописка; това е било професията й в „празната“ година след гимназията, когато не е могла да вземе заветната ОФ-бележка), романът е предаден в едно издателство. И усилията остават насочени към следването — до желаната диплома има още едногодишен стаж и държавен изпит.

За стажа Цончо Родев се насочва към адвокатурата. И сякаш всичко изглежда като вече поставено на релси. Кой знае, по това време може би той се е виждал „утре“ като продължител на бащината си професия. Но „човек предполага…“, както е познатата пословица. А бъдещето, поне неговото лично бъдеще, му пази още сюрпризи. От пиперливите — при него май няма други. Защото е 1956 година и са дошли тъй нар. „унгарски събития“. И в резултат на тях — нова чистка в университетите. А този път заедно със студентите — и стажантите. Ама това е незаконно? Но кой ще ти гледа законност, „важна е Революцията“…

Разбира се, Цончо Родев е един от десетте стажанти (от общо сто), които биват изключени. И той — вече има натрупан опит — отново се озовава при роднините в село Т. Този път е с повече основание да се страхува. Защото към предишните определения „неблагонадежден“ и „син на народен враг“ се е прибавило и трето — „брат на емигрант на Запад“. Защото точно една година преди „събитията“ Йоланта е успяла да се изсели. Наистина, всичко е станало законно, редовно и с всякаквите възможни благословии, но на Цончо Родев е известно, че онези „долу“ мислят другояче: „Абе вярно заминала е с разрешение. Ама като е искала да емигрира, защо не е отишла в Иркутск бе, ами в Цюрих?“ Иди, та се пребори с такова мислене…

Това трето поред изключване на Цончо Родев в пътя му „Напред, науката е слънце“ противно на страховете се оказва най-краткото. „Само“ 6–8 месеца. С тях му се натрупват общо над седем години „нетрудов стаж“ като изключен — от училище, от университета, от стаж. Но тъй или иначе дипломата, към която се е запътил преди дванадесет години (1946), е вече в джоба му. Няма тържества в аулата, няма промоции — една ръка му я подава през вратата на канцеларията на Ректората. Той не се вълнува от това — достатъчно е, че от този ден е висшист, дипломиран юрист. И двамата със съпругата му си отдъхват: е, дошъл е краят на мъката и несигурността.

Лековерници! Жалки и смешни лековерници! Те и не подозират, че не е дошъл никакъв край, а обратното — начало. Начало на един период, който след години ще наричат „Времето на трите Г“ — „Годините на Голямото Гладуване“. Естествено, за място в съда, в прокуратурата, в юридическите отдели на предприятията и учрежденията не може и да се мисли — него го следва „богатата“ и тлъста по обем характеристика от Университета. А вече е минало златното време на лесните назначения; сега отделите „Кадри“ работят с прецизността на швейцарски часовник и френска гилотина. Подава молба в адвокатурата — също никакъв резултат.

Не след много Цончо Родев ще установи, че не само адвокатурата, но и каквато и да е друга юридическа и обикновена служба е затворена врата за него. Навсякъде той е „неблагонадежден“, „политически непригоден“, „син на народен враг“ и „брат на политически (това «политически» някой по пътя му го лепва ей така, покрай другото, но то си остава) емигрант“. Излишно е да изброяваме — списъкът на местата, от където го отпращат като се почне с учтивото „съжаляваме, но“ до по-простото „вън!“, би запълнил половината от тази книга. За илюстрация ще посоча само един от едновременно най-печалните и най-комичните случаи. Той научава, че в кварталната им поща има вакантно място за пощенски раздавач, без кандидати за него. Подава молба. И след съвсем кратко умуване му отговарят: бил политически неподходящ да разнася кореспонденцията. Ама защо? Защото, виждаш ли, всред нея би могло да се случи и важно писмо от държавен орган — как може да се остави то в ръцете на „неблагонадежден“?

