Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Соня Келеведжиева. Цончо Родев — един живот за България, 2000

Редактор: Марин Кадиев

Художник: проф. д-р Йордан Калайков

Технически редактор: Кунка Кондева

Коректор: Надежда Иванова

Издателство: ИК „Жажда“ — Пловдив

ISBN: 954 9639 66 5

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Сливен — една творческа съдба[1]

С една дума аз мога да засвидетелствувам, че Сливен е едно от най-спретнатите, удобни и чисти селища, които някога съм виждал.

Дженерариъс Макгахан

Телефонът иззвънява тревожно. Георги Йорданов спуща крака от леглото и по навик поглежда светещите стрелки на часовника върху нощното шкафче. Часът е два. Изведнъж си дава сметка, че звъни оня специален телефон, който наричат „петолъчката“. Тази мисъл го накарва да се събуди напълно. И със свито сърце вдига слушалката.

— Жоро, намерих! — казва му възторжено един глас от другия край на жицата. На Йорданов му е нужна цяла минута, за да се опомни.

— Какво си намерил бе, бай Георги?

Той познава гласа, разбира се. Обажда му се Георги Данчев, окръжният управител (тогава: председателят на окръжния народен съвет) на Сливен. Тъй като Георги Йорданов е първи секретар на партията в същия окръг, те всеки ден и много пъти на ден разговарят лично или по телефона.

— Намерих човека, който има качествата да осъществи моя стар мерак — да се напише книга за Сливен. Нещо като историята на Табаков[2], само че като роман.

Йорданов се разсърдва не на шега.

— Абе бай Георги, ти знаеш ли колко е часът, бе?! Звъни ли се по това време за някакъв си писател? Ами че аз помислих, че е започнала война…

— Хайде холан, сега пък война ти се привижда… Ама щом толкоз ти се спи, утре ще намина при тебе. Ще черпиш едно кафе, пък аз ще ти разкажа всичко.

— Остави! И тъй, и тъй си ме събудил по никое време, ами поне разкажи, каквото ти е на сърцето.

— Току-що завърших една книга. Роман. Само този автор може да свърши онуй, дето ми е на сърцето…

Двамата Георгевци — Йорданов и Данчев — са правоверни комунисти (Данчев и дългогодишен политзатворник), но иначе са жарки патриоти — патриоти на Сливен и патриоти на България. Сега въодушевлението на Данчев (за неговия „стар мерак“ Йорданов знае отдавна) се предава и на другия.

— Не ми лазѝ по нервите в два през нощта, ами карай наред. Кой е романът и кой — авторът?

— Книгата се казва „Изпитание“ и е от…

— … от Цончо Родев.

Чува се, как Георги Данчев изпуща слушалката.

След малко продължава с изменен глас:

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам, защото Цончо Родев ми е състудент и приятел, пък в казармата сме спали на нара гръб до гръб. А „Изпитание“ познавам, защото имам романа с автограф на автора. И съм го чел вече два пъти.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Обещай тогава, че ще ми дадеш адреса му. И аз ще те оставя да си доспиш.

— „Честна пионерска“ — казва Йорданов и, кой знае защо развеселен, се връща в леглото. Но, заразен от ентусиазма на бай Георги, остава буден до сутринта…

* * *

Всичко това, което си позволих да предам като живо повествование, ми бе разказано от Цончо Родев. А той пък го е научил няколко години след събитието — тогава, когато Сливен вече не е бил само „един град“ за него, а се е превърнал в малка съдба…

Но нека да продължа нататък. Още повече, че съм била с Родев на няколко срещи с читатели и пресконференции и на тях неизменно му е бивал задаван въпросът: как е станало така, че той, роден в Провадия, завършил гимназия във Варна и живеещ в София, е написал най-сливенската книга. Тук ще отговоря и на онези, които се интересуваха от споменатите подробности.

Цончо Родев приема поканата и в един мартенски ден на 1970 година слиза на сливенската гара. Това му е второто стъпване на сливенска земя — първото е било в ученическите години, когато е бил тук за някакви атлетически състезания, организирани от Червения кръст.

На следния ден се среща с Георги Данчев. И както е популярният израз, харесват се от пръв поглед; взаимната им симпатия и взаимното им уважение ще продължат до смъртта на Георги Данчев, че и след нея — Цончо Родев и досега говори с изключителна топлота за него.

Харесването си е харесване, но иначе работата не потръгва — Родев отказва на предложението: „вижте, другарю Данчев, аз не познавам нито града, нито историята му, нито околността, нито нрава на тукашните люде. Не мога да си позволя на любезната ви покана да отговоря с някакво недоносче…“ Увещанията продължават, но резултатът остава същият. И тогава Георги Данчев, човек опитен в преговорите, хвърля уловката. (Родев: „Бай Георги просто съумя да ме примами…“) Той разперва ръце: „Разбрах и няма да настоявам повече — просто уважавам вашите съображения, както и честния начин, по който ги изложихте. Но искам да ви предложа нещо съвсем друго. Има ли някаква пречка, без абсолютно никакви ангажименти от ваша страна, да дойдете през лятото за десетина дни тук със съпругата, пък аз да ви дам един джип и човек, който да ви разведе из Балкана? Ей така, на екскурзия? Вярно, този човек няма да знае местата колкото мене… — заклинателно вдигане на пръст, — защото аз мога да ви покажа дървото, под което е спал Стоил войвода, ама все пак…“ Не, няма никакви пречки — казва Родев, — това ще бъде интересно за него. И така те се разделят до лятото.

