Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (13)

Глава тринадесета

Списание „Мъжка мода“ беше елегантно издание с много цветни снимки и се продаваше по будките. Компанията беше част от южноамерикански конгломерат със средства в текстилната индустрия и директорите на компанията искаха списанието да съдействува за развитието на мъжката мода. Тед предлагаше рекламни модели на стоки и от самото начало се прояви много добре, като сключи няколко договора. Приятно му беше да си припомни, че е добър в професията си.

Върна трите хиляди долара на брат си заедно с една книга за подарък, която откри в някакъв антикварен магазин — „Имена в бейзбола. 1944 г.“ „Какво стана със Сейнт Луи Браун?“ — написа той в краткото писмо до брат си. Когато стигна до поздравите, си спомни колко хладно се беше подписвал в писмата си едно време — „Всичко най-хубаво“, „Поздрави“, „До скоро виждане“. Този път можеше да напише: „С обич, Тед“.

По препоръка на Телма той записа Били на дневен лагер през лятото. Ким беше ходила на такъв лагер миналото лято, последното лято от брака на Телма и Чарли.

— Чарли не е много доволен, че трябва да харчи пари тази година — каза тя. — Мисля, че му се иска да стоим цяло лято в апартамента, без да пускаме климатичната инсталация.

Един ден през обедната си почивка Тед отиде на родителска среща на „петгодишните“. Оказа се, че на срещата присъствуват само майки — той беше единственият мъж в стаята. Седна с жените и се запозна с възпитателите на Били — едно момче и едно момиче, които учеха в колеж и бяха според Тед на четиринадесет години. Тед си водеше бележки — Били трябваше да има лепенки с името си, резервен чифт гуменки и дрехи за преобличане. Той усещаше как другите го гледат. „Какво си мислите, приятели, че съм вдовец ли? Или безработен, чиято жена работи? Хващам се на бас, че няма да познаете.“ Когато главната възпитателка започна да разказва как ще се прекарва времето в лагера, Тед се притесни. Плувен басейн, че това не е ли опасно? Няма ли на Били да му стане мъчно, след като по цял ден ще бъде сам? Неговият Били ще тръгне от града с автобус с разни непознати, до някакво място извън града, по-далече, отколкото може да се отиде с такси. А през есента Били ще тръгне на училище, на истинско училище, по дръжките на вратите ще пише „Министерство на образованието“, ще се свикват училищни събрания и ще се полага „клетва за вярност“. Други хора ще го поемат. Неговото малко съкровище ще бъде записано в учебно заведение, крилцата му ще бъдат подрязани, ще се нарежда като всички деца на опашка за чаша мляко в междучасието. Били отива на лагер, след това тръгва на училище и Тед вече преживяваше предстоящата раздяла.

Сутрин Тед чакаше с Ета автобуса за лагера, но Били вече се срамуваше да целува баща си за довиждане пред другите деца. На Тед му се струваше, че ръкостискането подхожда на възрастни хора, и още не беше готов за такъв поздрав. Затова се задоволи само да потупва Били по гърба.

Външният свят налагаше своето присъствие, децата задаваха въпроси и Били също задаваше въпроси:

— Татко, къде е мама?

— Майка ти е в Калифорния.

— Тя омъжена ли е повторно?

— Омъжена ли е повторно? Не, доколкото знам, не е. Кой използува този израз?

— Карла от лагера. Нейните родители са разведени и майка й е омъжена повторно.

— Да, това се случва. Някои хора се женят втори път.

— Ти ще се жениш ли втори път?

— Не знам.

— Ще се жениш ли втори път за Филис?

Филис? Адвокатката. Той почти я беше забравил.

— Не, Били.

— Татко?

— Да, Били.

— Ти и мама ще се ожените ли втори път?

— Не, Били. Татко и мама няма никога да се оженят втори път.

 

 

Джим О’Конър каза на Тед да си вземе две седмици отпуска и да замине някъде.

— Ще видим.

— Тед, работиш като луд. Няма ли някой в целия свят, който да ти каже, че си преуморен?

Той изключи Файър Айланд като възможност, защото не желаеше да става свидетел на повече нервни разстройства. Прелисти рекламите за курорти, видя какви са възможностите за летуване за двама. Ето какво му трябваше на Тед — летуване за двама — за него и неговата сянка. Ако отидеха някъде, Били щеше да бъде все пред очите му, освен когато Тед уговореше с някоя камериерка да стои при детето, за да си потърси компания в бара. Това не би било идеален курорт. Той се чувствуваше уморен. Безработният период го беше изтощил, напоследък бе работил много и знаеше, че ако прекара почивката си само с Били, който ще предявява типични детски изисквания към него, няма да си почине и да се възстанови. Най-накрая реши да си вземе две седмици отпуска през август и да прекара първата седмица с Ралф и родителите си във Флорида, с които трябваше отдавна да се съберат, а след това да се върне в Ню Йорк. Докато Били ходи по цял ден на лагер, той щеше да остава сам да си почива, да спи, да ходи на кино, да се мотае из къщи, да яде шоколадов сладолед в леглото, да гледа филми по телевизията и просто да се отпусне.

