Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (9)

Глава девета

Бракоразводното дело продължи седем минути. Съдията се запозна с материалите по делото в своя кабинет. Джон Шонеси, адвокат и футболен запалянко, пристъпи направо към целта, представи няколко писмени декларации, подписани от съпругата, един медицински документ, който удостоверяваше, че съпругът е бил много изнервен, а Тед отговори на редица въпроси, които му бяха зададени в писмена форма, и каза, че постъпката на жена му го е разстроила; съдията изглеждаше безстрастен. Противната страна не беше изслушана, тъй като не беше изпратила свои представители. Съдът взе решението за разтрогване на брака и за присъждане на родителски права въз основа на „жестоко и нечовешко отношение, което прави съвместното съществуване несигурно и неморално“. Десет дни по-късно по пощата пристигнаха официалните документи, подписани от съдията — Тед Крамър и Джоуана Крамър бяха официално разведени.

Тед реши, че случаят трябва да се отпразнува. Заведе Били в „Бъргър Кинг“. Празненството беше сдържано, тъй като за Били то се изчерпваше само с голяма порция пържени картофи. Детето и без това имаше достатъчно неясни представи за брака и за това откъде се раждат бебетата, така че Тед беше решил да не му усложнява живота, като обсъжда с него предстоящите юридически операции. Но сега вече можеше да му каже.

— Били, има едно нещо, което се нарича развод. Това значи, че двама души, които са били женени, се разделят.

— Знам. Сет се разведе.

— Родителите на Сет са се развели. Като твоята майка и твоя татко. Твоята майка и твоят татко са разведени сега, Били.

— Мама нали каза, че ще ми изпраща подаръци?

— Аз не съм мама, Били.

— Сигурно ще ми изпрати. Може ли да ми донесат още пържени картофи?

— Не, умнико, изяде достатъчно.

Тед го загледа, сякаш се възхищаваше на картина — все едно, че Били беше слязъл от портрет.

В заведението беше доста приятно, но въпреки това на Тед не му се искаше да яде разни боклуци със сина си по случай събитие, което му струваше две хиляда долара. Той смяташе, че е заслужил нещо по-приятно. Обади се на едно младо момиче от тяхната кооперация, което си беше предложило услугите да стои понякога при Били, и се уговори с него за същата вечер. В живота му нямаше жена, с която можеше да отпразнува случая. През двата месеца, откакто се беше върнал от Файър Айланд, той не се грижеше никак за социалния си живот, ако изобщо можеше да се изрази така. Лари щеше да се възмути много. А не му се искаше да отиде сам в някой бар и да разкаже на първия срещнат историята на своя живот. Обади се на Чарли зъболекаря.

Чарли се беше преместил в една гарсониера със своята медицинска сестра, но само две седмици след като заживяха сами, те се разделиха. Тогава Чарли се обади на Тед и му каза, че мъжете трябва да се поддържат и да се виждат ох време на време. Когато Тед му предложи да излязат заедно тази вечер, Чарли много се въодушеви. Срещнаха се на ъгъла на Второ Авеню и 72-ра улица, в сърцето на баровете, където ходеха сами мъже и жени. Бяха решили да се отбиват във всяко заведение по пътя. Тед беше облечен с кадифено яке, пуловер и дънки. Чарли, пълен, четиридесет и пет годишен мъж, се появи с блейзър и карирани панталони в толкова крещящи цветове, че бяха като образец на абстрактното изкуство.

Първото заведение, което избраха, се казваше „Приятели“; отвън барът им се видя приятен. Когато влязоха вътре, се оказа, че е пълно с мъже в кожени облекла. Един каубой на вратата с много тесни панталони и безцветни очи каза „Здравейте, тигри“ и те се изметоха набързо от този зверилник. Съседното заведение беше „Рио Рита“, вътре гърмеше оглушителна музика, а сцената пред бара напомняше за тераса на къща във Файър Айланд. Ученическа публика, реши Тед и докато изпиха по две чашки, той разбра, че Чарли вече не го обвинява за раздялата му с Телма. В „Хансел“ беше пълно с ентусиазирани момчета и момичета и Тед се усъмни, че са попаднали на някакъв европейски младежки фестивал. Тук Тед научи, че Телма ходела с един колега на Чарли, друг зъболекар. В „Сапата“ публиката беше по-възрастна, но въпреки това Тед и Чарли си оставаха най-старите в заведението. Сега вече Чарли му каза, че не го обвинява за раздялата си с медицинската сестра. Тед, замаян от водката, не можеше да си спомни дали е имал нещо общо с тази история. В „Глитър“ публиката беше толкова изискана, а заведението толкова препълнено, че двамата случайни посетители не бяха допуснати до бара, затова се заклатиха пак по улицата и отседнаха на високите столчета в „Отново у дома“.

