Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (6)

Четвърта глава
Изпитанието наречено „Изпитание“

Шило в торба не седи.

Пословица

О Сливнице орисана,

о ново Термопили,

из твоя гръм възкръснаха

велики, млади сили…

Иван Вазов

Неволно избързах. Увлякох се по изпълнения с ровове и валове път на първата книга и изпреварих събитията. Ще си позволя да се върна малко назад във времето — там, когато Цончо Родев все още не е издал „Черният конник“, но е усетил твърдата дънна почва под краката си и набира сили да се оттласне нагоре.

Мисля си, трябва да не му е липсвала дързост на този човек! Защото той, едва зърнал светлинка в края на тунела, вместо да стане „по-нисък от тревата“ и т.н., запрята ръкави за онова, на което някога е решил да се посвети — на историческата белетристика, — за да се бори чрез нея за оцеляване на българщината. Не му дават мир и предците. „Какво стори днес за България?“ — пита го всяка нощ дядо Пеню от махалата Пъртевци, като оставя Наустницата на кръстосаните си по турски крака. „Какво стори днес за България?“ — взира се в него през дебелите лещи на очилата си Цончо-Старши. „Какво стори днес за България?“ — дочува той гласовете на баща си и на неговите четирима братя.

И Цончо Родев си дава дума да напише нещо такова, че с него в ръка да може да отговори на всички: „Това е за България!“

„Запрята ръкави“, но не действува прибързано. Обмисля всичко. Като човек, преживял много и премного, той преценява задачата си с хладния ум на вещ тактик. И най-сетне се спира на една тема, която почти четвърт век лежи на сърцето му — Сръбско-българската война от 1885 година (малко по-нататък ще обясня как се е породила тази негова слабост към темата — б.а.). Никой не ще може да го обвини във великобългаризъм, защото тази война е отбранителна, не завоевателна. Ще бъде неатакуем за описаните чудеса от храброст, защото при Сливница, Гургулят, Врабча и Пирот българският войник действително ги е извършил. Ще направи и педантично проучване на документите от войната, за да не може нито един факт да бъде оспорен. Но няма да спести и възторга си пред величието на Българина — нали именно с този възторг той иска да зарази бъдещия читател? „Историята няма смисъл, ние сме тези, които можем да й придадем смисъл“ — казва Карл Попър. Това ще бъде целта на Родев, през цялото време, докато пише романа си — ще преразкаже вярно историята, но ще й придаде такъв смисъл, че всеки да си каже: „Горд съм, загдето съм син на този народ!…“

И все пак как е възникнал интересът на Цончо Родев към Сръбско-българската война? И как се е готвил за написването на книгата? На тези два въпроса мога да дам съвсем точен отговор, защото ще предоставя думата на самия писател. Аз само ще съобщя как се стигна до неговите обяснения.

Преди да замисля книгата, която в момента е в ръцете на читателя, аз имах по-скромно намерение — да напиша рецензия за току-що излязлото второ издание на Родевия роман, „Изпитание“. Обърнах се към автора с въпроси за някои подробности около книгата, които ме интересуваха. Той бе любезен да ми отговори сравнително изчерпателно. И тук с негово разрешение ще препиша (със съвсем кратки съкращения) откъс от това негово писмо:

„Ето предисторията, която Ви интересува:

Веднъж на среща с читатели ме попитаха (питате ме и Вие сега) колко време съм работил над тази книга. Отговорих: двадесет и пет години. Това е вярно и не е вярно. Вярното е, че, без да го съзнавам, двадесет и пет години съм бил бременен (може ли да се каже такова нещо?) с тази книга, но не е вярно, че съм я писал през цялото това време — писах я две години или съвсем малко повече. Ще обясня тази притча.

Баща ми, адвокат по професия, беше човек с изключителна ерудиция; показателно е, че домашната ни библиотека съдържаше около 2000 книги… И то книги четени и препрочитани, а не само така, да красят лавиците на библиотеката. Но както беше с огромна начетеност, баща ми нямаше качествата и на педагог. И когато завърших прогимназията, той, ерудитът и лошият педагог, ми каза нещо такова: «Виж какво, драги, до тук ти чете това, което ти се четеше. От сега нататък трябва да прочетеш онова, което един културен човек трябва да е прочел през живота си.» Великолепно, нали, госпожо Келеведжиева? Да, наистина е великолепно. Но след тези думи на ерудита се обади слабият педагог: първата книга, която ме задължи да прочета, беше… «Война и мир» (да припомня: вероятно съм бил 13–14-годишно момче!). Втората — «Строителите на съвременна България». Прочетох ги и не разбрах нищо и от двете. Но от «Строителите…» бях буквално поразен, не, зашеметен от разказа на Симеон Радев за Сръбско-българската война — как цял един народ се е вдигнал на оръжие, изминал е пеш стотици километри, за да се стовари върху коварния съсед-нашественик и да защити наскоро придобитата си свобода. Аз, разбира се, по онова време нямах никаква представа, че ще дойде ден, в който името ми ще стои на кориците на почти две дузини книги. Ала от онази първа среща с темата ми остана нещо като патологична слабост да събирам и чета всичко, което е писано за тази война. Пък то писано, че писано — не зная дали толкова литература е създадена за Първата или Втората световна война. Най-много на сръбски (както, мисля, веднъж Ви казах, заради «Изпитание» научих сърбо-хърватски — за съжаление само да чета, не и да говоря), после на български, но книги, много книги за тази война са издавани също в Германия, във Франция, в Италия, в Русия, че дори и в страната на вечния неутралитет Швейцария — тя, Швейцария, е изпратила своя военна мисия да проучи войната, в резултат на която и там излиза един военно-теоретичен труд.

Естествено при случайните си срещи с темата аз далеч не изчетох всичко изчерпателно. Но когато животът се извъртя така, че станах автор и си поставих за цел да създам книга за Сръбско-българска та война, тогава вече наистина прочетох абсолютно всичко. (С едно-единствено изключение. Има книга за войната и на турски. Вече Ви е известно (…), че аз владея турски поне за З.5, ала зная съвременния турски, който се пише на латиница, докато онази книга е на старата им азбука, арабие.) Основната ми цел беше да съм запознат наистина с всичко, каквото е казано за войната, за да постигна безусловна, категорична достоверност. (…) Но аз трябваше да прочета абсолютно всичко и като проява на самозащита. Да, да, точно така — самозащита. Защото тогава (пък и до днес) ние със сърбите ту сме братя, ту не сме братя, та за да бъда сигурен, че при поредното ни побратимяване няма да бъде разпънат на кръст, аз трябваше «да имам на въоръжение» пълна и изчерпателна до последната дума документация. И слава Богу, че се бях въоръжил така — само два месеца след излизането на книгата бе наложено «табу» на темата «сърби», «Сърбия» и «Югославия» и ако не пострадах, то беше единствено заради изтощителната ми предварителна работа и пълните папки с документация.

