Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (10)

Осма глава
Подир виденията на детството

За деца се пише също като за възрастни, само че по-добре.

Максим Горки

Веднъж попитах госпожа Надя Родева защо съпругът и пише за юноши. И получих неочаквания отговор:

— Защото по акъл никога не е излязъл от пубертетната възраст.

* * *

Ето, наглед всичко си е на мястото. Няма спор, че Цончо Родев никога не е писал нито ред за деца от възрастовата категория на „Хей ръчички, хей ги две…“ или „В джобчето ми дрънкат семки и бонбонки“. За юношеското четиво обаче нещата са различни. Тук цари пълно единодушие. Самият писател е сложил под заглавията на някои свои книги уточнението „исторически роман за юноши“. Съпругата му не поставя под съмнение, че той е автор на книги и за юноши. Един негов роман („Наричаха ме Желязната ръка“) е в списъка на задължителните четива за учениците от VI клас. Получавал е награди за „най-добра книга за юноши за годината“ (1971). Откъси от негови книги са в помощни сборници с художествени четива по родинознание за IV клас (1976 и 1981). Името му фигурира в биобиблиографския сборник на доцент Божанка Константинова (1999) за авторите на детско-юношеска литература. Да си призная — също и в моята библиотека има няколко негови романа, които съм чела преди двадесет години, а сега са измежду любимите книги на дъщеря ми.

На пук на този строен хор аз искам да изразя една еретична мисъл: Цончо Родев не е създал нито едно произведение за юноши^[1]. Според мене в същността на писателя има двама напълно самостоятелни разказвачи, които са в прословутото доскоро „мирно съвместно съществувание“. Единият е тънък психолог, който с веща ръка дълбае в човешката душа („сливенската“ трилогия, „Изпитание“, „Една торба ключове“ и др.). Другият се увлича по романтичното, по авантюристичното (в най-добрия смисъл на тази дума), по острите напрегнати ситуации, по въздействието върху читателя да е нетърпелив да узнае „какво ще се случи нататък“. Двамата автори пишат по един и същ начин. И той може да бъде охарактеризиран така: майсторско композиране на творбата; увлекателен сюжет; многопластовост на действието; плътни, запомнящи се образи; богат, емоционално-цветист, картинен език, прецизиран до педантизъм; жив и образен диалог; философска осмисленост на явленията; дълбок психологизъм. И тъй като са винаги в историческата тема — с прецизно и задълбочено познаване на съответната епоха. После обаче читателят прокарва граница: върху творбите на първия разказвач поставя етикет „за възрастни“, върху творбите на втория — „за юноши“. А всъщност и едните, и другите са написани с едно перо. И са предназначени за един читател, за една възрастова група.

Двамата разказвачи нямат свои запазени периметри, а постоянно си заемат уж „своите“ теми. Например темата любов не липсва в романите „за юноши“ (без „Отмъстителят“), а „съспенс“ (както напоследък е модно да се нарича напрегнатото действие) е с често присъствие в романите „за възрастни“. Спортът (борба, конно надпрепускване, точна стрелба) има своето място в книгите „за възрастни“, а героиката (разбира се, когато говорим за автор като Цончо Родев, става дума не за самоцелен героизъм, а за подвиг и саможертва винаги в името на България) е почти „постоянно присъствие“ в творбите „за юноши“. Романтичните дуели в стила на „Дивия Запад“ намират място в романите „за възрастни“ (примерно двубоят „на смърт“ между Стоил войвода и кървавия Али Байрактар Топчи в „И стана ден“), а пристрастяването към различни пороци — „за юноши“. И тъй нататък, списъкът би могъл да бъде много по-дълъг.

Погрешно ще бъде да се смята, че с „двамата разказвачи“ се опитвам да представя Цончо Родев като някакъв литературен феномен. Световната, че и нашата литература познава много такива примери. От световната ще посоча само три, а бих могла тридесет. Даниел Дефо е написал извънредно силния роман „Мол Фландърс“, а голямата си популярност дължи на приключенския „Робинзон Крузо“. Хенрик Сенкевич е автор на „Камо грядеши“, но и на „Стас и Нели“. Джек Лондон създава социални или пълни с психологизъм романи като „Мартин Идън“, „Желязната пета“ и „Малката стопанка на голямата къща“, но може би е по-известен с очарователните си авантюристични творби с тематика от южните морета или от Клондайк в далечния север. От нашата литература е достатъчно да спомена Елин Пелин, които е автор на „Гераците“ и на „Ян Бибиян“.