През август екскурзията наистина се осъществява. И кръстосвайки на зиг-заг, Цончо Родев обикаля практически целия Сливенски балкан — от Медвен и „Джендемите“ на изток до „Агликина поляна“ и „Кална усоя“ на запад. „Това беше своеобразна магия за мене — спомня си по-късно той. — Някогашните следобеди на «Скалата» край Провадия се оказаха бледи видения на юноша, влюбен в миналото. Докато тук всеки камък е история и всяко поточе шуми и разказва стари случки и предания.“ И когато се връща в Сливен, от предишната му неотстъпчивост не е останала нито следа; Среща се с Георги Данчев (от този ден нататък той ще стане само „бай Георги“ за него) и му заявява, че „вдига бяло знаме“ — ще пише за Сливен. В отговор „бай Георги“ отваря тайното шкафче в кабинета си, вади бутилката за специални случаи и двамата пият по глътка „за щастливото начинание“. Цончо Родев дори не предполага, че с тази глътка питие всъщност прекрачва в нова страница, не, в цяла нова епоха на живота си…

* * *

Цончо Родев е вече автор със значителен опит и знае как да подходи към задачата си. До есента той изучава трите тома на д-р Табаков както и някои други основни трудове. А в края на октомври пристига в Сливен с куфар в едната ръка, малката си пътна пишеща машина „Хермес Бейби“ в другата и фотоапарат през врата; пристига и се установява тук за почти половин година. Зимата се случва топла и безснежна, та времето му съвсем естествено се разпределя между четене в двете големи библиотеки на града и посещения — вече много по-обстойни и с фотоапарат в ръка — до онези обекти, които той само е зърнал през лятото. Така докато тетрадките му се изпълват с бележки и фотокопия на литературата от спомените на д-р Селимински насам, в касетите му се натрупва една внушителна документация от диапозитиви на всички исторически забележителности в целия Сливенски окръг.

По това време възникват и контактите му с историка Васил Дечев — човека, който може да бъде наречен „Пълна сливенска енциклопедия“. Отначало, кой знае защо, Дечев го приема твърде резервирано. Но постепенно ледовете се стопяват и започва едно трайно приятелство, което всъщност продължава до днес. Е, който познава характера на видния сливенски историк, сигурно ще си даде сметка, че в това приятелство никога не се появяват нито прочутият сливенски гювеч, нито още по-прочутата сливенска шевка, дори хубав мъжки смях ще се чуе помежду им най-много веднъж на петилетка. Ала Васил Дечев приема да стане „ментор“ на писателя, цели двадесет години търпеливо го води за ръка през богатата история на този изключителен край, отзовава се по всяко време на молбата да покаже тази или онази забележителност в града или в близката околност и затова не е за чудене, че по-късно в книгите на Родев многократно ще се срещнат публични благодарности към него.

Все по това време в съзнанието на писателя смътно започват да се оформят контурите на бъдещата творба. Ражда се и идеята за фамилията на Силдаровците, която ще стане неин „гръбначен стълб“. (Тук си заслужава да спомена в скоби нещо по своему необикновено и по своему характерно за твореца Цончо Родев. Пак в този период в съзнанието му се появяват двете най-последни изречения, с които ще свърши „сливенската сага“, колкото и голяма да се окаже тя. Родев смята, че до година-две ще дойде моментът да ги изпише. Но със задълбочаването и разрастването на работата този щастлив момент става все по-далечен. И един въпрос се превръща в своеобразен кошмар за автора: „Кога, Боже мой, ще дойде часът да напиша тези две изречения?“ И става така, че написването се осъществява, но след цели… осемнадесет години…) Появяват се и други хрумвания, някои от които се виждат доста сполучливи на писателя. Той не ги забравя, но сега не ги и разработва — все още е в събирателската си работа, а тя с всеки изминат ден му се вижда все по-обемна, все по-неизчерпаема.

* * *

Тук е мястото да спра за малко и да споделя с читателя едно свое удивление, което възникна при първото ми прочитане на „сливенската“ трилогия на Цончо Родев, а не намирам отговор и до днес. Става дума именно за извършената от него събирателска работа.

Че познава Сливен (и особено Сливен от Възраждането) по-добре от повечето сливналии, не подлежи на никакво съмнение; веднъж в един вестник („Труд“ от 3.II.1976) негова колежка направо казва за него „той нали е сливналия…“. Но ние го виждаме да „учи“ занаята също при бараджии и тепавичари; да разговаря с учители, свещеници, селяни от къра, кметове и физически грохнали, но със запазен разсъдък старци; воден от малджии (иманяри) и авджии (ловци) или случайни овчари от билото на Стара планина да извървява пеш целия път на Стоиловата чета, както години преди това е извървял пътя и на четата на Хаджията и Караджата от Дунава до гибелния връх на Бузлуджа; да издирва и чете стари семейни ръкописи или да изучава архитектурата на нявгашната сливенска или жеравненска къща, или на църквите в окръга; да записва лично народни песни и предания; интересът му обхваща всичко — от селските махали, през старите занаяти, та чак до местните кулинарни специалитети; да проучва народната медицина и народната метеорология, също старинните обичаи — тук си заслужава да се отбележи позабравената вече „ихтима̀“, — че и диалектните думи от Сливен и Сливенско, някои от които не се помнят и от местните хора…

Задълбочените му изследвания го отвеждат до далечния Санкт Петербург (тогава Ленинград) — оказва се, че у нас няма никаква литература за Руско-турската воина от 1828–29 г. (запомнена от българите като „Дибичов поход“ и от турците като „Шумла кавгасъ̀“), която ще бъде важен компонент в бъдещата му творба. Родев се стеснява да иска командировка от Сливенския окръжен съвет и 18-дневните си проучвания в архивите на руското Адмиралтейство заплаща от собствения си джоб — едно „удоволствие“, което му „изяжда“ финансовата помощ от Сливен (контрактацията) не само за първата книга, но и почти половината за втората. Но така или иначе той се завръща от СССР с познания по темата, каквито може би никои друг в България не притежава.