По пътя към летището той съобщи голямата новина, която беше обсъдил със снаха си:

— Били, когато стигнем във Флорида, ще отидем в царството на Уолт Дисни.

Очите на детето се разшириха. То беше гледало телевизионните реклами за царството на Уолт Дисни.

— Да, Уилям Крамър. Ще се запознаеш с Мики Маус.

На летището ги посрещнаха Ралф и Санди и Дора и Харълд, които отрупаха Били с неподправени целувки, с шоколади и с една торбичка бонбони, при вида на които другите му баба и дядо биха получили удар. С уста, пълна с бонбони, той каза, че Форт Лаудърдейл му харесва много. Решиха да спят в един близък мотел и да прекарват времето всички заедно край басейна във владението на Дора и Харълд. След като се настаниха, отидоха да видят племенника и племенничката на Тед. Санди, бивша статистка от Чикаго, с дълги крака и червеникава коса, щом се появеше, създаваше опасност за нормалната сърдечно-съдова дейност на възрастните мъже около басейна. По-голяма им дъщеря Холи беше също висока, с привлекателни черти, и на шестнадесет години бе заела позата на мълчалива мечтателка. Младият спасител от басейна беше влюбен — някой можеше да се удави пред очите му. Другото им дете, петнадесетгодишният Джералд, беше здраво, високо и слабо момче, което правеше скокове в басейна. И двамата поздравиха Тед съвсем по младежки: „О, здрасти.“

— Били е чудно красиво дете — каза Санди. — Но ти изглеждаш ужасно.

— Дай ми малко време. Майка ми още не е започнала да ми готви. Тогава ще изглеждам по-зле.

— Да готвя? Никакво готвене — каза през рамо Дора, която следеше всяка тяхна дума, както разговаряше с приятели пред басейна. — Няма да готвя за толкова много хора.

— Ралф ни кани всички на вечеря — обяви Харълд.

— Ралф, не искам да ми плащаш престоя тук — каза Тед.

— Не се тревожи. Ще минем голяма част по сметката за служебни разходи.

— Как ще го направиш?

— Лесно.

Ралф се приближи към един от приятелите на Дора и Харълд, костелив осемдесетгодишен старец, който се приличаше на слънцето в шезлонг.

— Мистър Шлосър, исках да ви питам нещо. Интересувате ли се от редовни доставки на алкохол в Чикаго?

— Ти да не се шегуваш? Аз вече и до кварталната бакалница не ходя.

— Благодаря ви. Ето, Тед, всичко се записва. „Обсъдена доставка за алкохол със С. Шлосър във Флорида.“ Аз съм дошъл тук в служебна командировка.

— В нашето семейство има някакво чувство за хумор. — Той посочи родителите си. — То невинаги се проявява съзнателно, но го има.

— Това е синът ми Ралф, той е голям търговец, занимава се с продажба на алкохол — започна да обяснява след малко Дора. — А това е синът ми Тед, той продава мъжки дрехи.

 

 

Били играеше в единия край на басейна с една лодка, но когато няколко деца скочиха и разплискаха водата, той бързо се върна на старото си място до стола на Тед.

— Ние сме неразделни — каза Тед на Санди със смесено чувство на гордост и безпокойство.

Преди да разпуснат детската градина, Тед поиска да се срещне с учителката на Били, която каза, че според нея детето се е приспособило добре. „Той изглежда съвсем нормално дете.“ Тед се замисли върху думата „изглежда“, „Забелязали ли сте да има някакви проблеми?“ — „Не“ — отговори тя. „А това, че е много срамежлив?“ — „Всяко дете е различно. Някои родители смятат, че децата им са прекалено агресивни.“ Ето че сега Били седеше в скута му и съвсем не беше агресивен. Тед си помисли, че може би го наблюдава много отблизо, но това беше неизбежно при положение, че детето седи на коленете му.

Тази нощ той спа около три часа, Били хъркаше, климатичната инсталация шумеше. В единадесет часа на другата сутрин Били откри, че и той може да прави скокове във вода при положение, че Тед го хване, преди да е потънал. След половин час упражнения Тед се изтощи толкова много, че ръцете му се разтрепераха. Били се сдърпа няколко пъти с други деца за играчки. Едно дете му взе лодката и Тед се намеси грубо, тъй като не издържаше да гледа как жално плаче детето му за загубената играчка.