* * *

Заблудата на онези, които приемат някои творби на Цончо Родев като юношески, може би се дължи на лекия му стил — вероятно се предполага, че сериозно и за възрастни се пише само като Достоевски, Пруст или Кафка. Прочетете например сборника разкази „Отгласи“. Книгата номинално минава за юношеска (навярно защото има голям познавателен характер). А всъщност е наситена с философия, над която човек дълго може, а и трябва да размишлява.

* * *

Когато по годината на изданията съдех (с приблизителна точност) за времето на написването на книгите, аз се натъкнах на едно странно обстоятелство. Оказа се, че докато е работил върху монументалната си творба — „сливенската“ трилогия (общо около 3000 машинописни страници!) — изпод перото му са излезли и няколко приключенски книги. От онези, които влизат в раздела „за юноши“. Тук изключвам сборниците разкази „Отмъстителят“ и „Една торба ключове“. Те са от малко по-особена категория. Явно е, че през годините — може би четвърт век! — когато Цончо Родев, в буквалния смисъл на думата, е попадал на автентичен случай, в които българин, българка или българче са проявявали смелост и жертвоготовност в името на България, той просто му е посвещавал нужното време, за да го проучи, а после веднага го е претворявал в разказ или новела, винаги в патриотична „гама“. Мисълта ми е за други произведения на Родев — пак исторически, пак с подчертан патриотизъм, пак с привкус към романтиката и напрегнатото действие (т.е. „за юноши“), — които някак си не би могло да не съвпадат по време на сътворяването със „сливенската“ трилогия. Поне за двата романа „Мечът на непримиримите“ (1981) и „Двама против ада“ (1986) изследователят би могъл да влезе в доспехите на Муций Сцевола и да си заложи ръката.

Веднъж не се сдържах и споделих с писателя моето наблюдение. И изпитах изключително задоволство, че той потвърди Шерлок-Холмските ми предположения. А после с кротка и едва ли не извинителна усмивка ми обясни приблизително следното (както съм го записала в дневника си):

— Над „сливенските“ книги аз работих кръгло двадесет години. Давате ли си сметка, госпожо Келеведжиева, какво означава двадесет години да работиш върху само едно произведение? Това не е като да си на строеж — днес зидаш, утре изливаш бетон и пр., а надвечер вземаш един душ и до сутринта забравяш дневните грижи и усилия. Изобщо релаксираш. Писателският труд е всеотдаен и всеангажиращ, при него няма почивки и ваканции; писателят работи не само своите 8–10–12 часа при пишещата машина, а през кръглото си денонощие. Дори и когато спи, той пак е сред своите герои и сред ситуациите на книгите си. (Тук Цончо Родев ми разказа как именно на сън му е дошло композиционното решение на „Бурята“ по време, когато вече е бил почти на границата да се откаже от задачата си. — Б.а.) Да се издържи две-три години на подобно напрежение все още е възможно. Но две десетилетия? И когато на няколко пъти просто усещах, че ще се побъркам, аз зарязвах Сливен, „Сините камъни“ и „Агликина поляна“ и побягвах, търсейки отмора, всред виденията на детството ми или при вечната ми любов — морето.

— Виденията на детството? — попитах изумено.

— Точно така. При онези видения, натрупани някога на „Скалата“ край родния ми град, в който по правило звънтят мечове, свистят стрели, носи се конски тропот и „играят“ все силни мъже и красиви жени… както е впрочем в „Мечът…“ и „Двама против ада“.

— А „вечната любов“?

— Чрез нея се спасих, когато написах „Отвъд синия праг“. Знаете ли този очерк? Да, да, чрез него едновременно се спасих и се разплатих за всичко онова, което ми е дало морето. А когато се отморявах, аз се връщах вече със свежи сили и с нова охота към главното.