И един куриозен щрих. Когато книгата беше вече издадена, аз от просто любопитство събрах цялата литература, която бях не прочел, а проучил преди това. Оказаха се над 50.000 страници на 6 езика. И натрупани една върху друга, бяха приблизително колкото мене. Пък Вие знаете: с моите 180 см аз не съм висок, но не съм и от най-ниските…“

„Въоръжил“ се с пълна документация, анализирал, премислил и планирал всичко (с намерение съм в следващата глава да заведа читателя в „производствената лаборатория“ на писателя и там по-подробно да го запозная с творческия процес при него), Цончо Родев започва същинската работа — писането. Работи със смес от упоритост, увлечение и стръв — трудовият му ден започва в осем сутринта и завършва в десет вечерта… освен ако не забрави да погледне часовника и продължи с час-два работата си. Така всеки ден и без почивка — прекарва своите 12–14 часа до бюрото и на Коледа, и на Нова година, че и на Великден, та дори и на рождения си ден… Остават му около двадесетина страници, когато от непосилното напрежение получава нервна криза. Лекарите му предписват шест седмици пълна почивка, в която сутрин и следобед да се разхожда „на зелено“ в Борисовата градина и да не чете нищо, „дори табелите над магазините“. Той издържа на този режим само три дни и пак се връща при ръкописа си. Но когато наскоро го завършва, дори и не хвърля поглед на написаното, а си дава хубава и продължителна отмора — два месеца на планина и море.

Възстановил силите си, той се връща към работата. Изчита ръкописа и остава доволен — ще има още месеци труд по изглаждането му, но основното е постигнато така, както го е виждал във въображението си: „Изпитание“ е една възторжена епопея на България и българина!

* * *

За своята капитална творба Цончо Родев е избрал една (с известно сбито продължение в епилога) от най-сложните, най-съдбовните години на третата Българска държава — от есента на 1884 до есента на 1885 година. Това е времето, когато едва възкръсналата след 500-годишно робство България дръзва да се опълчи срещу решенията на Великите сили, усърдно акомпанирани от освободителката Русия, и после с кръв, жертви и безпримерен героизъм да защити правотата си.

Само 5–6 години преди това Берлинският конгрес е заличил с едно махване на ръката Сан-Стефанския блян за обединение на българите и е разкъсал на три кървящи части България: свободна (Мизия), зависима (Тракия) и поробена (Македония). За каквото и съединение на поне две от частите не дават и да се помисли. И все пак има един, който не спира да мечтае и не само да мечтае, но и да работи в името на идеалите си против волята на целия тогавашен свят — това е Българинът. Същият този Българин, който преди по-малко от десетилетие застла земята си — бащината си земя — с трупове, но напомни и доказа на света, че християнска България съществува и че нейните синове никога няма да се примирят с робската верига. Този Българин решава да пренебрегне всичките забрани и решения и, като не се съобразява с всемащабните противодействия, да поправи поне отчасти сторената му неправда.

Идва великият 6 септември. Съединението на княжество България с изкуствено създадената Източна Румелия е извършено. Всички, в България и по света, очакват, че ощетената Турция — тя все още е Османската империя — ще потърси правата си със силата на оръжието. Но Българинът не се стряска от заплахата — от двете страни на Балкана всички мъже, годни да носят оръжие, се стичат под знамената; който бива отхвърлен по някаква причина, например най-леко късогледство, веднага се отправя към доброволческите чети. И десетки хиляди мъже крачат с пушки на рамо на юг. Не ги стряскат осъдителните гласове на западните Велики сили. Не ги спира противодействието на Русия, която стига до там, че в тези съдбоносни дни изтегля своите офицери. Нека! Народ и княз като едно цяло застават срещу опасностите. Командването на войската бива поверено на 25-годишни капитани и поручици, които „може и да имат добра теоретична подготовка, но никакъв боен опит“. Давид е готов да се пребори с Голиат!

Противно на всички очаквания, ударът идва не от вековния поробител и враг, а от брата по кръв — славянска Сърбия. Суетният горделивец крал Милан не може да се примири с успехите на довчерашните роби — българите, и насочва своята изпитана в две войни войска, ръководена от опитни генерали и полковници, на изток. Обещава „до седмица да пият бялото си кафе в София“. И как не? Ами че българското командване е оставило само незначителни погранични отряди по сръбската граница, а всичките си сили е съсредоточило на югоизток… Започва великото изпитание (именно то е дало заглавието на романа) на младата Българска държава!

От тук нататък повествованието на Цончо Родев придобива наистина грандиозни мащаби, които могат да мерят ръст с най-епичните творби на световната литература. Изложението е достоверно до пълна документалност — войната е предадена ден по ден и час по час, — но с такива майсторски авторови внушения (нека да си спомним как се предава смисъл на историята според сентенцията на Карл Попър!), че човек чете изтръпнал от вълнение и със сълзи на гордост в очите, загдето Господ го е благословил да бъде българин. И в случая не става дума непременно за великолепния начин, по който авторът е нарисувал изпълнените с омировски подвизи сражения; на мен лично дори по-силно впечатление ми направи разказът за незапомнения поход на войските от южната граница до западната. (Ще си позволя в скоби да цитирам една по-дълга бележка под линия на Родев за споменатия поход — убедена съм, че не ще се намери българин или българка да не изпита национален възторг от това сухо, почти историографско съобщение:

„… походът е описан по легендарния преход на 8-ми Приморски полк. Всичко в него, до последната минута, е абсолютно достоверно. Данните са взети от книгата на швейцарския подполковник Хунгербюлер (…), в чиято обективност никой няма основание да се съмнява. За 36 часа и половина, от които 8 прекарани в почивка, частите са изминали 95 км по въздушна линия или 140 по пътищата, в снежно и ветровито време и през планински терен: постижение, каквото историята на всички войни и на всички армии не познава. Един Наполеонов полк е изминал 145 км за три дни; описаният поход е равен по разстояние, но в два пъти по-кратко време. По сръбски източници (…) от 3000 войници е имало изостанали само 62! Този поход накара някои сръбски историци да кажат с ядно възхищение: «Княз Александър дължеше короната си на краката на своите войници!»“)

И чудото става — като преодолява огромни, направо извън човешките възможности разстояния, българската войска се стоварва върху коварния нападател и в няколко бляскави сражения (те ще станат тема за изучаване от военните теоретици на цяла Европа) му нанасят нечувано поражение. И без да нарушава абсолютната достоверност на описанията, Родев успява със силата на словото си (за втори път приканвам читателя да си припомни думите на Попър) да превърне своя разказ в своеобразен апотеоз на българския войник. „В историческите съчинения — пише например той — Сръбско-българската война много често бива наричана «Война на капитаните». Това име е вярно и не е вярно. Вярното е, че наистина цялото българско командване беше поверено на капитани и поручици без никакъв боен опит, но които показаха безпримерни чудеса от издръжливост, хладнокръвие, невероятна за възрастта им съобразителност, неизчерпаема енергия, желязна упоритост. Не е вярно обаче, че именно тези капитани и поручици решиха войната. Ние пишем «Попов напредна към Брезник», «Савов удържа на левия участък», «Бендерев отхвърли Дунавската дивизия», но това е проста условност. Никой не може да си прави илюзии, че Попов, Савов или Бендерев сами са извършили описваните дела. Извърши ги онзи, неизвестният: Негово Величество безименният български войник. Войната не се водеше от отделни личности, а от Българина, от българската войска, от българския народ.“ (Припомням на читателя, че първото издание на тази книга е през 1969 година!)