Единственото, което му остава, е, връщайки се към старото безлично „Ц. Христов“, да стане онова, което наричат „журналист на свободна практика“. Хората от гилдията знаят колко несигурно като професия и мършаво като доход е това занятие. Той търчи по редакциите и предлага една или друга тема — някоя бива отпечатана за броени левове, три други отиват директно в коша. Успоредно работи и абсолютно всичко друго, което му падне. Става и „литературен негър“… За онези, които не познават това понятие, ще го обясня. На жаргона на „пишещите братя“ „литературен негър“ е онзи, който срещу скромно заплащане пише книгите на други, които не могат да си ги пишат сами, но могат да ги отпечатват. Един от неговите „работодатели“ май става дори член на Съюза на писателите… Но и тези пари не стигат. Защото „чорбаджиите“ му дават трохите, а запазват за себе си не само славата, но и мръвките. Семейството е на границата на най-обикновеното гладуване; не са изключени месеците, когато се изхранват само от заплатата на съпругата. А тази заплата е тогавашни 47 лева — по покупателна способност приблизително колкото днес (2000 г.). Защото жената на „политически непригодния“ е станала също не особено „пригодна“ и въпреки отличната си диплома на химик е принудена да започне трудовия си път от най-долу — като лаборантка. Но за Цончо Родев съществува и друга опасност — абсурдна по същество, но реална. Около него продължават да витаят контурите на лагера. Защото не му дават работа, а като безработен винаги рискува да бъде причислен към преследваните тогава „безделници“ и „зози и суинги“…

По същите политически причини, но понякога ръка за ръка с най-обикновената корист, застилат тръни и пирончета и по пътя на книгата му. Написва и втора книга — „Черният конник“, — но и тя се залежава по чекмеджетата. Безизходица! И мрак — „отникъде взорът надежда не види…“ И така година… две… три… четири… пет…

Някъде по това време на съдбата очевидно й дотяга играта, в която на практика няма никаква игра — да слага камъни и пръти по пътя на този безпомощен да й се противопоставя човек, който вече не е в съвсем първа младост — минал е тридесетте. И решава да му даде един шанс… Този шанс го среща с тримата най-забележителни хора в творческия му живот. Които — всеки по свой начин — ще бележат по-нататък пътя на бъдещия писател.

Първият е професионален партиен работник, политически съветник на всесилния тогава идеолог на комунистическата партия Митко Григоров. След точно двадесет години от „освобождението“ другарят Симчо Коен е единственият, който, когато Цончо Родев застава пред него, не се стъписва от клеймото „неблагонадежден“ и „народен враг“ на челото му, а вижда само човека. И е първият, който в онези години на „революционна ярост“ ще посмее не само да помисли, но и да изрече, че „бащата е отговорен за сина, но не и синът за бащата“.

В края на почти едночасовия разговор другарят Симчо Коен заключава: „Разберете ме добре. Да спират попрището Ви заради присъдата на Вашия баща е недомислие и нелепо престараване на разни дребни душици. Но аз не мога да разпратя окръжно до издателствата в страната: «Издавайте книгите на другаря Цончо Родев». Ами ако романите Ви нямат литературни качества? И не ми казвайте, че бих могъл да прочета един-два от тях и да изразя мнението си. Моето мнение би било като на обикновен читател, но не и на литератор, който има право на преценка.“ Обаче Цончо Родев е готов за тези думи: „Безизходицата е само привидна. Ето, имам приета книга в издателство «Народна младеж», която е спряна само по това политическо съображение. Дайте ми, моля, едно писмо, че няма политически пречки за издаването й. Нататък тази книга, веднъж излязла, ще бъде нещо като литературен паспорт за мене в бъдеще. Ако тя има качества — ще успея, ако няма — ще се проваля. И всичко ще си отиде на мястото.“ Родев отлично знае, че партийните функционери никога не се ангажират с писма, с „черно на бяло“. Още по-добре го знае другарят Коен. Но това не намалява готовността му да помогне срещу неправдата. Той дълго премисля, съсредоточил поглед в някаква точка на бюрото си. После кимва с глава: „Оставете всичко на мене.“ И подава ръка на „политически непригодния“, на „народния враг“.