Наравно или даже в превес на това той е запознат и с цялата литература, свързана не само със Сливен от епохата, но и на цялото българско Възраждане; доколкото може да се съди от цитираните заглавия в приложените от него „обяснителни бележки“, става дума за десетки, ако не и за стотици хиляди страници.

И пред картината на целия този нечовешки труд, читателят неволно — и стъписано — си задава уж простичкия, пък на дело фундаментален въпрос: кога и как Цончо Родев е съумял да се справи с тази огромна изследователска работа? Десетилетия ли се крият зад нея или усилията на цял един живот?

* * *

Въоръжен с тази изключителна по обем информация, за Цончо Родев настъпва онзи период на творческата дейност, който в някоя от предишните глави той сам назова „лежане на канапето и зяпане в тавана“ — тоест превръщането на натрупаните познания в сюжет на литературна творба. И много скоро той се изправя пред една дилема, изходът от която ще бъде съдбовен за него — мащабът на бъдещата книга.

Споменах вече, че съм била на не една среща на Родев с читатели, а също на по-голям брой пресконференции. Един от „дежурните“ въпроси се свежда именно до това — защо се е ориентирал точно към подобни колосални размери. Въз основа на отговорите му, чути много пъти от мене, ще се опитам да дам, надявам се, вярно обяснение.

Когато се е ангажирал пред „бай Георги“ с темата, Цончо Родев си е представял да събере цялото „сливенско Възраждане“ в книга от около 400 (машинописни) страници, а като време на положения труд — да речем година, максимум година и половина. Да, но когато оставил зад гърба си цялата извършена събирателска дейност, той си дава сметка, че неговото „да бъдеш или да не бъдеш“ се свежда до едно: да спечели пари като претупа материала в някакво бързо препускане през десетилетията, или да се разори финансово, но от натрупания материал да изгради такъв литературен паметник, какъвто Сливен и историята го заслужават.

Защо? Какво го е накарало да промени първоначалните си планове?

Причината е, че той е осъзнал какъв невероятен литературен шанс му е дал онзи „капан“, поставен му от „бай Георги“. Става дума да се представи за пръв път в нашата литература белетристично цялото българско Възраждане — като се започне от преди Неофит Бозвели и неговия „Плач бедния Мати Болгарии“ и се стигне до Освобождението, — но не чрез описания на по-големите и по-малките стъпки на възродителния процес (като например „Българският Великден“ на Тончо Жечев), а както целият процес се е отразил в един български край. Защото от събрания материал той е разбрал, че (тук като сливенка не мога да не се почувствам горда!) подобен град или край не може да бъде никой друг в Родината ни, освен моя роден Сливен. През цялото Възраждане Сливен или е бил център на събитията, или негови синове са участвували или дори осъществявали тези събития в Цариград или другаде, или най-сетне — също както в „магическите“ стъклени кълба на ясновидците — където и да се е случвало нещо „отечестволюбско“, то си е давало своя отзвук и своето отражение в Сливен. Това казва Цончо Родев, а аз мога с чест да заявя, че действително няма друг град в Българско, който да е имал равна на неговата роля в предосвобожденските десетилетия.

Цончо Родев не се прави на „сливенски патриот“ и не крие колко дълго е премислял и се е колебал, преди да стигне до решението си. Защото между другото той вече е виждал в мъглявината на бъдещето какъв изключителен и дълголетен труд би се изисквал, за да се осъществи подобно амбициозно намерение. Но когато най-сетне взема решението си, той захвърля зад гърба си всички колебания и посвещава целия себе си — ум, знания, години труд — на избраната задача. Споделя своите намерения само с най-близките си и с „бай Георги“, който — нито често, нито рядко — го навестява да следи за хода на „своя стар мерак“. Той изслушва писателя, минута-две се взира някъде над него (дали в съзнанието си не вижда бъдещата трилогия?) и кимва с глава:

— Работи! Другото остави на мене…

Уви, той не ще доживее да го види реализиран, своя мерак. Умира преди излизането на втората книга…

* * *

Сега, когато имаме предимството да работим не със смътни планове и разчети, а с трите завършени тома пред нас, ние можем да си дадем сметка на какво са се дължали страховете и колебанията на Родев преди още да напише първата дума на трилогията. Мащабът — това е голямата планина за превземане. Дори и да елиминираме сам по себе си значителния пролог на първия том, който връща събитията някъде към края на кърджалийските смутове, задачата на Цончо Родев е била да обхване белетристично отрязък от време от около шестдесет години — от навечерието на Заверата (към 1820 г.) та чак до Освобождението (1878 г.). В нашата литература няма творба с подобен обхват (тук изключвам някои — между тях и нелоши — мемоарни съчинения, но те не могат да бъдат причислени към художествената проза). Нямам претенцията да познавам основно световната литература, но не си спомням за аналози и в нея. Балзаковата „Човешка комедия“ обема всъщност „само“ осемнадесет години; „Ругон-Макаровците“ на Зола имат по-ограничената обща основа на втората империя; още по-тесни са рамките на сагата „Форсайтови“ на Голзуърди и на прочутата трилогия на Сенкевич („Потоп“, „С огън и меч“ и „Пан Володиовски“).

