Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (5)

Помните ли онази детска приказчица, в която циганинът убеждавал земеделеца, че неговата работа е само „ори, мели, яж“? Боя се, че що се отнася до попрището на Цончо Родев като писател, аз май постъпих по същия начин: „написал… предложил… издали…“. Ако така се е получило, моля за извинение — истината е друга — не е било толкова лесно да проникнеш в гилдията. Особено с политически обременена биография като на Родев. А като капак на всичко, да почукаш на вратата не с друго, ами с историческа проза и то издържана в низвергнатата по това време патриотична тоналност. Ще се опитам тук да коригирам допуснатата грешка — да изясня защо Цончо Родев се е насочил именно към историческата белетристика (абсолютно всички негови книги са исторически или свързани с историческата, или археологическата тематика) и как точно е извървял онзи път, на края на който — в годината на неговото четиридесетилетие — се е сбъднало предсказанието на учителката г-ца Кючукова и по книжарниците се е появила книга с неговото име над заглавието.

Защо история?

За да има върхове, трябва да се пазят корените.

Пословица

Не мога да определя годината, но бях някъде в средните класове, когато за пръв път прочетох книга на Цончо Родев. Бях запленена колкото от увлекателното, пълно с „какво ще се случи нататък“ повествование, толкова и от чародейния начин, по който авторът ме приобщи към толкова слабо познатото ми Средновековие и ме накара да се почувствувам едва ли не участница в описваните събития. Как постигаше това той? Този въпрос си задавах и по-късно, когато, вече станала професионална литераторка, опознавах неговото творчество с очите на квалифицирана читателка. Защо бе това предпочитание на писателя към отминалите епохи? Как успява той самият да се вживее в тях, а после — неусетно да отведе там и мен? Каква магия владее той, че с такава лекота прекрачва през столетията?

Частичен отговор получих от една статия на споменатия вече публицист Светослав Аджемлерски (във в-к „Провадийски глас“, бр. 2 от 1998 г.). Вероятно въз основа на спомени на съученици и другари от детството на Родев г-н Аджемлерски съобщава интересния факт, че като малък бъдещият писател имал привичка сам и по цели следобеди да прекарва на „Калето“ над Провадия (неизвестно защо Цончо Родев и семейството му го наричат „Скалата“) и там (цитирам) „Юношеското му въображение е изпълвало руините на крепостта «Овеч» с живи хора и бурни събития“. И пак според него тези дълги следобеди „са му дали дарбата да вижда древните времена не като сведение от учебника по история или като пасаж от стара хроника, а като случка, станала пред очите му.“ Доста по-късно Цончо Родев потвърди пред мен истинността на това любопитно съобщение, но побърза да го омаловажи: „Играех си там“ — каза. Но що за игри са били тези, щом юношата е бил на „Скалата“ сам със себе си? „Игрите“ не са ли били своеобразни вживявания, подхранени с по-голяма или по-малка доза въображение, да са се превръщали в нещо като филм, въртящ се пред очите на юношата?

Посетих „Скалата“ над Провадия, обходих местата със странни имена като „царските порти“, „сечената скала“, „бръснарницата“, „тарапаната“^[1], „короната“… В резултат съм склонна да кажа, че г-н Аджемлерски е прав и не е прав. Прав е той, че обстановката там наистина предпоставя възможност на едно юношеско въображение да изпълни руините с видения, да чуе цвилене на коне и да види блясък на мечове, да участвува (поне като зрител) в кървави битки по подстъпите на крепостта. Но това е възможност, не правило; не всеки, който ще прекара един жарък следобед на „Скалата“, ще види сенките на древността и ще преживее романтичните приключения от „Двама против ада“ или „Мечът на непримиримите“. Поне за себе си ще призная, че не видях в съзнанието си нито воини, нито битки. Очевидно младият Цончо Родев си е имал вътрешната настройка да се вживява в миналите векове, а руините на крепостта „Овеч“ са били подходящия декор, за да бъде улеснен в това, служили са като своеобразен „допинг“ за развихрянето на младежкото му въображение.

Повтарям: Цончо Родев ми потвърди този интересен момент от детството си. Дори при един случай сподели с мен почти същото, което вече е бил казал на г-н Аджемлерски — че във въображението си дотолкова се е преселвал в миналото и в родените от фантазията му събития, „все едно, че е бил участник в тях или поне снощи ги е гледал по телевизията“. Но веднъж разговорът продължи отвъд тази вътрешна настройка — каква е била мотивацията му да пише именно на историческа тема. Своеобразната си психическа настройка той определи като половината от стимулите да стане исторически писател; нарече я „вътрешната половина“. А „външната“, „обективната“ е била политическата тенденция на тотален национален нихилизъм, който е царувал у нас в годините на неговата младост. И който е бил в „катастрофичен сблъсък“ с по възрожденски крайния патриотизъм, в духа на който Родев е възпитан през своето детство и юношество.