Тази е първата, последната и изобщо единствената им среща. Но по-късно Цончо Родев винаги, докогато успява да установи дирята на Симчо Коен (включително като посланик в Перу) ще му праща по един екземпляр от книгите си. И неизменно придружени с най-топли думи на признателност…

Последвалото Цончо Родев научава от втора ръка.

В юношеската редакция на „Народна младеж“ иззвънява телефонът. Емил Коралов, шефът й, протяга небрежно ръка към слушалката. И в следващия момент неволно става на крака. Защото от другата страна на жицата са му казали: „Говорете с ЦеКа, кабинета на другаря Митко Григоров. На телефона ще е помощникът му другарят Симчо Коен.“ И след неизбежните встъпления Коен казва: „В поверената Ви редакция се намира ръкописът на романа «Черният конник» от Цончо Родев. Аз Ви заявявам, че не съществуват никакви политически пречки той да бъде издаден. Стига, разбира се, да притежава литературни достойнства за това. Какво е мнението Ви по въпроса?“ Коралов е добър човек, но с боязлив характер. И като продължава да стои вдървен като новобранец, едва отговаря: „Аз… Не зная… Аз… Не мога…“ И дава телефонния номер на Георги Константинов, който е определен за редактор на книгата.

Георги Константинов^[4] — е физически слаб човек и неизлечимо болен; за да може да изкара годините за пенсия, на него му е позволено да извършва редакторската си работа в къщи, а дъщерите му са като куриери между него и издателството. За разлика от своя шеф обаче той нито става от стола, нито прибира пети при телефонното обаждане. И на гръмкото предисловие, както го знаем по-горе, той отговаря простичко: „С какво мога да Ви бъда полезен, другарю Коен?“ Ще речеш — дошъл е молител, а не властник. Този път е ред на другаря Коен „да вземе таймаут“, за да се съвземе. После повтаря същото, което половин или един час по-рано е рекъл на Коралов. И приключва с приблизително следните думи: „Ако в този човек има дарба Божия, тогаз трябва да му помогнем да я реализира. Но ако ще е само един от милионите писачи, които се навъдиха напоследък…“ До времето на разговора Георги Константинов само е чел романа на Родев, но никога не се е срещал с автора. Нито знае нещо и за житието-битието му. Но това не го разколебава и той произнася отчетливо: „Другарю Коен, залагам името и авторитета си, че до десет години Цончо Родев ще бъде един от най-добрите български разказвачи за втората половина на нашия век!“ Ново кратко замълчаване на телефона от ЦеКа. После Симчо Коен казва ясно: „Ами че тогава помогнете му. Помогнете му с всички сили…“ Константинов обаче намира в немощното си тяло кураж да попита: „А Вие какво ще правите?“ И получава многозначителния отговор: „Аз ще държа вратата пред Родев отворена.“ И така се разделят тези двама по своему забележителни мъже.

Подписан за печат, след 24 часа романът „Черният конник“ е отнесен в издателството. И започва да чака 1966 година, за когато определят да бъде редът му…

Георги Константинов е втората изключителна личност, с която авторът на „Черният конник“ се среща в този период. (Третият човек ще се появи по-късно. Казва се Митко Яворски — литературен, а може би и партизански псевдоним на Гатю Гатев.) Въпреки разликата във възрастта, после между двамата ще се установи своеобразно приятелство; в него Родев винаги ще се обръща с крайно почтителното „Вие, другарю Константинов“, а ще му се отговаря с доброжелателното „ти, Родев“. След още няколко години ще се случи така, че Георги Константинов отново ще изиграе решителна роля в творческия път на младия (в сравнение с него) писател. Това е основанието, поради което Цончо Родев до днес нарича Георги Константинов свой литературен баща.