* * *

Препрочитах „Изпитание“, когато съзнанието ми трескаво започна да търси аналози в българската литература. (Искам да подчертая, че не търсех такива само и единствено по отношение на Сръбско-българската война. По-скоро ми се искаше да си припомня онези автори, които са успели реалистично да пресъздадат миговете на падения и възторзи, преживени от българския войник, изобразили са народа като участник във войните.)

След Йовковата военна проза (баталните сцени и описанията на българските войници в „Пред Одрин“, „Те победиха“, „Земляци“, „Последна радост“ и др.), не съм чела други творби от българската литература, облъхнати с толкова любов и преклонение пред подвига на обикновения войник, както в „Изпитание“ на Родев. И все пак ще бъде грешка, ако не спомена и името на Антон Страшимиров, изобразил войните в „Бена“, „Без път“ (макар че те разкриват „кризисните моменти в творчеството му“, по думите на литературната критика) и в романа си „Вихър“ (1922). Ако посочвам и неговото име, то е заради разбирането му за народа, отразено в книгите му на военна тема: „Ще погазя и душата си за тоя малък народ: аз го обичам!“. И още нещо, със стремежа си да обрисува Балканската война например, строго реалистично, той създава хроника на една война, прониква в народопсихологията, разкрива нейните проявления по време на криза.

Далеч по-мащабен е обаче Цончо Родев. В „Изпитание“ той е по-проникновен по отношение психологията на българина. В обобщения образ на човека във войнишки шинел, той кондензира чутовната сила на духа и енергията на българина да преодолява трудностите въобще, въпреки времето и неговите противоречия, въпреки преживените ужаси.

Всеки творец е индивидуалност, но съпоставяйки тези автори, ще подчертая, че изградените в „Изпитание“ характери са по-действени и по-естествени, образите — по-живи и пластични, за разлика от Страшимиров например, който е имал стремеж повече да разсъждава, да коментира събитията от войната. Художествеността в романа е ярка като при Йовков („Земляци“, „Последна радост“). Разбира се, тук не правя коментар на жанровата форма — те са съвсем различни (романова структура при Родев, повест и по-обемен разказ при Йовков). И все пак откривам нещо общо между посочените автори (Йовков, Страшимиров и Родев). И тримата показват, че войната за българина е дълг, в който войници и офицери участвуват с ум, сърце и воля. Смея да твърдя обаче, че в българската литература най-широкото, най-мащабното платно на войните, преживени от нацията, пресъздава Родев.

* * *

Читателю, да не би да те въведа обаче в заблуда — да започнеш да си мислиш, че „Изпитание“ е нещо като художествен преразказ на историята на войната. Не, в романа се възвеличават „Българина, българската войска и българския народ“, но те не са представени като безлична маса. Цялото описание се обляга на живи герои (с техните човешки съдби, в различна степен преломени от изпитанието на войната), които ние вече познаваме от встъпителната „мирна част“ на творбата — като се започне от предадения в твърде положителна светлина княз Александър (обратно на господствуващото за епохата определение „немски агент“), премине се през младите командири на армията, та се стигне до редовите хора от народа, представени от учителя Христо Сумров, шопите баща и син Мито и Радой и санитарката г-ца Олга Хаджиспасова. В своята добросъвестност авторът стига до там, че дори съобщава името на редника, станал първа жертва на братоубийствената война. По този начин е получен сполучлив баланс: войната се води и сраженията се печелят от „Негово Величество безименния български войник“, но същевременно „безименният“ има много имена на известни за читателя личности и то не само военачалниците (за разлика от Омировата — „Илиада“, където сякаш само царете воюват помежду си… с едно-единствено изключение, колкото в кръстословиците да съществува понятието „просекът от «Илиадата»“), но от всички нива на войската. Понякога героите на събитията са проследени и портретувани още от първите страници на романа — княз Александър, Мартинов, Рачо Петров, Данаил Николаев, Паница, Христо Сумров, Олга. В други случаи обаче, когато подвигът е извършен от непознат или едва-едва познат герой, авторът не се побоява просто да го грабне и с един замах да го изкачи на подобаващия му се пиедестал. Ето един подобен пример:

„— Остават на нас! — недоволствуваше майор Груев. — Аз не мога да поема отговорността…

— Но аз мога! — отсече Олимпий Панов.

Кой беше той, който дръзваше да поеме върху плещите си риска на поражението? Някакъв легендарен герой? Някой Херакъл, Зигфрид, Ролан или Крали Марко? Някой нов велик стратег, наследник на Александър, Анибал, Цезар или Наполеон?

Не. Олимпий Панов беше просто един българин.“

Силно, запомнящо се и красиво, нали?

Съвсем накратко искам да отбележа, че Цончо Родев се е предпазил и от друга подводна скала — да представи българите като юнаци и ангели, а сърбите като страхливци и дяволи. Той не премълчава пагубната роля на шизофренната амбициозност на сръбското кралско семейство и най-близката им камарила, както и лекомислието (и некадърността) на висшето командване, но и в сръбските редове той е обрисувал положителни образи, които подкупват със своите качества. Нека споменем само главния лекар на армията д-р Джорджевич, който през цялото време е против войната и осмива както вдъхновителите й, така и бездарните й пълководци, но когато тя отива към поражение, той пръв пожелава да иде на първата бойна линия и там да загине. Също генерал-щабния капитан Нешич. И още капитан Катанич (и тримата — исторически личности), показан да извършва може би най-славния личен подвиг в цялата война.

* * *

Малко са авторите в българската литература, успели да доловят и изобразят душевността на героите си, участници в една война. Малцина са тези, успели да пресъздадат реалистично бойни походи, сражения, а в тях да открият човека под войнишкия шинел и да го изобразят в етично-психологически план. А за да бъда още по-конкретна — струва ми се, единици са тези автори, които обглеждат войната и участниците в нея от хуманистична гледна точка, т.е. показват човека и в противника. Иван Вазов („В окопа“), Йордан Йовков („Пред Одрин“), Димчо Дебелянов („Един убит“), а от съвременните български творци до класиците ни можем да поставим и Цончо Родев.