Тук не се опитвам да величая Цончо Родев, да го сравнявам със световни майстори на перото като Зола, Балзак и Сенкевич. Просто искам да изтъкна две неща. Едното: той, залавяйки се да осъществи амбициозната си задача, не е могъл да си каже „Аха, ще ползувам примера на Хикс или Игрек.“ Второто: когато все пак се е справил и в ръцете ни е неговият колосален труд — едновременно многопластов, многопосочен и твърде монолитен, — който сигурно ще влезе като собствена величина в българската литература, Сливен се е сдобил с един литературен паметник, който ще мери ръст само с паметници от друго естество.

* * *

Така стигаме до „лежането на канапето“ и премислянето на задачата, която Цончо Родев сам си е поставил. Преди всичко той си дава сметка, че този океан от материал не може да бъде побран в един том. И самата историческа хронология, както и закономерното белетристично движение от кулминацията към развръзката, още тук му налагат формата на трилогия. Началото неизбежно ще бъде в едва развиделяващото се време преди същинското Възраждане, когато обаче има три крупни събития, които ще покажат, че в изминалите четиристотин години робство българският дух е бил заспал, но не умрял — Заверата, „Братството“ на Селимински и оказаната помощ на русите в „Дибичовия поход“ с последвалия „гьоч“ (голямото преселение към Молдова и Украйна). Това е все още само далечен тътен на приближаващите подем и възкресяване на националното чувство на българина — оттук и заглавието на първия том: „Тътени“. Бързият възход на българщината (особено след 1850 г.) във всички аспекти на Възраждането са онази буря, която тътените са предизвестили; ето как вторият том почти задължително трябва да се нарече „Бурята“ и да завърши със своеобразния връх на внушеното от Раковски четничество, който е Бузлуджа. А след всичките изпитания — кръв, заточения, пожари и какво ли още не — най-сетне черните облаци се разкъсват и новият ден на България идва върху щиковете на руските солдати и българските опълченци — „И стана ден“.

Това едро групиране на материала е всъщност най-лесната част на задачата. Къде-къде повече труд — и опит, и знания, и търпение, и „стратегическо“ мислене — се иска за същината на „лежането на канапето“, тогава, когато трябва да се изработи планът и цялостната композиция на бъдещата творба. Във връзка с този дял от работата спомнете си, моля, „голямата шахматна дъска“. До нещо подобно е стигнала и Ганка Попдимитрова — за „таблото с 64-те квадрата“, когато трябва „да се предвиждат поне десет или дванадесет хода напред“. Но тя продължава: „Сега, когато, обърнала последната страница на «И стана ден», се замислям над композиционното майсторство на Родев, си казвам, че преди да напише заглавието на първата книга, той е бил в положението на гросмайсторите на шахмата. С тази само разлика, че таблото пред него е било не с 64, а с 640 или дори с 6400 квадрата.“

Ще заимствувам някои от нейните разсъждения в подкрепа на становището за дъската с 6400 квадрата.

За Цончо Родев вече окончателно се утвърждава решението, че за „гръбначен стълб“ на цялата трилогия трябва да бъде непременно Силдаровия род (не зная кои от неговите представители в творбата са действителни, съществували лица и кои — измислени). Само той с многобройните си клонове и клончета ще може през годините да ни разведе и при абаджийския стан, и във фабриката, и в долапите по Новоселския боаз, и в училищата, и в хайдушките дружини, и в четите, и в доброволските отреди през Освободителната война, и в конака на управителя, и в обикновения турски дом, и къде ли още не…

Родоначалник ще бъде не Иван, не Драган, а задължително Георги. Георги Силдаря — онзи, който ще умре с песен на гредата на собствената си порта. Защото като има дъщеря Трънка, внукът по стародавна традиция ще бъде пак Георги — и ето ти го бъдещият учител на Панайот Хитов в хайдушкия занаят Георги Трънкин войвода.

Първородният син на Георги Силдаря Бяно — по-нататък с прякор Бяно Абаджи (доколкото съдя от една бележка в „Тътени“ — историческа личност с точно такова име) — непременно трябва да се отличава от буйния и невъздържан нрав на другите Силдаровци, защото той иначе ще стане жертва на Силдаровския си характер и ще загине или на бесилото, или по хайдушките пътеки на Стара планина и ще „изхвръкне“ от композиционното единство на този разказ от три хиляди страници. А нему авторът възлага да бъде обединителната фигура на цялата трилогия и в края на краищата точно покрай неговата смърт, след идването на свободата, да бъдат написани онези две изречения, които Цончо Родев носи в себе си почти двадесет години. (Защото вместо претупаната за година книга тъкмо толкова ще отнеме създаването на монументалната трилогия.) По-нататък ще се върна още за малко на Бяно Абаджи, този извънредно интересен образ — издържал не само да не доскучае, но и непрекъснато да се дообогатява в продължение на всичките три тома.