* * *

Май попрекалих, а? Вярно ли дочувам да казвате, че прекомерно са се нароили страниците, в които ви разказвам участта на един писател… преди да е станал писател? Ако е така — не съм съгласна с вас. Не би се съгласил и големият наш поет и мъдрец Атанас Далчев, който бе казал някога, че никой не може да бъде голям писател, ако няма участ. Пък вие виждате — при Цончо Родев участ има в излишък, може да подарява и на околните.

Но в такъв случай защо прекъснах тук? Защо давам на читателя този отдих?

Причината е, че в твърде богатия на „участ“ живот на Родев, който проследихме заедно с вас, приблизително тук има някакъв преломен момент. След като пълни двадесет години той се е свличал и премятал (хайде да го кажем и по сливенски: прескимбичвал) надолу по сипея, най-сетне е стигнал до дъното. Там е стъпил на здрава почва и вече от него зависи дали ще се валя безпомощно в прахта и, ритайки във въздуха, ще чака края си, или със зъби и нокти ще се заизкачва по насрещния скат. И тъй като вече знаем, че той е намерил сили да тръгне нагоре — списъкът с творбите му в началото на книгата красноречиво го доказва, — прецених, че това е подходящото място не толкова за почивка, колкото заедно да видим какво е отношението, каква е личната оценка на Родев към собствената му участ, на практика погълнала цялата му младост. Защото лесно се дават присъди за чужди съдби и преживелици; трудното е, когато трябва да погледнеш сам назад в своя живот и тогава да вдигнеш или да насочиш надолу палец.

За мене най-странното при Цончо Родев е, че след всичко преживяно той не изпитва ненавист към родния си град или бившите си съграждани. Никога и нито веднъж не е произнесъл или написал лоша дума (а би могло да бъде проклятие) за тях. Сякаш баща му не лежи невинен там, в общия гроб край Старите гробища, сякаш той самият не носи още счупения си прешлен и не си дава сметка за похабените две десетилетия от своята младост, сякаш забравя затритата съдба на цялото им семейство. Веднъж в многобройните ни разговори не се стърпях и го попитах за това. „Вината не е на Провадия и провадийци — отговори ми той след продължителен размисъл… — Злодеянията бяха вършени от шепа хора (а дали е правилно да бъдат назовавани хора?) и от безчовечния режим, на който те служеха“.

Така съвсем спонтанно разговорът стигна до преценката на Цончо Родев за властвалия у нас почти половин век режим, за идеологията му и за лицата, които превръщаха тази идеология в политически строй.