— Щом като е твоя, не си я давай! — изкрещя му той.

— Нямаш право да ми викаш — възмути се Били със сълзи на очи.

След като беше водил служебни преговори в Ню Йорк за сключване на сделки със списанието, сега във Флорида водеше преговори за детски лодки, но не се справяше успешно. Санди, която ги наблюдаваше, накара Холи да заведе Били на близките люлки.

— Осигурих ти десет минути.

— Благодаря, Санди.

— Не ми харесва това, което виждам. Говорих с Ралф… и мисля, че имаш нужда да останеш малко сам. Детето също. Понякога родителите и децата имат нужда от малка раздяла.

— Много си изнервен — каза Ралф.

— Слушай сега какво ще направим и недей да възразяваш. Всички ще отидем да видим Уолт Дисни и ще вземем и Били. Ти можеш да правиш каквото си искаш. Да останеш тук, да идеш в Маями, да се преместиш в хотел. На него ще му бъде добре с нас. Ще прекараме хубаво.

— Не съм сигурен. Нека да помисля.

Нежеланата полова възбуда, в която изпадна, го накара да вземе решение. С найлоновия си бански и с Били, който се местеше в скута му, Тед изпита нежелана полова възбуда. Почувствува се неудобно и притеснено и когато Били отново се покатери в скута му и Тед изпадна в същото състояние, стремежът да се избави от подобни неприятни усещания стана непреодолим. Нека Били да поседи малко в скута на Мики Маус.

Когато Тед съобщи на Били, че ще отиде в царството на Уолт Дисни с другите роднини, а Тед ще остане сам няколко дни, детето прие това като предателство.

— Нали щяхме да бъдем заедно този път?

— Ние прекарахме заедно много време.

— Аз не искам да отида.

— В царството на Уолт Дисни? В истинското царство?

Такова изкушение. Той не можеше да устои на царството на Уолт Дисни. Семейството се настани в огромен автомобил, взет под наем за пътуването на север; Дора се опита да повдигне настроението на Били с голям плик шарени бонбони.

— Не се тревожи. Той ще бъде добре — извика Дора. — Яж си бонбоните.

Били махна тъжно с ръка през прозореца; баща и син се разделяха за първи път.

 

 

Те щяха да останат в царството на Уолт Дисни три дни. Тед можеше да се върне, когато и те се върнат, а можеше и да не се връща до края на седмицата, защото Санди щеше да остане. Можеше да удължи престоя си с още една седмица, но това означаваше, че Били ще бъде изключително на грижите на родителите му, а на Тед не му се искаше да го оставя толкова дълго в царството на бонбоните. Харълд не беше никакъв педагог. При един от споровете за играчки край басейна, когато Тед се чудеше какво разрешение да намери, Харълд извика: „Кажи му да ръга в корема. Това помага. Трябва да научиш това дете как се ръга в корема.“ Но сега беше свободен. Вече не можеше да си спомни откога не е имал такава свобода. Можеше да изпада в полова възбуда, когато си пожелае, да спи до десет часа сутрин. Можеше да установи любовна връзка с вдовицата Грац, все още млада жена — според него тя нямаше дори петдесет години, — най-хубавата местна дама край басейна, с елегантна фигура, съблазнителна, като се изключеше изкуствената коса, лепната на главата й. Беше се усетил, че заглежда вдовицата Грац, но ако родителите му научеха, че е извършил такова прегрешение, щяха жив да го оплачат. „Какво е направил?“ Въпреки това той беше свободен да си мисли всякакви неща.

Тед реши да не губи повече време в района на Форт Лаудърдейл — Маями. В Ню Йорк беше видял една поредица реклами за някакъв нов хотел на западния бряг на Флорида на име „Шелс“, направен като средиземноморските клубове — в цената се включваха всички удобства. Хотелът изглеждаше привлекателен и се намираше в Сарасота, докъдето се стигаше бързо със самолет. Щеше да остави вдовицата Грац на мистър Шлосър. В неделя сутрин се обади по телефона и си запази място в хотела. Полетът беше рано вечерта и той тръгна от Форт Лаудърдейл с много по-малко багаж, отколкото беше пристигнал.