За да разбера съображенията му аз отделих доста време да се поровя в старата преса и да проуча настроенията на епохата след 9 септември. Оказа се, че Цончо Родев не е „сгъстявал боите“ — времето до почти 1960 година е било период на невероятно (от днешна гледна точка) отрицание на българщината във всичките й аспекти. Честна дума, не съм подозирала, че е имало цели години на такива противобългарски тенденции и то осъществявани като официална политика! Нямало е български национални идеали. „Златен век“ не е съществувал — той с примитивен хумор е наричан „ламаринен“. Симеон не е бил велик цар, разпрострял България върху целия Балкански полуостров, нито вдъхновител и поощрител на изумителния за IX-X век разцвет на книжнината, а „разорител“ на държавата и народа. Климент престава да е „Свети“, а се превръща в „някакъв си там охридски поп“. Не са пощадени и по-новите времена. Вазов е „народен враг“ — вероятно за онази противокомунистическа глава в „Под игото“. Йовков е „народен враг“ — той пък писал как през Първата световна война сме се били и сме били руснаците в Добруджа. Елин Пелин е „народен враг“ — бил е приятел на цар Борис. Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев гният в затворите като „народни врагове“. „Народни врагове“ са също Стилиян Чилингиров, Г. П. Стаматов, Константин Константинов, Емануил Попдимитров, Змей Горянин, Звезделин Цонев и т.н. Изобщо масови литературни убийства!…^[2] „Шуми Марица“ — родената на Шипка и осветена във всички войни „Шуми Марица“ — е захвърлена на сметището, а на нейно място е наложен нов национален химн, който само по няколко нотки се различава от химна на „големия брат“.

Такива уродливи са обстановката и политическите тенденции по времето, когато Цончо Родев, този „българин до мозъка на костите си“, навлиза в съзнателния си живот. И срещу които той решава да се опълчи с всичките си крехки сили — именно тази е „външната“ и „обективната“ причина да се посвети на историческата тема в творчеството си. Това е неговото оръжие срещу антибългарщината. Защото той знае, че не би се постигнало нищо с поставяне тук и там взривове или стреляне по кьошетата по този или онзи — то е и в противоречие на неговата природа. Не желае и да помисли за емиграция, та, по-зле или по-добре платен, да чете критични есета по чуждите радиостанции — той не може да си представи живот вън от Родината. И целта, която си поставя, не е да свали режима, а да се противопостави на дебългаризацията на българите. Пък от Паисий насам е известно, че най-доброто — ако не и единственото — средство за това е историята. Възкресяването на нейните най-славни страници дава онези опорни точки на българина, благодарение на които той нито ще се отрече от името и корена си, нито ще се поддаде на безродието, което е другото име на официално проповядвания — а в известен смисъл и налаган — интернационализъм.

Когато взема това (всъщност съдбовно за него) решение, Цончо Родев вече има „завиден“ стаж на „непригоден“ и „народен враг“, та не си прави абсолютно никакви илюзии за рисковете, които поема. Защото времето е такова, че да посветиш писателската си дарба на историята — а това, от само себе си се разбира, означава да застанеш на патриотични, на националистически позиции^[3] — напълно естествено се озоваваш в една категория, която най-меко казано е съвсем недолюбвана от властта и по-специално от нейните идеолози. Тогава „бягство от съвременността“ е един етикет, който съвършено никак не фаворизира онзи писател комуто той е лепнат. Натискът — на границата на репресията — е толкова голям, че остават да се броят на пръстите на едната ръка авторите-историци, които не изменят нито веднъж на призванието си: Ст. Дичев, Н. Драгова, самият Ц. Родев, П. Константинов… не ги ли изчерпих? Дори такива безспорни таланти като Вера Мутафчиева („Белот на две ръце“ и др.) и Антон Дончев (злополучните му филми и особено шумния му провал със сценария на полупорнографския сериал „Завръщане от Рим“) правят компромиси с Божата си дарба и — за по-дълго или по-кратко — се доказват като автори, които, сакън, не бягат от действителността.