Изкушена съм от мисълта, че бих могла да подкрепя написаното с фактически материал от произведенията на цитираните автори. Възвишеното си човеколюбие Йовков изразява чрез преживяванията си при вида на трагедията на бойното поле. Описанията, които прави, са израз на протеста му към войната изобщо, те са вопъл на страдащото му сърце. В труповете на загиналите турски войници той вижда човека:

„Какво нямаше тук? Ръчни и медни мелници за кафе, джезвета, филджани… После чорапи от дебела груба прежда, фланели, ризи. И ясно, и изведнъж изпъкваше пред мене тъжната интимност на семейството, трагичната участ на бащата. Тия ризи, тия бедняшки прикърпени дрехи, и те са били грижливо сгъвани с треперещите пръсти на някоя любеща ръка, и върху тях са падали едрите, горчиви сълзи на раздялата.“

(„Пред Одрин“)

А Дебелянов, използувайки повода, който му дава намереното писмо до един загинал френски войник, изповядва:

„Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

 

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

 

…

Не, той взе, що му се пада,

мъртвият не ни е враг!“

(„Един убит“ — 1916)

Примерите в „Изпитание“, знак за хуманизма на Родев, за отношението му към братоубийствената война, за разбирането му, че човек дори и на война не загубва себе си, запазва разсъдъка си и не се превръща в звяр, са много. Но тяхното внушение става още по-ярко, когато са показани чрез разсъжденията на един сърбин (Катанич) за българите и обратно, например княз Александър и оценката му за проявеното мъжество на сърбите (по отношение на Катанич). Този авторов похват (да се направи оценка на герой, да се характеризира битка през погледа и съзнанието на врага) не е ли всъщност една от „белетристичните хитрости“ на Родев, чрез които съумява да покаже и разбирането си за войната, и вярата си във възможностите на човека — воин да преодолее омразата си към врага, да запази човечността си в ужасите на една война? Тук ще си позволя малко по-дълъг цитат, но струва ми се, той е ярко доказателство за преценката ми:

„Отново взе пушката и се прицели. Фигурата на Мартинов кацна на мушката като учебна мишена — така безразсъдно и глупаво беше извърнал той гърдите си срещу сърбите. Катанич се поколеба за секунда, после бавно сведе Цевта към земята. В сърцето и в мисълта му настана буря, която го сковаваше и парализираше.

Мартин Мартинов беше единственият българин, когото Катанич имаше основание да ненавижда и мрази; единственият, срещу когото би трябвало да може да изстреля смъртоносен куршум без угризения, с твърда и спокойна ръка. На него, Катанич, войната отне всичко — любима жена, щастие, надежди. Отне ги, за да ги захвърли в ръцете на този мъж пред него. В онзи последен следобед в София Олга бе запратила в лицето му не друго, а името Мартинов. Сега един миг, едно дръпване на спусъка и всичко щеше да бъде свършено. Олга нямаше да принадлежи на Катанич, но още по-малко на този, другия.

Но имаше ли право да й го отнеме? В името на какво? На вината, която всъщност беше извън Олга? Или в името на глупавата война, която караше двата народа, неизпитващи никаква омраза един към друг, да се убиват и изтребват?^[1]

И друго. Ако натиснеше спусъка, той нямаше да отмъсти на смелия Мартинов — защото Мартинов навярно никога не беше чувал за него, — а на Олга. На Олга, която все още обичаше с цялото си сърце и на която нямаше за какво да отмъщава…

Катанич се усмихна печално, после вдигна пушката и я изпразни към небето…“ (430 стр.)

Ще си позволя да цитирам още веднъж Катанич и оценката му за Мартинов:

„— Не си постъпила добре. Каквото и да е имало между вас, не си постъпила добре. Капитан Мартинов е герой, заслужил вечната признателност на народа ви. Аз самият го видях да извършва чудеса от храброст при Врабча. А на Сливница той лично поведе войските срещу нас и постави началото на края. — Той се усмихна тъжно. — На нашия край…“ (613 стр.)

Посочените примери илюстрират, че Родев успява да открие човека, да види прояви на благородство и възвишеност на духа — както всред българските войници и офицери, така всред врага, дори когато са поставени при неестествени условия като братоубийствената война.

А спомняте ли си „Война и мир“, „Севастополски разкази“ на Толстой, драги мои читатели? Предпочитайки „Изпитание“ на Родев ми се струва, че са възможни паралели и с руския класик. Авторът на българския роман, за когото е тази книга, пресъздал мащабно платно на живота и борбите на обикновените българи, „жертвали се за националната кауза“, в името на Съединението, в борбата срещу врага — сръбския нашественик, е достоен след Йовков в историята на българската литература да издържи паралели с класика на руската литература.^[2] Както Толстой успява да детайлизира войната от 1812, похода на Наполеон, Бородинското сражение и т.н., така и Родев детайлно пресъздава в романа си мащабите на една война. Като руския класик, изградил образа на народа си чрез изобразяване изпитанията на човешкия дух по време на война, и Родев е съумял да извиси българина, народа български, чрез проявите на мъжество и героизъм в името на дълга към Отечествето. Родее се хуманизмът на Родев с Толстоевия — читателите, които познават произведенията и на двамата автори, мисля — ще се съгласят с мен.

Има и още нещо, което искам да споделя. С книгата си „Изпитание“ Родев се нарежда до летописците на преживените от българите войни, до класиците ни. Разликата между тях е може би в това, че Йовков например е участвувал във войни (Балканската — 1912, Междусъюзническата — 1913, Първата световна — 1915 — 1918), усетил е близо до себе си смъртта и тогава е пресъздал баталните сцени в творбите си, а Родев не е бил пряк наблюдател, преживявал е единствено разказите на своя баща за сраженията, а е описал войната в романа си така проникновено, изследвал я е така задълбочено, че буди възхищение у читателите. А критиците? Те мълчат… Мълчаха преди 10 ноември, мълчат и сега. Това буди недоумение. За себе си мисля — в недалечното минало мълчанието им е обяснимо, а за настоящия момент — непростимо. Трябва да подчертая, разбира се, че все пак за второто издание на „Изпитание“ отглас имаше във в. „Българска армия“ (от 21 юли 1998 година). Владимир Тороманов в кратка рецензия („Любов и война, война и любов“) дава оценката си на това „увлекателно четиво“. „Авторът е съумял наистина убедително да пресъздаде редица исторически личности и неколцина персонажа, които насищат плътта на епичния разказ с нерв. Заедно с това авторът добросъвестно се опира на исторически извори, за да пресътвори героичното себеотрицание и безкомпромисното родолюбие на войската ни — както като общ израз на господствуващия тогава дух на безкористна преданост към Третата българска държава, така и в отделни образи на генерали, офицери и редови бойци… Цончо Родев е успял да осъществи хармония между документално подплатени исторически събития и житейския път на реални (исторически) и измислени герои. Несъмнено романът на Родев е принос в епичната традиция, развивана само от неколцина съвременни автори. Затова се наложи и да му бъде отделено по-специално внимание.“ (Позволявам си да направя авторски коментар на рецензията на г-н Тороманов. Като критик имам усещането, че редакторската ножица безцеремонно е поокастрила този материал за „Изпитание“. Имам две основания да мисля така: Първо — заглавието. Може би авторът е направил доста по-сериозен анализ на книгата, за да озаглави рецензията си „Любов и война, война и любов“, а в публикацията на в. „Българска армия“ няма нито любов, нито война. Това ми дава основание да си мисля, че редакторът е окастрил и любовта, и войната — да беше променил поне заглавието… И още нещо — самият финал. За да напише авторът, че на този роман е било „отделено по-специално внимание“, ще да рече, че рецензията му е била по-пълна и по-богата… Ако интуицията и окото ми не ме лъжат, то тогава питам се защо е така?)