— До този момент приказваме само тъпотии на жените по баровете — заяви Тед, който съзнаваше по-добре от приятеля си, че в един бар не може да се говори друго освен тъпотии; Чарли, който повтаряше като счупена грамофонна плоча: „Здрасти, малката. Как се казваш?“, се приближи до едно красиво момиче, облечено по последна мода в мъжка униформа на скаут, и повтори репликата си. Момичето-скаут отмина, за да привлече други мъжки погледи.

Тед и Чарли се облегнаха на една стена на Второ Авеню, за да си поговорят от душа, за което се бяха готвили цяла вечер, но бяха просто смазани и не можаха да осъществят разговора.

— Казвал ли съм ти някога колко мъчно ми беше за Джоуана? — попита Чарли, а Тед отговори:

— Аз се опитвам да не мисля за нея.

— Аз мисля за Телма през цялото време — каза Чарли и се разплака.

Тед го подкрепяше по улицата и с ясното съзнание на пиян човек предложи да пийнат за лека нощ по чаша уиски със сода в „Изумруденият остров“. Чарли заспа, Тед го измъкна от бара, заведе го у тях и след това, опитвайки се да се стегне, за да може момичето, което стоеше при детето, да го помисли за истински джентълмен, се прибра и й благодари за приятната вечер.

 

 

Беше уведомил някои от познатите си за развода. Смяташе, че трябва да уведоми и Джоуана. Когато неговият адвокат заведе делото, Тед получи адреса на Джоуана от родителите й — някаква пощенска кутия в Ла Джола, Калифорния. Щеше да й изпрати копие от документите. Дипломатическите отношения между Тед и родителите на Джоуана не се бяха подобрили. Те дойдоха още веднъж в Ню Йорк, но и този път нямаше за какво да си говорят с него. „Попитай го кога трябва да върнем детето в къщи“ — каза бащата. Тед искаше да знае дали са чули нещо за Джоуана, но майката му каза: „Ако Джоуана иска да те уведоми с какво се занимава, тя е достатъчно голяма, за да стори това сама.“ Тед забеляза, че в отношението им към Джоуана има известна враждебност, и реши, че може би те не знаят с какво се занимава дъщеря им. Телма, специалистката по психология, която седем години беше ходила на психоанализа, каза, че Джоуана може би се е опълчила и срещу родителите си и вероятно те не знаят с какво се занимава. Нали Джоуана в същност остави на Тед да им каже какво се е случило, като по този начин пренебрегна родителите си, обясни тя.

— Ти обаче трябва да се замислиш за себе си — каза Телма.

— Правилно. Джоуана да върви по дяволите.

— Нямам това пред вид. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на психиатър. Цялата тая история ти се случи на тебе. Не искаш ли да знаеш защо?

— Попитай Джоуана.

— Ти също имаш вина за това, Тед. Защо не отидеш при моя лекар?

— Не си струва. Много е късно за това.

Той седна, сложи документите за развода пред себе си и започна да съчинява наум писма до Джоуана. „Свободна си да се омъжиш в Невада или в Ню Йорк, скъпа.“ Не, много е детинско. „Мислех, като ти изпращам документите, да ти разкажа как сме и по-специално как е Били.“ Не, тя не се интересува. Той реши да сложи документите в плик и да ги изпрати без бележка, нека те сами говорят. Някога двамата се разбираха с погледи, с докосвания, с думи, а сега — с документи за развод.

 

 

Родителите на Тед — две закръглени фигури, почернели от слънцето — отдавна бяха обещали да им дойдат на гости и най-сетне пристигнаха в Ню Йорк.

— Детето е много слабо — каза майка му.

— Добре е. То си е такова.

— Аз знам кога едно дете е слабо. Ненапразно съм работила в ресторант.

След като се убеди, че „тази полякиня“ не го храни както трябва — те се запознаха с Ета, когато пристигнаха, и я поздравиха със същата любезност, с която поздравяваха и момчето, което разнася продукти по домовете, — Дора Крамър реши да се развихри и започна да пълни хладилника с приготвените от нея печени меса и пилета, които Били не искаше да яде.

— Аз не мога да разбера какво яде и какво не яде.

— Защо не му дадеш пица — каза Тед.