Бяно ще се ожени не за коя да е друга, а за Яна от с. Градец (за мене изборът му и женитбата са една от най-светлите страници в трилогията), защото така ще се сроди с Руско чорбаджи и неговия бележит род.

А Боян, синът на Бяно, трябва да бъде пребит от турски шайкаджии не другаде, а край Жеравна, та като бъде спасен от жеравненката Райна и се ожени за нея, то през Априлското въстание нейният брат Руско Жейнов да загине геройски, защитавайки с гърдите си Иларион Драгостинов, и синът им Стефан Сливенчето да загуби крака си в четата на Стоил войвода.

Ще посоча още няколко примера на далечно и предалечно композиционно предвиждане в процеса на „лежането на канапето“ на Цончо Родев, като някои ще заимствувам пак от проникновените анализи на Ганка Попдимитрова.

В „Тътени“ и то по към началото има една глава, която изглежда пришита към цялото. В нея войводата Кара Танас някак ни в клин, ни в ръкав тръгва да освобождава българската девойка на име Пройна, отвлечена в харема на един бей в Козосмоде (Козарево, сега квартал на гр. Твърдица). Който каже, че спокойно може без нея — няма да сгреши. Обаче две хиляди страници по-късно синовете на тази Пройна, която е отказала на напусне бея, ще станат физическите убийци на Стоил войвода, но затова пък нейният внук ще остане в родното си село и след идването на освободителите, че и ще стане помощник на новия кмет, българина. А всичко това е трябвало да се случи не другаде, а в Козосмоде, понеже именно от там ще излезе последният сливенски хайдутин в лицето на колоритно описания Кара Георги (Колтуков). И тогава разбираме, че цялата тази сюжетна линия е била предварително избрана и втъкана в композицията.

Пак в „Тътени“ между „вехтите войводи“ малко не според реалните заслуги е изтеглен по-напред и войводата Генчо Къргов. Едва в „И стана ден“ ще разберем, че и това е било част от стратегията на „голямата шахматна дъска“, защото синът на войводата под името Михаил Греков след 1500 страници ще дойде от Русия, за да стане учител и революционен деец в Сливен, че и един от приемниците на Левски.

Като се описва войната от 1828–29 г., най-добрата част на руското офицерство ще бъде олицетворена от извънредно привлекателния като образ и поведение майор Корзухин, после неговият син, станал също офицер, ще се мерне в „Бурята“, а и ще бъде между първите, които ще прогласят свободата на Сливен в „И стана ден“. Така чрез рода Корзухин читателят ще види как най-здравите сили всред руския народ, които отначало почти не са чували за българите, после ще предизвикат пораждането на „Българския въпрос“ в царска Русия, за да се стигне накрая до Освободителната война.

Поп Юрдан (изглежда историческа личност), наричан „хайдутинът в попско расо“, ние следим като развитие на образа от първите страници на „Тътени“, та чак докато с проклятие към Сюлейман паша на уста загива на бесилото. И увисва на въжето не за друго, а за да спаси внука на Бяно Абаджи, с което този потомък на Силдаровците да стане приемник и на неговия вечно непокорен дух.

Безбройните (не е празна дума — те наистина са безбройни) сюжетни линии понякога се пренасят през страниците и чрез неодухотворени предмети. Например гредата от портата на Силдарови, за която вече стана дума. В „Тътени“ тя е само импровизирана бесилка, на която намира смъртта си родоначалникът Георги Силдаря. В „Бурята“, наглед недокрай мотивирано, върху нея бива заковано пиринченото лъвче от калпака на загиналия на Бузлуджа Найден Силдаров. Но когато в „И стана ден“ тя, неугледно одяланата и проядена от дървояд греда, става главната „украса“ на триумфалната арка за братята освободители, ние разбираме дълбокия смисъл, влаган през хиляди страници — да се окаже тя паметник-доказателство, че българинът не си е получил свободата даром… и тогава напълно ни става ясно защо освободителят генерал Безяев коленичи пред нея.

Уверявам читателя, че не могат да бъдат изброени всички примери на далечен композиционен замисъл в строежа на трилогията. Затова ще завърша пак с цитат от Ганка Попдимитрова:

„Същественото е едно: в ръцете ни е един епичен разказ, който е замислен, планиран и реализиран с такава стройност, че може да бъде използуван като еталон на литературна композиция.“

* * *

Всички споменати и неспоменати сюжетни линии в трилогията не са самоцелни ходове върху „шахматната дъска с 6400 квадратчета“, а носят осъществяването на онази цел, която Цончо Родев предварително си е поставил — да се претвори българското Възраждане в цялата му широта и с всичките му сложни кривулици. Но по някакъв чисто свой начин (които не се поддава на анализиране) авторът е съумял към основната тема да втъче по равностоен начин още две — цялата история на Сливен и Сливенския край през повече от половин столетие и множеството разнородни съдби на представителите на свързващата фамилия — Силдаровците. По отношение на тях Родев е проследил пълни четири поколения (Георги Силдар, Бяно Абаджи с братята и сестра му Трънка, синовете и дъщерята на Бяно с братовчед им Георги Трънкин и четвъртото поколение — братя Кутеви, Стефан Сливенчето и др.), но иначе героите му в трите тома са много, много повече, вероятно над хиляда и в преобладаващото си число действително съществували лица. Що се отнася до историята на Сливен, в трилогията са описани връхните точки — Заверата, Преселението, създаването на първата за цялата Османска империя фабрика, епопеята на Бузлуджа, Априлското въстание и „бозгуна“ с Освобождението, — все като частици на онзи бавен, мъчителен и безкрайно дълъг по време подвиг, наречен Българско Възраждане.