* * *

Този, който чете моя анализ, а не познава самия роман, не бива да остава с впечатление, че книгата е само някакво (по-сполучливо или по-несполучливо) преразказване на перипетиите на войната. Тоест, че е очерк за войната, а не роман, не белетристика, Ако се е създало такова впечатление, бързам веднага да го разсея — „Изпитание“ е роман с всичките белези на голямата литература. По строеж. По конфликти. По ярки, запомнящи се образи. И по сюжетни линии — толкова много и така гъсто преплетени, че не могат да бъдат не само анализирани, но дори изброени. Между тези безбройни сюжетни линии като че ли най-ярко се откроява и запомня класическият „триъгълник Гудрун“^[3] — капитан Мартинов, капитан Михаило Катанич и Олга Хаджиспасова. Но всъщност триъгълникът е само привиден, Цончо Родев е съумял да се предпази от твърде изтъркания литературен стереотип. Защото в истинската му форма, както тя е утвърдена през столетията, в „триъгълника“ българинът Мартинов и сърбинът Катанич би трябвало да се борят помежду си за жената, и именно тази тяхна борба да бъде основа за повествованието. Докато в „Изпитание“ няма нищо подобно. В „Изпитание“ двамата прекрасни мъже — равностойни по героизъм, но напълно различни по характер — са влюбени в Олга, обаче любовта им, благородна като на средновековни рицари, не ги въвежда в битка на самци за женската, а напротив — всеки от двамата уважава и дори изтъква качествата на другия. И на практика „триъгълникът Гудрун“ съществува само дотолкова, доколкото двамата съперници просто предоставят на Олга да направи сама, без насилие и без внушения, своя избор. А в тяхно лице войната е показана в целия й отблъскващ образ — опустошителна за всички.

Трябва да уточня: опустошителна за отделните човешки съдби, но триумфална за България, за националната кауза на Българина. Или както ще го каже един австрийски дипломат (цитатът е автентичен):

„Всъщност вие трябва да сте благодарни. Войната беше изпитание, в което вие, българите, доказахте на света, че сте нация; доказахте, че сте достойни за свободата си. При топовните гърмежи на Сливница в България се роди истинското понятие за отечеството. Седми ноември хиляда осемстотин осемдесет и пета година (датата на българската победа при Сливница — б.а.) е денят на възмъжаването на българския народ“.

* * *

Давам си сметка, че представих „Изпитание“ като едно от върховите постижения на най-новата ни литература въобще, и не се отказвам от думите си. Романът действително е една майсторска творба, която би правила чест на която и да е национална литература. Но все пак аз съм склонна да отправя известни критични бележки към Родев. Те биха се свели до една формулировка: книгата е написана от интелектуалец за интелектуалци, а не за широк кръг читатели от поне средно ниво. Думата ми е за допуснатите извънредно голям брой понятия, примери, паралели и специализирана терминология, за които авторът не е сметнал за необходимо да ги обясни, а те са наистина за уровена на тесния специалист. Лично аз зная кои са Елисавета (днес се връщаме към истинското й име: Елизабет Първа) и руската Екатерина Втора Велика, но не разбрах намеците за девствеността на едната и за фаворитите на другата. Учила съм, разбира се, за Александър Македонски, но не знаех, че в моменти на алкохолно опиянение трошал главите на обкръжените си. Името на Валтер фон дер Фогелвайде намерих в енциклопедията, но не проумях подхвърлянето за незаконните му деца (открих смисъла му едва от една бележка под линия в друга книга на Родев — „Пиратът“). Затова пък не намерих никъде обяснение на понятието „Пиемонт на Балканите“. И прочие, и прочие. Неизяснените термини не са само из областта на историята. От останалите сфери ще посоча един-единствен пример: икономическата форма на разплащане „al pari“ — нейното обяснение не намерих в нито една от съвременните енциклопедии, които ползувам, и едва в по-старата на Братя Данчови (1936) и в речника на чуждите думи на Ст. Младенов (1932) успях да разбера значението й. При това аз имам самочувствието на квалифициран читател; как ли се справя по-обикновеният, по-редовият от мене?

А втората, съществената част на романа изобилствува с военна терминология, за която съм убедена, че би затруднила дори професионален военен (поради нейната известна старинност). Фортификация, ескарп и контраескарп, релация, бруствер, парапет (за оръдие или батарея), редут, люнет, бастион и т.н. — нито едно от тези понятия не е обяснено (евентуално под черта) от автора. Не ги намерих и във всичките мои енциклопедии, речници и справочници.

Когато четох романа с молив и бележник в ръце, бях с намерение да включа в този раздел още една критична забележка — премногото изрази на чужди езици; най-вече френски и немски, по-малко руски (вярно е, че руските дипломати и висши служители, а и офицерите в България са разговаряли предимно на френски език), още по-малко, но също се срещат италиански, английски и чешки. Бях с намерение, казвам, независимо, че авторът за разлика от цитираните по-горе исторически и военни понятия навсякъде ги е придружил с преводи под черта. Но причината да се въздържа да посоча като слабост на книгата чуждите текстове не са споменатите преводи, а едно странично проучване, което направих за София през описваната епоха. Тогава в столицата на младата ни държава буквално са се стичали потоци от чужденци от четирите краища на Европа — търговци, аферисти, ресторантьори, журналисти, предприемачи, авантюристи от всякакъв вид и разред и какви ли още не. И тъй като не всички са могли да се адаптират бързо към нашия труден за изучаване език, София е представлявала в езиково отношение един нов Вавилон. Верен (както обикновено) на историческата правда, Цончо Родев и този път е отразил действителността, съзнателно поемайки риска да намали четивността на своята творба. Но както веднъж сподели с мен, той все пак е направил известен компромис в полза на читателя. Началното му намерение е било всички разговори на чужд език както в София, двойно повече в Белград, да предаде изцяло на съответния език. Но навреме си е дал сметка, че така извънредно много ще утежни повествованието. И е решил да избере една, така да се каже, междинна форма: началото и края на дадени по-дълги реплики е написал на чуждия език, докато същината, средата, е на български — така читателят със съвсем малко усилие ще си даде сметка, че се е разговаряло всъщност на френски или немски, но за негово улеснение част от изказванията е на родния ни език.

Лично аз съм благодарна на писателя за този компромис.