В складовете на „партията-ръководителка“ е имало на разположение и други етикети, които са били не по-малко страшни за писателите-историци: „вредителски“, „шовинистични“, „великобългарски“, „патриотарски“, че чак и „мракобеснически“. И защо? — Защото противоречали на доктрината. А доктрината по това време проповядвала маркс-ленинските откровения колко е вредно да имаме национални идеали и да служим на „отживелицата“ родолюбие, защото „всички буржоазни нагласи ще отпаднат, когато се установи световната диктатура на пролетариата“.

Срещу всичко това решава да се опълчи Цончо Родев. Както вече знаем от битието му — възможно най-неподходящият човек за такава позиция и такава цел. Понеже докато всички от гилдията тръгват да изкачват стостъпалната стълба към успеха, тръгвайки от двадесетото или поне десетото стъпало, стартът на Родев не е дори на нулата, а някъде към петдесетото стъпало под земята.

Защото — подобно на един герой от негова бъдеща книга — той е разбрал мисията, възложена му от Бога на България, и пренебрегвайки всички рискове, с открито чело тръгва да я изпълнява.

Първата книга
или тъмната страна на занаята

Всеки пише онова, което трябва и може да напише — за което е предназначен!

Енчо Мутафов

Той изпълни мисията, определена му от Бога, към своя народ.

Атанас Свиленов

Каза се вече, че петата по хронология на издаването книга на Цончо Родев „Наричаха ме Желязната ръка“ е първата написана, тогава със заглавието „Жар под пепелта“. Доволен от себе си (един ден той ще се срамува от това свое ранно самодоволство), авторът отнася ръкописа — то е в периода на „Ц. Христов“ — в едно от най-престижните издателства. Минават няколко месеца и в един щастлив ден непознат женски глас му се обажда: рецензентът на книгата Николай Янков желае да се срещнат и ще чака автора еди-кога си и еди-къде си. Родев се стъписва — ще съумее ли той да води равностоен разговор с вече утвърдения литературен критик Николай Янков? И защо въобще е тази пожелана среща? (Впрочем в целия му 40-годишен творчески път тази предварителна среща с рецензента ще остане единствена за Цончо Родев. — Б.а.) Кой, за Бога да му подскаже как да се подготви за нея? И като не намира опора, отива за разговор с рецензента точно така, както преди малко повече от десет години бе отишъл на кандидатстудентски изпит — без никаква подготовка.

Тъй или иначе автор и рецензент се срещат. И в първия момент и двамата зяпват изумено — всеки от тях е очаквал, че другият е доста по-възрастен.^[4] Пръв се окопитва Янков: „Извинете, Вие ли сте Христов, авторът на «Жар под пепелта»?“ И когато Родев му потвърждава, той продължава да се удивлява: „Но Вие освен видимия опит в писането, превъзходното познаване на епохата и майсторската композиция цитирате и такива автори като Епиктет, Мануил Фил и Теодор Продром. Кога, дявол да го вземе, успяхте да изучите всичко това?“ После започва един почти приятелски разговор в по-обикновена тоналност. Накрая Николай Янков посочва няколко написани на машина листа: „Това е рецензията за книгата Ви. Има много хвалби като за един начеващ автор и нито една критична дума. От сърце Ви пожелавам и занапред подобни успехи!…“

Търкулва се още някой и друг месец и следва ново обаждане на женски глас: покана за „Ц. Христов“ да се срещне с втория по важност човек в издателството, „другаря П.“. Все още окрилен от ласкавите оценки на Николай Янков, Цончо Родев отива на срещата, като не стъпва, а се носи на педя над земята. Следва неизбежното встъпление, което обаче е твърде въздържано, за да се приеме като продължение на възторжената среща с Янков. И крилете на Цончо Родев се прибират от само себе си. Докато в разговора се достига до главното. Да, „другарят П.“ е прочел книгата и „вярно, в нея има нещо, но тя иска още доста, доста работа“. „Колко?“ — осмелява се да попита авторът. Отговорът е: ами може би три или даже четири седмици. Цончо Родев е сломени с подкосени крака, но съумява да си направи проста сметка: „доста, доста работа“ за книга от над триста машинописни страници, пък ще бъде свършена само за три-четири седмици… „Не мога да работя толкова бързо“ — подхвърля той предпазливо. „Но кой говори да доработите книгата Вие? Това трябва да го свърши човек с повече опит“ — е почти недвусмисления отговор. И следват няколко набързо разменени реплики: „Например Вие?“ „Да, например аз.“ „И ще получите част от хонорара?“ „Не част, а половината. И не само от хонорара, но и от отговорността пред читателите. Книгата просто ще излезе от името на двама ни.“

Цончо Родев се изправя. И се подпира на бюрото, за да прикрие олюляването си. С треперещи ръце прибира ръкописа си. И попитва:

„Казвал ли Ви е някой, че вие сте най-обикновен изнудвач?“, а „другарят П.“ му отговаря нагло: „Може би изнудвач, но такъв, без когото портите на това издателство ще останат завинаги затворени за Вас.“ И с едно затръшване на вратата се разделят.