Тук обаче трябва да изтъкна, че докато Възраждането по традиция, но и в най-новите изследвания се схваща предимно в трите му основни компонента — църковен въпрос, просветно дело и революционни борби, — Цончо Родев го възприема и представя в много по-тотален смисъл. Той пак изтъква победата в тъй нар. „Църковен въпрос“, която фактически означава признаването на самостоятелната българска нация, не отминава нито един детайл от възхода на просветното дело — от килията на даскал хаджи Илия до модерната гимназия, която кара и англичаните да свалят шапки пред нея, — в най-тънки подробности следва всяко поредно стъпало на революцията от времето на „вехтите войводи“ до Левски и след него. Ала за Родев Възраждането се изразява също в изчистването на езика от голяма част от турцизмите, в отделянето на науката от църквата и ограниченията на църковния закон, в наченките на светски прояви в изкуството (живопис, литература, театър, музика, художествени занаяти), във възникването и после разширяването на индустрията, дори във въвеждането на европейско облекло… Автор, който си е поставил такава амбициозна задача, не е можел да пренебрегне предварителното задълбочено, достигащо до педантизъм запознаване с епохата, с историческата основа на книгата си. И Цончо Родев отново и отлично се е справил с тази задача. Без да превръща романа в преразказ на историята, той борави с такова просторно познавателно богатство, че може да послужи като фактологически справочник за любознателния читател.

* * *

За писател като Цончо Родев тази познавателност не е самоцелна, той се пази „като от огън“ (както е думата) да не превърне творбата си в преразказ на историята. И читателят достига до познавателното някак между другото, неусетно, докато е увлечен да следи „какво ще се случи“ в романа. Две са ключовите средства, с които авторът постига това. Едното е майсторската композиция, на която се спрях обстойно по-горе („шахматната дъска с 6400 квадрата“); тук искам да добавя, че във фабулирането Родев проявява такава сръчност, в резултат на която всеки том на трилогията е завършено произведение само за себе си, но е и неделима част от цялото. С педантичността на следовател търсих да открия как е постигнал той тази конструкция на самостоятелен дял — част от цялото — единност на цялото. Но задачата се оказа непосилна за мене. Другият ключ на писателя са великолепно изградените образи — многообразни, силни, запомнящи се.

Щом заговорих за образите, аз задължително трябва да изпълня едно дадено преди малко обещание и да кажа няколко думи повече за Бяно Абаджи. Впрочем самата му роля в трилогията от само себе си налага тои да бъде поставен в съвсем самостоятелна позиция. Защото сюжетно е натоварен с две огромни функции: да бъде стеблото, на което ще се крепят по-големите и по-малките клони на повествованието в продължение на три хиляди страници и в същото време да стане обединителен образ на непреходната, най-здравата част на българщината през Възраждането. Цончо Родев е сполучил и в двете задачи. Чрез умело избраната позиция на героя и истинските му или измислени роднински връзки, Бяно Абаджи действително е стожерът на събитията от първата страница на „Тътени“ до последната на „И стана ден“. Няма нито едно значимо събитие, където той персонално или косвено да не участвува, да не е двигател или поне съреализатор. Но същевременно Бяно Абаджи като образ не е еднозначен, монотонно еднакъв, а постоянно обогатяващ се: като се започне от съзерцателния младеж с пообърканата си философия за Доброто от началото на „Тътени“ и се премине през осъзнатия революционер в „Бурята“ (макар и повече помагащ, отколкото действен… но „не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме“, както ще каже той сам в третата книга), та се стигне до помъдрелия и пълен с житейски опит старец в „И стана ден“. Нему вече ще прилягат обобщенията от рода на „Най-голямото възможно злодеяние е да убиеш истината“, „За участта на роба не вини ножа, а ръката, която го държи“, „Когато прескачаш трап, не гледай в трапа, а на отсрещния скат“ и много други. Развит по този начин като психология и през хилядите страници поставен да действа в най-различни по характера си ситуации, Бяно Абаджи е наистина грижливо изваян като типичен Българин и Възрожденец.