* * *

Приблизително по времето, когато довършва ювелирната работа над романа „с най-тънкото длето“ (негов израз), в дома на своя „баща в литературата“ Георги Константинов Цончо Родев среща третата светла личност, която ще го подпомогне в пътя му към успеха — Митко Яворски. Те са приблизително на една възраст (Яворски е само няколко месеца по-голям), прекланят се пред личността на Георги Константинов, изпробват си силите в писаното слово и до тук свършва общото помежду им. Защото Митко Яворски е бивш партизанин (по чудо е оцелял в битката при Балван), действуващ полковник е от армията и Константинов го представя като главен редактор на Военното издателство — длъжност, за която се изисква не политическа бетонна плоча под краката, а политическа канара. Тоест пълна противоположност на битността на „политически непригодния“ Родев. Въпреки това Цончо Родев не се удържа и възкликва: „От Военното издателство?! Е, аз очевидно нямам място тук…“ Полковникът срещу него вдига вежди: „Да не сте Цончо Родев? — И когато получава потвърждение, продължава: — Случаят с Вашата книга възникна почти веднага след постъпването ми в издателството, когато аз още не можех да се ориентирам в събитията. Но когато разбрах… Да, откакто разбрах, изпитвам само едно чувство — срам. Предлагам Ви, докато сме живи и се срещаме, никога да не отваряте дума за тази позорна случка.“ Родев още стои със зяпнала уста, когато другият го пита: „Излязла ли е книгата? Не? Тогава още утре ми я донесете в издателството.“ Оказва се, че тя вече е приета за издаване в Пловдив. Митко Яворски махва с ръка: „Нищо. Когато имате готово нещо друго, донесете ми го. Стига да е с качества, с литературни качества, аз ще се погрижа да не се повторят предишните мръсотии…“ Тук се намесва Георги Константинов: „Митко, Родев току-що е завършил един голям документален роман за Сръбско-българската война.“ Бившият партизанин разперва доволно ръце: „За война? Толкова по-добре — съвпада със спецификата на нашето издателство. Обещавате ли, другарю Родев, че ще предложите романа първо на нас?“

Ето как става така, че, преписан на чисто (ръкописът е излязъл точно 900 страници), романът бива депозиран във Военното издателство. В този момент пътят му изглежда застлан с рози — никой не подозира какво изпитание ще се окаже издаването на книгата „Изпитание“.

След няколко месеца се получава скромен плик с печата на Военното издателство. Оказва се, че съдържа рецензия за „Изпитание“, подписана от „другаря Е.“: 900 страници ръкопис „другарят Е.“ е отразил в само 40 машинописни реда. Предадена в две изречения, рецензията се свежда до следното: „Романът «Изпитание», написан на всички европейски езици, не е лош. Можем да го издадем (тук «другарят Е.» говори като вътрешен човек в издателството), ако авторът го сведе до 150 страници.“ Изумен, Цончо Родев изтичва при Яворски: как може за една творба на изкуството да се говори като при месаря „Отрежете ми 600 грама“! Ами че това е все едно съответният „другар Е.“ да е казал на Достоевски: „От «Братя Карамазови» нека да остане само Альоша Карамазов и ще издадем книгата.“ Митко Яворски има известен недостатък в зрението и, изумително деликатен по природа, за да не смущава събеседниците си, при важни разговори дърпа косата си над дефектното око, та заприличва на Гео Милев от познатите му портрети. Сега той дълго тегли русоватия си перчем над челото, докато с известна несигурност обещава: да, нелепо е, той ще разговаря за това с „другаря Е.“ По-късно Родев ще разбере по околни пътища, че „другарят Е.“ е с толкова партийни заслуги, че и с толкова високо положение в партийната йерархия, та дори един бивш партизанин стои мирно, когато говори с него.

Разговорът между двамата се състои. Никога не се разбира съдържанието му, но резултатът става ясен веднага: високомерната търпимост на „другаря Е.“ към романа се е превърнала в съвсем откровена ненавист. „Ще има още ядове от него — обещава Яворски. — Но в моя власт е да дам книгата на външен редактор. И каквото отсъди той, това ще бъде.“ Цончо Родев предлага веднага: „Нека да е Георги Константинов. И двамата го познаваме, и двамата вярваме безрезервно в него — няма земна сила, която да го накара да измени на мнението си от разни симпатии или антипатии. Той да бъде съдникът.“

Георги Константинов приема задачата, макар и с уговорка — ще работи по ръкописа успоредно със служебните си задължения към издателството. Което ще рече: не чакайте да привърша много скоро.

Обратно на предсказанието му, той повиква автора още преди да е изтекъл пълен месец. По стълбите към дома му Цончо Родев се застига с Яворски — възрастният мъдър и честен човек е пожелал да говори едновременно с двамата. Гостите заварват Георги Константинов видимо развълнуван, че и с издайническо подсмърчане. „Тази е най-хубавата книга, която съм прочел през живота си на ръкопис — започва той веднага. И се обръща към автора: — Родев, четох я буквално ден и нощ, зарязвайки всичко останало. Не съм изменил нито една дума, не съм задраскал нито един ред. Тя не бива да се съкращава на никаква цена, пък най-малкото с брадва, както е съветвал «другарят Е.». Но аз те моля: не я съкращавай, а просто изстискай от нея всяка думичка, за която прецениш, че може без нея. Както ми я донесеш, така и ще я разпиша за печат, без дори да сверявам с първообраза. А ти, Митко, знай, че ти се предлага да издадеш един роман, който ще остане като крайъгълен камък в нашата литература.“

Минават месеци на „изстискване“, в тях поне десет пъти се налага Цончо Родев да изтича до Константинов (тогава живеят сравнително наблизо) за мнение или съвет. След още няколко месеца книгата отново е преписана на чисто — сега е 777 страници. И Георги Константинов изпълнява обещанието си — веднага я подписва за печат, че и я благославя при това. Яворски от своя страна я придвижва веднага по съответния служебен ред. Но и тримата са се лъгали, ако са смятали, че тя вече е поела към печатницата — някъде по пътя й стои „другарят Е.“. (Цончо Родев така и не е разбрал, какво е било точното му положение в механизма на издателството.) Той не посмява да противоречи на авторитет като Георги Константинов, но този път ударът му е насочен в много по-специфична посока: „Липсва не достатъчно, а каквато и да е партийност в романа…“ Но каква партийност, за Бога — ругае Родев, — събитията в романа са почти цяло десетилетие преди създаването на социалистическата партия!… Учителят Сумров (един от главните герои на книгата — б.а.) като библейския Йов е засипан от какви ли не нещастия, което съвсем естествено го прави податлив на внушения за социална справедливост — това го има в романа. Той получава и чете „Съвременний показател“ на Благоев, а да не говорим, че в „Журнала“ на Благоев думата „социализъм“ изобщо не е спомената нито веднъж. И всъщност тук е благодатният литературен момент: идва ли часът на изпитанието за България, хора от всички слоеве и с всякакви Политически убеждения — десни, леви, центристки, монархически, антимонархически — се изправят рамо до рамо в името на Отечеството. „А Благоев? — ехидно не се примирява «другарят Е.». — Благоев също участва във войната като доброволец, а вече е изграден социалист!“