Преписвам от бележника си единственото изречение, с което той отговори на въпросите ми: „Идеологията, властвала в тези 45 години, беше утопична, икономическата политика — грешна и катастрофална, режимът — чудовищен.“ Тогава не се стърпях и го попитах за личното му отношение към тези понятия — идеологията и режима, както и към хората, които са ги осъществявали. Този път той не обмисля дълго, все едно, че имаше в себе си готов отговор. Подчинявал се е (можел ли е да стори друго?) на идеологията и режима, но винаги е изпитвал непримиримост към тях. По-друго и някак си диференцирано е отношението му към хората на режима, казано другояче — към партийците. Същата непримиримост Цончо Родев е изпитвал и изпитва и днес към онези, които са станали членове на комунистическата партия от корист, за облаги — облаги материални и облаги кариеристични. (Тях той нарича „бояджии“.) В тази категория не липсват и неколцина писатели, уж „съвестта на нацията“. Към старите (далеч преди 9-ти) партийци, идеалистите (имало е и такива и той е познавал няколко), чувства искрено съжаление — сгромолясването на идеалите им е била истинска трагедия за тях, болезнено разочарование и… мнозина от тях или са напуснали сами, или са били изгонени от партията. Снизходително гледа той и към тъй нар. „национализирани партийци“, Не бях чувала за тях, но съществувала и такава категория. През 1948 година БКП „приобщила“ социалдемократите и членовете на тяхната партия автоматично се оказали комунисти. А демонстративно да се откажеш от „приобщаването“ е можело да доведе до абсолютно всичко… По-друго е отношението на Цончо Родев към неговите съвременници, които искрено са вярвали — много от тях вярват и днес — в правотата и на идеологията, и на партията, и на режима. Той просто не е в състояние да ги разбере (при това имало между тях и много умни хора), но уважава и е с пълна търпимост към вярата им. И по тази причина е поддържал и поддържа искрени приятелства с не един от тях. В кръга на тези приятели биват простички люде, но се срещат и видни администратори, които са били представители на реалната власт (дори и двама следователи от МВР — единият е вече пенсиониран, другият още е на работа), доста магистрати, по-нисши и по-висши партийни функционери, че и един бивш кандидат — член на политбюро. Според Цончо Родев хората от тази последна категория също винаги са знаели житието-битието му, както и неговите политически разбирания, но това никога не е повлияло на отношението им към него — не само когато е вече утвърден и ценен писател, но и в годините на преголемите изпитания. Изводът е, че и те като него са могли отвъд етикета „народен враг“ да виждат човека и да уважават неговата гражданска позиция.

И какво излиза? — Че той, бившият „политически непригоден“ и „народен враг“, е толерантен към всички, освен към нагаждачите, користолюбците. Е, разбира се, за другите, които са зацапани с кръв и престъпления, изобщо няма място в неговата ценностна скала.

Но нека да спрем това отклонение и да се върнем към попрището на човека и — вече може да се използва тази дума — твореца Цончо Родев.

* * *

В самото начало на 1966 година излиза „Черният конник“. Цончо Родев съвсем точно помни дата — 9 януари; разнежването е обяснимо — тази „първа рожба“ е чакана повече от десет години… Не минава дори месец и във в-к „Пулс“ излиза смазваща критика — повече груба и арогантна, отколкото остра; отрича се всичко в книгата, включително историческите факти и археологическите открития (така и не се разбира дали е поръчана от някой, който „знае“, или новооглашен критик, който не смее да удари някого от „богопомазаните“, трупа актив върху един беззащитен начеващ). Един по-слаб характер ще се огъне, авторът ще захвърли перото. Родев обаче приема нападката спокойно; помагат му думите на Сади^[5], че „по дърво, което не ражда плодове, камъни не хвърлят“. И излиза прав: великият съдник — читателят — никак не се влияе от писанията със съмнителна чистоплътност в „Пулс“, буквално се нахвърля над книгата на непознатия й автор (тя вече е, подписана Цончо Родев, неизвестно име, аз не Ц. Христов) и тиражът е изчерпан преди края на януари. Радио София усеща необикновения интерес и превръща романа в радиопиеса в три части. Авторът, естествено, не получава нито стотинка, но печели друго — популярност. Особено пък след като по желание на слушателите пиесата бива излъчена седем пъти в шест месеца — рекорд, непознат в Радиото нито преди, нито след това. А когато след години романът бива преиздаден, той е във фантастичния тираж от 70.000 екземпляра. И те пак не достигат…

Малко повече от месец по-късно излиза и втората книга на Родев — „Съкровището на Лизимах“. Това е сборник от разкази и новели едновременно исторически и научно фантастични, вече печатани в списанията „Космос“ и „Наука и техника за младежта“. И дори излезлите в „Наука и техника…“ в две последователни години са определени от читателите за „най-добър разказ на годината“. Но възниква малък скандал: читателите, които ги познават като творби на „Ц. Христов“, сега пращат гневни писма, че „този Цончо Родев е откраднал разказите“. Налага се и двете списания да публикуват обяснения по случая.

Цончо Родев вече е автор!