— Не е ли малко странно писателят да си почива от усилията по една книга, като пише друга? Ами че то е все едно жътварят да се отморява, ожънвайки и нивата на съседа…

Нова порция незлобив смях.

— Само, за Бога, не си мислете за мене като за „… той пишеше книги, за да си почива“. — И отново сериозно: — Пък иначе е точно така — да смениш темата, да се потопиш в други видения, да се освободиш за малко от познатите герои и обстановката, всичко това дава истинска отмора. И не ме възприемайте, моля, като някакво изключително явление в обществото на „пишещите братя“. Подобни „бягства“ и „спасения чрез бягства“ са познати доста отдавна. Сигурно има много примери, но сега през съзнанието ми минава само един. Докато пишел десетте тома на своя „Жан Кристоф“, Ромен Ролан веднъж изпаднал в такава психическа преумора, че се спасил, като избягал и… създал малкия си шедьовър „Кола Брьонон“. А, тъкмо ми хрумва и друг пример. Гьоте. Тъй както истински страдал над втората част на „Фауст“, той си починал, написвайки „Приказка от индийската гора“… Е, аз не се смятам за български Ромен Ролан, още по-малко — за Гьоте, но познавам и преумората, и бягствата…

* * *

Чувствувам се задължена да защитя тезата си, че в творчеството на Цончо Родев няма нито една творба, която справедливо би трябва да носи определението „за юноши“. И произволно се спирам на една от последните, на която при това сам авторът (или издателят?) е писал подзаглавието „роман за юноши“ — „Двама против ада“ (1986).

Историческият роман „Двама против ада“ е в известен смисъл изключение — едно от малкото изключения — в творчеството на Цончо Родев, тъй като в него авторът се е отклонил от почти фанатичната си слабост, която някъде преди нарекох „търсене на неизвестното“. Защото сюжетната основа е краят на царуването на Борил и възцаряването на Иван Асен ІІ — исторически събития, които са познати на всеки българин, който е ходил на училище. Разбира се, Родев не е удържал на своята природа и на не едно място в книгата си е прибавил сведения, които вероятно се знаят само от шепа специалисти. Лично аз съм била няколко пъти във Велико Търново и на Царевец, но едва сега от романа придобих представа за укрепителната система на древната столица — система, която прави чест и на тогавашните военни специалисти, и на строителите. Пак от романа научих извънредно много за административното и военното устройство, на втората българска държава, предизвикващата тръпки на ужас характеристика на Стрез, брат на Борил и владетел на крепостта Просек, съществуването на вътрешна крепост (цитадела) в Царевец и маскирани тайни изходи от крепостната стена и т.н. А лично на мен ми направи особено впечатление съществуването на луксозния „хотел“ на „Госпожа Бойка“, който имал даже, нека да го наречем така, адресен надпис до вратата (стр. 34) — да не забравяме, че говорим за първата половина на XIII век. (Но бързам да кажа, че не се срамя от незнанието си — колко хора у нас извън специалистите са чели „Периодичното списание на Българското книжовно дружество“ от 1904 година?) Ала всичко това, което споменавам, са само любопитни подробности, издирени за нас от неуморимия „търсач на неизвестното“ Родев. Главният исторически факт, станал сюжетна основа на романа, повтарям, е познат и сравнително така крупен, че се изучава в училище.

Обаче обстоятелството, че основата е позната, съвсем не е накарало Цончо Родев да измени на разбиранията и професионалните си привички, та също и тук той се обляга на фанатично проучени и добросъвестно вплетени във фабулата абсолютно всички факти за епохата, познати на историческата наука. Дръзвам да кажа, че ако студент има да отговаря на изпит за тази страница от нашата история и е чел само „Двама против ада“, положително може да разчита на отлична оценка.

И на друг свой похват авторът не е изменил — „нулевото начало“. Книгата още на първата си страница (условно казано) започва с един безсмислен по същество двубой между двама симпатични младежи (те ще бъдат измежду най-главните герои на повествованието), които едва не се „накълцват“ в него, а едва доста по-нататък, когато действието вече ни е увлякло, се разбира кои са всъщност те и какви са мотивите, изпратили ги към Търновград. Както и историческата обстановка в престолнината и в страната изобщо.