(„Другарят. П.“ е лош пророк… След 6–7 години Бог — или Сатаната? — ще го прибере при себе си. А след още толкова издателството ще започне да печата книгите на Цончо Родев…)

Сгрешил ли е Цончо Родев със своята безкомпромисност? Неколцина приятели го осъждат: тогава да бе рекъл „аго“ и да му подхвърлиш половината хонорар, щеше да си спестиш години, безценни години… Той обаче е на друго мнение: литературата е такова свято нещо (и до днес Родев мисли за литературата по този начин), че е недостойно в нея да се влезе с рушвет. Или с бакшиш, както оставяш на келнера…

А какво е твоето отсъждане, читателю?

Когато преболедува първото разочарование, Цончо Родев отнася ръкописа си във Военното Издателство. Той също е лош пророк, та дори не подозира, че този път „му е писано“ да се запознае с онзи механизъм на издателската дейност, който на жаргона на гилдията се нарича „наемни убийци“. Но за тази поука има още време. Сега той просто депозира ръкописа си, като се изхитрява да приложи към него и хвалебната рецензия на Николай Янков. И нещата потръгват повече от добре. Двама „вътрешни“ (т.е. от издателството) рецензенти прочитат книгата и се съгласяват с оценката на Янков. Издателството сключва договор и дори отпуща предписания по закон аванс на автора. И наглед сякаш всичко вече е потръгнало както влак по релси. Уви, само наглед…

Случва се, че Цончо Родев отива за нещо в издателството. И не щеш ли, там се сблъсква със своя състудент от последното следване Ш. — човек от онази порода, за когото членуването в комсомола и партията има смисъл само дотолкова, доколкото е изходен пункт, за да се сторва зло на този или онзи. Назначили го там юрисконсулт, докато му намерят пост, който ще отговаря на неговото положение (всъщност положението на баща му: прокурор от Главната прокуратура — давате си сигурно сметка какво означава това за онези години?). Няма как, Родев му казва за „Жар под пепелта“ и за „Ц. Христов“, та дори, за да омилостиви състудента, помолва за съдействие. Отговаря му една широка и мазна усмивка: „Ами разбира се. Ще я издаваме, какво друго…“

„Другото“ пристига точно след един месец под формата на пощенски пакет с ръкописа, унищожителна рецензия на Веселин Йосифов^[5] и кратко писмо на издателството, че при тази липса на литературни качества не може да издаде книгата. А „тази“ в случая означава съкрушителната критика на книгата, съдържаща се в рецензията на Йосифов.

Цончо Родев се среща с Йосифов; по ирония на съдбата срещата им се състои в „Полиграфическия комбинат“, т.е. бившата „Партийна печатница“ и то точно на етажа, на който бетонната плоча е излята от машината на Родев. Разговарят в коридора. И простичко, без крясъци и викове Цончо Родев изразява недоумението си от оценката на журналиста и критика. Веселин Йосифов се оглежда наляво и надясно по коридора и, като се уверява, че няма наблизо други хора, неочаквано запитва: „Вие не сте член на партията, нали?“ Писателят потвърждава, че не е член, но на свой ред пита каква връзка може да съществува между „Жар под пепелта“ и членуването в партията. „Връзката е, че Вие не знаете какво означава партийно поръчение, Родев — откровено казва Йосифов. — То е заповед, разбирате ли? По-категорична заповед, отколкото бива в казармата. — И след съвсем кратко колебание добавя: — Вижте, Родев, Вашата книга е направо чудесна. Една от най-добрите, които съм чел в последните години. Образи, ерудиция, пък и тази интересна композиция… Но на мен ми беше наредено да я отрека в рецензията си. Извинявайте, нямах друг изход. — А след още малко размисъл завършва: — Съветвам Ви да я занесете във варненското издателство. Там директор е Върбан Стаматов. Той е безпартиен — на него няма как да му наложат едно или друго. Пък и аз ще му се обадя по телефона, за да му кажа каква книга държи в ръцете си. Обещавам!“