Но този човек сякаш не знае и не желае да научи що означава това „безметежно съществувание“. Ето — той е стъпил материално на крака, „времето на оцеляването“ е зад гърба му (а дали е наистина зад гърба му?), читателите знаят името му и чакат неговите книги. А той? — Едва поел глътка въздух, той бърза да направи нещо, което пълни двадесет години е било невъзможно за него — заслушва се в онова, което предците му нашепват от небето. А то се свежда до три думи: „Работѝ и служѝ на България!“ Но сега времената били други? Сега да ти лепнат прозвището „националист“ било почти толкова опасно, както доскоро „Народен враг“? Сега политиката на режима била да се проповядва интернационализма, а не патриотизма? Нищо! Каквито и да са рисковете, за тебе то е дълг. Дълг към предците, дълг към България.

И оказва се — Цончо Родев двадесет години е бил мъждееща главня. А сега е дошло времето от нея да лумне огън. Онзи огън, който някъде в началото на книгата определих с три думи: безрезервен, безкомпромисен патриотизъм. Разбира се, той няма да хвърля „камъни и дърве“ на Шипка, не ще пуща бомби от шперплатни самолети над Одрин, нито ще прекосява Родопите в редовете на Македоно-Одринското опълчение. Неговото „бойно поле“ и същевременно оръжието му ще бъде само писаното слово.

Макар и в конфузно малък (за времето си) тираж, третата му книга „Изпитание“ има действието на взривена бомба. Изпипана е до съвършенство като белетристика. Смайваща като ерудиция. Неатакуема като фактология. Но най-впечатляващото в нея е тонът, „гамата“, в която е „изпята“ — за мен „Изпитание“ е най-патриотичната българска проза от военните репортажи на Йовков насам.

Този патриотизъм е съвсем точно премерен — „на аптекарска везна“, както казва народът. Много далеч е от какъвто и да е шовинизъм, от „великобългаризъм“; няма дори призив за обединение на откъснатите живи късове от майката Родина. Подчертано е, че България е защитаващата се страна в Сръбско-българската война (основата, центъра на сюжета на книгата). Но придържащ се фанатично към историческата истина, авторът така води разказа, че въздига на необозрим пиедестал Българина в частност и българина като нация. Не мога да си представя, че ще се намери българин, който да прочете този роман и да не изпита гордост, че именно българска кръв тече в жилите му.

И ето — не са минали даже десетте години, предречени от Георги Константинов, и Цончо Родев вече е изпълнил смелото му предсказание: той е стойностна величина в нашата проза!

Авторът е далеч от мисълта да скръсти ръце и да се любува на постигнатото — той работи, работи, работи… 1971-ва е жалонна година за него: излизат от печат три негови книги — постижение, което е извън възможностите и на миропомазаните „партийни писатели“. И трите са все възхвала на България, българина и българщината. Сюжетите са от Първото и Второто българско царство, но са така „разиграни“, че съвсем пряко рефлектират към днешния ден. В биографичната повест „Светослав Тертер“ Родев на практика излага своята философия, която може да се изрази с три думи: Отечеството над всичко. (Смятам за необходимо, не, за задължително на тази книга да се спра по-обстойно по-нататък в книгата си.) „Наричаха ме Желязната ръка“ е всъщност първата му книга „Жар под пепелта“, само че под ново заглавие и със съвсем малка промяна в началото, в сюжетната завръзка; тя, отричаната и пренебрегваната почти петнадесет години, сега излиза в най-голям тираж от трите — 30.000. А третата, „Отгласи“, е своеобразен апотеоз на първооснователите на Българската държава — от сътворителя Аспарух (в съответния разказ: Исперих) до величаво-трагичния Самуил.