Впрочем този двубой, както и още един по-нататък в романа, може би са единственото основание книгата да бъде обявена „за юноши“. Ако изключим, общо взето, по-напрегнатото действие и някои приключенски мотиви, трудно можем да намерим каквото и да е „юношеско“ в нея. Тъкмо напротив — като продължава да следва любимите си прийоми, авторът още в първите три глави разполага основните фигури върху „голямата шахматна дъска“; нещо повече — пак до там са дадени и главните им личностни обрисовки, така че читателят вече ги познава не само по име, сан и външност, но и като характер. Казано с езика на литературната теория — още до тук е осъществена сюжетната завръзка на романа. Само няколко глави по-нататък — докъм 60–70-тата страница — вече е на лице и развитието на действието; в случая — започнали са заговорите „против ада“, че и неизбежните любовни отношения (на едното от които е съдено да завърши с „хепиенд“, а на другото — с трагичен финал), явяват се и наченките на същинската борба на заговорниците за свалянето на узурпатора Борил. Все така с умело движение на фигурите по „голямата шахматна дъска“ повествованието през всички перипетии и обрати ни води към кулминацията и развръзката. Тоест спазени са абсолютно всички компоненти на класическата белетристика. Къде се вижда тук нещо „за юноши“?

Като споменах за фигурите върху „дъската“, та се почувствувах задължена да спра специално внимание върху образите в романа. Те не са маркирани (или декларирани) като в типичните юношески романи, а са изградени грижливо, многопластово, в развитие. Например уж гуляйджията дядо Влас с неговото величаво поведение при изтезанията и смъртта би направил чест на който и да е художник на словото. И то на „възрастната“, не „юношеската“ литература. Симпатичният момък Страхота, който влиза в страниците на книгата като сляп отмъстител, постепенно се издига до осъзнат борец за доброто на България. Противно на него боляринът Йончо пред очите ни се хлъзга надолу, като достига до самото дъно — предателството. Развитие претърпява и самия цар Борил — от всемогъщ властодържател в началото на романа, той малко по малко се променя към фигурата на безпомощен фигурант.

Няма да изреждам повече. Но преди да затворя темата „образи“, не мога да пропусна стоящият в съвсем самостоятелна позиция Чръноглав, който е нещо ново — и засега като че ли единствено — в творчеството на Родев. Писателят неведнъж е рисувал герои (най-често от тъй нар. „трета възраст“), които водят безметежно съществуване или дори са любители на чашата, а се развиват или като мъдри справедливци, или дори като борци за правдата и за България: споменатият по-горе дядо Влас, Илийца от „Светослав Тертер“, хаджи Рифат от „Тътени“, Халис ефенди от „И стана ден“ и т.н. Чръноглав от „Двама против ада“ е антипод на всички тях — той се появява и проявява като очарователен безделник, дори готов да помага на хората около себе си, докато събитията го демаскират като (нека ми бъде простен съвременният термин) ловко законспириран шпионин на царя и на неговото куманско обкръжение.

Като описвам по този начин героите, моля те да не бъдат схващани като застинали фигури, като восъчните статуи в музея на мадам Тюсо. Не, те са живи и с ясно изразен характер лица, които се движат напред към развръзката, свидетели са на самото действие, конфликтуват (в белетристичния смисъл на думата) помежду си и с околния свят, носят своята истина (или своя фалш), когато е нужно развиват и житейската си философия и по този начин не само изпълват романа с живот, но и го издигат далеч над обикновеното приключенско четиво. Бих могла да дам много примери за това, но ще посоча само диалога в тъмницата между Деян и Страхота (стр. 174–176). Според мен като философия и идейна наситеност тези страници са измежду най-добрите подобни сблъсъци в нашата литература; специално в творчеството на Родев те са съизмерими само с диалога в разказа „Среднощен разговор в тъмницата“ (в сборника „Отгласи“).