— Били, не ти ли харесва задушеното на баба? — опита се тя да му внуши чувство за вина.

— Не, бабо, защото трудно се дъвче.

На Тед му идеше да го прегърне. Цели поколения се бяха примирявали с прегорелите меса на Дора Крамър и само Уилям Крамър, неговият син, й се беше противопоставил. Били каза лека нощ, без да поиграе със сложния картинен ребус, подарен от баба му и дядо му, който би затруднил и едно десетгодишно дете.

— Не ти ли харесва хубавият ребус, който баба ти купи?

— Не, бабо, защото трудно се реди.

По-късно възрастните имаха възможност да поговорят свободно по въпросите, които вълнуваха особено много Дора.

— Тази Ета не е голяма чистница.

— Добра е. С нейна помощ се оправяме.

Тя не отговори. Независимо дали идваха от Бостън или от Флорида, дали бяха нейни или негови родители, те бяха единодушни в убеждението, че той не е компетентен. Тед не можеше да се съгласи с тяхната преценка.

— Били е прекрасно дете, мамо.

— Има отвлечен поглед.

— Аз мисля, че е доста щастлив, като се имат пред вид някои неща.

— Ти как мислиш, Харълд? — попита тя.

— Да, много е слаб — отговори той.

 

 

Когато се приготвиха да си тръгват, Дора огледа апартамента за последен път.

— Трябва да подредиш по друг начин жилището.

— Какво му е лошото? — попита Тед.

— Всичко е нейно. Изненадана съм, че още не си изхвърлил някои от тези неща.

Апартаментът беше обзаведен в модерен, еклектичен стил — бежови и кафяви тонове, шведско канапе, индийски щамповани пердета във всекидневната, дървена правоъгълна маса за храна в нишата — всичко беше подбрано с вкус, но не точно по вкуса на Тед, който не беше установен. Идеите за наредбата бяха предимно на Джоуана. След като тя си отиде, той изобщо не беше мислил да прави някакви промени.

— И това нещо… — Един голям, черен, керамичен пепелник, подарък от родителите на Джоуана. — То какво прави още тук?

— Благодаря ви за гостуването — каза той.

След като си отидоха, Тед получи главоболие. Не беше ли права майка му за апартамента? Толкова пасивен ли бе той, че просто приемаше положението си, без да промени онова, което е трябвало да промени? Трябваше ли да пренареди апартамента, нейния апартамент? Нямаше ли това да разстрои Били? Не използуваше ли той Били като извинение, щом мислеше, че може да се разстрои? Взе пепелника, който никой, дори и Джоуана, не харесваше, и го хвърли на боклука. Да не би по начало да е ненормален, щом не го беше изхвърлил досега? Не беше сигурен.

След като Лари, който имаше вид на човек с необременена психика, призна, че е ходил на психиатър, Тед започна да осъзнава, че вътре в човека или вън от него действуват някакви тъмни сили.

— Страх ме е да не би да имам комплекса на Казанова, приятелю. Аз ходя с много жени, защото се страхувам да не съм педераст.

— Лари, шегуваш ли се?

— Не казвам, че съм педераст. Не казвам, че имам комплекса на Казанова. Казвам, че се страхувам да не би да го имам и точно затова ходя на лекар.

— Много е сложно.

— Знам. Ужасно е объркано. Но ми харесва.

Минаха още три седмици и най-голямото развлечение в живота на Тед тази есен беше едно съботно сутрешно представление на „Аладин“, където той отиде заедно с Били. Даже Чарли беше започнал да живее активно и да му оставя разни телефонни номера, но Тед стоеше вечер в къщи и си носеше служебна работа. Още два телефонни номера на боклука. А какво да кажем за всички онези хора, на които психотерапията, изглежда, беше помогнала! Той реши да поиска от Телма телефона на нейния лекар.

Психотерапевтът каза, че може да му даде консултация за четиридесет долара. Разсъждавайки, че след като дава петдесет и пет долара за една простуда на Били, Тед реши, че има право да похарчи четиридесет долара за психическото си здраве и уговори час с лекаря. Д-р Мартин Греъм беше около четиридесетгодишен. Носеше италианска копринена спортна риза в ярки цветове, разкопчана около врата.

— Къде сте вие, Зигмунд Фройд? — каза Тед.

— Какво значи това?

— Очаквах да видя човек с брада и солиден костюм.

— Не се притеснявайте, мистър Крамър.