Още г-жа Попдимитрова отбеляза, че практически не е възможно да се направи тънък анализ на всички останали не само второстепенни, а главни и затова запомнящи се образи в трилогията — ако не са хиляди, те положително са няколкостотин. До прочита на „Бурята“ все имах впечатлението, че Родев описва героите си такива, каквито са те в изворовия материал или каквито ги изисква конкретната ситуация. Това може и да е вярно. Но едва когато затворих и последната страница на „И стана ден“, осъзнах, че в обрисовката на тази огромна армия от действащи лица има и известна преднамереност. Давайки по една най-характерна черта на героите си, Цончо Родев всъщност е описал безкрайното душевно многообразие на българина от края на робството. (Тук може да се направи паралел с подбирането на героите и техните върхови действия, както ги разгледах преди няколко глави, анализирайки „Една торба ключове“. Прилика има, но е твърде бедна, само в похвата на налагането на образите един върху друг — там целта на автора е в края на краищата да докаже и затвърди една черта на българина, чувството му за собствено достойнство, докато в трилогията той преследва много по-пълно, цялостно характеризиране.) Смелият и безразсъден бунтар (Георги Трънкин, Дели Ради), смелият, но и предпазлив борец против насилието (Панайот Хитов), боязливият по природа, но способен на героични дела (Чинтулов), алчният за власт (Димитраки чорбаджи), способният на подлост (Йоргаки чорбаджи) и на чисто предателство (Спиридон), властният и великодушен (Хаджи Димитър), борецът, чието оръжие е просвещението (Инзов, Доброплодни, Михаил Икономов), измамникът и изнудвачът (поп Станчо), предтечата на българския капиталист (Йосиф), борецът за прогрес чрез индустрията (Добри Желязков) и онзи, за когото тя е само източник на обогатяване (Саръиванов), специфичното отношение на българина към Бога и религията (поп Юрдан), ловкият (Филип Тотю) и несръчният (Димитър Георгакев), стратегът (Иван Силдаров), лекомисленият (Манол) и още стотици други — всичко това е дълга поредица от действащи лица, които групирани в едно цяло, чертаят сложната душевност на българина от XIX век.

(В скоби искам да отбележа, че или авторът е попаднал само на положителни женски образи, или изпитва своеобразен пиетет към жената — жената българка, — но от всички женски образи в трилогията почти липсват отрицателни. Божура, Яна, Трънка, Руска, Златина, Стилияна, Райна, Кокон Таша, Аргира Димитрова (Жечкова) и пр. са все българки, които не влияят решително върху събитията, обаче излъчват толкова типично българска светлина от себе си… И неволно си спомням всички онези достойни българки, чиито образи пресъздават класиците на литературата ни. Изплуват в съзнанието ми Вазовите героини — учителката Рада Госпожина, кака Гинка, баба Илийца, извършила своя мълчалив подвиг в името на християнската вяра.

Вплитат се в мислите ми Йовковите Пауна, Рада, Дойна, Ранка, Люца и Божура, красавицата Женда — „всяка една въплътила в себе си качества, дълбоко присъщи на българката, на българския национален характер“, както пише проф. Ив. Сарандев в книгата си „В света на «Старопланински легенди»“.

Горда се изправя в съзнанието ми Гергана на П. Р. Славейков, проявила мъжество пред везира, защитила с чест първата си обич.

Колко ли още имена на духовно извисени българки мога да цитирам? Не съм изненадана, че и Цончо Родев се прекланя пред българката. Чрез всичките си героини той успява да изгради обобщения образ на жената-българка, съчетавайки в нея най-ценното от народопсихологията ни — всеотдайност в любовта, всеотдайност в името на най-висшия идеал — свободата на Отечеството, духовна сила, жертвоготовност, майчин дълг.

И не се учудваме от какви майки са родени и с какво мляко са закърмени Хитовци, Найденовци, Андонкутевци, Чинтуловци и т.н.)

* * *

Преднамерено оставих да спра в съвсем самостоятелен раздел вниманието си върху турския персонаж в трилогията. Много десетилетия над нашата литература тегнеше една неправилна традиция, започната още от Добри Войников и Константин Величков, а „декретирана“ от Вазов и Захарий Стоянов: разказва ли се за робството, за турците да бъде използвана непременно и единствено черната боя на палитрата. За родоначалниците на нашата нова литература това пристрастие е обяснимо и оправдано: всички те са преминали през „под игото“ и познават достигащите до извратеност негови страхотии. Трудно им е било или невъзможно в ония времена да пишат по друг начин за него. Отдавна обаче това рисуване в бяло и черно на турския народ е отречено от живота — така опростенчески не може да се обясни как например по едно и също време из неговите редове могат да изникват пладнешки главорези като Коджа Мюстеджеб и очарователни мъдреци-добряци като хаджи Рифат (и двамата от „Тътени“).

(Изключения има, разбира се, в българската литература. Йовковите Сали Яшар, Джапар и Шакире от „Песента на колелетата“, Лютфи, Асие и Мурад от разказа „Асие“, плод на неговия хуманизъм. Надраснал националното, Йовков се вглежда в човека — турчин и търси човешкото у него.

Сали Яшар — прочутия майстор на каруци от Али Анифе, класикът превръща в символ на народната мъдрост (най-големият себап е да правиш добро на другите). Лютфи, спазвайки повелята на баща си и семейните добродетели, прави своя себап всеки ден — дава вода от кладенеца си на всеки, който мине по пътя от Чифуткуюсу за Кюстенджа. Мурад е истински „пехливан“, хубавец, готов на жертва в името на любовта. Шакире е представена като красавица — с тънко изписаните си вежди и очи „обкръжени с черни ресници, като осил на чернокласо жито“. А в Асие Йовков е видял и красотата на туркинята, и дързостта й да се възправи срещу „повеленията на закона“, откривайки лицето си на Мурад.

Ако по-обстойно тук се спрях на Йовковите персонажи, то е, защото ми се иска да подчертая, че той извежда типичните черти на турчина в няколко свои разкази, а Цончо Родев изгражда националния му портрет в неговата цялост и задълбочено и многостранно го изследва.)