(Тук ми се иска да разкажа и нещо за себе си. Като литератор от по-новото поколение, аз научих за институцията на тъй нар. „външни рецензенти“ съвсем напоследък от една статия на Владимир Тороманов („Словото на истината винаги е бдяло над послушниците си“ в „Литературен форум“, бр. 38 от 1998 г.). Но г-н Тороманов говори, че „така по-лесно редакторът си измиваше ръцете, ако някой ръкопис нямаше нужните художествени качества, за да не се отпечата.“ Ала едва от разговорите си с Цончо Родев научих, че институцията в не по-малка степен е изпълнявала политически поръчки — за отстраняването на политически неудобни автори. Или обратното — за даване път на некадърници, стига да са „наши хора“, за които своевременно „от много високо място“ са се обадили по телефона. Така постепенно се е образувал нещо като своеобразен еснаф на изпълнителите на „мокрите поръчки“ в литературата, които в гилдията получили сполучливото название „наемните убийци“. Самият Цончо Родев много дълго е бил обект на нападките на „наемни убийци“ — чак до тогава, до когато издателствата са разбрали смешното положение, в което се поставят: книга, за която са поръчвали „да бъде заклана“ — използван е бил този отвратителен израз, — после се изкупува в рекордни тиражи от читателите… Според Родев, В. Йосифов не е бил в еснафа на „наемните убийци“, неговото участие в „заколването“ на „Жар под пепелта“ е било епизодично възложено партийно поръчение.)

Цончо Родев — все като „Ц. Христов“ — послушва съвета и отнася ръкописа си във Варна. За съжаление се разминава с Върбан Стаматов — сега там директор е правоверният „другарят Й.“; той не само е ревностен партиен член, но за зла слука е и провадиец по произход… След няколко месеца авторът е поканен за лична среща в издателството. И на нея „другарят Й.“ го посреща така, както навярно не би срещнал Толстой, Юго или Дикенс. Говори възторжено за книгата и с ръкописа в ръка чете на глас откъси от нея, заканва се, че „с този роман ще натрием носа на високомерните столичани, които ни смятат за литературна провинция“. И всичко това продължава, докато гостът му казва отчетливо: „Налага се да изясня нещо. «Ц. Христов» всъщност е съкращение от Цончо Христов… Родев, бивш жител на Провадия.“ „Другарят Й.“ изпуща ръкописа. Когато възвръща дарбата си да говори, той изрича на пресекулки: „Докато нямам разрешение «от най-горе», не мога да издам книга на сина на Христо Родев от Провадия. Съветвам Ви да оправите политическото си положение, тогава вратите на всички издателства — и на моето също — ще бъдат отворени за Вас. Но преди това…“

Срещата във Варна има и благоприятни последици — наистина ръкописът задълго остава в чекмеджето, но Цончо Родев послушва съвета на „другаря Й.“ и година-две търси път до „най-горе“; именно той го отвежда до другаря Симчо Коен, за когото вече знаем. Както и всичките последици от разговора с него.

Какво, „ори, мели, яж“ ли?

* * *

На това място бих могла да приключа разказа си за „стръмната пътека на писаното слово“. Чувствувам се обаче задължена да доразкажа по-нататъшната съдба на книгата, която толкова пъти бе спомената в страниците дотук.

Вече автор с име, Цончо Родев я предлага (уточнявам: със съвсем лека преработка на началото и под ново заглавие „Наричаха ме Желязната ръка“) в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ и тя излиза през 1971 г. като „Опус 5“ в творчеството му.^[6] Иска ми се да отбележа, че така се поставя началото на едно трайно творческо приятелство между най-старото българско издателство и Цончо Родев — една трета от книгите му ще бъдат издадени там, включително капиталният му труд, който по навик наричам „сливенската трилогия“. „Наемните убийци“ обаче правят последен отчаян опит да я заръфат (всъщност чрез нея — автора й) с кървавите си зъби — в пловдивския вестник „Отечествен глас“ (бр. 8249 от 1971 г.) Николай Казанджиев, непознат за мене „критик“, направо я определя „по талвега на сивия поток“. Но само няколко месеца по-късно, през април 1972 г., романът „Наричаха ме Желязната ръка“ получава наведнъж четири национални награди, както и наградата за „най-добра литературна творба за юноши през 1971 г.“ (II награда). И най-сетне така изстраданата книга заема мястото, което й се полага по достойнство. Не след дълго „Христо Г. Данов“ пуска второ издание на романа в стъписващия за онова време 45-хиляден тираж. А Министерството на народната просвета я поставя в списъка на задължителните за прочит книги за учениците от VI клас…

Ето един случай, когато историята се повтаря, но в изменен вариант. „Наричаха ме Желязната ръка“ („Жар под пепелта“) върви и се препъва почти петнадесет, години по пътя към своята Голгота, но там вместо кръст я чака пиедестал и вместо трънен — лавров венец.

Понякога все още Правдата взема връх над Неправдата!…