Годините се търкалят и заедно с тях се множат и завоеванията в белетристиката — от сборници разкази до монументални по обем и съдържание романи. На десетици се броят също и късометражните филми в киното и телевизията, реализирани по негови сценарии. Спечелва литературни конкурси (включително и с единствения си опит в драматургията — Голямата награда в национален конкурс на Българското радио през 1992 година), лауреат е на престижни литературни награди. И може би венец на всичко е монументалната му „сливенска“ трилогия („Тътени“, „Бурята“, „И стана ден“) — творба в такива колосални мащаби, с каквато малцина световни автори (сред българските положително няма) и също така малко национални литератури могат да се похвалят.

Предците, а вероятно до тях и „бащата в литературата“ Георги Константинов, положително ръкопляскат на своя потомък някъде там, на небето. И тайничко избърсват по някоя сълза на гордост, хлъзнала се из очите им…

* * *

Тук възниква един логичен въпрос: а днес? Какво прави Цончо Родев сега? — Колкото и да е странно, на мен ми е по-лесно да кажа какво не прави, отколкото какво прави. Ето кратък списък на неправене:

Не се пише репресиран, не членува в съответното дружество на репресираните.

Не си е поискал документ от МВР за „стажа“ в Държавна сигурност и в лагера, от гимназията и Университета — че с изключванията са затрили пълни седем години от живота му.

Не се е заинтересувал да види досието си. (Веднъж ми даде обяснение единствено за този пункт: страхува се да не открие в досието си, че е бил предаван от човек, когото е смятал — а може би смята и досега — за приятел.)

Не членува никъде — нито в политическа, нито в неполитическа организация. Не членува и в тъй нар. творчески съюзи.

Няма да го видите на митинги и манифестации. Участието си в управлението на държавата осъществява само с гласоподаването си. Това, виж, прави ревностно — веднъж се е върнал предсрочно от чужбина специално, за да гласува.

Не търси никакви реванши, нито дори компенсации. (Единствено изключение — поискал е и е постигнал чрез съдебна реабилитация да измие позорното петно от паметта на баща си.) В това странене достига до там, че се е отказал да получи дори бонове от приватизацията.

Защо?

Каква е причината за това странно поведение на Цончо Родев? Инерция на преживените петдесет години? Закоравял отшелнически характер? Самотник по навик или по нрав? Мизантроп? Вълк-единак?

Не зная, не мога да отговоря. А да гадая — не желая.

И все пак какво върши този иначе изумително деятелен човек? Нима се задоволява по цял ден да зяпа витрините по улиците? Да виси в коридорите на поликлиниките? Или у дома да си върти палците?

Не, той просто прави същото, което е правил в целия си съзнателен живот. Работи. Работи онова, което е работил още отпреди срещата си с другаря Симчо Коен — пише. Е, може да е понамалил продължителността на работния си ден (вече при дълга напрегната работа получава тежко безсъние), но само по изключение не прекарва своите 7–8 часа до работната си маса. Ако се съди по издаденото след Промяната („Една торба ключове“, „Пиратът“, „И стана ден“, ново издание на „Изпитание“) тематиката на книгите му е същата — той възпява България и българщината, на които, видя се вече, той е посветил целия си живот. „Един живот за България!“

И все пак над какво конкретно работи? — Като всички големи творци Цончо Родев не обича да говори за това — не зная дали от суеверие (да не се урочаса), или по дългогодишен навик. И само веднъж сполучих малко да открехна завесата на мълчанието. Цончо Родев е открил някакъв изумителен факт от миналото на своя роден град и е с желание да го превърне в исторически роман. Но е с амбицията това да не бъде какъв да е роман, „исторически роман въобще“, а такъв, че (цитирам писателя) „хората да си свалят шапките, пък едва тогава да слизат от влака на провадийската земя“. Досега два пъти е стигал до средата на бъдещата си творба и два пъти, недоволен от постигнатото, е изгарял написаното. Балзак ли беше казал, че „да пише може всеки, но да задрасква (в случая — да изгаря) може само майсторът“?

Дочувам ви да казвате, че чакате с интерес този роман на Цончо Родев.

И аз също.