Цончо Родев показва отклонение от традицията още в „Тътени“. Там той не поставя под общ знаменател турчина въобще, а показва кой от какви среди произлиза и съответно какви белези носи. Наред с двамата споменати той въвежда и трета запомняща се фигура — на царствения в постъпките си Тахир ага, аяна на Сливен. В „Бурята“ многообразието на турчина-господар продължава. Явяват се суперкорумпираният кадия Али ефенди и братовчед му Халис бей — безделник, прахосник и пияница, но вътрешно справедлив и честен човек; появява се също потурнакът от арменски произход Хюсеин бей, миралай (полковник) от султанската армия, но мъж с европейско възпитание и европейско мислене.

Националният портрет на турчина-владетел продължава да се обогатява и в страниците на „И стана ден“. Тук е Хайдар бей (вероятно предтеча на така наречените младотурци), който не блести с особено образование, но инстинктивно съзнава, че е отминало времето на азиатската изостаналост и че Турция или трябва да скъса със Средновековието, или да слезе завинаги от историческата сцена. Ето го и насилникът от нов тип Шевкет паша, който по морални устои не стои по-високо от кеседжията Коджа Мюстеджеб, но има съсредоточена в ръцете си практически неограничена власт, която използва не за отделни убийства, а за кървави хекатомби. Като отпръски от миналото са двамата близнаци Руфи Сезгин и Юксел. Под въздействието на религиозния фанатизъм те не се спират пред никакви злодеяния. Но Хасан, техният син и племенник, е турчин със съвсем нов възглед. Той наистина държи на вярата си, обаче държи и на земята, която го е отгледала, а сърцето му е чуждо на расовата и религиозна омраза. Носител на съвсем противоположна философия е привлекателният Юмер ефенди. Именно в несъвършенствата на исляма той открива корена на изостаналостта и диващината. Съпричастен е към християните по време на „бозгуна“ (погромите в дните непосредствено преди Освобождението) и така естествено стига по-късно до покръстване.

Ето как Цончо Родев скъсва със старата и по същество неточна традиция. А склонна съм да предрека, че със своята пъстра и многобройна галерия от турски образи той ще стане основател на едно ново — по-справедливо и по-вярно — отношение към турчина от миналото.

* * *

Твърде голямо място отделих на образите в трилогията. Не съм се увлякла, а съзнателно направих това. Защо ли? — Ами защото художественото произведение — в случая роман, означава най-напред образи — образи плътни, ярки, истинни, незабравящи се и с пряко силно въздействие върху читателя. Без тях творбата е мъртва, излишна.

* * *

За да завърша епопеята, която представлява трилогията „Тътени“, „Бурята“ и „И стана ден“, съм принудена да се върна към началото.

Разказах как Цончо Родев, приемайки да пише за миналото на тогава непознатия му Сливен, си представя една средно голяма и леко претупана книга. После, изправен пред собственото си чувство за измерения и дълг (и чужд на какъвто и да е комерсиализъм), той по собствено решение променя мащаба на поставената сам на себе си задача. И не си дава сметка, че от един епизод в творческия му път Сливен се превръща в негова творческа съдба — вместо година труд, както писателят си е въобразявал, той посвещава на Града под Сините камъни пълни осемнадесет години; започнал е работата си в 1970-та, а завършва третия том едва през лятото на 1988-а. (Книгата е била запланувана в издателството „Христо Г. Данов“ за 1991 година, но събитията и промените, известни на всички нас, я отхвърлят чак за 1998-а.)

Разказах още как Родев е бил „подмамен“ към тази огромна тема от покойния Георги Данчев. Но освен „подмамването“ „бай Георги“ става и покровител, „крило“ над писателя. След ранната му смърт „крилото“ се подхваща от тогавашния кмет на града — Петър Марков; за съжаление също и той не дочаква края на делото и си отива от света преди да види в ръцете си „И стана ден“. Без тези двама покровители творбата надали би могла да бъде осъществена — реализирането на толкова мащабна задача е невъзможно без силната ръка на администратора-патриот, който да отстранява клоните и камъните от пътя на писателя, да хвърля мост над пропастите, да прави стъпала към върховете.

(Цончо Родев ме помоли на това място да вмъкна едно обяснение, на което той лично много държи. А именно — че двамата покойници никога не са свързвали работата му с неговата политическа биография или политическата му принадлежност. Ако не са ги знаели, те никога не са го запитали за тях. Ако пък са знаели истината, те никога не са направили и най-малък намек по тази линия.)

Заедно с преклонението и признателността си към споменатите двама покровители Цончо Родев непрекъснато държи да отбелязва и помощта на цялата армия (пак негов израз) сътрудници и помагачи. Начело, разбира се, е винаги Васил Дечев. Но зад Дечев в нестройна колона крачат малки и големи администратори, читалищни дейци, учители, библиотекари, самодейци в краеведството на родното си селище, овчари от пасищата на Балкана и още много споменати или неспоменати люде. Обобщавайки, писателят ги нарича „моите съавтори“.

Нека да отдадем почит към всички тях, покойните и живите „съавтори“. Защото като избра Сливен за своя творческа съдба и се облегна на „армията“ помагачи, Цончо Родев издигна такъв литературен паметник на града ни, какъвто нито едно голямо или малко селище в Родината ни не притежава.

Бележки

[1] В тази глава както и на други места в книгата съм използвала с изрично (писмено) позволение мотиви от статии на г-жа Ганка Попдимитрова. Тук й поднасям искрената си благодарност. — Соня Келеведжиева.

[2] Д-р Симеон Табаков е автор на авторитетното изследване „История на град Сливен“ в три тома, издадени съответно в 1911, 1924 и 1929 г. (третият том — посмъртно).