„Шелс“ представляваше модерна конструкция на морския бряг, стаите, обърнати към морето, бяха свързани една с друга, като в мотелите, имаше преградена тераса с ресторант и бар и плувен басейн. Въведоха го в ресторанта, където беше подреден студен бюфет за вечеря и веднага ставаше ясно, че хотел „Шелс“ е току-що боядисан и полупразен. Хората, разпръснати из залата, приличаха на група пилоти, всичките бяха с еднакво приятна външност. Той седна на една маса при петима мъже и три жени, които изглеждаха в отлично здраве, и се почувствува едновременно грозен и прежълтял.

Той научи, че „Шелс“ е станал курорт за служителите от местния клон на авиокомпаниите „Делта“ и „Ийстърн“, а хората на неговата маса, които изглеждаха като пилоти, бяха наистина пилоти. Тъй като беше пристигнал във вторник, не беше запознат с отношенията в самолетния екипаж — на масата като че ли се бяха оформили няколко двойки. Дискотеката започваше работа в десет и половина вечерта. Той не знаеше дали ще може да остане буден до толкова късно. Поръча си едно питие на бара и забеляза друга демографска прослойка сред гостите на хотела — това бяха нюйоркчани, около дванадесетина души, по-ниски, по-пълни, по-нервни от самолетния екипаж, които се скупчваха на едно място за повече топлина. Не искаше да се включва в никакви нюйоркски разговори. Когато в дискотеката се появиха само няколко души, предимно двойки, той се върна в стаята си, където очакваше, че ще спи до обяд. Но по някаква вътрешна нагласа, подхранвана от Били в продължение на пет години, се събуди в седем и петнадесет.

Тед закуси в празната трапезария и след това отиде на плажа, който изглеждаше приказен на утринната светлина. Царството на Уол Дисни се грижеше за Били. Никой не дърпаше Тед за ръката. Никой не му искаше нищо. Той нямаше задължения към никого освен към себе си. Хвърли се във водата и заплува блажено сам. Когато излезе от морето, застана на брега и наслаждавайки се на свободата, изрева „а-ах-а-ах-ах“ също като Джони Вайсмюлер и подплаши ято малки птички по дърветата, които не бяха гледали никога филм за джунглата и затова отлетяха по посока на Маями.

По време на престоя си той не спомена нито веднъж за Били. Няколко пъти, когато разговорът засягаше лични теми, каза, че е разведен. Не искаше никой да знае повече от това — никакви сложни разисквания, никакви обяснения, никакъв Били. Обаче осъществяваше намерението си само външно. Иначе не спираше да мисли за Били. На няколко пъти беше готов да се обади, да попита добре ли е, да говори с него. Но се въздържа. Беше оставил телефонен номер, за да му се обадят, ако има нужда.

Няколко пилоти организираха волейболни мачове на плажа и Тед със своя опит от Файър Айланд спечели веднага тяхното уважение. За Бил, Род и Дон той стана „Тед, приятелю“; за Мери Джо, Бети Ан и Дори Ли, които участвуваха в смесените волейболни игри, беше „Тед, миличък“. Дните не се различаваха един от друг. Той плуваше, играеше волейбол, плуваше, играеше волейбол, ядеше, плуваше. Нощите преминаваха с Дори Ли, симпатична млада жена на двадесет и четири години от Джаксънвил, която никога не беше ходила на север по-далеч от Вашингтон и работеше като стюардеса по линията „Атланта-Маями“. Любеха се в неговата стая и после тя се връщаше в своята стая, където спеше с Бети Ан, тъй като не искаше да й излезе лошо име. По-късно на Тед щеше да му бъде трудно да си припомни за какво конкретно бяха говорили. Разговорите им бяха съвсем непосредствени, най-обикновени — колко е хубаво времето, колко приятно е да се играе волейбол, колко хубава е вечерята. За професиите си говореха много малко. Той не й каза за Били. В събота сутринта, когато си тръгна, за да отиде на работа, тя му благодари, че е допринесъл за прекрасната ваканция, и той й благодари за същото. Размениха си телефоните и си обещаха да си звънят, ако се случи тя да отиде в Ню Йорк, а той в Джаксънвил, и по този начин сложиха край на една почти идеална кратка курортна връзка, полутропична и полуромантична.

В неделя той се върна във Форт Лаудърдейл. Слезе от едно такси пред къщата и се запъти към басейна. Санди го видя първа й му махна. Били изникна изпод един плажен стол и се затича. Той тичаше с всичка сила, подскачайки рязко и неравномерно по дългата алея от басейна, и крещеше: „Татко, татко!“, докато накрая се озова в прегръдката на баща си. Детето разправяше как се е ръкувало с Мики Маус, а Тед го носеше на ръце по алеята и знаеше, че въпреки голямата необходимост да замине, да остане сам, да се освободи от него, въпреки всичко, той много му беше липсвал.