Въпреки свистенето на стрелите или тропота на конските колита с този роман Цончо Родев съвсем не си е поставил за цел да създаде едно забавно четиво — като романчетата-еднодневки, които четем във влака и забравяме на седалката. И тук той не изневерява на себе си и следва онази линия, която е характерна за цялото му творчество — да внуши на читателя, че повече от всичко за него е служенето на България. Без значение от сана и богатството — родолюбието е черта на всички, които в романа се борят срещу Борил и неговото куманско обкръжение: от великия болярин до последния редови воин. Примерите са безбройни, но аз ще се огранича до два — според романа за мъжа изпълнението на патриотичния дълг е „по-велика цел от любовта“ (стр. 172–3) и този дълг означава „да превърне смъртното си тяло в мост, за да мине по него величието на България“ (стр. 176).

Дълбокият подтекст, съдържащ се в тези редове от „юношеския роман“ „Двама против ада“ трябва да бъдат разбрани от читателя-младеж. Но те трябва да бъдат осмислени и от всеки възрастен, за да ги претвори в дела…

Тогава какво, само роман за юноши ли е „Двама против ада“?

* * *

Като доказах, надявам се, че Цончо Родев изобщо няма творби „за юноши“, искам в същото време да предпазя читателя от мисълта, че се опитвам да го представя едва ли не родоначалник на някакъв нов литературен жанр — шеговито казано: „юношески роман за възрастни“. Не, по тази линия той не е първооткривател. Историята на литературата ни предлага достатъчно примери на автори, които са писали „за възрастни“, пък юношите са основната им читателска публика. Нима Александър Дюма-баща („Тримата мускетари“, „Двадесет години по-късно“, „Десет години по-късно“, „Граф Монте Кристо“, „Кралица Марго“ и пр.) е писал юношески романи? Не, разбира се. Но творбите му не са в библиотеката на бащата и майката в семейството, а на сина в прогимназиална възраст. А Джек Лондон („Синът на слънцето“, „Приключенията на Джоана“, „Белю Пушилката“)? Ами Теофил Готие („Капитан Фракас“)? И колко още други са трасирали този литературен стил преди Цончо Родев…

Когато „под лупа“ анализирам „юношеските романи за възрастни“ на Цончо Родев, аз се натъквам на влияния — респективно липса на влияния — от световните майстори. От Майн Рид и Густав Емар — никакви. От Карл Май — слабостта му към всеможещия герой. От Лондон — елегантното повествование. От Дюма-баща — дворцовите интриги и бързото посягане към шпагата (меча). От Готие — прецизното до педантичност боравене с древната терминология.

Но ако трябва да определя един от големите разказвачи, които — според мене — в най-голяма степен е въздействал върху „юношеския“ автор Цончо Родев, аз без колебание бих посочила Рафаел Сабатини („Скарамуш“, „Капитан Блъд“, „Наследникът на лилиите“, „Морският ястреб“ и т.н.). Този англичанин с италианско име, който пише на френски (1875 — 1950), като че ли е оказал най-силно влияние върху Цончо Родев, когато се е изграждал като автор на книги с историко-приключенска тематика.

И Сабатини, и Родев преди да напишат първата дума на поредната си творба, първо изучават из основи епохата, в която тя ще се развие. И за Сабатини, и за Родев всеки най-малък факт, който е познат на историята, трябва да намери място в произведението им, дори когато той е направо отрицателен (например Дантон на Сабатини псува на всяка втора дума, Ивайло на Родев бие жена си). Историческият персонаж е задължителен и за двамата, но отвъд него и Сабатини, и Родев свободно и без задръжки допълват толкова и такива действуващи лица, които ще са им нужни, когато от историческата фактология ще направят литературна фабула. Не се поколебават да допълнят с физически или душевни черти онези действително съществували лица, за които древните хроники са се показали свидливи при обрисуването им. И Сабатини, и Родев проявяват нескрит вкус към такива исторически събития, които са непознати или поне са познати само на извънредно тесен кръг от специалисти. И двамата фабулират със завидно майсторство и най-сложните за тълкуване страници от миналото.

А къде откривам различието между тях? — Сабатини има превъзходството, че разгръща историческите си романи върху основата на събития със световно значение (например Великата френска революция). Родев пък има превес с по-богатото, по-пищното въображение.

Може би причината за последното е, че Рафаел Сабатини не е прекарал следобедите на детството си на „Скалата“ край Провадия…