„Тази книга трябва да излезе, Родев — казва му Георги Константинов, когато, огорчен до дъното на душата си, Цончо Родев му предава новите затруднения. — Ти нямаш право заради някакъв глупак да лишиш българския народ от нея.“ Но авторът си има своите аргументи: „Това вмешателство променя самата концепция на романа. Той трябва да покаже как за българина националните идеали са над всякаква партийност, докато «другарят Е.» иска от мене да принизя нещата именно до някакви партийни истории…“ Константинов разперва немощните си ръце: „Направи го заради мене. Пък аз те уверявам — българският читател е толкова интелигентен, че ще усети изкуствената, кръпка върху хубавата дреха и ще я елиминира в съзнанието си.“

Кръпката е лепната — учителят Сумров и Благоев се запознават на Пловдивската гара и в продължение на няколко страници се заканват как един ден ще основат „партия на българските социалисти“. Но — съзнателно или не — тя е така очебийно пришита като чуждо тяло, че само слепият няма да го забележи.

(Една бележка от мене, автора на книгата в ръцете на читателя. Лично аз реших и направих експеримент: в буквалния смисъл на думата изрязах съответните страници от един екземпляр на романа. Давам честна дума — извършената от мен „ампутация“ изобщо не се почувства, дотолкова изкуствено са били пришити тези страници…)

Смятате, че изпитанията на романа „Изпитание“ са свършили до тук? Уви, нищо подобно — ненавистта на „другаря Е.“ все още не е задоволена. Как? — удря той по масата. — В епилога събитията в романа достигат докъм 1891 година. А именно тогава е създадена БКП. Как може такова събитие да се окаже неотбелязано? Ами че това е направо антипартийна дейност…

Този път, напълно съкрушен, Цончо Родев е с намерение да изтегли романа си и да го изгори — дотолкова се чувства погнусен от тези редакторски издевателства. И отново се намесва Георги Константинов: „Заклевам те да направиш и този компромис, Родев. Този път не заради мен — моля те в името и за доброто на българския народ! — И подир пауза, в която позабърсва очите си, продължава: — Слушай, Родев. Българският народ има три евангелия: «Под игото» на дядо Вазов, «Железният светилник» на Талев и «Изпитание». Ти нямаш право да лишиш народа от едно от неговите евангелия!“

Без да се е наговарял с Константинов, Митко Яворски съветва същото, макар и по друг начин: „Кажи му аго…, Родев. Познавам «другаря Е.» — това не е човек, а хиена. Не му ли кажеш «аго», ще те гони до дупка и ще те разкъса. Щом един Димитър Димов можа да направи компромис за «Тютюн», трябва да намериш сили да го направиш и ти. При това чисто политически ти си къде-къде по уязвим от Димов…“ И внимание: това го казва човек, който в буквалния смисъл на думата е лял кръвта си в името на своите идеали!…

Появява се нова кръпка в ръкописа — в самия край на епилога Сумров, вече инвалид от войната, се готви да отиде на Бузлуджа и там с Благоев да основават партия. Този път кръпката е по-малка по обем — една непълна страница. Но също така преднамерено съшита с бели конци: изличиш ли я по някакъв начин — все едно, че никога не е била.

Тримата по отделно и тримата заедно — Родев, Константинов и Яворски — със затаен дъх очакват поредната реакция на „другаря Е.“. Този път тя се позабавя. „Другарят Е.“ е затруднен романът просто не позволява да му се налее повече партийност… освен ако не се лепне такава безсмислица, че — например — битката на Сливница да е била „за“ или „против“ комунистическата идея. Е, в заслепението си „другарят Е.“ не стига чак дотам — той е лош, зъл човек, но не е глупак.

Най-сетне усилията му раждат нещо: „Идеология, другарю Родев, липсва идеология. Ей такава на̀, написана черно на бяло. Ама какво си представлявате Вие? «Един призрак» вече тридесет и пет години броди из Европа, а такъв буден човек като Христо Сумров, утрешен завършен комунист, идеологически е само на нивото на «Съвременний показател» и на един личен разговор с Димитър Благоев. Не стига, другарю Родев, не стига. Без идеология не мога да пусна книгата Ви.“

Този път Георги Константинов не намира морални сили да въздейства на своя „литературен син“ — нелепостта е достигнала своя Еверест. Но странно — сега по-спокойният от двамата е Цончо Родев. По-спокоен и обзет от мрачна решителност; може би това е същата решителност, която преди малко повече от половин век изпраща баща му и неговите четирима братя да воюват за свободата на Македония. „Какво си намислил да правиш?“ — пита със свито сърце Георги Константинов. „Ще сложа идеологическа сол на манджата — с непоколебим глас отговаря Родев. — Но не щипка солчица, както прави добрата стопанка, а ще изсипя цял чувал в тенджерата. — После, подканен от погледа на своя «литературен баща», обяснява: — Помните ли онова място в книгата, другарю Константинов, където Стамболов и Хаджиспасов откриват в собичката на Христо Сумров «журнала» на Благоев? Благодарение на който долавят наченките на левичарските убеждения на учителя? Да? Е добре, сега към «журнала» ще прибавя и «Капиталът» на Карл Маркс.“ Бивш радикал, Георги Константинов не е твърде „на ти“ с историята на комунистическото движение. И затова само гледа с неразбиращи, питащи очи. „Вижте, другарю Константинов, през пролетта на 1885 година, когато двамата първенци са в дома на учителя, “Капиталът" изобщо не съществува. До тогава Маркс е издал само кратичкото „Встъпление“ към своя труд. Едва през есента на същата 1885 година Енгелс (защото Маркс междувременно е починал) издава втората част, а третата излиза едва десетина години по-късно. Така че „дебелата книга“, която ще сложа на това място в романа, тогава въобще я няма под слънцето!" Георги Константинов го гледа вторачено: „И какво ще спечелиш от това, Родев?“ Другият свива рамене: „Надявам се, че «другарят Е.» също като Вас няма да забележи мистификацията. И ще последва литературен, а може би и политически скандал, в който ще разкрия гаврата, която редакторската институция упражнява върху авторите.“ Мълчание. И после: „Даваш ли си сметка, че това ще означава литературното ти самоубийство? А при твоята биография, може и да не е само литературно…“ Родев отговаря с въпрос: „Кой беше казал, че «по-добре честна смърт, нежели робско съществувание»?“ Нова порция мълчание. „Виждам, решил си го. Какво мога да направя за тебе?“ Родев има готов отговор, той е дошъл с него: „Да ми дадете дума, че никому и при никакви обстоятелства няма да издадете този наш разговор. Той трябва да остане завинаги само между Вас и мене.“ Благородният възрастен мъж кимва и изрича просто: „Имаш думата ми.“