Седнаха един срещу друг от двете страни на бюрото. Тед се опита да бъде спокоен („Аз съм съвсем нормален, докторе“), докато разказваше за брака си, за заминаването на Джоуана, за събитията от последните няколко месеца. Лекарят слушаше внимателно, зададе му няколко въпроса за това как се е чувствувал в дадени моменти, без да си записва, и Тед помисли, че не е успял да му каже нищо съществено.

— Добре. Мистър Крамър, консултацията е просто едно проучване. Смятам, че е погрешно в такъв момент да се започне веднага с анализа, решително съм против това.

— Да ми кажете например, че имам такъв и такъв комплекс, така ли? — попита, Тед нервно.

— Нещо такова. Затова нека просто да споделя някои мои впечатления. Те може и да не са точни, но може и да са попаднали право в целта. Не знам.

Тед си мислеше, че би трябвало да му обясняват нещата научно, а не да му казват „не знам“.

— Изглежда, че вие потискате чувствата си. Например яд ли ви е на нещо? Казахте, че не излизате никъде. Добре. Сега на всички жени ли ви е яд? На майка ви? На баща ви? Каквото и да се е случило в дома ви, то не е чак като по филмите.

Тед се усмихна, макар че никак не му се усмихваше.

— Може би — и пак повтарям, това е просто едно впечатление — сте свикнали да потискате чувствата си, защото така сте живели във вашето семейство — и след това този навик се е пренесъл в брака ви й е останал й досега.

— Искате да кажете, че трябва да предприема някакво лечение.

— Има всякакви случаи, мистър Крамър. Някои хора не могат да се приспособят. Други имат особен проблем, който се задълбочава, и трябва да получат спешна помощ. Трети се нуждаят от най-обикновена помощ, за да разберат къде се крият причините за тревогите им.

— Като мен?

— Аз не искам да ви убеждавам. Вие трябва сам да решите. Смятам, че терапията може да ви помогне. Мисля, че не сте човек без проблеми, мистър Крамър.

Той каза на Тед, че взима по четиридесет долара на час и ако един от пациентите му престане да идва, както го е посъветвал, тогава Тед ще заеме неговото място. Лекарят смяташе, че най-добре ще бъде, ако се срещат два или три пъти седмично, а най-малко веднъж седмично. Според него ефектът нямало да се прояви веднага, а Тед знаеше, че има хора, които се подлагат на психотерапия в продължение на години. За Тед това бяха много пари и лекарят го разбираше, но не знаеше кого би могъл да му препоръча за по-ниска цена. Имало групова психотерапия, но според него тя не помагала достатъчно, ако човек не ходи редовно на индивидуална терапия. Имало и клиники, но дали ще го приемат, там терапевтите били по-неопитни, но и те не взимали по-малко напоследък. Тед трябваше да реши сам струва ли си да получи по-ясна представа за себе си и както се беше изразил лекарят, да си мисли по-приятни неща за себе си.

— Аз обаче се справям. Искам да кажа, че през повечето време върша всичко както трябва. — Той повтаряше мисълта си: „Аз съм съвсем нормален, докторе.“ Лекарят си беше лекар.

— Искате ли да ви кажа нещо, мистър Крамър? Да се справяте, съвсем не означава, че се справяте с всичко.

Времето изтече и те си стиснаха ръцете.

— Докторе, докато съм още тук, ще разрешите ли да ви задам бързо два въпроса?

— Стига да мога да отговоря.

— Според вас… — стори му се глупаво да пита такова нещо, но продължи — трябва ли да пренаредя апартамента си?

Лекарят не се изсмя. Той прие въпроса сериозно.

— Не сте ли доволен как изглежда?

— Доволен съм.

— Тогава защо искате да го променяте?

— Правилно.

Имаше още един, последен въпрос.

— Смятате ли, че трябва да излизам повече? — Този път Тед се засмя, опитвайки се да омаловажи веднага въпроса.

— Искате ли да излизате повече? — попита лекарят, приемайки и този път сериозно въпроса.

— Да, искам.

— Тогава излизайте.

Тед обмисли идеята да се подложи на психоанализа. Харесваше му поведението на лекаря й това, че не използуваше професионални изрази. Може би този човек щеше да му помогне. Но нямаше представа как би могъл да отдели четиридесет долара седмично или даже тридесет, ако реши да ходи през седмица. Изключено, при положение, че има домашна помощница и плаща за истински лекарски услуги. Ако нещо е взело да му хлопа, ще си остане ненаместено, реши той. Ще се задоволи с това, че се справя. Ще остави апартамента такъв, какъвто си е. И ще излиза повече. Непременно. Това беше лекарско предписание.