(Георги Константинов удържа на дадената дума и тайната на разговора им след няколко години отива в гроба заедно с него. Но може би друг един човек открива по собствен път истината — Митко Яворски. Когато Цончо Родев отново занася ръкописа в издателството, първо показва новите страници нему. Яворски ги изчита, хитричка усмивка свива устните му, а пръстите по-продължително от друг път дърпат кичура коса над окото: „Виж ти, виж ти — казва като на себе си. — Браво на тоя даскал Сумров, бе. Чете «Капиталът» още в началото на осемдесет и пет година…“)

Както читателят разбира, Цончо Родев осъществява безразсъдното си намерение. А се оказва и добър психолог — „другарят Е.“ не забелязва заблудата. И е доволен от себе си — най-сетне вади химикалката и подписва книгата за печат.^[4]

След неизбежните две години на чакане книгата най-сетне (в 1969 г.) излиза от печат. Както е правил няколко пъти досега, авторът благоразумно отива да погостува на роднините си в село Т. — там да изчака първите пристъпи на бурята.

Но о, чудо! — буря изобщо не последва. Тъй наречените корифеи на българската марксическа мисъл, а също и партийните вождове (мнозина от тях получават екземпляри от книгата, изпратени им служебно от издателството), дотолкова познават историята на своята „Библия“, че изобщо от тогава, та до днес не забелязват заблудата, в която е дръзнал да ги въведе този „политически непригоден“ Цончо Родев. При това положение той, когато идва време за второто издание на „Изпитание“, след дълго умуване решава да остави „дебелата книга“ до прозореца в собичката на Сумрови. И фактически сега, в момента, аз за пръв път разкривам „urbi et orbi“^[5] тази литературна — и не само литературна — мистификация, след като тя тридесет години е вървяла между хората…

Благодаря на Цончо Родев, че ме сметна достойна да се довери първо на мен!

* * *

„Краят увенчава началото“, гласи една стара поговорка. Същото следва да се каже за по-нататъшния път на романа „Изпитание“.

Не, не става дума за някакво триумфално шествие по страниците на пресата, отредени за литературна критика. В случая е обратното, но този път не е онова гузно мълчание и „или лошо или нищо“, което е част от творческия път на Цончо Родев. Причината е онази, от която той се е страхувал още преди да започне да пише книгата — отношенията с Югославия. Само месец и половина след излизането на „Изпитание“ възниква поредната криза в тези отношения и правителството въвежда генерално „табу“ над пресата и радиото — никога, по никакъв повод и в никаква форма да не се споменава „Югославия“, „Сърбия“ и т.н. (Което между другото ще рече, че ако издаването на романа по някакви обстоятелства се беше забавило с 5–6 седмици, той може би никога нямаше да види бял свят.) Дори една рецензия на Георги Константинов — тя е нещо като малка студия — му е върната заради общата забрана.

Получава се малко карикатурна ситуация — официалната критика мълчи и се спотайва, докато читателската публика по своему аплодира книгата, която е разчупила наложените от режима правила на безродство и криворазбран интернационализъм. Че изданието се разграбва, е излишно да споменавам — „Изпитание“ е в конфузно малък за времето си тираж. Но от това пък веднага става своебразен „бестселър“. Изкрадват я от библиотеките. Само година след отпечатването, на полулегалната софийска „борса“ на библиоманите (зад „Княжевската спирка“ на трамвая) достига фантастичната цена от 150–200 лева (само за сведение ще кажа, че средната заплата за 1970 г. е под 130 лв.). Възторжени писма се стичат в пощенската кутия на семейство Родеви. Тъй като има цензура на писмата — и особено на писмата от чужбина — Негово Величество Симеон II използва скрити канали, за да изпрати на автора няколко възторжени и благодарствени реда за „Изпитание“, приподписани и от царица Маргарита, — неизвестно как книгата е стигнала до Мадрид и царят откликва с топли думи към онзи, който е дръзнал да се опълчи срещу антибългарщината. (Кратките редове са написани върху снимка на царското семейство. Видях тази снимка. На нея цар Симеон е още с гъста коса, князете са момчурляци в ученически години, а княгиня Калина е толкова мъничка, че седи на стола до баща си, без да му пречи с това. — Б.а.) Минават години и години, а за „Изпитание“ не спира да се говори. По времето, когато романът би трябвало да е вече позабравен, в един разговор „Общуваме ли с книгите?“, организиран от в-к „Труд“ (г. ХХХ, бр. 9057), инж. Мария Димитрова, конструктор в Завода за телеграфна и телефонна техника, казва: „… С най-голямо удоволствие чета историческите романизирани произведения, романите на Цончо Родев например. Целият отдел запалих да прочете «Изпитание» и «Черният конник».“ А библиотекарката на същия завод Ана Бонева допълва: „И много съжаляваме, че «Изпитание» няма второ издание“. Четвърт век след издаването на романа в една вестникарска анкета (в-к „Дума“, 28 ноември 1994) ученикът(!) Радослав Марков заявява: „Любимият ми роман е «Изпитание» от Цончо Родев, но той в момента не се намира по сергиите. Издаван е отдавна.“ Удивителната по-горе поставих аз — анкетата показва, че книгата е предпочитано четиво не само за ветераните от войната, които неизменно започват разговорите си с „Абе ти в кой полк си служил?“, а е намерила място и в сърцата на съвременното най-младо поколение… А и как иначе… „Изпитание“ е книга, синтезирала в себе си настроенията на една нация. Тя е автобиографията на една война. Сложна смесица от героично и възвишено, високонравствено и хуманизъм, романът е възторжена прослава на българина във войнишки шинел — на неговата духовна гордост, жертвоготовност и патриотизъм.

Художествената й сила е във вътрешно-логично обоснованите (и обединени от авторовата мисъл) героични усилия на колектива (колективни подвизи), проявите на лична храброст и мъжество, в името на националните идеали, срещу дехуманизацията на човешкото общество.

Героиката на времето е съчетана в книгата с философско авторово разбиране за българина и неговата роля в хода на историята.

Да сътвориш широко епично платно на една война, да пресъздадеш пулса на времето, да накараш читателя да ти повярва — това е изкуство. Изкуство е да уловиш невидимото у човека, да сътвориш образи на герои от плът и кръв, да проникнеш в интимния им свят. Родев успява. Успява да покаже безкористния патриотизъм на българския войник, но и героичните прояви на врага. Майстор на портретуването, на баталните сцени, той разкрива трагиката и възторга на времето, живеца на епохата в романа „Изпитание“.

Книгата наистина може да бъде наречена „литературен паметник на героите и събитията от първите години на Третата българска държава“.

Щастлива съдба за една книга, пътят на която е бил застлан с толкова тръни!

Щастлива отплата и за автора, който, за да даде на българите опорна точка за националното им самосъзнание, е заложил не само творческата си кариера, а може би и много повече…